Гордън Диксън
Разрушителят на светове (4)

Глава 3

Преди да навлезе в атмосферата на планетата, космическият кораб, излизайки от режима на фазов преход, включи обикновените си двигатели. След един час той вече беше кацнал в космодрума Екюмени, а пасажерите му бяха отведени до сградата на терминала. Блейс крачеше сред тълпата от възрастни към сградата на космическата гара, а нервите му бяха опънати до крайност, като на подплашено животинче…

До него вървеше червенокосата стюардеса. Беше обещала, че ще му покаже чичо му — имаше негова снимка.

Хенри беше застанал малко по-встрани от останалите посрещачи, и те тутакси го разпознаха. Но когато видя чичо си, Блейс доста се разочарова. Тясното, неприветливо лице, на което се четеше нетърпение, с нищо не му напомняше за Езекил. Чичото беше висок и слаб, косата му тук-таме сребрееше и не издаваше някаква определена възраст — но все пак, той изглеждаше много по-възрастен за двадесет и осемте си години. Облеклото му беше съвсем обикновено — тъмни работни панталони и риза, направени от груб вълнен плат, отгоре черна риза, изработена от нещо подобно на черна кожа. Докато Блейс и съпровождащата го девойка се приближаваха към него, тъмните му очи ги намериха и отделиха от тълпата — беше ги взел на мушка.

— Блейс — прошепна стюардесата на момчето, — това е чичо ти, Хенри Маклийн. Господин Маклийн?

— Самият той — отговори със слабия си, скърцащ и писклив баритон мъжът. — Благодаря на Бога, че най-после пристигнахте. Благодаря ви за грижите. Отсега нататък аз ще се заема с това.

— Най-накрая се срещнахме, сър, за мен е чест! — каза Блейс.

— Няма нужда от церемонии, момче — отговори му Хенри Маклийн. — Да тръгваме.

Той се обърна и с бързи крачки тръгна към изхода, а за да не изостане, на Блейс му се налагаше да подтичва след него.

Те се спуснаха по един наклонен проход до дълъг подземен тунел и стъпиха върху движещата се транспортна лента. Тя ги понесе напред, отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо. Блейс пресметна, че за няколкото минути возене, преди скоростта на подвижната лента отново да намалее, те са изминали разстояние, дълго няколко километра. Автоматично се отвориха прозрачни врати, и пред момчето се озова ветровит и студен, навъсен ден с прихлупили небето облаци, които вещаеха дъжд.

— Сър! Чичо! — извика Блейс. — Имах багаж…

— Аз го получих вече — без да го поглежда му отвърна Хенри. — И да не съм чул повече думата „сър“, момче. Обръщението „сър“ предполага наличието на определен ранг, а в нашата църква такива работи няма.

— Добре, чичо — кимна Блейс.

Те продължиха да вървят известно време покрай спирката на транспортната лента. Имаше както обикновени автомобили, така и такива на въздушна и на магнитна възглавница. Накрая стигнаха до една площадка с карети и талиги, подминаха ги и спряха пред нещо, което не приличаше на нито едно от тях. Приличаше на покрит дилижанс, както повечето превозни средства наоколо, в който обаче бяха впрегнати кози. До козите се мъдреше единственият куфар на Блейс.

— Но как са успели толкова бързо да го докарат до тук, чичо? — попита момчето.

— Те изхвърлят контейнера с багажа още при кацането, преди кораба да се доближи до терминала — набързо му обясни чичото. — Хайде да сложим багажа ти отзад и да го покрием с брезента. Май че ще завали, преди да сме стигнали в къщи. А ние с теб ще седнем в кабината.

Блейс се наведе, за да вземе куфара, но чичо му се оказа по-чевръст.

— Сядай, момче. — Хенри отвори лявата странична врата на дървената кабинка. Блейс заобиколи тичешком возилото и се настани отдясно, затваряйки вратата след себе си, като я прикрепи към мястото й с въжената примка, пригодена за целта. Кабината приличаше по-скоро на дървен сандък с отвори за поводите, прорязани в предната му стена, точно под прозорчето, направено от някакъв прозрачен материал, не беше стъкло обаче, тъй като беше огънато и на места се бръчкаше. Момчето и чичо му бяха седнали върху нещо, приличащо на стара скамейка, покрита с брезент.

Блейс трепереше от студ. Никога не бе имал топли дрехи, тъй като целия си досегашен живот беше прекарал или на закрито, или на места, където постоянно цареше лято. В дървената кабина обаче, макар и не пропускаща вятър, беше толкова влажно и студено, колкото и извън нея.

— Ето, дръж! — Хенри Маклийн му подаде нещо, което се оказа риза, също като неговата, но по-малка. Той помогна на Блейс да я облече, и момчето побърза да я закопчае, борейки се с големите, неудобни копчета.

— Така си и мислех — едва ли ще имаш топли дрехи… — В грубия глас на Хенри се промъкна съчувствие. — Е, вече не ти е студено, нали?

— Да, чичо — отвърна Блейс. Усетил топлинката в думите на чичо си, мозъкът му веднага заработи. Предишният му житейски опит за оцеляване сред възрастни, с които да се държиш както подобава и на които трябваше да отговаряш по съответния начин, се задейства автоматично, и Блейс не се усети как изстреля думите си:

— Благодаря на Бога за добрината ви, чичо.

Хенри, който тъкмо се канеше да дръпне поводите, се сепна и го погледна.

— Кой те е научил да говориш така? — Гласът му звучеше не само грубо, но и заплашително.

Блейс го погледна невинно. Та нали самият Хенри се изрази по същия начин, когато говореше със стюардесата. Но как да обясни на този почти непознат човек, че това е неговият, на Блейс, начин за общуване — че е свикнал да запомня подметнатите от възрастните фрази, а след това да ги използва, за да води разговор с тях?

— Една жена, която се грижеше за мен — излъга той, — ми каза, че тук, при вас, е прието да се говори така.

— Каква е тази жена? — настояваше за отговор Хенри.

— Тази жена ми готвеше, следеше да съм чист и добре облечен и други такива. Тя е родом от Хармония, казваше се Лора. Мисля, че наскоро се омъжи за някой от Нова Земя и замина с него.

Хенри вторачи тежкия си поглед в него. Очите му, като два ярки прожектора, сякаш се опитваха да открият лъжа в думите на Блейс. Но малкия имаше твърде голям опит в имитирането на откровеност, неразбиране и невинност. Той издържа спокойно този поглед.

— Е, ясно… — произнесе накрая Хенри, после отмести очи и отново се съсредоточи върху пътя. Той дръпна поводите и впряга тръгна. Осемте кози, впрегнати по двойки, теглеха колата без особени усилия. Това, което изглеждаше странно на Блейс, бяха тласъците и подскоците на кабината при движението й по неравния път — той беше свикнал с коли, летящи над пътя, а не такива движещи се по него.

— Но за тази жена ние с тебе пак ще си поговорим — продължи ненадейно Хенри.

Освен тези заключителни думи, доста дълго време Хенри Маклийн не промълви нищо, напълно съсредоточен в управлението на козия си впряг.

Отначало пътят приличаше на широка лента, нашарена с половин дузина цветове, разпростряна по повърхността на земята. Наоколо — нито едно дръвче, само някъде далеч назад се мяркаха съоръженията, намиращи се около космодрума.

Всички сетива на Блейс бяха изострени до крайност — очи, уши, нос жадно попиваха всичко, което се намираше извън колата. Те се движеха по крайното, най-тъмно платно от многолентовото шосе, всеки цвят, от което беше предназначен за различен тип превозно средство. Противоположният край на широкото шосе беше тъй далеч, че Блейс даже не можеше да различи какво се движи там. Виж, следващата лента — почти бяла и абсолютно гладка и равна — бе предназначена за коли с магнитно окачване. Те бяха дисковидни и се движеха с такава невероятна скорост (спрямо тяхната каручка), че човек дори не можеше да ги проследи с поглед. Следващата лента бе за коли с въздушна възглавница, после лента за леки автомобили, и още една — за големи товарни автомобили. В оставащото място между тяхната лента и тази за автомобили с колела се намираха още няколко, върху които се движеха най-различни возила без двигатели. Някои приличаха на тяхното, но се срещаха и такива, като например това, чийто колела се задвижваха посредством лост, дърпан последователно, всеки към себе си, от седящите един срещу друг в него пасажери. Срещаха се и велосипеди, а към някои от тях бяха закачени каручки.

Постепенно отделните ленти почнаха да се отклоняват. Първа напусна шосето, изчезвайки към хоризонта, бялата лента, по която се движеха колите с магнитно окачване. Скоро след това се отдели и лентата за коли с въздушна възглавница. После, след доста време — Блейс не можеше да прецени, какво разстояние са изминали, — встрани от шосето свърнаха и две ленти за превозни средства с колела. Сега каручката се мъкнеше по единствената останала лента за безмоторни превозни средства, по която спокойно можеха да се движат една до друга най-малко пет карети. Но накрая и тази лента започна да се стеснява и все повече каручки, талиги и всякакви други превозни средства започнаха да се отбиват по страничните пътища. На хоризонта се показаха дървета, които Блейс, благодарение на несметните количества изчетени книги, а включително и такива за растенията, с лекота разпозна като разновидности на земните им представители.

Постепенно броя на колите по пътя намаляваше, а от двете му страни започнаха да се появяват дървета. Съвсем скоро каруцата навлезе в истинска гора, в която тук-таме се мяркаха обрасли с трева поляни и падинки, в които течаха рекички. Тук пътя се катереше нагоре, по хълма, но теглещите покритата каручка кози сякаш вървяха по равно. Чак когато пътя опустя съвсем, Хенри Маклийн проговори отново.

— Тази жена — той погледна Блейс и после отново върна очи към пътя, — какво още ти е разправяла?

— Най-различни неща, чичо — отговори Блейс, — но най-вече притчи — за Давид и Голиат, за Моисей и десетте Божи заповеди, въобще за царе и пророци.

— Ти запомни ли нещо? — попита Хенри. — Например за Давид и Голиат?

Блейс си пое дълбоко въздух и заговори бавно и тържествено, отчетливо произнасяйки всяка дума — както едно време забавляваше гостите на майка си. Най-накрая съдбата му даде шанс да покаже способностите си пред чичото.

— „И от Филистимския стан излезе юнак, на име Голиат, родом от Гета, шест лакътя и една педя висок…“

Блейс хвърли бърз поглед към Хенри, очаквайки да види одобрение в очите му, но лицето на чичото беше напълно безизразно. Момчето продължи.

— „Меден шлем имаше на главата му, и бе облечен с люспеста броня, тежината, на която беше пет хиляди сикли мед, с медни ногавки на пищялите му, и медно щитче между раменете си. Дръжката на копието му беше като кросно на тъкач, а острието му тежеше шестстотин сикли желязо. Щитоносеца му вървеше пред него.“

С ъгълчето на окото си Блейс продължаваше да наблюдава Хенри, но изражението на лицето му все още не се беше променило. Блейс падна духом, но продължи нататък.

— „… И той застана, та извика към Израелевите редове, като им каза: Защо излязохте да се опълчите за бой? Не съм ли аз Филистимец, а вие Саулови слуги? Изберете си един мъж, па нека слезе при мен. Ако може да се бие с мен и да ме убие, тогава ние ще бъдем ваши слуги, но ако му надвия аз и го убия, тогава вие ще бъдете слуги на нас и ще ни се подчинявате. Филистимецът рече още: Аз хвърлям презрение днес върху Израелевите редове. Дайте ми един мъж тук отпред, та да се бием двамата. А Саул и целият Израил, когато чуха тия думи на Филистимеца, смаяха се и се уплашиха твърде много.“

Хенри Маклийн се втренчи в Блейс, който от своя страна хем се опитваше да следи изражението на лицето му, хем се правеше, че гледа напред, в пътя. Хенри поохлаби поводите, но козите продължиха неуморно да тичат. Блейс заговори отново.

— „… А Давид беше син на оня Ефратянин от Витлеем Юдов, който се именуваше Есей…“

Хенри слушаше, но лицето му отново не изразяваше нищо. Блейс обаче, имаше голям опит в привличането на вниманието на слушателите си, и знаеше как с глас и интонация да пресъздава правдиво съответстващите на думите му събития. Сега повествованието се доближаваше към момента на битката между Давид и Филистимеца Голиат. Гласът на Блейс придоби приповдигнат тон, а думите излизаха бързо и задъхано.

— „… А Давид каза на Филистимеца: ти идеш против мене с меч и копие и сулица, а аз ида против тебе в името на Господа, Бога на Израелевите войски, върху които ти хвърли презрение. Днес Господ ще те предаде в ръката ми, и като те поразя, ще ти отнема главата, и днес ще предам труповете на Филистимското множество на въздушните птици и на земните зверове, за да познае целия свят, че има Бог в Израил, и да познаят всички тук събрани, че Господ не избавя с меч и копие, защото боят е на Господа, и той ще ви предаде в нашите ръце…“

Хенри продължаваше да си седи невъзмутимо.

— „… И като стана Филистимеца дойде и се приближи да посрещне Давида, Давид побърза и се завтече към редовете да посрещне Филистимеца. И Давид тури ръката си в мешеца си, та да вземе от там камък, и като го хвърли с прашката, удари Филистимеца в челото му, така щото камъка се заби в него и той падна с лицето си на земята. Така Давид превъзмогна над Филистимеца с прашка и с камък, и удари Филистимеца и го уби. Но нямаше меч в ръката на Давида, затова Давид се завтече, та застана над Филистимеца, и хвана меча му и го изтръгна из ножницата му, и като го уби, отсече главата му с него. А Филистимците, като видяха, че юнакът им ще умре, побягнаха.“

Блейс съсредоточено се взираше в лицето на Хенри, опитвайки се да долови и най-малката промяна в изражението му.

— „Тогава Израилевите и Юдовите мъже станаха, извикаха и подгониха Филистимците до прохода на Гая и до портите на Акарон. А ранените Филистимци падаха из пътя за Саарим до Гет и до Акарон. А Израиляните, като се върнаха от преследването на Филистимците, разграбиха станът им…“

Блейс спря, почувствал върху себе си внимателния поглед на Хенри. После, опомняйки се изведнъж, чичо му тръсна глава, дръпна поводите и отново превключи, отдавайки цялото си внимание на пътя отпред, подръпвайки често-често поводите, за да накара козите да минат в галоп.

— Нима това се е случило наистина, чичо? — направи отчаян опит да прекъсне проточилото се мълчание Блейс.

Отначало му се стори, че Хенри не го е чул въобще. Но след малко се разнесе дълбоката му въздишка.

— Сега не съществуват чудеса! — проговори сърдито той, като продължаваше да гледа напред. — Не! Чудеса няма!

Тука той се обърна и погледна към Блейс.

— Да, момчето ми, така е било. Така е написано в Първа книга на Царете, седемнадесета глава.

— Аз мислих върху това — меко откликна Блейс. Все пак, усилията му се оправдаха — успя да заинтригува чичо си.

— А искате ли да ви разкажа за Моисей и десетте божи заповеди?

— Не! — Погледа на Хенри не се отместваше от пътя. — Стига толкова за днес!

Те мълчаливо продължиха да се возят. Облаците все повече се сгъстяваха, и Блейс усети, че се изморява. Той се опитваше да седи тихо, но енергията, кипяща в единадесетгодишното му тяло, напираше неудържимо. Кога най-после щяха да пристигнат? Май че трябваше да се въоръжи с търпение — сигурно по някое време чичо му щеше да подхване някакъв разговор. Тогава вече Блейс знаеше какво да прави. Щеше да нагажда отговорите си към всеки въпрос, и нямаше да се чувства несигурен в себе си.

— Към коя църква принадлежеше тя? — изведнъж се обади Хенри.

— Към коя църква ли? — повтори, объркан за момент Блейс. — О, вие имате предвид Лора? Не си спомням.

— Добре, но тогава сигурно си спомняш имената на пророците, за които ти е говорила?

— Моисей, Исайя, Данаил, Авдий, Малахия, Йоан и Иисус. — Внезапно го прониза мисълта, че сигурно църквата, към която принадлежи Хенри, има и други пророци, и за всеки случай Блейс добави още няколко имена: — Али и Мохамед Ахмед…

— Сега вече ми е ясно! — свирепо го прекъсна Хенри, удряйки с юмрук по коляното си. — Тя е била от Църквата на Съединителния Мост!

— Не знам каква е тази църква — каза Блейс, — тя никога не ми е споменавала това име.

— Е, хубаво. — Гласът на Хенри стихна до доволно мърморене. — Но тя не те е учила правилно, момче! Али и Мохамед Ахмед не са били пророци. Те са фалшиви, както са фалшиви и онези, които ги наричат така!

Той се облегна на мястото си, отпуснат и вече спокоен — много по-спокоен, отколкото когато Блейс произнесе възхвалата към бога за добрината на Хенри.

— Радвам се, че ми казахте това, чичо — обади се Блейс, — нямаше да го знам, ако не ми го бяхте казали.

Хенри му хвърли одобрителен поглед.

— Ти си млад, имаш още много да учиш. Макар че е направо удивително, колко много помниш от Библията. Блейс, а какво още можеш да ми разкажеш?

— Ами, за Моисей и десетте заповеди — започна да изброява Блейс.

— Да, да — прекъсна го Хенри, — хайде, започвай да разказваш!

Блейс си пое дълбоко въздух.

— „И събра Моисей целия Израил, и рече им: Слушай, Израилю, повеленията и съдбите, които изказвам на всеослушанието ви днес, за да ги научите и да внимавате да ги вършите. Господ, нашия Бог направи завет с нас на Хорив…“ — и Блейс продължи да рецитира петата глава.

Хенри слушаше внимателно. Той навярно никога не се усмихваше, но сега на лицето му бе изписано удоволствие, като че ли чуваше звуците на любимата си мелодия.

Докато Блейс възпроизвеждаше по памет добре познатия му текст, първите капки дъжд опръскаха страничното стъкло и бавно потекоха по него. Тъй като Хенри не даде вид да е забелязал, Блейс продължи да цитира Библията под все по-усилващия се дъжд. Над главите им кънтяха гръмотевици, а отпред, вдясно на хоризонта припламваха мълнии.

Хенри вече не го гледаше — беше се съсредоточил изцяло върху това, което се разказваше. Затова Блейс си позволи да се повърти малко на мястото си, но под брезента и тънкия слой слама седалката се оказа доста твърда.

По молба на Хенри, Блейс премина към тридесет и осма глава от Книгата на Йов, в която Господ отговарял на Йов от вихъра, а после подхвана псалмите. Когато разказваше сто и двадесетият псалм, усети тръскането на колата, изглежда, че се бяха отклонили от пътя. Това не продължи много и ето че излязоха на открито, близо до едноетажна дървена къща с няколко пристройки, които също бяха дървени.

— Ето че пристигнахме — каза в този момент Хенри и прекрати словоизлиянието на Блейс.

Дъждът беше преминал в порой и през спусналата се водна завеса Блейс съзря момче, малко по-малко от него, което се втурна да ги посрещне и пое юздите. През това време вратата откъм Хенри се открехна, и едно друго момче, може би година или две по-голямо от Блейс, но много по-високо и едро я отвори широко.

— Татко — започна то, но се спря, виждайки Блейс.

— Това е братовчед ти Блейс, Джошуа — произнесе Хенри. Той излезе спокойно от каруцата, без да обръща внимание на проливния дъжд. — Блейс, май ще се наложи да тичаш до вратата.

Блейс, проучвайки обстановката, погледна за миг Джошуа, после отвори вратата и слезе, попадайки под истински студен душ. Ризата, която му даде Хенри, изглежда беше непромокаема, но останалите му дрехи моментално подгизнаха. Вратата на голямата дървена къща, в която явно живееха всички, се падаше вдясно и към нея водеха три стъпала. Той изтича бързо по тях, хвана парчето дърво, което според него беше дръжка, и бутна. Вратата остана затворена.

— Трябва да я завъртиш — разнесе се един глас зад него. Като се обърна, той видя Джошуа, по-голямото момче, зад гърба си. Блейс завъртя дръжката и влезе вътре, радвайки се, че най-после е на топло.

— Чакай малко. — Господарският тон на Джошуа бе последван от затръшването на вратата. — Стъпи върху килимчето. Ако намокриш пода, на татко това хич няма да му хареса.

Блейс стоеше, а водата се стичаше от него. Грубото килимче я попиваше като сюнгер. Стаята, в която се намираше, изглежда заемаше по-голямата част от къщата. На стената в дъното се виждаше голяма, ръчно зидана каменна печка. Пламъците на огъня облизваха големия метален котел, висящ отгоре. Мебелировката на стаята се състоеше от две кресла с натъпкани със слама възглавници, и правоъгълна маса, заобиколена от няколко твърди, неудобни стола. В ъгъла имаше още един голям, но добре скован стол. Чудно, но подът беше много гладък и чист, впрочем, както и всичко наоколо. Вратата отново се отвори и затвори. Блейс се обърна и видя Хенри и по-малкото момче да влизат.

— Уил, запознай се с братовчед си Блейс. Блейс, това е по-малкият ми син Уил.

— Здрасти — усмихна се Уил. Той приличаше на Джошуа, но беше с много по-крехко телосложение.

— Имам честта да се запозная с вас — отвърна Блейс.

— Забрави формалностите — рече Хенри. — Просто кажи „здрасти“ на братовчедите си.

— Здрасти, Уил — повтори Блейс. Уил силно се изчерви, сигурно защото го нарекоха по име, но нищо не каза.

— Сега вече всичко е наред — остана доволен Хенри. — Джошуа, заведи Блейс в стаята си и му подбери там нещо от дрехите си. Както виждаш, твоята риза му става. Защо да не носи от старите ти дрехи? Сега ще са му малко големи, но нищо, той ще порасне. Хайде, Блейс, тръгвай с Джошуа.

Блейс послушно последва Джошуа и скоро се озова в неголяма стая, в която имаше два стола и три легла, закрепени за стената. Едното явно беше току-що направено, но освен дюшека, върху него нямаше нищо друго. Блейс реши, че вероятно леглото е за него.

— Ето… — Джошуа подаде на Блейс риза и панталони. Той ровеше в сандъчето, което бе извадил изпод едно от леглата. После отново заговори покровителствено, по-точно господарската, но гласът му не бе заядлив. — Както каза татко, те са малко големички, но ако навиеш ръкавите и крачолите, ще са ти тамън. Имам и няколко чифта чорапи, а предполагам, че и обувки ще ти намерим. Твоите едва ли ще изкарат повече от няколко дни тук. Е, това е, а сега побързай, защото е време за обяд.