Гордън Диксън
Разрушителят на светове (39)

Глава 38

Блейс вървеше по коридора на хотела към стаята си, но мисълта за сирачето, намерено в космическия кораб, все още не го напускаше. Твърде много бяха съвпаденията — не можеше да не ги вземе под внимание.

Първо, възрастните, които са били на кораба заедно с момчето, явно са го напуснали малко, преди да го открият. Иначе как биха могли да са сигурни, че корабът ще бъде открит почти веднага? Второ, защо не са се притеснявали, че оставеното без надзор дете няма да почне да си играе с лостовете и копчетата за управление?

И трето, какво ли ги е накарало изобщо да оставят Хал Мейн съвсем сам? Та нали само достатъчно възрастни, здрави и технически грамотни хора — един или повече, биха били в състояние да докарат кораба в близост до Земята, където вероятността да го открият, е била най-голяма.

„Пък и да не забравяме избора на учители“, мислеше си той, докато отваряше вратата на стаята си, влизаше вътре и светваше лампата: дорсаец, квакер и екзотик. Защо точно такива? Вероятно съществуваше основателна причина, поради която се е налагало момчето да усвои основните принципи на тези толкова различаващи се Отцепени култури. Изглежда, че това момче го чакаше доста особено бъдеще. Може би, като пораснеше, трябваше да започне да прокламира истинските ценности на трите основни Отцепени култури сред населението на Земята? Но това беше само един от възможните отговори, а и на Блейс не му се струваше много приемлив: всичко беше твърде сложно и старателно подготвено, само за да се извърши нещо толкова просто.

Блейс се отпусна в едно от меките кресла, без да забележи, че то е специално пригодено към размерите му, както креслата в стаята на Дахно. Беше съвършено ясно, че ще му е нужна допълнителна информация за момчето и всичко свързано с него.

Ако такива сведения наистина съществуваха, нямаше нищо по-просто от това да ги получи. Системата за комуникации на хотела можеше да го свърже с всяка една библиотека или база данни на Старата Земя, е, с изключение може би само на Последната Енциклопедия, която се намираше на геостационарна орбита извън планетата.

Изведнъж едно внезапно хрумване така го разтърси, че той чак подскочи и се изправи в креслото. Над кое място от земната повърхност висеше постоянно Последната Енциклопедия? Трябваше веднага да разбере.

Той се свърза със справки и попита. Отговорът бе даден веднага. Блейс сравни получените данни с координатите на имението, което беше определено за място на срещата им. Не, това едва ли беше само съвпадение. Последната Енциклопедия, висяща на много мили от повърхността на Земята някъде горе в небето, беше точно над имението.

А това вече не беше само един интересен факт, помисли си Блейс. Нали за да можеш да задържиш един спътник в определено положение над земната повърхност, и то толкова далеч от екватора, трябваше постоянно да се правят корекции на орбитата му с помощта на двигателите. А Последната Енциклопедия всъщност си беше спътник, но уникален по рода си. Той отново се свърза със справки. Да, наистина, съобщиха му от справки — Енциклопедията е била пусната в орбита и положението й е било фиксирано още преди деветдесет и две години. А после добавиха, че това е единствения случай спътник на Земята да е в състояние на „динамичен геосинхрон“.

Добре де, но защо, с каква цел? Единственото обяснение, което му идваше наум е, че някой там горе, в Енциклопедията иска във всеки един момент да знае какво прави Хал Мейн. Но това предположение беше твърде тенденциозно. Любопитството на Блейс достигна връхната си точка. Той се зарови изцяло в намерената информация, твърдо решен да си изясни някои неща: а именно, къде е бил намерен корабът, как и кой го е продал, как е минала спасителната акция след намирането на момчето, а също и как са го възпитавали после.

Що се отнасяше до имението, Блейс научи следното: то се намираше в дебрите на Скалистите планини, и представляваше място, което едва ли би се сторило удобно или привлекателно на някого. Парцелът, върху който беше построено, започваше от едно високопланинско езеро, обхващаше голяма част от гората и свършваше в голи и отвесни скали.

След два часа ровене Блейс се почувства направо несвойствено за него, просто беше невероятно изтощен. Тогава се опита да превключи и премина към обмислянето на по-прозаични въпроси, касаещи Кучетата, прехвърлянето им до имението, и намирането на подходящи карти, които биха им позволили да кацнат на известно разстояние от къщата, а после незабелязано да проникнат в територията й. За щастие, това, което тези самоопределили се за нинджи момчета вършеха най-добре, бе да се придвижват тихо, без да привличат вниманието.

Накрая той беше обмислил всичко, до най-малката подробност и си легна да спи. На разсъмване цялата група излетя с аерокар, който бе пилотиран от самия Блейс.

Имението се намираше в неголяма кръгла долина сред планините. До най-близките съседи имаше поне двадесет мили. А самата къща изглеждаше разкошно. Тя беше разположена в южния край на долината до малко езерце, около което се виеше пътечка. Други пътечки водеха към борова гора и се губеха между дърветата.

Блейс осезаемо чувстваше как нетърпението на петте Кучета, приклекнали зад гърба му, стремително нараства. Дахно се оказа прав — това действително беше идеалното място за провеждане на тайна среща между ръководителите на организацията на Другите. И ако наистина тук, в тази напълно автоматизирана къща имаше само четирима човека — тримата наставници и момчето, то едва ли някой можеше да им попречи да проведат съвещанието си.

В същото това време на Блейс му беше някак си непривично и неудобно от цялата тази работа. Направо не беше на себе си — никога не му бяха харесвали изключенията. Това момче, а и учителите му се бяха появили твърде неочаквано за неговите навици, пък и той разбра за това едва след като Дахно му го разказа. Всъщност нямаше нищо особено в цялата работа, защото съществуваха безбройно много хора, които Блейс също не познаваше. Но никой от тях не изглеждаше и на йота толкова загадъчен.

Това момче никак не се вписваше в картината на бъдещето, към което се стремеше Блейс, то беше като камък, попаднал в зъбчатките, движещи плановете му. И защо се бе получило така, той не можеше да си обясни. Но самия факт, че Хал Мейн съществува, силно го безпокоеше.

Впрочем, всичките тези въпроси трябваше да бъдат отложени за по-нататък, когато щеше да разполага с време и възможност да потърси отговорите им. А сега трябваше да се съсредоточи върху превземането на къщата и пленяването на обитателите й.

Той държеше аерокара ниско, за да не го забележат от долината, и в крайна сметка тихо го приземи на около два километра от къщата. После се обърна към петте Кучета, седящи зад него.

— Всичко е наред, пристигнахме. Дръжте се близо до мен и правете това, което ви кажа. Няма да стреляте при никакви обстоятелства, освен ако не ви заповядам.

Те излязоха от аерокара и като се стараеха да се движат колкото се може по-незабележимо, се отправиха към къщата откъм онази й страна, която гледаше не към езерцето, а към планините.

Когато най-после съзряха къщата през клоните на дърветата, Блейс привика Кучетата и шепнешком ги инструктира.

— Вие и вие — каза той, посочвайки две от двойките, — ще се приближите към къщата от различни страни. Вие — отляво, а вие — отдясно. Запомнете, че няма нужда да нахлувате в къщата. Трябва само да държите под око дворчето и внимателно да наблюдавате отсрещния бряг на езерото — докато кацахме, забелязах там някакви двама, при дърветата. — Той се обърна към петия. — А ти, — ти ще дойдеш с мен. Аз ще вляза в къщата през задната врата, а ти ще тръгнеш след мен, като ще се движиш с една стая по-назад. Няма да бързаш, следвай ме внимателно, но ако ме нападнат или хванат, трябва веднага да ми се притечеш на помощ. Ясно?

Блейс погледна помощниците си. Те изобщо не си приличаха, дори и лицата им бяха различни — от почти кръгло до продълговато. Но независимо от това не можеше да се отърве от усещането, че те са като близнаци, с еднаква външност.

— Това е — рече Блейс. — А сега, ако имате въпроси — питайте.

Той чакаше. Но никой от тях не попита нищо.

— Ами добре, прекрасно. Значи въпроси няма. Повтарям: запомнете — вие сте длъжни да стоите в храстите и да не се показвате, докато не ме видите да излизам на двора. Това се отнася и за тебе. И така, напред.

Той се обърна и с облекчение изхвърли от главата си необходимостта да се грижи за тези петимата. Сега оставаше само един човек, с който трябваше да се съобразява, и това бе самият той. За разлика от Кучетата той дори не беше въоръжен. На всяка планета съществуваха доста сурови закони против всеки опит да бъде вкарано оръжие от другаде. Всеки, когото хванеха, биваше незабавно депортиран.

Обаче Дахно все пак беше изкопал отнякъде пет импулсни пистолета за Кучетата. Той не му каза откъде ги е намерил, но Блейс не се и интересуваше. Ако зависеше от него, или Кучетата изобщо нямаше да носят оръжие, или то щеше да е имитация, или пък, в краен случай, нямаше да е заредено. Блейс искаше да превземе къщата, без да причинява вреда никому.

След като Кучетата безшумно изчезнаха между дърветата, той се отправи към задната страна на къщата. Щом я заобиколи, Блейс надзърна през прозореца, намиращ се непосредствено до вратата и се убеди, че там няма никой. Тогава той предпазливо завъртя дръжката и отвори вратата, стараейки се да вдига колкото се може по-малко шум.

Озова се в антрето.

Зад една полуотворена врата се виждаше началото на коридор, водещ надясно към кухнята, а вляво имаше няколко затворени врати, зад които навярно имаше спални или нещо друго. Блейс тихо се придвижи към кухнята, увери се, че там също няма никой и бързо я прекоси, за да стигне до трапезарията. Мина и през нея и се озова в голям хол. Като продължи по-нататък, той влезе в стая, която изглежда беше библиотека. Най-удивителното нещо в нея бяха наредените по рафтовете старинни, изкусно подвързани томове със страници от истинска хартия.

Блейс не се сдържа и хвърли поглед по рафтовете. Ако разполагаше с време и възможност, със сигурност не би излязъл оттук, докато не прочетеше всичко от кора до кора.

Движейки се покрай рафтове, изпълнени с безброй томчета класика, в крайна сметка той стигна до прозорец, който гледаше към дворчето. На рафтовете до прозореца имаше сборници с поезия. На масата лежеше дебела книга с кафява кожена подвързия, в която беше отбелязано нещо. От чисто любопитство Блейс отвори на същото място.

Беше антология от стиховете на Алфред Нойс, английски поет, живял през деветнадесети век. Той не беше особено популярен сред съвременниците си и едва през двадесет и първи век бе получил признание — но като художник. Кафявият кожен показалец се намираше между страниците на поемата в стихове „Робин Худ“, където Оберон, кралят на елфите разказва как веднъж Робин Худ е спасил един от поданиците му.

Блейс тъкмо се канеше да остави книгата на мястото й, когато погледна през прозореца и изведнъж видя двама старци. Единият от тях, със сини одежди, беше доста грохнал, а другия изглеждаше доста як за възрастта си.

Блейс веднага разпозна екзотика в първия от тях, а за втория реши, че няма кой друг да е, освен дорсаеца. Значи, това бяха двама от тримата учители на момчето. Блейс се притисна по-близо отстрани на прозореца, така нямаше да го видят, а той щеше да чуе за какво си говорят.