Гордън Диксън
Разрушителят на светове (27)

Глава 26

Мина известно време, докато Химанди се отърси от състоянието си на лека хипноза, до което го беше докарал Блейс.

— Аз… като че ли нещо не ви разбрах добре… — промърмори той.

— Вие сте прекрасен ръководител — започна Блейс, — и доколкото мога да преценя, предвид местните условия, сте постигнали значителен успех. Въпреки че отначало ми се струваше, че поради личните си амбиции, сте си създали свой, персонален контингент от клиенти, използвайки част от директорите на горната палата…

— Не, не — започна да се оправдава Химанди, — не мисля, че сте съвсем наясно какъв е случаят, не сте ме разбрали правилно…

Блейс се усмихна и спря излиянието му с жест.

— Затова пък сега съм на мнение — продължи той, — че в конкретната ситуация просто се налага членовете на тази група от директори да бъде свързана пряко с главата на нашата организация. Но от друга страна, вие сте направили някои просто класически грешки. Вече започвам да мисля, че почти всички ръководители на филиалите ни са склонни да допускат такъв тип грешки. Това се вижда от прегледа на файловете ви, който извърших. Ако се направи кръстосано сравняване на съдържащата се в тях информация за конкретен тип ситуации… Например, кога за последен път сте се срещал с Алберт Чин?

— Е, сега не бих могъл да си спомня — сви рамене Химанди, — но във файловете това би трябвало да е отбелязано…

— Да, там наистина е записано, че сте се срещали на двадесет и четвърти миналия месец. А след това не сте ли се виждали?

— Защо сте толкова сигурен, че съм се срещал пак с него? — попита Химанди. — Аз тъкмо…

— Химанди — меко го прекъсна Блейс, — спомнете си какво ви казах току-що. Казах, че ще ходатайствам пред Дахно да ви остави на сегашния ви пост, но в такъв случай вие трябва да ми казвате само истината и да не криете нищо от мен. И така, да опитаме още веднъж. Кога сте се срещали за последен път с Алберт Чин?

— Преди една седмица, в сряда — промълви Химанди, втренчил очи в чинията си.

— Точно така — каза Блейс, — радвам се, че решихте да не ме лъжете. По време на срещата да ви е давал нещо? Нещо като подарък, може би?

— Беше… един плик. — Химанди продължи да разглежда чинията си. — Получавам такива пликове от всеки свой клиент от горната палата.

— Както и предполагах — отговори Блейс. — И затова просто съм принуден да ви задам още един въпрос. Всичко отива само във вашия джоб или тези доходи са за нещо друго? Виждате ли, докато проучвах файловете, се убедих, че не сте от хората, които се интересуват единствено от собствената си изгода. По-скоро си мисля, че сте решили да създадете таен фонд, който би могъл да ви е от полза при извънредни ситуации. Например, ако изведнъж се окажете напълно отрязан от Дахно. Тогава ръководството на този филиал би се съсредоточило изцяло в ръцете ви. Нали така?

Химанди откъсна поглед от чинията си и с удивление се взря в Блейс.

— Но как се досетихте? — попита той.

— Нямаше нужда да го правя — отвърна Блейс. — Всеки, който надзърне във файловете ви, веднага би разбрал, че сте напълно предан на организацията. Но вие сте поддържали една пасивна линия на поведение, а в настоящия момент това не е правилно — трябва да се действа по съвсем различен начин.

Той направи пауза, давайки възможност на Химанди да отговори, но онзи продължаваше да си мълчи. Тогава Блейс продължи.

— Тъй като бъдещата ни стратегия е насочена към разширяване на организацията, а това ще отнеме период от няколко години, вие трябва да се преориентирате от отбрана и изчакване към нападение. Накратко, трябва да се използва всеки удобен случай, не трябва да се затваряме в черупката си и да гледаме само личната си изгода. Трябва всеки да стане участник в неизбежното движение напред, към голямото и светло бъдеще. А сега, още нещо. Макар и да не разполагам с преки доказателства… но те няма да са нужни дори и на Дахно — на него ще са му напълно достатъчни и моите думи. Бих искал все пак да си изясня това-онова. Първо, искам веднага да разпуснете въоръжените си отряди.

Очите на Химанди се разшириха.

— Та вие сте направо ясновидец! — възкликна той. — Как сте могли да откриете това във файловете ни?

Блейс се усмихна.

— Това беше само едно предположение, но както се вижда, доста основателно.

— Аз… аз… не съм ги създавал — запелтечи Химанди, — аз само сключих споразумение с един от тукашните военни командири за наемане и използване на специално обучени части, ако ми се наложи.

— В такъв случай бих искал да развалите това споразумение — каза Блейс. — Това е все едно да държите заредено оръжие в дома си. Ако един човек при обичайни обстоятелства никога не би прибегнал до оръжието като аргумент, съвсем спокойно би го сторил, ако то му е подръка. А сега на въпроса — ще ме запознаете ли със свръхсекретните си файлове?

— Да — отговори Химанди, — когато пожелаете.

Блейс отмести стола си и стана.

— Тогава нека да го направим веднага.

След около половин час той изучаваше неголемите, но извънредно съдържателни свръхсекретни файлове в офиса на Химанди. Дахно навярно би предприел незабавни и крути мерки, ако знаеше какво има в тях.

— И така — каза Блейс, приключвайки с огледа, — от всичко, което видях досега, се убедих, че вие несъмнено имате големи способности и че освен вас, едва ли някой е достоен да оглави ръководството на организацията ни тук, на Касида. Бих искал само да ме уведомите, когато прехвърлите цялата тази информация към не секретните файлове, за да може да я разгледа всеки, който има право. Трябва също незабавно да прекратите договора си с военните и да започнете издирването на потенциалните ни бъдещи членове. Когато ми докладвате, че всичко това е изпълнено, аз ще докладвам на Дахно, представяйки всичко в най-добрата му светлина.

— Вие смятате, че…? — Химанди не посмя да довърши изречението.

— Вече ви казах, че ще ходатайствам за вас пред брат си. А през следващите няколко дни, оставащи ми до полета, бих искал да опозная по-отблизо правителствените и деловите кръгове. И най-накрая, нещо, което много искам да направя — да се срещна с членовете на най-първия випуск студенти, пристигнали тук. Добре би било това да стане по време на прощалния обяд, в деня на заминаването ми.

— Това е една прекрасна идея — съгласи се Химанди, — просто прекрасна. Ще ви е нужна ли помощта ми?

— Не — отговори Блейс. — Но ще ми бъде изключително приятно да видя, че веднага ще се заемете с изпълнението на съветите ми.

 

 

След няколко дни един космически кораб остави Блейс на Санта Мария.

На тази планета филиала на организацията се ръководеше от жена, на име Ким Уолеч. Тя също имаше лични, свръхсекретни файлове. Макар и с голяма неохота, тя бе принудена да даде възможност на Блейс да надникне в тях.

Тя се съгласяваше с всичко, което той й предлагаше да направи в бъдеще, но когато опряха до разни дребни, лични неща, изведнъж рязко му се опълчи. Но в края на краищата Ким все пак се предаде, като обеща на Блейс да преустрои организацията в съответствие с изискванията му.

Следващата му спирка беше Сета, а после той посети Нова Земя и накрая — Хармония. На всяка една от тези планети ситуацията и държанието на ръководителите на филиалите беше сходно на това, което бе видял досега. Съответно и методите, които той самият използваше, за да им въздейства, не се различаваха особено от предишните.

След горе-долу три стандартни месеца Блейс отново стъпи на Асоциация. Той се свърза по телефона с Дахно направо от космодрума и му обясни, че първо би искал да се отбие при Хенри и Джошуа и да им изкаже съболезнованията си.

Когато Блейс вкара наетият от него оувъркар в двора на фермата, вече беше тъмно. В къщата светеше. Той знаеше, че обикновено по това време Хенри и Джошуа вечерят. Нямаше как да не са чули шума на двигателите, когато се отби от шосето към фермата.

Както и предполагаше, Джошуа изскочи от къщата точно когато Блейс се измъкваше от колата, а Хенри го чакаше вътре. Джошуа беше вече навярно двадесет и няколко годишен, но се хвърли към оувъркара също както Уил някога, когато Блейс напусна завинаги фермата. Но за разлика от по-малкия си брат той не се хвърли да се прегръща, а просто протегна ръка и двамата с Блейс сърдечно се здрависаха.

— Знаех си, че веднага щом можеш, ще ни навестиш, Блейс! — възкликна Джошуа. — О, как се радвам да те видя!

— А аз как се радвам, че отново съм тук… — каза от дъното на душата си Блейс.

— Виж, Блейс… — обърна се към него Джошуа, докато вървяха към къщата, — недей да говориш за Уил, преди татко сам да е отворил дума… Може ли?

— Разбира се — отговори Блейс.

Те влязоха в къщата. Хенри седеше до масата и прехвърляше книжата си. Той вдигна глава и на лицето му се появи обичайната му сдържана усмивка.

— Добре дошъл, Блейс.

— Леле, колко си пораснал — удиви се Джошуа, успял вече да го разгледа по-подробно. — Ама ти си направо гигант!

Блейс се разсмя.

— Дахно наистина е гигант, а аз — все още не.

— Като че ли… не си ли по-висок от него? — забеляза Хенри.

— Ние сме абсолютно еднакви на ръст — отвърна Блейс, — но той е по-тежък от мен.

Очевидно, Джошуа допреди малко се бе занимавал с поправката на сбруята — тя беше разстлана на гърба на стола му. Той предложи на Блейс да седне и отново се хвана за шилото и дебелата игла с едва промушен в нея насмолен обущарски конец. Джошуа продължи да разговаря, без да прекъсва работата си, също както и Хенри. Това не предизвиква раздразнение в Блейс. Той знаеше, че те трябва да се възползват от всяка свободна минута, за да успеят да свършат навреме всичко.

— На междупланетно пътуване ли беше? — попита Хенри, без да откъсва поглед от бумагите си.

— Да — отвърна Блейс. — Посетих всички светове, на които има филиали на организацията на Дахно.

— Но на Сета няма, нали? — Хенри продължаваше да не вдига очи.

— Не — излъга Блейс, — не съм ходил на Сета.

Джошуа се намеси в разговора.

— Какви са тези други светове, Блейс? Как изглеждат, на какво приличат?

Въпросът съвсем не бе зададен само от учтивост. Джошуа наистина се интересуваше.

Блейс се усмихна.

— Градовете им много приличат на Екюмени. Е, а хората са почти същите като онези, които живеят тук. Всичко е горе-долу почти същото, и бизнеса, и политиката.

— Независимо от това, сигурно е било много интересно пътешествие. — За първи път в гласа на Джошуа се промъкнаха тъга и съжаление.

— Не може да се каже, че не беше интересно — отговори Блейс, — но нямаше нищо кой знае какво, че да го запомня.

— Мястото ни е тук, Джошуа — отбеляза Хенри.

— Да, татко, знам — отвърна Джошуа точно така, както бе отговарял вече много, много пъти.

Вестта, че Блейс ще остане за през нощта, а може би дори ще прекара и няколко дни с тях, бе приета с радост. Джошуа изнесе от спалнята старото легло на Блейс, тъй като се оказа, че му е малко, и внесе голямото легло с два матрака, на което навремето бе спал Дахно. И макар че девет часа все още беше доста ранен час за Блейс, той си легна в същата тази стая, в която спяха като деца, точно срещу леглото на Джошуа.

През следващите два дни Блейс се труди рамо до рамо с братовчед си и чичо си, вършейки всичко, което му попаднеше. Да седи сам в къщата беше глупаво и неловко, освен това той не обичаше да безделничи. По-голямата част от времето си прекара с Джошуа, слушайки разказите му за това, какво се е случило, след като той бе напуснал фермата. Братовчед му сподели и опасенията си относно Хенри, докато двамата с Блейс поправяха оградата.

— Той никога не говори за това и се старае да не показва мъката си, но след загубата на Уил, предшествана от загубата и на майка преди много години, той се чувства съвсем сам. Това е една от причините, поради които не се решавам да се оженя, точно сега. Все пак фермата все още е негова. А ако доведа жена тук и ни се родят деца, той ще се почувства излишен и постепенно ще бъде принуден да отстъпва все повече и повече… Не искам това. От друга страна, не мога до безкрайност да моля Рут да почака още малко…

— Рут? — не разбра Блейс.

Джошуа закрепи с чука телта към стълба и кимна към плоските клещи в ръцете на Блейс:

— Я опъни!

Блейс хвана телта с клещите и я намота около стълба. Джошуа я дозакрепи, и те тръгнаха към следващия кол на оградата.

— Рут Макинтайър. Сигурно си я спомняш от училище, но да бе, ти всъщност не ходеше на училище с нас. Както и да е, тя е малко по-голяма от теб, едва ли си я срещал. Но предполагам, че си спомняш семейството й — семейство Макинтайър.

— Да — кимна Блейс, — помня го.

Той безуспешно се опитваше да си припомни коя беше Рут. Дори и да се бяха срещали, ще да е било само на неделните служби в църквата.

— Разкажи ми за нея, как изглежда? — помоли Блейс.

— О, тя е висока, почти колкото мен, с много тъмни коси и обло лице. Мисля, че я обичам, Блейс.

— Аз мисля, че независимо от това, което ми каза за чичо Хенри, ти трябва да се ожениш. Сигурен съм, че ако го попиташ, той ще се съгласи.

— Точно затова и не искам да го правя — каза Джошуа, — поне засега.

— Ако искаш, аз… — започна Блейс. Но Джошуа поклати глава, прекъсвайки го.

— Не. Аз сам ще го направя, когато дойде подходящия момент.

Те продължиха да си говорят, но вече обсъждаха времето, животните, цените на фермите и много други неща.

После Блейс работи известно време и с Хенри. Чичо му разширяваше обора, защото смяташе да увеличи стадото. Но Хенри говореше само за работа и за всекидневните неща. Едва на третия ден, като приключи с поправката на покрива, той слезе по стълбата, изтри потта от лицето си и изведнъж внимателно се вгледа в Блейс.

— Уил много си мислеше за теб.

— Зная — кимна Блейс, — той ми писа за това. Изведнъж реши, че сега е най-подходящия момент и той извади писмото от джоба си. — Ето писмото му. Искате ли да го прочетете?

— Ако нямаш нищо против, бих искал да прочета писмото ти… тоест, писмото на Уил… — Очите на Хенри буквално не се отлепваха от плика. Блейс му го подаде. Хенри жадно го прочете на няколко пъти и едва след това го сгъна акуратно и го върна на Блейс.

— Всъщност, защо не го задържите? — предложи Блейс. — Нали тук е домът на Уил, а също и всичките му вещи. Според мен, това последно писмо също трябва да остане тук.

Хенри поклати глава.

— Той го е писал на теб. Ако искаш да го запазиш, пази го ти.

— Аз ще го запазя. — Блейс прибра плика обратно. — Но ако размислите и решите, че го искате…

— Не, аз вече реших. — И Хенри отново се заизкачва към покрива.

Вечерта Джошуа издебна подходящ момент, за да си поговори насаме с Блейс.

— Добре си направил, като си показал това писмо на татко. Не би могъл да постъпиш по-добре. Той го прочете и се убеди, че макар и преди смъртта си, Уил все пак е намерил утеха в Бога. Не можеш да си представиш, колко по-леко му е сега. А може ли и аз да го прочета?

— Разбира се — отвърна Блейс, извади писмото от джоба си и го подаде на Джошуа. — Опитах се да убедя чичо да го вземе и да го запази тук, но той не щеше и да чуе.

— Знам — отзова се Джошуа, а погледът му жадно се впиваше в редовете на писмото. — Той и на мен ми заповяда в никакъв случай да не го взимам. — Джошуа се откъсна от писмото за секунда и погледна Блейс. — Но щом ми предлагаш, аз все пак ще го взема. Някой ден, след време, татко може би ще се радва, че съм го направил.

Същата вечер Блейс получи бележка от магазина, че се е обаждал Дахно. Блейс веднага се качи на оувъркара и отиде до магазина. Плати разговора и звънна на брат си.

— Съжалявам, че прекъсвам гостуването ти — каза Дахно. — Но ми се струва, че е крайно време да се върнеш и да ми разкажеш за пътешествието си. Разполагаш ли с транспорт?

— Да, наех си оувъркар — отвърна Блейс.

— Ако тръгнеш веднага, ще можем да поговорим, докато вечеряме. Разбира се, че трябваше да посетиш първо Хенри и Джошуа, но все пак е време и аз да те видя и да си поговоря с теб.