Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (4)

Глава 3

Тейт смяташе, че песимистите са страхливци. Струваше й се, че използват песимизма си като извинение никога да не се сблъскат с разочарованието.

Ставаше дори по-лошо, когато песимизмът вземеше превес.

За две седмици двусменно гмуркане от сутрин до здрач не откриха нищо, освен още няколко парчета ръждясал метал. Повтаряше си, че не е загубила надежда и влагаше в работата си неоправдано старание и ентусиазъм.

Придоби навика вечер да стои с часове над копията на картите, които баща й бе съставил по време на проучванията си. Колкото по-кавалерски се държеше Матю, толкова по-непоколебимо ставаше решението й да му докаже, че греши. Искаше кораба и го искаше страстно. Дори само за да натрие носа на Матю.

Трябваше все пак да признае, че тези няколко седмици не бяха напълно изгубени. Времето се бе задържало прекрасно, а морското дъно бе по-живописно от всякога. Часовете за разтоварване, които прекарваше на острова по настояване на майка си, бяха изпълнени с обиколки из магазинчетата за сувенири, с екскурзии из природата и с пикници на плажа. Вреше се из гробища и стари църкви с надеждата да открие още някоя следа, водеща към корабокрушението от 1733 година.

Но най-голямо удоволствие й доставяше да наблюдава баща си и Бък. Те представляваха странна двойка — единият нисък, набит и плешив като билярдна топка, другият аристократично слаб, с грива от посребряваща руса коса.

Баща й говореше с бавния, сладостно провлачен акцент на крайбрежните части на Каролина, докато говорът на Бък бе щедро подлютен с ругатни, изречени с характерната за един янки бързина. Въпреки това те си паснаха като стари приятели, събрали се след дълга раздяла.

Почти не минаваше гмуркане, без да изплуват на повърхността, кикотещи се като момчета, които току-що са направили нещо неприлично. И изглежда, всеки от тях имаше в запас някоя история, която да разкаже на другия.

За Тейт бе истинска наслада да гледа как приятелството им бързо разцъфтява и укрепва. На сушата баща й се движеше в средата на бизнесмени, една костюмирана рота, която бе символ на успеха, умереното благосъстояние и непоклатимите южняшки ценности.

Тук го гледаше как се припича на слънцето, споделяйки с Бък бирата си и мечтите си за потънали съкровища.

Марла непрекъснато ги щракаше с фотоапарата или включваше вездесъщата си видеокамера и им подвикваше, наричайки ги стари морски вълци.

Днес, докато се приготвяше за сутрешното си гмуркане, Тейт ги наблюдаваше как си пият кафето, нагъват кроасани и спорят за бейзбол.

— Бък е пълен невежа по отношение на бейзбола — отбеляза Матю. — Изчете сума ти нещо, само и само да може да се опъне на Рей.

Тейт седна на палубата и нахлузи плавниците си.

— Мисля, че това е хубаво.

— Не съм казал, че не е.

— Ти никога не казваш, че нещо е хубаво.

Той седна до нея.

— Добре де, хубаво е. Компанията на баща ти се отразява добре на Бък. Последните няколко години бяха трудни за него. Не съм го виждал да се забавлява така от… от много отдавна.

Тейт въздъхна. Искреното раздразнение й се удаваше все по-трудно.

— Знам, че те е грижа за него.

— Разбира се, че ме е грижа. Винаги е бил до мен, когато съм имал нужда от нещо. Бих направил всичко за Бък. — Матю притисна маската си с ръка. — Хайде стига приказки! Да тръгваме. — И се гмурна във водата.

Вместо да се почувства обидена, тя се ухили и го последва.

Тръгнаха по маркировката на дъното. Бавно и постоянно бяха премествали изследвания периметър на север. Всеки път, когато си пробваха късмета на ново място, Тейт чувстваше как я облива живителната вълна на очакването. Всеки път, когато се спускаха на дъното, си казваше, че този може да е големият ден.

Чувстваше водата приятно хладна по лицето и непокритите си от костюма ръце, а начинът, по който струеше през косата й, докато се спускаха, й доставяше истинско удоволствие.

Рибите бяха свикнали с присъствието им. Все по-често се случваше някой любознателен морски костур или ангелска риба да надникнат през маската й. Бе започнала да носи със себе си найлоново пликче, пълно със солети или хлебни трохи, и отделяше по няколко минути в началото на всяко гмуркане да ги храни и да им се порадва как се въртят безредно около нея.

Баракудата, която бяха кръстили Зъбльо, неизменно се появяваше да им каже по едно „здрасти“ и ги наблюдаваше предпазливо от разстояние. Бе твърде мързелива за талисман, но поне им беше вярна.

Тейт и Матю си бяха изработили лесни за съблюдаване правила. Работеха така, че да се виждат, но рядко пресичаха невидимата линия, която по мълчаливо споразумение разделяше териториите им. Колорита на морското дъно обаче наблюдаваха заедно. Сигнал с ръка или потупване по кислородните бутилки насочваха вниманието на другия към поредната дружина рибки или към някой заровил се в тинята скат.

Скоро Тейт реши, че й е по-лесно да изтърпява присъствието му сред принудителното мълчание на морето, отколкото над него. От време на време тишината бе нарушавана от приглушения рев на някоя туристическа яхта отгоре. Веднъж дори бе чула зловещото ехо от нечие портативно радио, гърмящо с дрезгавия гърлен глас на Тина Търнър, която искаше да узнае какво общо има любовта.

Тананикайки си наум, Тейт се отправи към едно странно коралово образувание. Появата й стресна един костур, който я изгледа зверски преди да се плъзне встрани. Развеселена, тя погледна през рамо. Матю плуваше на запад, но все още бе в полезрението й. Тя се стрелна на север към меките червени и кафяви тонове на образуванието.

Беше над него, когато осъзна, че това не е корал, а купчина камъни. От мундщука й изригнаха мехурчета. Ако беше над водата, а не под нея, сигурно щеше да забръщолеви несвързано.

Камъни за баласт. Без съмнение трябваше да са камъни за баласт. От проучванията си знаеше, че цветът им означава галеон — шхуните бяха използвали трошливи светлосиви камъни. Баласт на галеон — повтаряше си тя замечтано, изгубила чувство за реалността. Галеон, който е бил изгубен, забравен. И който сега бе намерен.

Един от потъналите през 1733 кораби беше тук. И тя го бе открила.

От гърлото й излезе вик, но единственият резултат бе струя мехурчета, които запречиха гледката й. Идвайки на себе си, тя издърпа ножа си от канията и почука силно по металната повърхност на бутилките си.

Обърна се и на няколко метра встрани видя силуета на партньора си. Стори й се, че й дава някакъв сигнал и още веднъж почука нетърпеливо по бутилките.

Ела тук, по дяволите!

Почука трети път, влагайки цялата настоятелност, която можеше да се изстиска от еднообразния звук. С удовлетворение, което започваше да прилича повече на самодоволство, го видя как най-после се насочва към нея.

„Бесней си колкото искаш, тежкар такъв — помисли си тя. — И се приготви да сведеш смирено глава.“

Знаеше точно в кой момент е осъзнал какво представляват камъните — подсказаха й едва доловимото нарушение в ритъма на движенията му и нетърпението, което последва. Тя не успя да се сдържи, ухили му се и се завъртя в бледо подобие на пирует.

Зад прозорчето на маската очите му бяха кобалтовосини, напрегнати, с израз на безразсъдство, от което сърцето й заби като лудо в гърдите. Той направи още един кръг около купчината камъни, видимо доволен. Когато й протегна ръка, Тейт отговори с кратко приятелско ръкостискане. Мислеше, че ще се отправят към повърхността, за да кажат на останалите за откритието й, но той я затегли в посоката, откъдето беше дошъл.

Тя се дръпна, поклати глава и вдигна палец. Матю посочи на запад. Тейт завъртя нетърпеливо очи, махна назад към купа баласт и се отблъсна към повърхността.

Матю я сграбчи за глезена и Тейт остана шокирана от свойския начин, по който ръцете му се движеха нагоре по краката й, докато я дърпаше обратно към дъното. Тя се замисли дали да не му се изплъзне, но той вече я бе хванал за ръката и я влачеше след себе си.

Не й оставаше нищо друго, освен да го последва и да си мисли за всички отвратителни неща, които ще му каже веднага щом й се отвори възможност да проговори.

После ги видя и зина от изумление. Нагласи мундщука си, спомни си, че трябва да диша, и се втренчи в оръдията.

Бяха корозирали, покрити с пластове отлагания и полузаровени в пясъка. Но бяха тук, големите оръдия, които бяха красили испанската флота, бяха я защитавали от пиратите и враговете на краля. Като нищо би се разплакала от радост.

Вместо това тя непохватно грабна Матю в прегръдките си и го завъртя в някакъв танц, който трябваше да изразява триумфа им. Водата се завихри около тях, ято сребристи рибки се пръсна във всички посоки като рой блестящи остриета. Маските им се блъснаха и тя се изкикоти сред струя мехурчета, но не го пусна, докато не изминаха десетте метра, които ги деляха от повърхността.

Щом се показаха над водата, Тейт вдигна маската на челото си и изплю нетърпеливо мундщука.

— Матю, видя го, нали? Наистина е там!

— Така изглежда.

— Намерихме го! След повече от двеста и петдесет години ние сме първите!

Той се усмихна широко; краката му докосваха нейните, докато двамата бавно се придвижваха към корабчето.

— Недокоснат. И целият е наш, Червенушке.

— Направо не мога да повярвам. Съвсем различно е. Досега винаги е имало някой друг преди нас, ние само се размотавахме и събирахме каквото са пропуснали или зарязали. Но сега… — Тя се засмя. — О, боже! Страхотно е! Даже страховито.

Засмя се отново и се хвърли на врата му като почти потопи и двамата, после, без да се замисля, притисна устни към неговите и го целуна възторжено.

Устните й бяха мокри, студени и щедро надарени с извивки. Шокът от съприкосновението им с неговите изтри всички мисли от главата му за период от цели три удара на сърцето. Само смътно съзнаваше, че хапе устните й, че плъзга жаден език в устата й, че превръща невинната целувка в нещо гладно и алчно.

Усети я как затаява дъх и как устните й поддават под неговите. Сетне я чу да въздъхва, тихо и накъсано.

Грешка. Думата проблесна в главата му като неонов надпис. Но сега тя вливаше цялото си сърце в целувката, с отдаване, което бе колкото неустоимо, толкова и неочаквано.

Тя усети вкуса на сол, на море и на мъж и се зачуди дали някой някога е вкусвал букет от толкова могъщи аромати. Окъпаната от слънце златна светлина, блестящият й танц по повърхността на океана, водата — хладна и мека, и томителна. Стори й се, че сърцето й е спряло, но това едва ли имаше значение. Нищо друго нямаше значение в този странен и прекрасен свят, освен вкуса на устата му.

Сетне се оказа сама и потъваща — портата към омайния свят се бе затръшнала пред лицето й. Инстинктивно зарита с крака, за да задържи главата си над водата, и примигна, вперила в Матю големите си замечтани очи.

— Губим време — тросна й се той и се прокле наум.

Когато тя притисна устните си една към друга, сякаш да улови избягалата целувка, той прехапа своите, потискайки напиращия стон.

— Какво?

— Престани. На твоята възраст повечето момичета имат достатъчно опит с целувките.

Стоманената нотка в гласа му и обидният намек в думите му разпръснаха мъглата пред очите й.

— Разбира се, че имам. Исках просто да те поздравя за откритието. — Подобно поздравление обаче не би оставило усещането за празнота, което тежеше под лъжичката й.

— По-добре си го спести. Трябва да кажем на другите и да поставим маркировка.

— Хубаво. — Тя се насочи към корабчето с бърз и прецизен кроул. — Само дето не разбирам защо се ядоса толкова.

— Няма как да разбереш — измърмори Матю и заплува след нея.

Нямаше да му даде да развали най-вълнуващия ден в живота й, реши Тейт и се покатери на борда.

Марла седеше под сенника и си лакираше ноктите. Едната й ръка вече бе увенчана с яркорозово. Тя вдигна очи и се усмихна.

— Подранихте, слънчице. Очаквахме ви чак след час и нещо.

— Къде са татко и Бък?

— В лоцманската кабина са, пак се занимават с оная стара карта. — Усмивката й започна да вехне по краищата. — Нещо не е наред. Матю! — Тя скочи от стола си с разширени от паника очи. Тайният й, макар и никога неизречен на глас, страх от акули я стисна за гърлото. — Пострадал ли е? Какво стана?

— Няма му нищо. — Тейт разкопча колана с тежестите си. — Идва след мен. — Тя чу плавниците му да се удрят в палубата, но не се обърна да му помогне. Вместо това си пое дълбоко въздух. — Нищо лошо не е станало, мамо. Напротив. Всичко е чудесно. Намерихме го.

Марла бе притичала до парапета да се увери, че Матю е в безопасност. Когато видя, че е цял и невредим, сърцето й започна да възвръща нормалния си ритъм.

— Какво сте намерили, слънчице?

— Кораба. — Тейт прокара ръка по лицето си, зашеметена от факта, че пръстите й треперят. Ушите й бучаха, нещо трептеше като пеперуда в гърдите й. — Единият от двата. Намерихме го.

— Боже господи! — Бък стоеше на вратата на палубната кабина. Червендалестото му лице бе пребледняло, очите му зад дебелите лещи гледаха зашеметено. — Кой? — с усилие изрече той. — Кой от двата намерихте, момко?

— Не знам. — Матю изхлузи бутилките от раменете си. Сърцето му препускаше лудо, но на него му бе пределно ясно, че това се дължи колкото на възможността да са открили потънало съкровище, толкова и на факта, че за малко не бе излапал Тейт. — Но корабът е долу, Бък. Намерихме баласт, баласт и оръдия от галеон. — Той отмести очи от Бък и погледна Рей, който го зяпаше с широко отворени очи. — Предишният участък е бил отскок, както и предполагах. Но този наистина изглежда обещаващо.

— Къде… — Гласът на Рей за миг секна. — Къде точно се намирахте, Тейт?

Тя отвори уста, после пак я затвори, осъзнавайки, че е била прекалено развълнувана, за да отбележи местоположението. Страните й пламнаха.

Матю погледна към нея и й отправи лека триумфална усмивка, преди да даде на Рей координатите.

— Ще ни трябват обозначаващи шамандури. Ако се приготвите, ще ви покажа за какво става дума.

Рей погледна Бък и зашеметеното му изражение започна да се прояснява. После с крясък се хвърли към него, сграбчи го и двамата мъже се запрегръщаха, олюлявайки се като стари пияници.

 

 

Трябваше да съставят план. Тейт бе онази, която след продължилото цяла вечер шумно празненство предложи да се вслушат в гласа на разума. Изваждането на останките и запазването им изискваше определена система. Претенциите им трябваше да бъдат конкретно и законно предявени. А находките прецизно каталогизирани.

Имаха нужда от добра подводна камера, с която да направят запис на обекта и на местоположението на всяка находка, която открият, както и няколко големи тетрадки, които да служат за каталог.

— Навремето — подхвана Бък, докато отваряше поредната бира, — човек като намерел потънал кораб, всичко вътре си било негово. Поне докато съумявал да държи настрана разбойниците и разните други, дето все имат претенции за чуждото. Трябвало е да бъдеш потаен, да знаеш да си затваряш устата и да не те е страх да се бориш за своето си.

И размаха бутилката.

— А сега има правила и правилца! Сульо и пульо иска парче от онова, дето си го намерил със собствените си ръце и с малко помощ от Господа. Има и много, дето повече ги е еня за някакви си проядени от червеите дъски, отколкото за цял товар сребро.

— Доброто състояние на потъналия кораб е важно от историческа гледна точка, Бък. — Рей подхвана бирата и разсъжденията си. — Историческата му стойност, нашата отговорност към миналото, а и към бъдещето също.

— Дрън-дрън. — Бък запали една от десетте цигари, които си позволяваше на ден. — Навремето така ги вдигахме във въздуха, че хвърчаха дъски до небето, ако нямаше друг начин да стигнем до съкровището. Не казвам, че е било много умно. — Той издиша голямо кълбо цигарен дим и очите му се замъглиха от спомена. — Но пък беше дяволски забавно.

— Нямаме никакво право да разрушаваме нещо само за да се доберем до друго нещо — промърмори Тейт.

Бък я погледна през масата и се ухили.

— Ти само почакай да вкусиш от златната треска, моето момиче. Нещо ти става. Виждаш проблясък сред пясъка — лъскав и ярък, не като на среброто. Може да е монета, ланец, медальон, някоя дрънкулка, която отдавна умрял мъж е подарил на отдавна умрялата си жена. И ето го, стои си в ръката ти, същото, каквото е било в деня, когато са го направили. И единственото, за което можеш да мислиш, е откъде да намериш още.

Тя го гледаше, обзета от любопитство.

— Ти затова ли продължаваш да се гмуркаш? Ако откриеш всички съкровища, които крият „Изабела“ и „Санта Маргерит“, ако ги откриеш и станеш богат, пак ли ще се гмуркаш за още?

— Ще се гмуркам, докато съм жив. Само това мога. И само това ми трябва да мога. Баща ти беше същият — добави той, като се обърна към Матю. — Без значение дали е попаднал на истинско съкровище, или е изплувал само с някое гюле, той трябваше да се върне долу. Спря го смъртта. Само тя можеше да го направи. — Гласът му предрезгавя и той сведе очи към бирата си. — Той искаше „Изабела“. Прекара последните месеци от живота си, пресмятайки как, къде и кога. Сега ние ще приберем реколтата й вместо него. Проклятието на Анжелик.

— Какво? — Веждите на Рей се събраха в една линия. — „Проклятието на Анжелик“?

— Уби брат ми — неясно изрече Бък. — Заклинанието на проклетата вещица.

Усетил признаците, Матю се наведе напред и изтръгна почти празната бутилка от пръстите на чичо си.

— Уби го човек, Бък. Човек от плът и кръв. Не някакво проклятие или заклинание. — Той стана, вдигна Бък на крака и обясни: — След малко ще заприказва и за духа на Черната брада.

— Видях го — изфъфли Бък с глуповата усмивка на лицето. Очилата му се плъзнаха по носа и той се взираше късогледо над тях. — Реших, че съм го видял. Край брега на Окракоук. Спомняш ли си, Матю?

— Спомням си. Чака ни дълъг ден, Бък. По-добре да се връщаме на яхтата.

— Трябва ли ти помощ? — Рей се изправи и откри, с изненада и известно огорчение, че краката му не са съвсем стабилни.

— Ще се оправя. Ще го метна на надуваемата лодка и ще греба до „Морския дявол“. Благодаря за вечерята, Марла. Такова пържено пиле не бях опитвал през живота си. Да си готова с изгрева, малката — обърна се той към Тейт. — Тепърва започва сериозната работа.

— Ще съм готова. — Въпреки че не я бе молил за помощ, тя отиде от другата страна на Бък и преметна ръката му през раменете си. — Хайде, Бък, време е за лягане.

— Ти си едно много сладко хлапе — каза той и с пиянска дружелюбност я притисна непохватно към себе си. — Нали така, Матю?

— Направо захарче. Първо аз ще сляза по стълбата, Бък. Ако паднеш, може и да те оставя да се удавиш.

— На куково лято — изкикоти се Бък и се подпря на Тейт, след като Матю се прехвърли на стълбата от другата страна на парапета. — Това момче би излязло срещу цял отбор акули заради мен. Ласитърови се държат един за друг.

— Знам. — Внимателно, олюлявайки се под тежестта на Бък, тя му помогна да се прехвърли през парапета. — Дръж се здраво. — Бък се олюляваше в началото на стълбата, а Матю ругаеше в края й и всичко това се стори на Тейт толкова абсурдно, че тя се разхили неудържимо. — Дръж се, Бък.

— Не се коси, моме. Още не е направена лодката, в която да не мога да се кача.

— Дяволите да го вземат, ще ни преобърнеш. Бък, идиот такъв! — Гумената лодка се наклони опасно и Матю блъсна Бък на дъното й. Водата се плисна вътре и измокри и двамата.

— Остави ведрата на мен, Матю — изкикоти се добродушно Бък и започна да изгребва водата с шепи.

— Просто не мърдай. — Матю хвана греблата и погледна нагоре към домакините, които му се хилеха. — Трябваше да го накарам да се прибере с плуване.

— Лека нощ, Рей — изфъфли Бък и замаха жизнерадостно, докато Матю залягаше над греблата. — Утре ще има златни дублони. Злато, сребро и лъскави бижута. Нов кораб, Матю — обърна се той към племенника си и брадичката му се удари в гърдите. — Бях сигурен, че все някога ще го намерим. Тез, Бомоновите, ни донесоха късмет.

След като закрепи греблата и завърза лодката, Матю подозрително измери с очи чичо си и попита:

— Ще се справиш ли със стълбата, Бък?

— Естествено, че ще се справя със стълбата. Аз съм роден моряк, ако искаш да знаеш. — Краката на въпросния моряк се огънаха, същото направи и малката лодка, когато той залитна към борда на „Морския дявол“.

Повече благодарение на късмета си, отколкото по силата на някакъв предварителен план, той сграбчи една от стъпенките и се издърпа нагоре преди да е успял да преобърне надуваемата лодка. Подгизнал до коленете, Матю се качи след него на палубата. Бък се клатушкаше и махаше ентусиазирано на семейство Бомон.

— Ей, на „Приключение“! Добре сме!

— Да видим дали ще твърдиш същото сутринта — промърмори Матю и го повлече към миниатюрната каюта.

— Добри хора са това, Матю. В началото си мислех само да им използваме оборудването, да ги залъжем нещо и да отмъкнем лъвския пай от плячката. Слизаме през нощта, заделяме си най-добрите находки и готово, фасулска работа. Пък и те едва ли ще усетят разликата.

— Сигурно — съгласи се Матю, докато събуваше мокрите панталони на чичо си. — И на мен ми мина през ума. В повечето случаи аматьорите си заслужават да ги издоиш.

— А ние бая сме издоили — весело каза Бък. — Обаче стария Рей не мога го издоя, и туйто. Приятелче е. Не съм имал такъв приятел откак умря татко ти. Пък да не забравяме и хубавата му женичка и хубавата му дъщеричка… Неее! — Той поклати глава с известно съжаление. — С такива хора не ща да се правя на пират.

Матю изсумтя в потвърждение на думите му и преценяващо огледа хамака. Горещо се надяваше, че няма да му се налага да вдига Бък, за да го сложи в него.

— Трябва да си легнеш.

— Дааа… Смятам да играя честно с Рей. — Бък успя да се покатери в хамака, макар той да се люлееше застрашително. — Трябва да им кажем за „Проклятието на Анжелик“. Често съм си мислил, ама не съм казвал на друг освен на тебе.

— Не се тревожи за това.

— Може пък, ако не им кажа, да не ги застигне. Не ща да им се случи нещо.

— Нищо няма да им се случи. — Матю свали ципа на дънките си и ги събу.

— Помниш ли оная рисунка, дето ти я показах? Всичкото онова злато, рубините, диамантите. Как може нещо толкоз красиво да носи нещастие?

— Не може. — Матю съблече ризата си и я метна върху дънките, свали очилата от носа на Бък и ги сложи настрани. — Заспивай, Бък.

— Повече от двеста години, откак са изгорили оная вещица, а хората продължават да умират. Като Джеймс.

Матю стисна зъби и очите му станаха студени.

— Не колието уби баща ми. Човек го уби. Уби го Сайлъс Вандайк.

— Вандайк — повтори сънливо Бък. — Така и не се доказа.

— Стига ми, че аз го знам.

— Проклятието беше. Проклятието на вещицата. Но ние ще я бием, Матю. Ние двамата с тебе ще я бием — промърмори Бък и захърка.

„По дяволите проклятието“ — помисли си Матю. Щеше да намери амулета. Щеше да върви по стъпките на баща си, докато не го намери. А когато това станеше, щеше да отмъсти на копелето, което уби Джеймс Ласитър.

Само по бельо той прекрачи прага на кабината и се озова в уханната осеяна със звезди нощ. Луната висеше на небето като разсечена на две сребърна монета. Той се настани под нея в собствения си хамак, достатъчно далеч от кабината, така че обичайното хъркане на чичо му достигаше до него само като глухо бучене.

Съществуваше такова колие — верижка от масивни златни халки и медальон, гравиран с имената на обречени любовници и инкрустиран с рубини и диаманти. Беше виждал рисунките, бе чел оскъдната документация, изровена от баща му.

Знаеше легендата така, както човек знае приказките, с които са го приспивали като дете. За жената, изгорена на клада, осъдена за магьосничество и убийство. За предсмъртната й клетва, че всеки, който се облагодетелства от смъртта й, ще плати със собствения си живот.

За гибелта и отчаянието, които бяха следвали пътя на колието в продължение на два века. За алчността и похотта, които бяха подтиквали мъжете към убийство, а жените към предателство.

Би могъл дори да повярва в легендата, но за него тя означаваше само едно — че алчността и похотта са довели до гибелта и отчаянието. Безценните бижута не се нуждаеха от проклятие, за да подтикват хората към убийство.

В това беше сигурен. Знаеше го, и то твърде добре. „Проклятието на Анжелик“ бе причината за смъртта на баща му.

Но го бе планирал и извършил човек.

Сайлъс Вандайк. Стига да поискаше, бе в състояние да извика във въображението си лицето му, гласа, фигурата, дори миризмата му. Помнеше всичко, без значение че бяха изминали години.

И знаеше, както го бе знаел и в ония белязани от мъка и чувство за безпомощност дни на своето юношество, че все някога ще намери амулета и ще го използва срещу Вандайк.

За отмъщение.

Макар тъмните и изпълнени с насилие мисли все още да владееха съзнанието му, когато се унесе, централна фигура в съня му бе Тейт.

Плуваше в невъзможно прозрачни води, без тежести и водолазен костюм, хлъзгав и бърз като риба. Все по-дълбоко и по-дълбоко, където слънцето не успява да проникне. Ветрилата от водорасли се полюляваха, зъбати многоцветни кълбета блещукаха като скъпоценни камъни и разнасяха ярко оцветени рибки в джобовете си.

Още по-дълбоко и цветовете — червените, оранжевите и жълтите — избледняха до студено, студено синьо. И все пак нямаше натиск, нямаше нужда от изравняване на налягането, нямаше страхове. Само неудържимо усещане за свобода, което постепенно улягаше в пълно и абсолютно доволство.

Би могъл да остане завинаги тук, в този лишен от звуци свят, без тревоги и кислородни бутилки, които да тежат на раменете му.

Там. Там долу под него лежеше излязъл като от детска приказка потънал кораб. Мачтата, корпусът, развените от течението окъсани платна. Полегнал на една страна в ложе от пясък, невредим и ясен до невъзможност образ. Той виждаше оръдията, все още насочени към врагове от стари времена. И щурвала, очакващ призрака на своя капитан.

Зарадван, той се заспуска към него през водовъртежи от риби; покрай октопод, който накъдри пипала и, издут като балон, изчезна встрани; под сянката на гигантски скат, който затанцува над главата му.

Направи кръг около палубата на испанския галеон и прочете гордия надпис — „Изабела“. Марсът проскърца над него като дърво на вятъра.

И тогава я видя. Като истинска русалка, тя кръжеше близо до него и едновременно твърде далеч, усмихваше се с усмивката на сирена и му махаше с прекрасните си нежни ръце. Косата й бе дълга — не пламтящо калпаче, а дълга; копринените въжета от огън се вееха и се извиваха като змиорки около раменете и голите й гърди. Кожата й бе като перла, бяла и лъскава.

А очите й същите — зелени и весели.

Сякаш пометен от прилив, той нямаше избор, освен да отиде при нея.

Ръцете й го обгърнаха като сатенени вериги. Устните й се разтвориха за него, сладки като мед. Докосна я и сякаш цял живот бе чакал само това. Усещането за кожата й, плъзгаща се под пръстите му, трепета на мускулите, когато я обзе възбудата. Барабанният напев на пулса във вените.

Усети вкуса на въздишката й в устата си. После хлъзгавата и великолепна горещина, когато се плъзва в нея, когато нозете й се увиха около тялото му, а нейното се изви назад да го поеме дълбоко…

Всичко е само неясни тихи движения, само усещане, което няма край. Те се понасят без посока през водата, съединени в безмълвно съвкупление, което го оставя слаб, замаян и блажено щастлив. После усещането, че цял се излива в нея.

Сетне тя го целува, нежно, дълбоко и толкова сладко… Когато отново вижда лицето й, тя се усмихва. Той протяга ръце, но тя клати глава и побягва. Той плува след нея и двамата лудуват като деца, гонейки се из потъналия кораб.

Тя го завежда при една ракла, отваря със смях капака й и пред очите му се разкрива планина от злато. Тя потапя ръка и монетите преливат през ръба. Блясъкът е като от слънчев лъч, а сред златото лъскат скъпоценни камъни с невероятен размер. Диаманти колкото юмрук, изумруди по-големи от очите й, вирчета от сапфири и рубини. Цветовете им заслепяват сред студеното сиво на света наоколо.

Той прокарва ръка през раклата, изсипва дъжд от диаманти върху косата й и тя се разсмива.

Сетне той намира амулета, тежката златна верижка, кръвта и сълзите, вградени в медальона. Усеща топлината му, сякаш е жив. Никога през живота си не е виждал нещо толкова красиво, толкова неустоимо.

Той го вдига, поглежда към Тейт през примката на ланеца, после го слага на врата й. Тя се смее, целува го, после нежно стисва медальона в ръката си.

Внезапно от него изригва пламък, копие от яростна жега и блясък, което го отхвърля назад като удар с юмрук. Ужасен, той гледа как алчният огън, все по-голям и по-жарък, я обвива в дреха от пламък. Виждат се само очите й, агонизиращи в ужас и мъка.

Не може да стигне до нея. Бори се с всички сили, но водата, която ги е галила кротко, сега се вихри и бучи обезумяло. Торнадо издига пясъчен стълб и го ослепява. Чува трясъка на цепещата се мачта, рева на развилнялото се дъно, което изригва през леглото от пясък и тиня и разкъсва корпуса на кораба като оръдеен залп.

През трясъка дочува писъци — нейните. И своите собствени…

После всичко изчезна: пламъците, морето, корабът, амулетът. Тейт. Отгоре беше небето с разполовения диск на луната и пръснатите звезди. Морето бе тихо и мастиленочерно, шушнещо едва доловимо край корпуса на яхтата.

Беше сам на палубата на „Морския дявол“, потънал в пот и останал без дъх.