Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (12)

Глава 11

На борда на „Номад“ имаше двайсет и седем членен екипаж. Тейт бе доволна, че и тя е в него. Бе й отнело пет години напрегната целогодишна работа и учение, докато вземе магистърската си степен по морска археология. Приятелите и семейството й се тревожеха и често й бяха казвали да намали темпото. Но дипломата бе единствената цел, която чувстваше, че е в състояние да постигне.

Беше я получила. И в последвалите три години се бе възползвала от нея. Сега, чрез връзката й с Посейдоновия институт и назначението й на борда на „Номад“ по линия на проекта „Морско проучване“, бе направила следващата стъпка към защитата на доктората си и към спечелването на репутация.

И най-важното бе, че се занимаваше с онова, което обичаше.

Тази експедиция имаше както научна цел, така и намерението да извлече материална печалба. За Тейт това бе верният и единствено логичен ред на приоритетите.

Каютите на екипажа не блестяха с нищо, но лабораториите и екипировката бяха истинско произведение на изкуството. Старият товарен кораб бе щателно преоборудван за дълбоководни проучвания и разкопки. Може и да бе бавен и грозноват в сравнение с останалите кораби, но Тейт отдавна се бе убедила, че привлекателната външност е нищо в сравнение със същинското съдържание.

Едно лято на наивни мечти я бе научило на това, както и на други неща.

Екипажът на „Номад“ бе първокласен. Ръководеха го водещи учени и техници в областта на океанските проучвания.

И тя беше една от тях.

За по-хубав ден не можеше и да се мечтае. Водата на Тихия океан блестеше като син скъпоценен камък. А отдолу, на дълбочина, където светлината на слънцето не проникваше никога, а човек не би посмял да отиде, лежеше „Джъстин“ със своето съкровище.

Седнала в шезлонга си, Тейт нагласи лаптопа на коленете си и се зае да довърши писмото до родителите си.

„Ще я намерим. Корабът ни е оборудван с най-добрата екипировка, която съм виждала. Дарт и Бауърс нямат търпение да пуснат робота си в действие. Кръстихме го «Шонси». Не знам защо. Но разчитаме много на малкия приятел. Докато не намерим «Джъстин» и не започнем разкопките, задълженията ми са леки. Всички се включват в общата работа, но точно сега имаме много свободно време. А храната, мамо, е направо невероятна. Очакваме днес да получим доставка по въздуха. Успях да очаровам готвача достатъчно, за да ми даде няколко рецепти, но ще трябва да намалиш количеството на продуктите, защото тук се готви за почти трийсет души.

Вече ще стане месец, откакто сме в открито море, и естествено се появиха първите разправии. Критикуваме се един друг, караме се и се сдобряваме като истинско семейство. Имаме си дори влюбени. Мисля, че ви казах за Лорейн Рос, химичката, с която сме в една каюта. Помощник-готвачът Джордж здраво си е паднал по нея. Много са сладки. Другите флиртове според мен са повече за убиване на времето и ще заглъхнат от само себе си, щом започне истинската работа.

Засега времето е на наша страна. Чудя се как ли е у дома. Предполагам, че азалиите ще цъфнат до няколко седмици, както и магнолиите. Липсват ми, както и вие. Знам, че скоро се отправяте на пътешествието до Ямайка, така че се надявам да получите това писмо преди да сте вдигнали котва. Навярно ще успеем да съгласуваме разписанията си през есента.

Ако всичко мине добре, дисертацията ми ще е готова дотогава. С най-голямо удоволствие бих се гмурнала няколко пъти у дома.

А сега трябва да свършвам. Хейдън е решил да прегледа отново картите, а аз съм сигурна, че малко помощ няма да му е излишна. Няма да идват за пощата преди края на седмицата, така че писмото ми няма да тръгне преди това. Да не забравите да пишете! Писмата тук са като истинско злато. Обичам ви.

Тейт“

Не бе споменала скуката, помисли си Тейт, докато носеше лаптопа към каютата, която делеше с Лорейн. Или самотата, която те връхлиташе без предупреждение, когато си заобиколен от ширнала се във всички посоки вода. Знаеше, че мнозина от екипажа са започнали да губят надежда. Времето, парите и енергията, вложени в тази експедиция, бяха значителни. Ако се проваляха, щяха да изгубят спонсорите си, дела си от съкровището, както и, най-важното, своя шанс да влязат в историята.

Влезе в тясната каюта и автоматично се зае да събира нахвърляните по пода тениски, шорти и чорапи. Лорейн може и да бе превъзходен учен, но извън лабораторията беше разхвърляна като ученичка в горните класове. Тейт натрупа дрехите върху неоправената койка на Лорейн, сбърчила нос от тежкия парфюм, който се усещаше във въздуха.

Лорейн очевидно твърдо бе решила да побърка бедния Джордж.

Все още не преставаше да се чуди и да се забавлява от факта, че двете с Лорейн бяха успели да станат приятелки. Едва ли имаше други две по-различни жени на света. Колкото Тейт бе прибрана и прецизна, толкова Лорейн бе небрежна и разхвърляна. Тейт бе целенасочена, Лорейн — непростимо мързелива. През годините след завършването на колежа Тейт бе имала само една сериозна връзка, която бе приключила с приятелски чувства, а Лорейн бе минала през два неприятни развода и безброй краткотрайни връзки.

Съквартирантката й бе миниатюрна, подобна на фея жена с много извивки по тялото и ореол от златна коса. Не би запалила и Бунзенова горелка, без преди това да се е гримирала по всички правила на изкуството и ако не носи подходящите аксесоари.

Тейт беше висока, слаба и едва в последно време бе оставила правата си червена коса да израсте до раменете. Рядко си правеше труда да се гримира и бе принудена да се съгласи с твърдението на Лорейн, че е оперирана от чувство за мода.

Преди да излезе от каютата не си и помисли да се огледа в огромното огледало, което Лорейн бе закачила на вратата.

Тръгна наляво към металните стълби, които щяха да я изведат на горната палуба. Трополенето и хрипливите звуци, които се чуваха отгоре, я накараха да се усмихне.

— Хей, Дарт!

— Кажи. — Дарт рязко спря и се обърна. Приличаше на санбернар с наднормено тегло. Тъмнорусата му коса висеше над простодушните му кафяви очи. Усмихнеше ли се, към обичайната му двойна брадичка се прибавяше още една. — Как е?

— Бавно. Тъкмо се качвам да видя дали Хейдън ще иска помощ.

— Мисля, че е там, заровен до шия в бумагите си. — Дарт отново отметна косата си. — Бауърс тъкмо ме смени при Епицентъра, обаче след няколко минути се връщам.

Интересът на Тейт се събуди веднага.

— Нещо интересно на екрана?

— Не е „Джъстин“. Но Лиц е горе и получава оргазъм след оргазъм. — Дарт сви рамене. Ставаше дума за морския им биолог. — Бая интересни животинки има, слезеш ли под хиляда метра. Някакви раци направо му взеха акъла.

— Това му е работата — каза Тейт, макар напълно да разбираше Дарт. Никой не обичаше студения и взискателен Франк Лиц.

— Това не го прави по-малък гадняр.

— Аха.

Тейт тръгна към работното помещение на доктор Хейдън Дийл. Два от компютрите жужаха. Дългата маса, прикрепена към пода, бе покрита с разтворени книги, бележки, копия от корабни дневници и товарителници и карти, затиснати при ъглите с още книги.

Наведен над тях, взирайки се през очила с черни рогови рамки, Хейдън се бе заел с нови пресмятания. Тейт знаеше, че той е изключителен учен. Беше чела статиите му, бе ръкопляскала на лекциите му, бе гледала многократно документалните му филми. А това, че бе добър човек, съвсем го издигаше в очите й.

Беше четирийсетинагодишен. Тъмнокестенявата му коса бе прошарена със сиво и се завиваше по краищата. Очите му зад очилата бяха с цвета на пчелен мед и най-често гледаха разсеяно. Тънки бръчици излизаха от ъгълчетата на очите, други пресичаха челото му — резултат от дългите години самоусъвършенстване. Беше висок, плещест и съвсем мъничко непохватен. Както обикновено, ризата му беше измачкана.

Тейт си помисли, че прилича малко на наближаващ средната възраст Кларк Кент^[1].

— Хейдън?

Той изсумтя. Тъй като това бе повече, отколкото бе очаквала, Тейт седна срещу него, сложи ръце на масата и почака, докато той не спря да си мърмори сам.

— Хейдън? — каза отново.

— Какво? — Примигвайки като бухал, той вдигна глава, усмихна се и лицето му стана ненатрапчиво чаровно. — Здрасти. Не те чух да влизаш. Пресмятам наново отклонението. Мисля, че сме встрани, Тейт.

— Така ли? И колко?

— Тук и малкото е много. Реших да започна отначало. — Сякаш подготвяйки се за някоя от широко посещаваните си лекции, той подравни листовете пред себе си. — Параходът със странични колела „Джъстин“ е напуснал Сан Франциско сутринта на осми юни 1857 година на път за Еквадор. На борда му е имало сто деветдесет и осем пътници и шестдесет и един членен екипаж. В добавка към личните вещи на пътниците той е превозвал и двайсет милиона долара в злато. Кюлчета и монети.

— Добри времена са били тогава в Калифорния — промърмори Тейт. Беше чела товарителниците. Дори за човек, прекарал по-голямата част от живота си да изучава съкровищата и да се гмурка в търсене на такива, съдържанието им я бе смаяло.

— Минал е по този маршрут — продължи Хейдън и натисна няколко клавиша на компютърната клавиатура, които извикаха графиката, отразяваща пътя на обречения параход на юг през Тихия океан. — Акостирал е в пристанището на Гуадалахара, където са слезли едни пътници и са се качили други. Напуснал е пристанището на деветнайсети юни с двеста и двайсет пътници на борда.

Той се разрови из копия от вестникарски изрезки.

„Джъстин“ бил хубав кораб и настроението било празнично — цитира той. — Времето било тихо и горещо, а небето ясно като кристал.

— Прекалено тихо — каза Тейт, представяйки си съвсем ясно настроението и надеждата. Елегантно облечени мъже и жени се разхождат лениво по палубата. Децата се смеят и вероятно се взират в морето за подскачащи делфини или за фонтана на някой кит.

„Един от оцелелите отбелязва блестящия, почти невъзможно красив залез на двайсет и първи юни вечерта — продължи Хейдън. — Въздухът бил неподвижен и много тежък. Било горещо. Повечето го сравняват с горещините по екватора.“

— Но в такъв случай капитанът е трябвало да знае какво ги очаква.

— Би трябвало. — Хейдън сви рамене. — Нито той, нито дневникът му са преживели корабокрушението. Но няколко часа след този прекрасен залез дошли ветровете. А след тях и вълните. Според посоката и скоростта им, корабът се е озовал тук. — Той придвижи компютърния образ на „Джъстин“ в югозападна посока. — Следва да предположим, че капитанът би го насочил към суша, по всяка вероятност към Коста Рика, където да изчакат преминаването на бурята. Но с петнайсетметрови вълни, които блъскат кораба му, шансовете им са били нищожни.

— През цялата нощ и през целия следващ ден са се борили с бурята — добави Тейт. — Пътниците са ужасени, децата плачат. Било е трудно да различиш деня от нощта, дори да чуеш собствените си молитви. Ако си бил достатъчно смел или достатъчно уплашен, за да гледаш, си щял да видиш единствено стени от вода.

— През нощта на двайсет и седми „Джъстин“ вече се разпадала — продължи Хейдън. — Нямало надежда да я спасят, нито да стигнат с нея до сушата. Сложили жените, децата и ранените в спасителните лодки.

— Мъжете целуват за сбогом жените си — тихо каза Тейт. — Бащи прегръщат децата си за последен път. И всички знаят, че трябва да стане чудо, за да се спаси някой от тях.

— Спасили се само петнайсет. — Хейдън се почеса по бузата. — Една от спасителните лодки надхитрила урагана. Ако не бе станало така, нямаше да разполагаме дори и с малкото данни за местонахождението на кораба. — Той вдигна глава и се стресна, забелязал сълзите в очите на Тейт. — Случило се е преди много време, Тейт.

— Знам. — Тя примигна, преглъщайки сълзите си. — Само дето е толкова лесно да го видиш, да си представиш какво са преживели, какво са чувствали…

— За теб е лесно. — Той се протегна през масата и непохватно потупа ръката й. — Точно затова си толкова добър учен. Всички знаем как да изчислим цифрите и фактите. Но на много от нас ни липсва въображение.

Искаше му се да има кърпичка, която да й предложи. Или още по-добре, да има смелостта да избърше самотната сълза, която се плъзгаше по бузата й. Вместо това Хейдън прочисти гърлото си и се върна към изчисленията.

— Смятам да предложа да се преместим с десет градуса на юг-югозапад.

— Така ли? И защо?

Доволен, че е попитала, Хейдън се зае да й обяснява.

Тейт стана и се премести зад него, за да вижда през рамото му екраните и нетърпеливо надрасканите бележки. От време на време поставяше ръка на рамото му или се привеждаше да види по-добре или да зададе някой въпрос.

Всеки път, когато го направеше, сърцето на Хейдън прескачаше един удар. Наричаше се глупак, дори застаряващ глупак, но това никак не влияеше на пулса му.

Усещаше мириса й. Всеки път, когато тя се засмееше с ниския си небрежно сексапилен смях, главата му се замайваше. Обичаше всичко в нея — ума й, сърцето й, а когато си позволяваше да пофантазира, и приказно кръшното й тяло. Гласът й бе като мед.

— Чу ли?

Как можеше да чуе нещо друго освен гласа й, след като изцяло се бе потопил в звука му?

— Какво?

— Не чуваш ли? — Тя посочи нагоре, откъдето идваше звукът на самолетни двигатели. — Сигурно носят храната. Ставай, Хейдън. Да идем горе на слънце и да позяпаме.

— Ама аз още не съм приключил с…

— Хайде де. — Засмяна, тя го сграбчи за ръката и го дръпна да стане. — Заврял се тук като някаква къртица. Няколко минути на палубата няма да ти навредят.

Разбира се, той тръгна с нея. Чувстваше се като молец, следващ пеперуда. Краката й бяха страхотни. Знаеше, че не бива да ги зяпа така, но невероятният оттенък на алабастър го зашеметяваше. Да не говорим за омайващото петънце, скрито в сгъвката на дясното й коляно.

Искаше му се да го докосне с устни. Само от мисълта да го направи и че действието му може да бъде посрещнато благосклонно, му се зави свят.

Наруга идиотизма си и си напомни, че ги делят тринайсет години. Носеше отговорност за нея и за експедицията.

Тя бе на борда на „Номад“ благодарение на препоръката, дошла директно от „Трайдънт“, чрез Посейдоновия филиал. Той се бе съгласил с радост. В края на краищата допреди няколко години тя бе неговата най-добра и най-обещаваща студентка.

Как си играеше слънцето с косата й — сякаш разпръскваше златна роса през червен пламък.

— Още един! — извика Тейт и заръкопляска заедно с другите от екипажа, когато поредният пакет се пльосна зад кърмата.

— Довечера ни чака кралска трапеза. — Лорейн, чието сочно дребно тяло бе напъхано във впита блузка без гръб и тесни шорти, се облегна на парапета. На долната палуба няколко моряци вече се качваха в надуваема лодка. — Да не забравите нещо, момчета! Дала съм поръчка за малко „Фюм Блан“, Тейт — намигна тя, после се обърна и запримигва с позлатените си ресници към Хейдън. — Докторе, къде се бяхте скрили вие двамката?

— Хейдън проверява някои изчисления. — Тейт се наведе над парапета и загледа лодката, която се бе отправила да прибере провизиите. — Надявам се, че не са забравили за шоколада.

— Ядеш сладки работи само защото си депресирана.

— А пък ти завиждаш, защото ти се лепят директно на задника.

Лорейн нацупи устни.

— Задникът ми си е страхотен. — Тя прокара пръст по въпросната част от анатомията си и надолу по бедрото и хвърли лукав поглед към Хейдън. — Нали така, докторе?

— Остави Хейдън на мира — започна Тейт и изписка, защото някой я сграбчи изотзад.

— Край на първи рунд. — Бауърс, жилав и мускулест, я вдигна на ръце. Докато останалите ръкопляскаха, той се втурна към едно от монтираните въжета. — Време за плуване, кексче медено!

— Ще те убия, Бауърс! — Тя знаеше много добре, че любимото занимание на специалиста им по роботика и компютри са закачките. Все още заливайки се от смях, тя направи немощен опит да се освободи. — Този път не се шегувам.

— Луда е по мен. — Той уви въжето около мускулестата си ръка. — По-добре се дръж здраво, моме кукурузена.

— Как става така, че все с мен се захващаш?

— Щото сме страхотна двойка. Дръж въжето. Аз Тарзан, ти Джейн!

Тейт се хвана за въжето и задържа дъх. Докато тарзанският крясък на Бауърс звънтеше в ушите й, тя се отблъсна заедно с него в празното пространство. Изкрещя от удоволствие. Безкрайната шир на морето се наклони под нея и когато въжето стигна върха на параболата си, Тейт се пусна. Въздухът изсвистя покрай нея, морето се втурна насреща й. Чу как Бауърс кряка като луд секунда преди да се вреже във водата.

Бе освежително хладна. Остави я да я обгърне изцяло, преди да зарита с крака към повърхността.

— Само 8,4 от японския съдия, Бомон, но те са си придирчиви по природа — намигна й Бауърс, после заслони очи. — О, боже всемогъщи, задава се Дарт! Всички вън от басейна!

От парапета Хейдън гледаше как Тейт и помощниците му лудуват като деца в междучасие. Почувства се стар и тромав.

— Хайде, докторе. — Лорейн му отправи една от флиртаджийските си усмивки. — Защо да не се топнем и ние?

— Лош плувец съм.

— Ами сложи си пояс, а още по-добре, може да използваш Дарт вместо дюшек.

Това го накара да се усмихне. В момента Дарт се плацикаше в Тихия океан като издута коркова тапа.

— По-добре само да погледам.

С все същата усмивка Лорейн сви голите си рамене.

— Както искаш.

 

 

На повече от три хиляди мили от мястото, където Тейт лудуваше в кристалната прегръдка на Тихия океан, Матю трепереше в ледените води на Северния Атлантически океан.

Фактът, че оглавяваше екипа по изваждане, не гъделичкаше гордостта му. С годините си бе пробил път нагоре в компанията „Фрик Салвидж“, залавяйки се с всяка задача, която носеше някакви пари. Сега отговаряше за подводните разкопки и прибираше десет процента от нетната печалба.

Освен това мразеше работата си и в червата.

Нищо не бе по-противно за гордостта на един търсач от това да е в екипажа на голям и грозен кораб, чиято задача е да вади метални останки от дъното на морето. Нито злато, нито съкровища щяха да открият на борда на „Уверен“. Плавателният съд от времето на Втората световна война бе покрит с вледенената кал на Северния Атлантически океан и нямаше друга стойност освен стойността на метала, от който беше направен.

Често, когато чувстваше пръстите си като ледени шушулки, а устата му посиняваше от студ, той си спомняше за дните, когато се бе гмуркал колкото за печалба, толкова и за удоволствие.

В топли огледални води, сред пъстри като скъпоценни камъни рибки. Помнеше чувството, изпълвало го при особения проблясък на златото или при вида на почернял сребърен диск.

Но търсенето на потънали съкровища бе удоволствие, а той имаше да плаща дългове. Лекари, адвокати, центрове за рехабилитация. Боже, колкото повече работеше, толкова повече дължеше. Ако преди десет години някой му бе казал, че животът му ще се превърне в омагьосан кръг от работа и плащане на сметки, щеше да му се изсмее в лицето.

Вместо това бе открил, че животът се смее в неговото.

Сигнализира на екипа си през мътилката. Беше време да започнат с бавното си издигане към повърхността. Проклетият грозник „Уверен“ лежеше на едната си страна, вече наполовина оголен от резачките на екипажа. Матю спря на първото място за почивка и се загледа в кораба, сипвайки сол в собствените си рани.

Някога бе мечтал за галеони и бойни кораби. Капери, пръскащи се по шевовете от злато и сребро. И още по-лошо, бе намерил един. И го бе изгубил. Както и всичко останало.

А сега не бе много повече от боклукчия, който събира старо желязо. Тук морето беше като пещера — тъмно, враждебно, почти безцветно, студено като рибешка кръв. Човек така и не успяваше да се почувства човешки в тези води, нямаше го усещането за свобода и безтегловност, което чувстваше гмуркачът в живите морета, само отчужденост и враждебност в среда, където няма какво друго да видиш освен същества, които изяждат и на свой ред биват изяждани.

Едно необмислено движение пропусна ледена струйка надолу по врата му, което му напомни, че независимо дали му харесва, или не, все пак е човек.

Той се придвижи до следващото място за почивка, като си напомняше да не бърза. Колкото и студена да бе водата, колкото и досадно да бе гмуркането, това бе царството на биологията и физиката. Веднъж, преди пет години, пред очите му един небрежен водолаз бе припаднал на палубата и бе умрял в мъки, защото бе решил да пропусне местата за почивка. Такова преживяване не влизаше в плановете на Матю.

Щом се качиха на борда, той посегна към горещото кафе, което му предложи един от помощниците по кухня. Когато зъбите му спряха да тракат, даде нарежданията си на следващия екип. Имаше твърдото намерение да каже на Фрик, че хората му ще получат премии за това пътуване, та каквото ще да става.

Доставяше му истинско удоволствие, че е взел страха на онова стиснато копеле Фрик. Достатъчно, за да бръкне по-дълбоко в джобовете си.

— Дойде пощата. — Помощникът, мършав френски канадец, когото знаеха само с името Лару, пое бутилките на Матю. — Оставих твоята в каютата ти. — Той се ухили, излагайки на показ лъскавия си златен преден зъб. — Едно писмо, много сметки. А аз получих шест писма, от шест любими. Може да ти дам едно. От Марсела. Не е много хубава, но те чука, докато ослепееш, оглушееш и онемееш. А, искаш ли?

Матю свали плътно прилепващата качулка на костюма си. Мразовитият въздух погали студено ушите му.

— Аз сам си избирам жените.

— Какво чакаш тогава? Трябват ти на тебе едно-две хубави чукания, Матю. Лару забелязва тези неща.

Матю зарея поглед към студеното сиво море.

— Тук жените са малко кът.

— Ти ела с мен в Квебек, Матю. Ще ти покажа къде да намериш хубаво пиене и хубаво чукане.

— По-добре спри да мислиш за секс, Лару. Както върви, ще висим тук още цял месец.

— Щом не ми остава нищо освен мисленето, смятам да си го задържа — извика Лару, докато Матю се отдалечаваше. И като се ухили под мустак, извади безценната си кесийка за тютюн и си сви една от любимите си дебели, отвратително смърдящи цигари. На момчето му трябваше опека, мъдростта на по-възрастен мъж и едно добро чукане.

Онова, от което се нуждаеше Матю, бяха кат топли дрехи и още една доза кафе. Първото намери в каютата си. Навлякъл дънки и пуловер, той прехвърли пощенските пликове, затиснати под един камък върху малката масичка, която му служеше за бюро.

Сметки, разбира се. Медицински, наемът на апартамента на Бък във Флорида, адвокатът, когото Матю бе ангажирал да уреди сметките, след като Бък бе потрошил един бар във Форт Лодърдейл, последният отчет от последния рехабилитационен център, в който бе вкарал чичо си с надеждата да го откаже от пиенето.

Самотното писмо му донесе все пак някаква радост.

„Рей и Марла“ — помисли си той и седна с остатъка от кафето си, предвкусвайки удоволствието. Веднъж на месец, в дъжд и пек, където и да бе той, те го намираха с писмата си.

Не бяха го разочаровали нито веднъж за осем години.

Както обикновено го чакаше приказливо писмо от няколко страници. Завъртяният женствен почерк на Марла изпъкваше до нетърпеливите драсканици, които Рей бе добавял във вид на бележки и послания в полето. Преди около пет години се бяха преместили близо до Северна Каролина и си бяха построили вила в селски стил откъм проливната страна на остров Хатерас. Марла изпъстряше писмата си с описания на Рей, който се мотаел безцелно из къщата, и със своя късмет, добър или лош, в градинарските постижения. Помежду това се вплитаха и подробности от морските им приключения. Пътуванията им до Гърция, Мексико, Червено море, както и гмурканията, които си организираха от време на време покрай бреговете на двете Каролини.

И, разбира се, пишеха за Тейт.

Матю знаеше, че тя наближава трийсетте, че работи по доктората си, че се присъединява към различни експедиции. Въпреки това си я представяше такава, каквато я помнеше от онова отдавна отминало лято. Млада, свежа и пълна с обещания. Сетеше ли се за нея през годините, усещаше едно смътно потрепване в сърдечната област, което го караше да се усмихва с носталгия. В съзнанието му Тейт и дните им заедно бяха придобили някакъв мътен блясък със златиста отсянка. Почти прекалено съвършен на фона на действителността.

Отдавна бе престанал да мечтае за нея.

Чакаха го дългове за изплащане, както и планове за осъществяване, макар и все още в неясното бъдеще.

Матю с наслада попиваше всяка дума на всяка страница. Очакваната покана да ги посети докосна някаква струна в душата му, струна, която го изпълни с копнеж и горчивина едновременно. Преди три години бе насилил Бък да отидат. Четиридневната визита далеч не се бе оказала успешна.

И все пак той още си спомняше колко добре се бе чувствал, зареял поглед във ведрите води на пролива през ветрилата на боровете и дафиновите дръвчета, докато гозбите на Марла галеха обонянието му, а Рей говореше за следващия потънал кораб и за следващия голям удар, който им предстоял. Докато Бък не успя да стигне до Окракоук, вмъквайки се гратис на ферибота, и не се напи като свиня.

Нямаше никакъв смисъл да ходи там пак. Да унижава себе си и да поставя семейство Бомон в неудобно положение. Стигаха и писмата.

Когато отгърна на последната страница, рачешкият почерк на Рей рязко и болезнено върна Тейт и онова лято в Карибите в центъра на вниманието му.

„Матю, тревожи ме нещо, което не съм споделил с Марла. Ще го направя, но първо исках да разбера какво мислиш ти. Знаеш, че Тейт е в Тихия океан и работи за проект «Морско проучване». Беше много развълнувана от назначението си. Както и ние. Но преди няколко дни проучвах едни акции за стар мой клиент. Смятах сам да инвестирам в «Морско проучване», нещо като личен принос към успеха на Тейт. Открих, че компанията е разклонение на «Трайдънт», която от своя страна е част от корпорация «Вандайк». Нашият Вандайк. Очевидно е, че имах основания да се разтревожа. Нямам представа дали Тейт знае. Дълбоко се съмнявам. Вероятно няма защо да се тревожа. Не мога да допусна, че Сайлъс Вандайк би се заинтересувал лично от един от морските си археолози. Едва ли въобще си я спомня, а и да я помни, не мисля, че това би имало значение за него. Въпреки това мисълта, че тя е толкова далеч и че е дори косвено свързана с него, не ми дава мира. Още не съм решил дали трябва да се свържа с Тейт и да й кажа какво съм научил, или да оставя нещата както са. Много бих искал да разбера ти какво мислиш по въпроса.

И бих искал да го разбера лично, Матю, ако имаш някаква възможност да отскочиш до Хатерас. Има и нещо друго, за което държа да поговорим. Само преди няколко седмици направих невероятно откритие — нещо, което търся вече осем години. Искам да ти го покажа. Когато това стане, се надявам да споделиш вълнението ми. Матю, връщам се да търся «Изабела». Имам нужда от теб и Бък. Моля те, ела на Хатерас и хвърли едно око на откритието ми преди да отхвърлиш идеята.

Тя е наша, Матю. Винаги е била наша. И е време да си я вземем.

С обич, Рей“

Божичко! Матю се върна в началото на страницата и я прочете втори път. Рей Бомон знаеше как да пуска бомби. В няколко кратки параграфа бе навързал динамит, чиито експлозии започваха с Тейт, минаваха през Вандайк и свършваха с „Изабела“.

Да се върне? Обзет от внезапна ярост, Матю удари писмото в масата. Проклет да е, ако се върне и извади от прахта най-големия си и потресаващ провал. Този бе животът му, нали? Такъв, какъвто бе. Не му трябваха стари призраци, които да го примамват към блясъка на златото.

Вече не бе търсач на потънали съкровища. Той скочи от стола и закрачи из тясната каюта. Нито искаше, нито му бе притрябвало да бъде. Някои хора живееха от мечти. Някога и той бе такъв… И не възнамеряваше отново да бъде.

Пари му трябваха на него, пари и време. Когато и двете неща се озовяха в джоба му, щеше да довърши онова, което бе започнато преди половин живот над мъртвото тяло на баща му. Щеше да намери Вандайк и да го убие.

А колкото до Тейт, тя не беше негова грижа. Някога й бе направил голяма услуга, спомни си Матю и се намръщи, загледан в писмото на масата. Най-голямата услуга в живота й. Ако е оплескала нещата, забърквайки се в някоя от мръсните игри на Вандайк, сама да се оправя. Вече е голяма жена, нали така? С първокласно висше образование и куп лъскави степени. Всичко това дължеше на него, мама му стара, и никой нямаше правото да го кара да се чувства отговорен за нея.

Но тя бе пред очите му, такава, каквато бе тогава — изпълнена с благоговение пред всяка сребърна монетка, усмихната в прегръдките му, храбро изправена пред акулата с водолазния нож в ръка.

Той изруга отново, изруга злобно. После още веднъж, тихо. Заряза писмото и чашата с кафе на масата и тръгна към каютата, където бе инсталирана радиостанцията. Трябваше да се обади на няколко места.

 

 

Тейт влезе в помещението, което екипажът бе нарекъл „Епицентър“. Беше претъпкано с компютри, клавиатури, монитори. Сонарният циферблат просветваше в зелено с движението на стрелката. Дистанционните за камерите, които правеха стереоснимки, бяха поставени на леснодостъпни места.

В момента обаче помещението се използваше повече като клуб за подрастващи, отколкото като научна лаборатория.

Дарт и Бауърс се бяха заврели в един ъгъл и се бореха със скуката, като мъчеха компютъра с един от поредните варианти на „Смъртоносна битка“^[2].

Беше късно, почти полунощ, и тя отдавна трябваше да е в каютата си, сладко заспала или заета с работа по дисертацията си. Но така и не можа да си намери място, а Лорейн бе в отвратително настроение. Каютата й се бе сторила твърде малка за двете.

Тейт награби шепа от бонбоните на Дарт и седна да погледа участъка от морско дъно, който се виждаше на монитора.

„Толкова е тъмно — лениво си помисли тя. — И студено.“ Миниатюрни светещи рибки си търсеха храна. Движеха се бавно, заобиколени от фосфоресциращи точки, които приличаха на звезди. Мекият гладък утаечен слой на морската равнина не предлагаше нищо интересно. И все пак живот имаше. Тя видя един морски червей, съвсем малко по-сложен от примитивно стомахче, да се плъзва в обсега на камерата. Огромните очи на една цистосома я накараха да се усмихне.

„По свой си начин това също е една приказна страна“ — помисли си Тейт. В никакъв случай не бе пустинята, за каквато я бяха смятали не един и двама океанографи навремето. И със сигурност не бе бунището, за каквото някои индустриални компании предпочитаха да я смятат. Вярно, че бе лишена от цветове, но тези чудновато прозрачни пулсиращи рибки и животинки я превръщаха в царство на тайнствата.

В безвремието и вечността й Тейт намираше някакво успокоение. Мониторът я унасяше като късна прожекция на стар филм, докато тя почти не задряма на стола.

После запримигва, докато подсъзнанието й се мъчеше да предаде на очите й онова, което ставаше пред тях.

Корал, раци. Те колонизираха всичко, което им паднеше. И в момента бяха заети точно с това. Дърво е, осъзна тя и се наведе напред. Корпус на кораб, покрит с обитателите на големите морски дълбочини.

— Бауърс!

— Ей сега, Тейт, първо трябва да довърша това момче.

— Бауърс, ела!

— Какво си се разбързала толкова? — Сбърчил чело, той се завъртя със стола си към нея. — Никой няма да ти избяга. Мама му стара! — Втренчен в монитора, той плъзна стола си напред и занатиска необходимите копчета, които да спрат движението на камерата.

С изключение на бибипкащите звуци, издавани от компютрите, в помещението цареше тишина, докато тримата се взираха в екрана.

— Може да е тя. — Гласът на Тейт бе изтънял от вълнение.

— Възможно е — отвърна Бауърс и се хвана на работа. — Заеми се с дигиталните, Дарт. Тейт, сигнализирай на мостика да дадат пълен стоп.

Следващите секунди минаха в мълчание. Докато лентите се въртяха, Бауърс приближи подвижния обектив и го нагласи на бавен обход.

Потъналият кораб гъмжеше от живот. Тейт си помисли, че Лиц и останалите биолози на борда скоро ще запеят благодарствени химни. Стиснала здраво зъби, тя задържа дъх. После го изпусна шумно.

— Оле, господи, гледайте! Виждате ли го?

Дарт отговори с нервно кикотене.

— Това е колелото. Вижте я само тая сладурана, лежи си там и ни чака да я намерим. Това е параход със странични колела, Бауърс! Това е проклетата прекрасна „Джъстин“!

Бауърс спря камерата.

— Деца — каза той и се изправи със залитане. — Мисля, че в момент като този трябва да кажа нещо дълбокомислено. — Той сложи ръка на сърцето си. — Успяхме, мамка му!

С дивашки крясък той сграбчи Тейт и я повлече в главоломно буги. От смях и вълнение очите й се напълниха със сълзи.

— Давайте да будим кораба — реши тя и хукна навън.

Първо притича до собствената си каюта да събуди сърдитата Лорейн.

— Слизай в Епицентъра, веднага!

— Какво? Потъваме ли? Изчезвай, Тейт. Тъкмо ме съблазняваше Харисън Форд.

— Той ще почака. Слизай долу. — За да подсигури подчинението на Лорейн, тя издърпа чаршафа от свитото й на кълбо голо тяло. — Само си метни нещо преди това, за бога!

Остави Лорейн да я ругае и хукна по коридора към каютата на Хейдън.

— Хейдън? — борейки се да удържи напиращото в гърлото й истерично кикотене, тя затропа по вратата му. — Хайде, Хейдън, тревога първа степен, всички на палубата, вадете инструкциите!

— Какво става? — Без очилата си, с широко отворени като на сова очи, със стърчаща коса и благоприлично увито около кръста одеяло, той примигна срещу Тейт. — Пострадал ли е някой?

— Не, всички са направо върха. — В този момент тя бе съвсем сигурна, че той е най-сладкия мъж, когото е виждала. И следвайки импулса си, обви ръце около врата му, като почти го събори, и го целуна — О, Хейдън, нямам търпение да…

Първоначалният шок, когато устата му се впи жадно в нейната, я свари напълно неподготвена. Знаеше кога мъжките устни целуват със страст, познаваше нуждата, която караше мъжките ръце да треперят.

Заради двама им, тя се отпусна и нежно постави ръка на бузата му, изчаквайки целувката да прегори.

— Хейдън…

— Извинявай. — Ужасен, той се отдръпна вдървено. — Хвана ме неподготвен, Тейт. Не трябваше да правя това.

— Няма нищо. — Тя се усмихна и сложи ръце на раменете му. — Наистина няма нищо, Хейдън. Мисля, че и двамата бяхме неподготвени, освен това беше хубаво.

— Като колеги… — започна той, ужасен да не започне да заеква. — Като твой ръководител, аз нямам право да се възползвам.

Тя потисна въздишката си.

— Хейдън, беше само една целувка. И аз те целунах първа. Надявам се, че няма да ме уволниш заради това.

— Не, разбира се, че не. Само исках да кажа, че…

— Искаше да кажеш, че ти се е приискало да ме целунеш, че го направи и че беше хубаво. — Тя го погали по бузата. — Дай да не откачаме заради това. Още повече че имаме далеч по-добър повод да откачим. Искаш ли да знаеш защо едва не разбих вратата ти, измъкнах те от леглото и се хвърлих на врата ти?

— Ами аз… — Той побутна очилата, които не носеше и се ръчна в носа. — Да.

— Хейдън, открихме „Джъстин“. А сега се дръж — предупреди го тя, — защото пак ще те целуна.