Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (30)

Глава 29

— Тази история си има от всичко по малко — замислено отбеляза Лорейн, загледана в звездите и сребърната луна.

Минаваше полунощ, обясненията, възклицанията, празничната вечеря и още по-празничните наздравици бяха свършили.

Беше оставила новия си съпруг да се диви на съкровищата заедно с останалите и се бе измъкнала за един спокоен разговор с бившата си съкаютничка.

— Най-хубав е краят. — Доволна като ученичка, избягала от час, Тейт лениво отпиваше от последната чаша от последната бутилка шампанско.

— Не знам. Има убийство, алчност, похот, саможертва, страст, секс…

— Добре де, може би сексът е най-хубавата част.

Лорейн се изкиска и се опита да изцеди още няколко капки от бутилката, която стоеше между столовете им.

— Забравих магьосничеството. Мислиш ли, че Анжелик Моноар наистина е била вещица?

— Какви приказки от устата на един учен — каза Тейт, но после въздъхна. — Мисля, че е била силна жена и че любовта е в състояние да твори най-различни чудеса.

— Може би трябва да имаш едно наум относно амулета, колкото и прекрасен да е.

— Предпочитам да мисля, че тя би ни одобрила, както и онова, което смятаме да правим с него. Така ще можем да разкажем историята й. А като говорим за истории… — В пристъп на щедрост Тейт отля половината от шампанското си в чашата на Лорейн. — Какво ще кажеш за вашата с Хейдън?

— Не е толкова легендарна, но на мен си ми харесва. — Лорейн нацупи устни, вдигна ръката си и се загледа в сватбената си халка. Звездната светлина бе достатъчно силна, за да се отразява в златото. — Възползвах се от разочарованието му и го накарах да се ожени за мен.

— Стига глупости.

— Е, може и да не беше точно така. Знаеш ли, когато двете с теб работехме заедно, аз така и не можах да те разбера. Хейдън ти беше в краката и те следеше навсякъде с прекрасния си кравешки поглед, а ти въобще не забелязваше. Е, сега, когато познавам Матю, всичко си дойде на мястото. — Тя въздъхна замечтано. — Дано не ме разбереш погрешно, но бях доволна, когато си тръгна от „Номад“. Лорейн, казах си, пътят току-що се разчисти. — Тя размаха чашата си и едва не изплиска шампанското. — Хващай се на работа.

— Не си се мотала много.

— Просто го обичам. Кълна се, Тейт, той ме караше да се чувствам като някакво тромаво пале, което си проси останките от трапезата, докато работехме заедно. Винаги съм се оправяла с мъжете. А с Хейдън всичко вървеше наопаки. Накрая трябваше да преглътна и последните остатъци от гордостта си. Сгащих го, докато работеше късно една вечер в лабораторията и го прелъстих.

— В лабораторията?

— Да. Всъщност бях му дала някой и друг аванс преди това, колкото да му привлека вниманието. Казах му, че го обичам и че смятам да му вървя по петите, където и да отиде. Той ме погледна много сериозно и каза, че му се струва най-добре да се оженим.

— Казал ти е това?

— Дословно. — Лорейн въздъхна при спомена за това толкова романтично изживяване. — После се усмихна. А след това аз се разревах като някое бебе. — Тя изсумтя и гаврътна остатъка от шампанското. — Ако не внимавам, пак ще се разрева.

— Недей, че и аз ще почна. Май и на двете ни е излязъл късметът.

— Трябваха му трийсет и осем години, за да ми излезе. По дяволите! — Тя вдигна рамене и шумно изсърба последните капки. — Достатъчно пияна съм, за да си призная. Четирийсет и три години. Аз съм една загубена химичка на средна възраст, която е истински влюбена за пръв път в живота си. Мама му стара, почвам да рева.

— Добре — изсумтя Тейт. — Съгласна ли си да влезеш в ролята на кума след няколко дни?

— Да. — Лорейн хълцаше в празната си чаша. После вдигна премрежени очи и отправи мокра усмивка към Хейдън и Матю, които се показаха на палубата.

— Какво става тук? — попита Хейдън.

— Пияни сме и сме щастливи — отговори Лорейн. — И влюбени.

— Това е хубаво. — Хейдън я потупа по главата. — Гледай да си забъркаш нещо за махмурлука, който ще те споходи на сутринта. Чака ни тежък ден.

— Той е толкова… — Лорейн се изправи, олюля се и обви ръце около кръста му. — Организиран. Кара ме да се чувствам като някаква…

— Лорейн, утре или вдругиден ще долетят важни хора от цял свят. Трябва да сме готови. — Но тя продължи да му се усмихва широко и той погледна Матю. — Ще бъде ли прекалено нахално, ако те помоля да ни върнеш на Нейвис? Струва ми се, че Лорейн трябва да си легне.

— Бък и Лару ще ти помогнат да я настаниш в гумената лодка и ще ви закарат. — Матю му подаде ръка. — Радвам се, че се включихте в отбора.

Когато гумената лодка потегли към острова, Тейт се облегна на Матю и каза:

— Страхотна двойка са.

— Май разбирам защо непрекъснато ми хвърляше името му в лицето. Схваща бързо и фокусира вниманието си върху най-същественото.

Облегнала глава на рамото му, тя гледаше светлинката на гумената лодка, която постепенно се смаляваше.

— Той е най-добрият в областта си и името му тежи. И Лорейн не пада по-долу. Присъствието им на борда придава на цялата операция един особен престиж и научна целенасоченост. — Тя доволно въздъхна. — А колкото повече влиятелни хора знаят за „Изабела“ и за амулета, толкова по-трудно ще е за Вандайк да се намеси.

— Дай да не сваляме гарда засега. Тук сме си добре, далеч от острова, на мили от мястото на крушението.

— Вандайк се измъкна с подвита опашка. Може да мобилизира всеки политик, всяка институция и всеки чиновник, които държи в джоба си. Но това не може да промени нищо, вече не. — Тя се обърна и го прегърна през кръста. — Знам, че би предпочел нещата да се бяха развили другояче, но за нас така е най-добре.

— Да го направя по този начин се оказа по-приятно, отколкото бях предполагал. Ние печелим, той губи. Кръгът се затвори. — Той бръкна в джоба си и извади амулета. — Сега вече наистина е твой.

— Наш.

— Правилата на улова — промърмори той и го сложи на шията й. — Мисля, че когато го е поръчал за нея, е избрал рубин, червен като сърцето, като страстта. Диамантите около него са били символ на издръжливостта. Златото — на силата. — Той целуна нежно челото й, страните й, устните й. — Любовта се нуждае от всички тези неща.

— Матю. — Тя сложи ръка върху камъка. — Това е прекрасно.

— Помислих си, че може би ще искаш да го носиш на сватбата.

— Бих искала, разбира се, ако не притежавах нещо, което ценя дори повече от него. Малък златен медальон с перла.

Нелепо развълнуван, той прокара пръст по бузата й. Наложи се да прочисти гърлото си преди да се довери на гласа си.

— Запазила си го?

— Поне десет пъти се опитвах да го изхвърля, но така и не можах. Нищо от онова, което съм извадила от морето, не ми е било по-скъпо. Дори и амулетът.

— Ще направим така, че да се получи. — Той я целуна. — Ти си ми късметчето, Червенушке. Хайде да се прибираме. Хейдън е прав за дългия ден, който ни чака.

— Ще дойда след малко. Искам още веднъж да прегледам записките си, да се уверя, че всичко е наред. Едва ли ще ми отнеме повече от половин час.

— Смяташ да се отдадеш на научна работа, при положение че съм планирал да те побъркам?

— Идвам след двайсет минути — засмя се тя и го сръга в ребрата. — Наистина трябва да прегледам документите още веднъж. Нали не искаш да изглеждам неподготвена, когато се появи представителят на Обществото на Кусто?

— Амбициозна и сексапилна. — Той я щипна по долната устна. — Ще те чакам.

— Петнайсет минути — извика след него тя.

Бе на крачка от всичко, за което си бе мечтала. Мъжът, когото обичаше, годините, които щяха да изживеят заедно, кариерата, внезапно набрала инерция, музеят, който щеше да се превърне във витрина на работата й.

Тя стисна амулета и затвори очи. След четиристотин години Анжелик може би най-накрая щеше да почива в мир.

Нищо не е невъзможно, осъзна тя.

Отиде да прибере бутилките и чашите, които бяха оставили с Лорейн. Тихите стъпки зад нея я накараха да се изкиска.

— Петнайсет минути, Ласитър. Може и десет, ако не ми отвличаш вниманието.

Ръката, която й запуши устата, беше мокра и гладка.

Нейната се бе стрелнала нагоре още преди да я завладее истинската паника.

— Към гърба ти е притиснат пистолет, Тейт. — Силното сръгване малко над бъбреците я накара да замръзне. — Със заглушител. Никой няма да чуе, ако те застрелям. Ако изпищиш или извикаш, ще те убия, както и всеки, който ти се притече на помощ. Разбираш ли?

Гласът и заплахата звучаха отвратително познати. Тя можа само да кимне.

— Внимавай. — Вандайк премести ръката си от устата на гърлото й. — След секунда може да си мъртва. — Дали пък просто да не й прекърши врата? Той обмисли тази идея, наслади й се, после я отхвърли. Убийството можеше да почака. — А секунда по-късно аз ще съм във водата и далеч оттук.

— Какво се надяваш да докажеш с това? — Думите й бяха тихи и накъсани от натиска върху гърлото й. — „Изабела“ и целият й товар са недостижими за теб. Можеш да ме убиеш, да избиеш всички ни, но това няма да промени нещата. Ще те намерят и ще те хвърлят в затвора до края на живота ти.

— Не знаеш ли, че никой няма да може да ме докосне, щом амулетът стане мой? Знаеш каква сила притежава той, усетила си я.

— Ти си луд… — Писъкът й бе неволен и едва ли се чу на повече от метър, когато пръстите му се впиха в гърлото й.

— Мой е! Винаги е бил мой!

— Не можеш да се измъкнеш. Те ще знаят, че си бил ти. Всичките ти пари и влияние няма да могат да те предпазят този път. — Тя си пое със свистене дъх, когато хватката му се отпусна.

— Амулетът ми е достатъчен.

— Ще трябва да се криеш до края на живота си.

Докато говореше, тя бясно въртеше очи, търсейки някакво оръжие. Бутилката от шампанско с тежкото си дебело дъно бе твърде далеч.

— Разполагаме със записите, обявили сме находката — побърза да продължи тя. — Хейдън и Лорейн знаят, както и десетки други хора. Не можеш да ги избиеш всичките.

— Всичко мога да направя. Всичко мога да направя и няма човек, който да ме спре. Дай ми амулета, Тейт, и ще пощадя родителите ти.

Зави й се свят — спомни си, че колието е на врата й. Притисна ръка към камъка. Стори й се, че пулсира слабо в дланта й.

— Не ти вярвам. Ще ме убиеш, ще убиеш всички ни — и за какво? Заради откачената идея, че едно колие ще ти донесе сила и безнаказаност?

— А навярно и безсмъртие. — Да, той беше започнал да вярва в това, бе започнал да вижда истината. — И други са вярвали, но са били слаби, неспособни да контролират онова, което държат в ръцете си. Аз съм различен, както виждаш. Свикнал съм да ръководя, да впрягам силата. Точно затова амулетът ми принадлежи. Какво ли би било да живееш и да знаеш, че всяко желание, дори всяка мисъл е изпълнима? Да печелиш винаги. Да живееш вечно, ако така предпочиташ. — Дъхът му се ускори. — Да, ще те убия, за да имам всичко това. Ще избия всички ви, за да го имам. Искаш ли преди това да те накарам да страдаш?

— Не. — Тя затвори очи и напрегна слух дали няма да чуе завръщащата се гумена лодка. Ако по някакъв начин успееше да им даде сигнал, или на Матю, може би щяха да спрат Вандайк преди да е избил всички. — Ще ти го дам и се моля на Бога амулетът да ти осигури живота, който заслужаваш.

— Къде е?

— Тук. — Тя вдигна камъка, който стискаше в шепата си. — Тук.

Зашеметен, той охлаби хватката си достатъчно, за да може тя да отскочи. Но Тейт не побягна. Нямаше къде да избяга. Вместо това се обърна към него, очите й бяха студени и предизвикателни, пръстите й стискаха искрящия рубин. Видя как лицето на Вандайк се отпуска, как омеква като топящо се стъкло. Но пистолетът не трепна и за секунда.

— Красив е, нали? — тихо каза тя. Не можеше да се надява на разума му. Така че щеше да възложи надеждите си на лудостта му. Може би, само може би, все пак разполагаше с оръжие. — От векове чака да го подържат отново, да го носят отново, да му се възхищават отново. Знаеш ли, че нямаше и драскотина по него, когато го извадих от пясъка?

Тя завъртя камъка, така че да улови белия лъч на луната. Светлината и сенките затанцуваха. Беше тихо, внезапно бе станало толкова тихо, че тя можеше да чуе всяка въздишка на вълните, които целуваха корпуса.

— Времето и водата не го бяха докоснали. Сигурно е изглеждал точно така, ярък и искрящ, последния път, когато тя го е носила около врата си.

Той се взираше като хипнотизиран в амулета. Тя отстъпи половин крачка, като продължаваше да държи камъка пред очите му.

— Мисля, че го е носила през онова утро. Утрото, когато са дошли да я екзекутират. А той, мъжът, отговорен за осъждането й, е чакал пред килията и го е взел. — Гласът й бе тих, почти приспивен. — Не е могъл да има нея, но е могъл да има тази последна материална връзка, която й е била останала от мъжа, когото е обичала. Или така поне си е мислел. Но не е успял да прекъсне връзката помежду им. Не е успяла и смъртта. Тя е повтаряла името му наум, докато димът е изпълвал дробовете й и пламъците са облизвали стъпалата й. Името на Етиен. Аз я чувам, Вандайк. А ти чуваш ли я?

Уловен като плъх под погледа на змия, той не отмести очи. Езикът му се стрелна да оближе устните.

— Мой е.

— О, не, все още е неин. И винаги ще бъде неин. Това е тайната, Вандайк, това е магията и силата. Онези, които не са разбрали това и са го искали за собствените си цели, са докарали проклятието върху собствените си глави. Ако го вземеш — каза меко тя, с внезапна увереност, — ще бъдеш прокълнат.

— Мой е — повтори той. — Аз съм този, за когото е бил предназначен. Похарчих цяло състояние, за да го намеря.

— Но го намерих аз. Ти само го крадеш. — Вече бе почти до парапета. Шум от двигател ли чуваше? Или просто се надяваше да е така? Ако извикаше, дали щеше да спаси хората, които обичаше, или да ги погуби?

Очите на Вандайк се стрелнаха към нейните и сърцето й се сви болезнено. Очите, които я гледаха, отново бяха ясни, отново бяха спокойни, лишени от тънкия блестящ воал на лудостта.

— Мислиш, че не знам какво правиш? Печелиш време, докато широкоплещестият ти герой ти се притече на помощ. Жалко, че не се появи, така че да умрете заедно, романтично. Отделих ти достатъчно от вниманието си, Тейт. Свали амулета и ми го дай, в противен случай първият куршум ще попадне в корема ти вместо в сърцето ти.

— Добре. — Пръстите й, неочаквано сръчни й спокойни, започнаха да свалят колието от врата й. Сякаш не бяха нейни, сякаш тя се носеше някъде извън собствената си плът. — Щом като го искаш толкова много… вземи го и си плати цената.

Стегна се да посрещне куршума и хвърли амулета високо и надалече в морето.

Той изкрещя. Звукът бе нечовешки, като на див звяр, усетил вкуса на кръв. И също като звяр той скочи през парапета и се хвърли в тъмната вода. Преди да се скрие под повърхността, Тейт се хвърли след него.

Докато тялото й се врязваше във водата, част от съзнанието й отбеляза безразсъдната глупост на постъпката й. Въпреки това нещо я принуждаваше да го направи, да напълни дробовете си с въздух и да се гмурне слепешката.

Разумът й казваше, че той не би могъл да намери амулета в нощното море без маска, без кислородни бутилки, без достатъчно време. Нито пък тя щеше да намери него или съкровището, което бе изхвърлила.

И изведнъж долови някакво движение. Яростта, която не бе и подозирала, че се таи в душата й, изригна и тя се хвърли към него като акула.

Тук, в лишения от въздух свят, на неговата превъзхождаща сила бяха противопоставени младостта й и умението й. Сляпата му алчност срещу яростта й. Сега нямаше пистолети, имаше само ръце и зъби. Тейт използваше своите максимално.

Той заби нокти в тялото й, устремен отчаяно към повърхността и въздуха над нея. Собствените й дробове горяха, но тя го повлече надолу. Той я отблъсна с ритник.

Тя отново се стрелна нагоре през тъмните води, отчаяна, че никога няма да стигне до повърхността.

Той я чакаше там и се хвърли бясно към нея, докато тя се бореше да напълни празните си дробове с въздух. Лицето му бе разкривено от водата и солта в очите й, подивяло до степен на перверзност. Бореха се в ужасяваща тишина, нарушавана единствено от накъсаното им дишане и плисъка на водата.

Морето ги прегърна алчно.

Тя нагълта вода, задави се. Солта опари очите й, докато той я държеше под повърхността, а сам жадно гълташе въздуха отгоре. Ръцете й драпаха в несвяст, неспособни да се вкопчат в гладкия му водолазен костюм. Жуженето в ушите й се превърна в рев. Десетки светлинки проблясваха, изригваха в главата й, пред очите й.

„Не!“ — помисли си тя и се измъкна от хватката му. Една светлина. Една-единствена светлина, която блестеше на фона на пясъка. Той бързаше към нея, гмуркаше се през прозрачно черната вода към белия пясък, където амулетът лежеше като окървавена звезда.

Тя го видя как вдига колието, видя как ръката му алчно го стиска. Мекият червен проблясък светна на стотици искри между пръстите му, насити се, потъмня. Прокърви.

Той обърна глава и я погледна триумфално. Очите им се срещнаха. А после той изкрещя.

 

 

— Идва на себе си. Давай, Червенушке, давай!

Тейт чуваше гласа на Матю, долавяше и страха в него. Усещаше твърдото дърво на палубата под себе си, силните му ръце под главата си.

— Матю…

— Не говори. За бога, къде е проклетото одеяло?

— Ето го, ето го. — Без излишни движения и емоции Марла зави дъщеря си. — Нищо ти няма, слънчице, само си лежи спокойно.

— Вандайк…

— Няма нищо. — Матю хвърли едно око към Вандайк, който лежеше свит под зоркия поглед и готовата шокова палка на Лару. Беше полуудавен, но се кискаше.

— Амулетът…

— Боже, още е на врата й! — Матю го свали с трепереща ръка. — Дори не бях забелязал.

— Беше малко зает да й спасяваш живота. — Рей стисна здраво очи. Когато Матю бе извлякъл Тейт от водата, Рей бе сигурен, че единственото му дете е мъртво.

— Какво стана? — Тейт най-накрая намери сили да отвори очи. Над главата й се бяха навели разтревожени лица. — Боже, боли ме навсякъде.

— Просто си почини мъничко. Зениците й изглеждат нормално. Не я тресе.

— Може да настъпи закъснял шок. Мисля, че трябва да й свалим мокрите дрехи и да я пъхнем в леглото. — Марла прехапа устни и макар да знаеше, че е глупаво, провери челото на Тейт за температура. — Ще ти направя един хубав чай от лайка.

— Добре. — Леко замаяна, Тейт се усмихна. — Мога ли вече да стана?

Мърморейки ругатни, Матю я вдигна на ръце, както си беше завита с одеялото.

— Ще я сложа в леглото. — Той спря и погледна към Вандайк. — Лару, двамата с Бък най-добре го закарайте на Нейвис и го предайте на ченгетата.

— Той защо се смее? — попита Тейт.

— Само това прави, откакто Рей го издърпа на палубата. Смее се и мърмори за вещици, които горели във водата. Ела да ти направим една гореща вана.

— Хайде.

Той бе грижовен. Приготви й ваната, разтри раменете й. Дори изми косата й. После я изтри с хавлията, облече й пижамата и я сложи в леглото.

— Току-виж ми станало навик — промърмори тя, отпусна все още замаяната си глава на пухкавите възглавници и засърба чая, който й беше донесла Марла.

— Почивай си — нареди майка й, докато се суетеше с одеялото. После вдигна поглед към Матю. — Рей също тръгна към Нейвис. Не искаше да изпуска от поглед Вандайк, докато не го приберат в килията. Да ти кажа ли, когато се върнат?

— След малко се качвам.

Марла само вдигна вежди. Имаше чувството, че на Тейт й предстои да се справи с още една криза.

— Мисля да направя една голяма кана с кафе. Ти си почивай, слънчице. — Тя целуна Тейт по челото, излезе и тихо затвори вратата.

— Не е ли страхотна? — каза Тейт. — Нищо не е в състояние да разтърси южняшката й самоувереност.

— Всеки момент ще откриеш какво е в състояние да разтърси спокойствието на един янки. Какво, по дяволите, правеше там долу?

Тя примигна при повишения му тон.

— Не знам със сигурност. Всичко се случи толкова бързо.

— Ти не дишаше. — Той улови брадичката й. Пръстите му бяха напрегнати и трепереха като опънати струни на китара. — Не дишаше, когато те извадих.

— Не си спомням. След като се гмурнах след него, всичко ми се губи в нещо като сюрреалистичен сън.

— Гмурнала си се след него — повтори Матю, наблягайки на всяка дума.

— Нямах такова намерение — бързо каза тя. — Хвърлих амулета във водата. Трябваше да поема риска, че той ще тръгне след него, вместо да ме застреля.

Сърцето му, което вече бе пострадало жестоко, спря още веднъж.

— Имал е пистолет?

— Да. — Усети, че съзнанието й отново губи почва и направи всичко възможно да се съсредоточи. — Сигурно го е изпуснал във водата. Тъкмо тръгвах към каютите. — Тя нежно хвана ръката му. — И той беше там. Точно зад мен, Матю, с пистолет, опрян в гърба ми. Трябва да се е прехвърлил откъм дясната страна. Бутилките му сигурно още са на стълбата. Не можех да те извикам, Матю. Той щеше да избие всички ни.

И възможно най-спокойно тя му разказа какво се бе случило на палубата.

— Свалих колието от врата си — промърмори Тейт и затвори очи, опитвайки се да върне образа на онова, което бе последвало.

Играта на светлини и сенки. Камъкът, който сякаш пулсираше като сърце в дланта й.

— Дори не се замислих. Просто го хвърлих в морето. Той изтича покрай мен, даже не ме погледна. Просто скочи.

— Защо, по дяволите, го последва? Можеше да ме повикаш, Червенушке!

— Знам. Не мога да го обясня. В един момент си мислех да извикам, а в следващия вече бях във водата. Дори докато се гмурках, знаех, че постъпвам глупаво. Но не можах да се спра. Настигнах го и се сборичкахме. — За да избистри картината, тя отново затвори очи. — Помня, че си разменихме удари, и на повърхността, и под нея. Помня, че останах без въздух и помислих, че ще ме удави. После видях някаква светлина…

— Господи! — Той прокара ръка през косата си. — Да не ми говориш за ония особени предсмъртни усещания? Бялата светлина, тунелът, животът на филмова лента?

Не по-малко смаяна от него, тя отново отвори очи.

— Не, но беше също толкова странно. Сигурно съм имала халюцинации. Видях тази светлина и тя идваше от колието. Пясъкът беше съвършено бял и го виждах толкова ясно, колкото виждам теб. Знам, че не е възможно, но го видях. Видя го и той.

— Вярвам ти — тихо каза Матю. — Продължавай.

— Той се гмурна към колието. Аз просто обикалях във водата. — Тя сви вежди и между тях се оформи една малка бръчка. — Сякаш трябваше да бъда там, да гледам. Май не го обяснявам много ясно.

— Добре се справяш.

— Гледах и чаках — продължи тя. — Той го взе, задържа го в ръка и аз видях как то се изля като кръв между пръстите му, сякаш камъкът се беше втечнил. Той погледна нагоре. Погледна право към мен. Видях очите му. После…

Тя потрепери и Матю я погали по косата. Искаше да я гушне, докато тя не забрави всичко. Но знаеше, че Тейт трябва да довърши започнатото.

— После какво?

— Той изпищя. Чух писъка. Не беше заглушен от водата. Беше пронизителен, ужасяващ. Продължаваше да ме гледа и да пищи. Имаше огън, навсякъде. Светлината и цветът на огъня, но не и топлината. Не ме беше страх, въобще. Така че взех амулета от него и се отдалечих… — Тя млъкна, прекъсната от собствения си нервен смях. — Не знам. Сигурно съм припаднала. Така трябва да е станало. Сигурно съм била в безсъзнание през цялото време, защото не може да се е случило по този начин.

— Амулетът беше на врата ти, Тейт. Когато те извадих, той беше на врата ти.

— Сигурно… съм го намерила.

Той приглади косата й назад.

— И това ти се струва вероятно?

— Да, разбира се. Не — призна тя и посегна към ръката му. — Не ми изглежда вероятно.

— Нека ти кажа какво видях аз. Когато те чух да ме викаш, изтичах на палубата. Вандайк беше във водата. Пляскаше като луд и наистина пищеше. Разбрах, че и ти трябва да си във водата, затова скочих.

Нямаше смисъл да й казва, че се бе гмуркал, докато дробовете му едва не се бяха пръснали и дори не си бе помислил да излезе на повърхността, ако тя не е с него.

— Когато те намерих, ти лежеше на дъното, сякаш беше заспала. И се усмихваше. Почти очаквах, че ще отвориш очи и ще ме погледнеш. Докато те издърпвах, осъзнах, че не дишаш. Не може да бяха минали повече от три, най-много четири минути откакто беше извикала, но ти не дишаше.

— Значи си ме върнал към живота. — Тя се надигна и остави чашата, така че ръцете й да са свободни. После го погали по лицето. — Личният ми рицар на бял кон.

— Нямам нищо общо с принца от приказките. Дишането уста в уста и сърдечният масаж едва ли са особено романтични.

— При дадените обстоятелства те определено превъзхождат букета от лилии. — Тя го целуна нежно. — Има едно нещо, Матю. Не съм те викала. — Тя поклати енергично глава, когато той понечи да протестира. — Въобще не извиках. Но прошепнах името ти наум, когато помислих, че се давя. — Тя допря буза до неговата и въздъхна. — И сигурно тогава си ме чул.