Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (3)

Глава 2

Искрящият заник се ливна в златно и розово по небето и се разтопи в морската шир. Само няколко минути по-късно величавата гледка преля в здрач, както става в тропиците. Над спокойната вода се разнесе скърцането и пукането на преносимото радио на борда на „Морския дявол“, което далеч не отдаваше дължимото на живия реге ритъм. Миришеше на пържена риба, но от това отвратителното настроение на Тейт не се подобри.

— Не мога да разбера за какъв дявол са ни потрябвали съдружници.

Тейт опря лакти на тясната маса в камбуза и стрелна сърдито гърба на майка си.

— Баща ти направо се е влюбил в Бък. — Марла поръси тигана със счукан розмарин. — Ще му се отрази добре да има край себе си мъж на своята възраст.

— Нали ние сме тук — измърмори навъсено Тейт.

— Така е. — Марла й хвърли усмивка през рамо. — Но мъжете се нуждаят от мъжка компания, слънчице. Просто от време на време имат нужда да плюят и да се оригват.

Тейт изсумтя при мисълта, че безупречно възпитаният й баща може да извърши някое от споменатите действия.

— Въпросът е, че не знаем абсолютно нищо за тях. Така де, появяват се отнякъде в нашата територия и точка. — Все още я болеше за сабята. — Татко проучва с месеци корабите. Защо да се доверяваме на тия Ласитърови?

— Защото са Ласитърови — каза Рей от вратата на камбуза. Наведе се и звучно целуна Тейт по главата. — Нашето момиче е много подозрително, Марла. — Той намигна на жена си, после, понеже бе негов ред да дежури по кухня, започна да нарежда масата. — Това е хубаво, от една страна. Не е много умно да вярваш на всичко, което виждат очите ти и чуват ушите ти. Но понякога трябва да следваш вътрешното си чувство. А моето ми казва, че Ласитърови са точно хората, които са ни необходими, за да доведем до успешен край малкото си приключение.

— От къде на къде? — Тейт подпря брадичка на свития си юмрук. — Матю Ласитър е един арогантен и тъп…

— Млад човек — довърши Рей със закачливо блеснали очи. — Марла, това нещо мирише божествено.

Той плъзна ръце около кръста й и зарови нос във врата й. Тя ухаеше на плажно масло и „Шанел“.

— Тогава да седнем и да видим как е на вкус.

Тейт обаче не смяташе темата за приключена.

— Знаеш ли какво се кани да направи със сабята, татко? Да я продаде на някакъв си антиквар.

Рей седна и сви устни.

— Повечето търсачи продават намереното, слънчице. Така си изкарват хляба.

— Добре де. — Тя механично пое голямата чиния, която й подаде Марла, и си отсипа. — Но първо трябва да се датира и да се направи оценка. Дори не го интересува каква е и на кого е принадлежала. За него тя е просто вещ, която да изтъргува срещу каса бира.

— Срамота — въздъхна Марла, докато Рей й наливаше вино. — Знам как се чувстваш, слънчице. Хората от семейство Тейт винаги са уважавали историята.

— Както и тези от семейство Бомон — вметна съпругът й. — Типично по южняшки. Имаш известно основание, Тейт — размаха вилицата си Рей. — И аз те разбирам. Но разбирам и гледната точка на Матю. Бърза възвръщаемост, бърза отплата за положения труд. Ако дядо му бе избрал този път, щеше да си отиде като богат човек. Вместо това той предпочел да разгласи откритието си и се оказал с празни ръце.

— Има компромисни варианти — настоя Тейт.

— Не за всички. Но аз твърдо вярвам, че с Бък сме го намерили. Ако открием „Изабела“ или „Санта Маргерит“ и те се окажат в забранената зона, ще подадем молба за наемен договор. Но дори да сме извън зоната, ще поделим намереното с правителството на Сейнт Кристофър-Нейвис, условие, с което Бък се съгласи доста неохотно. — Рей вдигна чашата си и се загледа във виното. — Съгласи се, защото имаме нещо, от което се нуждае.

— И какво е то? — попита Тейт.

— Имаме необходимите средства да финансираме за известно време тази операция, независимо от резултата. А понеже решихме, че можеш да отложиш есенния си семестър, значи разполагаме и с достатъчно време. А ако се стигне дотам, сме в състояние да си позволим съоръженията, необходими за мащабна подводна операция.

— С две думи, те ни използват. — Окончателно вбесена, Тейт бутна чинията си настрани. — Аз така виждам нещата.

— В едно съдружие всяка половина трябва да има полза от другата.

Далеч неубедена, Тейт стана да си налее чаша прясно изцедена лимонада. На теория тя не беше против съдружието. Още от най-ранна възраст я бяха учили на ползата от работата в екип. Но точно този екип сериозно я безпокоеше.

— И какъв е техният принос в съдружието?

— Първо, те са професионалисти. А ние сме аматьори. — Рей размаха ръка, когато Тейт понечи да протестира. — Колкото и да си мечтая за обратното, аз никога не съм откривал потънал кораб, само съм изследвал останките, които някой друг е открил и опразнил преди мен. Е, на няколко пъти ни е излизал късметът. — Той хвана ръката на Марла и прокара палеца си по златния й пръстен. — Изваждали сме дреболии, които другите са пропуснали. Откакто се гмурнах за пръв път, си мечтая да открия свой кораб.

— Така и ще стане — заяви с непоклатима вяра Марла.

— Може да е този път. — Тейт прокара ръка през косата си. Колкото и да обичаше родителите си, тяхната липса на практичност я изумяваше. — Татко, ами проучването, което направи, всичките онези архиви, товарителници, писма? Колко усилия хвърли върху данните за бурята, приливите и така нататък. Толкова труд си вложил в това!

— Вярно е — съгласи се той. — И точно затова имам интерес да работя с Бък. От него мога да науча много. Знаеш ли, че три години се е гмуркал в северната част на Атлантическия океан, на дълбочина сто и петдесет метра и повече? Ледена вода, тъмна вода. Вадил е неща, потънал до колене в тиня, сред коралови рифове, в гъмжащи от акули места. Представи си само!

„Той определено си го представя“ — помисли си Тейт, загледана в унесения му поглед и усмихнатите в мечтание устни. Въздъхна и постави ръка на рамото му.

— Татко, това че той има повече опит…

— Опит, който е трупан цял живот. — Той я потупа по ръката. — Това е неговият принос. Опитът, постоянството, усетът на търсач. И нещо толкова основно като работната ръка. Два екипа, Тейт, са по-ефикасни от един. — Той замълча. — Тейт, за мен е важно да знам, че разбираш решението ми. Ако не можеш да го приемеш, ще кажа на Бък, че сделката се разваля.

И щеше да загуби много, помисли си Тейт. Гордостта си, защото вече бе дал дума. И надеждата си, защото разчиташе на успех с новия екип.

— Разбирам го — каза тя, преглъщайки собственото си неодобрение. — И мога да го приема. Имам само още един въпрос.

— Питай — подкани я Рей.

— Откъде можем да сме сигурни, че когато техният екип е долу, няма да задържат за себе си онова, което намерят?

— Защото ще смесим екипите. — Той стана да разчисти масата. — Аз ще се гмуркам с Бък. Ти ще се гмуркаш с Матю.

— Чудесна идея, наистина! — Марла се засмя тихичко при ужасената физиономия, която изкриви лицето на дъщеря й. — Кой иска кекс?

 

 

Утрото се разстла по водата в ивици от бронз и розово — огледален образ на небето отгоре. Въздухът бе свеж като роса и изкусително топъл. Високите отвесни скали на Сейнт Кристофър се пробуждаха за новия ден в одежди от зелено и кафяво. Още по на юг пресеченият конус на вулкана, който се издигаше над малкия остров Нейвис, бе забулен в облаци. По белите плажове не се мяркаше жива душа.

Тройка пеликани се плъзнаха по повърхността на морето, после се гмурнаха бързо като стрели и почти толкова безшумно, изхвърляйки високи фонтани, които се пръскаха в ситен дъждец. Сетне отново се показаха, плъзнаха се по водата и отново се гмурнаха в комична хармония. Малки вълни се застигаха мързеливо покрай корпуса.

Бавно и красиво светлината укрепна и превърна морето в равнина от сапфир.

Гледката не повдигна настроението на Тейт, която си обличаше водолазния костюм. Провери часовника си, компаса на китката, измервателните уреди на кислородните бутилки. Баща й и Бък си пиеха кафето и си бъбреха на предната палуба. Тя прикрепи водолазния нож към прасеца си.

Край нея Матю се занимаваше със същото.

— И на мен тази история ми харесва толкова, колкото и на теб — промърмори той, после й повдигна бутилките и й помогна да ги закрепи.

— Оправи ми настроението.

Прикачиха си колани с тежести, поглеждайки се с взаимно недоверие.

— Просто се опитай да не изоставаш и не ми се пречкай. Ще се оправим.

— Сериозно? — Тя плю в маската си, изтърка добре визьора и го изплакна. — Не знам кой на кого ще се пречка.

Но залепи усмивка на лицето си, когато Бък и баща й се приближиха с бавна стъпка към тях.

— Готови? — попита я Рей и лично провери ремъците й, после погледна яркооранжевата пластмасова бутилка, служеща за ориентир, която подскачаше лекичко по тихата водна повърхност. — Внимавайте за посоката.

— Един румб западно от север — точно като Кари Грант. — Тейт го целуна по бузата и подуши одеколона му. — Бъди спокоен.

„Спокоен съм — каза си Рей. — Разбира се, че съм спокоен.“ Само че малкото му момиче рядко се спускаше без него.

— Забавлявайте се.

Бък пъхна палци под ластика на шортите си. Краката му приличаха на къси и дебели дървесни стволове, прещипнати от изпъкналите възли на коленете. Плешивото му теме бе покрито с омазнена шапка на „Доджърс“. Очите му се криеха зад тъмни очила с голям диоптър.

Тейт си помисли, че той прилича на зле облечен гном с наднормено тегло. По неясни причини външният му вид й се стори затрогващ.

— Ще имам грижата да наглеждам племенника ти, Бък.

Той се ухили и смехът му прозвуча като посипващ се по камък чакъл.

— Само така, девойче. И успешен улов.

Тейт кимна и с прецизно кълбо назад се гмурна във водата. Реши да се държи като разумен човек и изчака партньора си. Щом го видя да разсича повърхността, се обърна и заплува към дъното.

Разперени като опашка на паун водорасли с окраската на люляков цвят се люшкаха грациозно, галени от течението. Стреснати от нахлуването им рибки се пръскаха на всички страни в разноцветни живи потоци. Ако баща й беше с нея, тя можеше и да се помотае наоколо, наслаждавайки се на момента, на неизменно зашеметяващия преход от живота над повърхността към този под нея.

Можеше да отдели малко от времето си и да събере красиви раковини за майка си или дори да остане достатъчно дълго, за да изкуши някоя любопитна рибка да се плъзне към нея.

Но сега, когато Матю я гонеше по петите, чудесата на морското дъно отстъпваха пред силното чувство за съревнование.

„Дали пък да не го озорим малко?“ — помисли си Тейт и ритайки силно с крака, се плъзна на запад. С дълбочината водата захладня, но все още бе приятно топла. Беше жалко, че са далеч от пълните с изненади рифове и кораловите градини, но и тук имаше какво да зарадва сетивата — самата вода, танцът на водораслите, стрелкащите се риби.

Внимаваше за издутини или особени оттенъци по пясъка. Проклета да беше, ако пропуснеше нещо и го оставеше още веднъж да изплува триумфално на повърхността.

Протегна ръка към едно отчупено парче корал, разгледа го внимателно, после го захвърли. Матю се плъзна край нея и я изпревари. Макар да знаеше, че смяната на местата е основна процедура при гмуркане, Тейт не се успокои, докато не излезе отново начело.

Даваха си знаци само ако бе крайно наложително. Когато се разбираха да се разделят за малко, всеки покриваше периметъра си, без да изпуска другия от очи. „Колкото заради безопасността, толкова и от подозрение“ — помисли си Тейт.

В продължение на един час прегледаха педя по педя района, където бяха открили сабята. Нетърпеливото предвкусване, което бе водило Тейт в началото, започна да чезне, когато не откриха нищо повече. Докато разравяше една купчинка пясък, нещо проблесна между пръстите й и сърцето й заби като лудо. Вече си представяше някоя древна катарама или чиния, когато с разочарование откри, че е изровила кутийка от кока-кола, произведена в двайсети век.

Разочарована, тя отново заплува на север. И внезапно попадна на подводна градина от ярко оцветени раковини и корали, сред които се стрелкаха ята рибки в търсене на храна. Един красиво разклонен корал, твърде крехък, за да издържи на вълните в плиткото, се бе прострял нашироко и блестеше в рубинено, изумрудено и тъмножълто. Бе приютил десетки животинки, които пазеше, хранеше и които в крайна сметка хранеха него.

С истинска наслада Тейт се загледа в мекотелото със спираловидна тиквеножълта черупка, което пълзеше упорито по камъка пред нея. Риба-клоун се стрелна невъзмутимо през увенчаните с цикламено отровни пипала на една актиния. Трио ангелски риби^[1] я подминаха царствено в търсене на закуска.

„Като дете в сладкарница е“ — помисли си Матю, докато я наблюдаваше. С бавни движения Тейт се задържаше на едно място, а очите й се стрелкаха в старанието си да не пропуснат нещо.

Искаше му се да приеме, че е глупачка и да не се занимава повече с нея, но подводният театър впечатляваше и него самия. Драма и комедия се преплитаха навсякъде около тях. Усърдни слънчевожълти зеленушки почистваха с предаността на придворни дами взискателната като кралица риба-спусък^[2]. Малко по-нататък дебнеща из засада змиорка излетя, бърза и смъртоносна, от прикритието си и налапа един разсеян костур.

Вместо да извърна лице от разиграващата се пред очите й трагедия, Тейт я проследи най-внимателно. А и трябваше да й се признае, че е добър гмуркач, помисли си Матю. Силна, умела, разумна. Не й харесваше, че работи с него, но изпълняваше задълженията си.

Знаеше, че повечето аматьори се разочароват, ако не открият още в първия час някоя монета или артефакт. А тя беше методична и, както изглежда, неуморна. Още две черти, които той ценеше високо в партньора си по екип.

Щом се налагаше да работят заедно най-малко два месеца, поне можеше да извлече най-доброто от ситуацията.

Той заплува към нея и в знак на примирие я тупна по рамото. Тейт се обърна — очите й гледаха вяло през маската. Матю посочи зад тях и видя как същите тези очи блясват одобрително: зад тях плуваше отряд миниатюрни, поръсени със сребро лещанки. В следващия миг те промениха рязко посоката си, плъзнаха се в блещукаща вълна на петнайсетина сантиметра от протегнатите пръсти на Тейт и изчезнаха.

Тя все още се смееше, когато видя баракудата.

Беше на около метър от тях и се носеше неподвижно с озъбена усмивка и втренчени очи. Този път бе неин ред да посочи. Когато видя, че е по-скоро впечатлена, отколкото уплашена, Матю възобнови огледа си.

От време на време Тейт хвърляше поглед назад, за да се увери, че движенията им не привличат вниманието на баракудата. Но тя се държеше кротко на разстояние. Когато малко по-късно погледна зад себе си, хищната риба бе изчезнала.

Забеляза конгломерата точно когато Матю постави ръката си върху него. Възмутена от собственото си невнимание, което според нея бе единствената причина да не го види първа, тя се премести с още няколко метра на север.

Дразнеше се от навика му да работи в нейната територия. За малко да го изпуснеше от очи и той буквално се оказваше под носа й. С пренебрежителен жест тя се отдалечи, ритайки силно с крака. Проклета да е, ако му позволи да си мисли, че тъпото му парче скала я интересува, колкото и обещаваща да изглеждаше покритата му с камъчета повърхност.

И точно тогава откри монетата.

Малкото петно тъмен пясък привлече вниманието й. Разрови го повече по навик, с мисълта, че най-вероятно ще открие нечие ресто или ръждясала консервена кутия. Но почернелият диск лежеше само на два сантиметра под наноса. От момента, в който го изтръгна от леглото му, Тейт знаеше, че държи в ръцете си легенда.

„Испански дублон“ — помисли си тя, зашеметена от откритието. Мечтата на пиратите, плячката на морските разбойници.

Осъзнавайки, че е спряла да диша, опасна грешка за всеки гмуркач, тя си пое бавно дъх, докато търкаше с палец почернялата монета. В ъгълчето на ъгловатия диск се появи мътният блясък на сребро.

Погледна предпазливо през рамото си да се увери, че Матю е зает и пъхна монетата в ръкава на непромокаемия си костюм. После, изпълнена със самодоволство, започна да търси нови находки.

След като измервателните й уреди и часовникът й показаха, че времето им изтича, тя маркира местоположението си и се обърна към своя партньор. Той кимна и посочи с палец нагоре. Заплуваха на изток, бавно изкачвайки се към повърхността.

Торбата му за находки тежеше от конгломерат и той й я посочи преди да махне с ръка към нейната, която висеше празна на кръста й. Тя вдигна рамене, доколкото й позволяваха бутилките, и разсече повърхността секунди преди него.

— Лош късмет, Червенушке.

Тя изтрая триумфалната му усмивка, докато плуваха към корабчето.

— Може би. — Тя сграбчи стълбата на „Приключение“ и метна плавниците си на палубата близо до мястото, където бе застанал баща й. — А може би не.

— Как беше? — попита Рей, щом дъщеря му стъпи на палубата, и й помогна да свали колана с тежестите и кислородните бутилки. После забеляза празната й торба и се опита да прикрие разочарованието си. — Нищо свястно значи?

— Не бих казал — отбеляза Матю и подаде на Бък пълната си торба преди да се заеме с ципа на костюма си. От косата му капеше вода и образуваше локва в краката му. — Може да изскочи нещо свястно, след като го одялкаме оттук-оттам.

— Момчето има шесто чувство за тия неща.

Бък остави торбата на една от пейките. Вече го сърбяха ръцете да грабне чукчето и да обработи конгломерата.

— Аз ще се заема с него — предложи Марла. Тя носеше шапката си с цветя и жълта като канарче деколтирана рокля без ръкави, която открояваше още повече огнената й коса. — Първо искам да направя няколко снимки обаче. Тейт, вие двамата с Матю си налейте по нещо студено и хапнете. Знам, че тия двамата изгарят от нетърпение да слязат долу и да си пробват късмета.

— Добре. — Тейт приглади назад мократа си коса. — А, и като говорим за късмет… — Тя дръпна ръкавите на костюма си и половин дузина монети се изсипаха с дрънчене на палубата. — И на мен ми се отвори малко.

— Мама му стара! — възкликна Матю и клекна. Теглото и формата му подсказаха какво е намерила. Докато другите говореха възбудено един през друг, той потърка една от монетите между пръстите си, вдигна глава и погледна хладно Тейт, която го наблюдаваше със самодоволна усмивка.

Не й завиждаше за находката, но със сигурност му се повдигаше от факта, че го бе направила на глупак.

— Къде ги намери?

— Няколко метра северно от мястото, където ти си събираше камънаците. — Реши, че раздразнението, от което се присвиха очите му, почти компенсира номера със сабята. — Ти беше толкова зает, че не исках да те прекъсвам.

— Да бе.

— Испански. — Рей се взираше в монетите върху дланта си. — Хиляда седемстотин трийсет и трета. Може да са те. Датата съвпада.

— Може да са от други кораби — отвърна Матю. — Времето, течението, бурите — нищо не стои на едно място.

— Съвсем спокойно може да са и от „Изабела“ или „Санта Маргерит“. — Очите на Бък горяха трескаво. — С Рей ще преобърнем района, в който сте ги намерили. — Той се изправи и подаде на Тейт една от монетите. — Тези ще отидат в общия фонд, но мисля, че трябва да си задържиш една, лично за себе си. Съгласен ли си, Матю?

— Разбира се. — Той вдигна рамене и се обърна към хладилната кутия. — Не е кой знае какво.

— За мене е — промърмори Тейт, поемайки монетата от Бък. — За пръв път намирам монети. Испански дублони. — Тя се засмя, наведе се към Бък и импулсивно го целуна по бузата. — Какво чувство само!

Червендалестите му страни потъмняха. За него жените винаги си бяха оставали загадка, която предпочиташе да наблюдава от разстояние.

— Не го изпускай… това чувство. Понякога минава много време преди да го изпиташ отново. — Той плесна Рей по гърба. — Давай да се обличаме, съдружнико.

След половин час вторият екип беше под водата. Марла бе разстлала една кърпа и усърдно дялкаше конгломерата. Тейт бе отложила обяда си и почистваше сребърните монети.

Матю седеше на палубата до тях и поглъщаше втория си сандвич с бекон, маруля и резенчета домат.

— Казвам ти, Марла, като нищо ще взема да те отвлека. Нямаш равна на сандвичите.

— Всеки може да прави сандвичи. — Чукчето в ръцете й иззвънтя в пълен контраст със захарния й глас. — Някой път трябва да дойдеш на вечеря, Матю. Тогава ще разбереш какво се казва готвене.

Беше сигурен, че е чул как Тейт скръцна със зъби.

— С най-голямо удоволствие. Мога да прескоча до Сейнт Кристофър, ако трябват някакви провизии.

— Много мило. — Беше се преоблякла в работни панталонки и широка риза, която вече се бе просмукала с пот. Въпреки това пак успяваше да изглежда като южняшка красавица, планираща парти. — Не бих отказала малко прясно мляко. За бисквитите.

— Бисквити? Марла, за домашно приготвени бисквити бих доплувал от острова с все кравата.

Думите му бяха незабавно възнаградени със заразителния й смях.

— Три-четири литра ще ми стигнат. Е, не е забил барабанът — махна му да седне тя, когато го видя, че се кани да става. — Има време. Хапни си спокойно и се попечи.

— Стига си се мъчил да очароваш майка ми — изсумтя Тейт.

Матю се премести по-близо до нея.

— Майка ти ми харесва. Взела си косата й — промърмори той. — И очите. — Взе си още един сандвич и го захапа. — Жалко, че не си се метнала на нея и в друго отношение.

— Леките кости също са ми от нея — каза Тейт и се усмихна: по-скоро се озъби.

Матю я огледа лениво.

— Мдаа… има нещо такова.

Изведнъж Тейт се почувства неудобно и се дръпна с няколко сантиметра.

— Много си близо — оплака се тя. — Същото правиш и когато сме под водата.

— Ето, отхапи си. — Той почти натика сандвича в устата й. Не й оставаше нищо друго, освен да приеме. — Реших, че ти си ми талисманчето.

Тя преглътна хапката, макар че й идеше да се задави.

— Би ли повторил?

— Направо ме убиваш с тоя южняшки акцент — отбеляза той. — Лее се като медец и само ти намеква за леда отдолу. Ти си ми талисманчето — повтори той. — Защото беше наблизо, когато намерих сабята.

— Ти беше наблизо, когато аз я намерих.

— Както и да е. Има две неща, към които никога не се обръщам с гръб. Мъж с алчни очи и жена с огън в нейните. — Той отново й предложи сандвича. — И с късмет. Добър или лош.

— Бих казала, че е по-умно да бягаш от лошия късмет.

— По-добре е да го погледнеш в очите. Така се разминава по-бързо. Моето семейство има голям опит с лошия късмет. — Той сви рамене и сам довърши сандвича. — Имам чувството, че ти ми носиш добър.

— Аз открих монетите.

— Може пък и аз да съм ти на късмет.

— Попаднах на нещо — мелодично подвикна Марла. — Елате да видите.

Матю се изправи и след кратко колебание й подаде ръка. Не по-малко нащрек, Тейт я пое и го остави да я издърпа на крака.

— Пирони — каза Марла и попи потта по лицето си с носната си кърпа. — Изглеждат стари. А това… — Тя вдигна някакво малко кръгче от купчинката натрошен конгломерат. — Прилича на копче. Медно или бронзово може би.

Матю изсумтя и коленичи край нея. Имаше два железни шипа, куп керамични чирепи, отчупено парче метал, което можеше да е било част от катарама или фуркет. Но вниманието му бе привлечено най-вече от пироните.

Марла беше права. Стари бяха. Той вдигна един и го повъртя из пръстите си, представяйки си как преди много векове е бил забит в дъски, обречени на бурите и морските червеи.

— Пиринч — доволно обяви Тейт, докато почистваше ръждата с натопено в разтворител парче плат. — Копче е. Има нещо гравирано… цвете. Мъничка роза. Сигурно е било от роклята на някоя пътничка.

Стана й тъжно. Жената, за разлика от копчето, не бе оцеляла.

— Възможно е. — Матю най-сетне благоволи да хвърли един поглед на копчето. — Вероятно сме попаднали на отскок.

Тейт се пресегна за слънчевите си очила и скри кръвнишкия си поглед зад стъклата им.

— Какво е отскок?

— Отскокът си е отскок. Вероятно сме попаднали на мястото, където някой кораб се е ударил и е отскочил, докато са го влачили вълните. Останките му са някъде другаде. — Той вдигна очи и погледът му обходи морето чак до хоризонта. — Някъде другаде — повтори той.

Но Тейт поклати глава.

— Няма да ме обезсърчиш след това, което намерихме. Не сме се върнали с празни ръце, Матю. Всичко това само от едно гмуркане. Монети, пирони…

— Счупени грънци и пиринчено копче. — Матю захвърли пирона, който държеше, върху купчинката. — Дребна работа, Червенушке. Дори за един аматьор.

Тя се протегна и сграбчи монетата, която висеше на гърдите му.

— Където има едно, там има и сто. Баща ми смята, че е твърде вероятно да открием нещо голямо. Същото мисля и аз.

Всеки момент щеше да се разтрепери от яд, забеляза Матю. Брадичката вирната, остра като шиповете в краката им, очите й — твърди и пламнали.

Боже, само да не беше колежанка!

Съвсем съзнателно той вдигна ръка и небрежно я потупа по бузата.

— Е, поне ще си имаме занимавка. По-често обаче е вярно другото. Че където има едно, там няма две. — Той изтупа ръце и се изправи. — Аз ще разчистя вместо тебе, Марла.

— Ти си бил голям веселяк, господин Ласитър. — Тейт, подръпна тениската си. Не й бе ясно защо, но от начина, по който я бе погледнал, макар и само за секунда, й бе станало горещо. — Ще поплувам малко — промърмори тя, после отиде до парапета и се хвърли във водата.

— Истински бащичко ми е тя — каза с кротка усмивка Марла. — Убедена, че упоритият труд и доброто сърце се възнаграждават. За такива като тях животът е по-труден, отколкото за нас, които знаем, че тези неща невинаги са достатъчни. — Тя потупа Матю по ръката. — Аз ще разчистя, Матю. Имам си своя система. Ти иди за млякото.