Гордън Диксън
Разрушителят на светове (35)

Глава 34

— Вие сте просто невероятно точен стрелец — каза Тремунде, докато попълваше бланката с отчета. Той вписа допълнително още няколко реда в долната част на листа, отделена за коментар. Колкото повече Блейс опознаваше този човек, толкова повече той му харесваше.

Последното изпитание на Блейс беше стрелба по внезапно появяващи се цели. Наложи му се да стреля в движение, държейки игловата пушка с една ръка на нивото на кръста си. Именно след това Тремунде оцени така високо способностите му.

Като приключи с отчета, Тремунде го сгъна и го подаде на Борис, без въобще да запознае Блейс със съдържанието му.

— Да не би случайно да сте били Войник на Бога? — попита той.

— Не — отговори Блейс.

— Защото по-голямата част от нас са точно такива — бивши Войници — поясни Тремунде и като се обърна към Борис, добави: — При всички случаи ще го вземем.

След стрелбището Блейс и Борис отидоха в една огромна спортна зала. Тук ги посрещна много подвижно, пъргаво човече със сиви очи и прекрасен тен. Той беше почти плешив, а на ръст бе колкото дванадесетгодишно момче — виждаше се, че е в прекрасна форма.

— Тоя тук твърди, че е добър борец. — И Борис показа с палец към Блейс. — Великият Учител го пробва и този тип действително го хвърли. Но Великият Учител иска да го пробвате и вие.

— Добре — рязко произнесе човечето с акцент, характерен за жител на Старата Земя. Блейс реши, че навярно е някъде от Австралия. — Аз съм Джими Хау — продължи той, протягайки ръка на Блейс. — Борис едва ли ще се сети да ни запознае.

— Блейс Маклийн — представи се Блейс.

— Радвам се да се запознаем, Блейс — рече Хау. — А сега — насам. — Той извървя тридесетте фута до тепиха и стъпи върху него. Беше със специални шорти за борба, чийто връзки се развяваха високо над кръста му.

Блейс почна да се събува.

— Правилно — одобрително отбеляза Джими Хау.

Блейс стъпи на тепиха и застана срещу него на малко повече от една ръка разстояние.

— Прекрасно — кимна Хау, — а сега да видим ще успеете ли да ме хвърлите.

Блейс направи крачка напред, опитвайки се да го сграбчи и пропусна. В следващия момент последва хвърляне през бедро, почти същото, каквото се опита да направи и Даръл Маккей, но отляво, докато Блейс очакваше да го атакуват отдясно. Хау отново беше на крака, подпрял ръце на кръста си и гледаше към Блейс.

— Искате ли да опитате пак? — попита той.

Блейс се изправи, направи лъжливо движение, протягайки лявата си ръка към лявата ръка на противника си, но после ловко го хвана през врата със свитата си дясна ръка. Човечето обаче се движеше много по-бързо, отколкото очакваше Блейс. Но въпреки това, както и много други, не беше оценил по достойнство дългите крайници на Блейс. Хау пристъпи напред, за да се освободи от захвата му, а Блейс се завъртя по-плътно към съперника си — онзи загуби равновесие и се хвана със свободната си лява ръка за кръста на Блейс, опитвайки се да се задържи и да не падне. Тогава Блейс се усука около себе си, завъртайки Хау във въздуха.

Това беше един от любимите похвати на Блейс. Когато го видя за първи път, той направо не можа да повярва, че само с една толкова проста хватка, съчетана с непрекъснато кръгово движение е възможно да се блокира напълно реакцията на противника. Но точно така си беше. Блейс завъртя Хау два пъти около себе си, а после изведнъж рязко смени посоката на въртене. Хау отлетя настрани като камък от прашка. Той падна на земята, но веднага скочи на крака и като се върна на тепиха, застана срещу Блейс, а когато Блейс отново тръгна към него, за да продължи борбата, той вдигна ръка и го спря с жест.

— Достатъчно. Определено имате подготовка. Дали не бихте ми разказали къде сте я получили?

— О, когато живеех във фермата, имахме един съсед, който можеше да набие всеки без никакви проблеми — започна Блейс, — а ако някой му станеше симпатичен, понякога му показваше някоя и друга хватка. На мен ми провървя — бях от тези, които харесваше.

— Хващам се на бас — неочаквано се усмихна Хау, — че това е пълна измислица. Но щом вие държите на нея, и аз ще я приема.

Хау се обърна към Борис:

— Това, което видях, ми е достатъчно. Предайте на Великия Учител, че този е най-добрият от всички, които ми е пращал досега.

Борис кимна, а Блейс си помисли — дали не му се беше сторило или Борис наистина се беше вкиснал? После те се запътиха към вратата.

— Заповядайте, когато пожелаете, Блейс Маклийн — викна след тях Хау. Блейс се обърна и кимна с глава.

Борис отново го заведе до офиса на Маккей и почука на вратата, казвайки името си. Този път един непознат глас им каза да изчакат десетина минути, а после отново да почукат. Те отидоха да изчакат в гостната. Борис посочи на Блейс едно от креслата, а самият той се настани срещу него.

Така изминаха десет мълчаливи минути, след което Борис стана, кимна на Блейс да го последва и отново се приближи към вратата на офиса. Този път им отвориха и те влязоха вътре. Освен Маккей в стаята нямаше никой друг. Борис се приближи към масата и остави навитата на руло бланка с доклада на Тремунде.

— Джими Хау помоли да ви предам, че този човек е най-добрият от всички, които сте му изпращали досега.

— Брей! Наистина ли? — промърмори Маккей. Той беше зает да чете изпратеният му отчет. — Както виждам, и със стрелбата всичко е наред. — Той погледна към Блейс. — Мисля да опитаме още нещо. А вие, Борис, отдръпнете се. — Той връчи на Блейс лист хартия, на който бяха написани колонка от числа, а най-отдолу стоеше сумата им.

— Я хвърлете един поглед.

Блейс го направи.

— А сега ми го върнете. — Маккей си взе листа, поднесе го към очите си, а после погледна Блейс.

— А сега се опитайте да повторите на глас числата в реда, в който бяха написани, а накрая ми кажете каква беше сумата им.

Това не представляваше проблем за Блейс. Но предвид това, което искаше да постигне, беше по-добре да се провали на това изпитание.

— Първото число в колонката — бавно започна той, — е четиридесет и девет цяло и двадесет стотни, второто — тринадесет, нула нула, следващото — осемдесет и седем, осемдесет и четири, после…

Той се поколеба.

— … следващото — и отново се поколеба, — е осемдесет и седем, осемдесет и четири — не, това вече го казах, Велики Учителю. А после следва… следва… — Той се спря и безпомощно погледна Маккей. — Простете ми, Велики Учителю, не си спомням.

— Интересно, откъде му е хрумнало на Самюъл, че имате превъзходна памет?

— Мисля — плахо промълви Блейс, — че го е направил, защото аз цитирах вашата огнена реч, дума по дума пред енориашите в църквата.

— Но с цифрите не се получава, а? — втренчи се в него Маккей.

— Аз помня само това, което ми казва Господ да помня, и това става от само себе си, тъй като той ме напътства — отвърна Блейс. — Иначе паметта ми си е съвсем нормална.

— Я виж ти? — замисли се Маккей. — Чели ли сте Библията?

— Разбира се, Велики Учителю.

— Цялата ли?

— О, да, цялата.

— Предполагам, че Господ със сигурност ви е заръчал да я запомните, нали така?

— Но да, естествено.

— Много добре. — И Маккей се облегна в креслото си. — Започнете с Първата книга на Царствата и продължете, докато не ви кажа да спрете.

— Да, Велики Учителю. — Блейс се стегна, точно като актьор секунди преди да излезе на сцената, и като се опитваше да изглежда въодушевен, заговори с приповдигнат, напевен глас:

„Имаше един човек от Раматаим-софим, от Ефремовата хълмиста земя, на име Елкан, син Ероамов, син на Илия, син на Тоуев, син на Суф Ефратеца.

Той имаше две жени: името на едната бе Анна, а името на другата Фенина. И Фенина имаше деца, а Анна нямаше деца.

Тоя човек напускаше града си всяка година, за да се поклони и да принесе жертва на Господа в Сил, дето двамата Илиеви синове, Офний и Финеес, бяха свещеници пред Господа…“.

— Достатъчно. — Маккей вдигна палец, спирайки Блейс. — Това е един полезен Божи дар, но аз мисля, че ще се възползваме от него само ако се наложи. Войниците на Бога — тези, които се присъединиха към нашата църква „Въстани!“, организираха специален отряд, който да ме охранява, за да мога да проповядвам спокойно. Има хора, които не искат да го правя. Искате ли да станете един от моите охранители?

— Дори не съм си и мечтал за това — възкликна Блейс ентусиазирано.

— Добре — кимна Маккей. — Борис ще ви отведе при командира, а вие ще му се подчинявате безусловно. Трябва да потренирате още, независимо от способностите си. — Маккей се усмихна. — Има и още някои неща, които трябва да научите. Ако след няколко дни почувствате, че това не е за вас, просто кажете на командира и тогава отново ще се срещнем, когато мога да отделя време. Освен това, ако командирът реши, че не сте подходящ, той сам ще ми докладва и тогава аз отново ще се срещна с вас, преди да си тръгнете оттук и да се върнете в църквата на Годсарм.

— Благодаря ви, Велики Учителю — каза Блейс. — Просто не знам как да ви се отблагодаря.

— Нека първо да видим ще тръгнат ли нещата при вас. — И Маккей махна с ръка, давайки му да разбере, че разговорът е приключил.

Блейс и Борис излязоха и като слязоха на долния етаж, се озоваха в апартамент с много стаи, пригоден за офис.

Зад една маса седеше човек, приличащ на най-обикновен фермер, в стара, износена риза от груб плат и подобни панталони, крачолите, на които бяха напъхани в ботушите. Но това беше само на пръв поглед. Блейс внимателно се вгледа в него и разбра, че онзи съвсем не е толкова обикновен, колкото изглежда. Борис представи Блейс и веднага изчезна. Човекът се наричаше Хъркимър Шон.

— Вземете си стол — заповяда той, — седнете някъде и дайте да уточним някои подробности. — Добре, това е напълно достатъчно, — най-накрая произнесе Хъркимър, след като подробно бе разпитал Блейс за фермата на Хенри и църквата му и бе записал старателно всичко.

— Ние, разбира се, много бихме искали вие постоянно да сте ни под ръка — каза той, — но в момента хотелът е препълнен, а освен това, повечето църкви са създадени съвсем неотдавна и все още нямаме постъпления от тях. Така че, сега сме в малко затруднено финансово положение. Затова през следващите три дни вие ще участвате в груповите маневри, а после, ако сте женен или ако разполагате с някакво жилище, ще живеете там, а в уреченото време ще идвате на тренировките и занятията. Имате ли къде да живеете в Екюмени?

— Да — отговори Блейс, — случи ми се да срещна един приятел и той…

— Подробностите не ме интересуват, дайте ми направо адреса.

Блейс съобщи адреса на апартамента си. Малко се притесняваше дали Хъркимър няма да се сети, че това е един доста скъп квартал — но онзи или не познаваше достатъчно добре града, или просто му беше все тая. Командирът си записа адреса и номера на телефона.

Следващите три денонощия Блейс прекара в караулката. Там не правеше нищо и само си губеше времето. Явно през това време проверяваха истинността на разказа му. На третата сутрин го събудиха в пет часа, казаха му да побърза с душа и доста оскъдната закуска, а после му заповядаха да отиде в общата стая.

Тук беше претъпкано с народ. Имаше хора с най-различно телосложение, ръст и възраст, всички облечени досущ като Хъркимър в удобни работни дрехи. Присъстващите внимателно слушаха един около петдесетгодишен мъж, който бе застанал на подиума и изреждаше дневния ред. Скоро той свърши да говори и обгърна с поглед събралите се в стаята.

— Най-накрая и последния от нашите новобранци се появи.

В залата се понесе смях, който обаче не звучеше нито враждебно, нито издевателски на Блейс.

— Добре — каза човекът от високото, — качете се и тримата тук и ни разкажете за себе си.

Блейс заедно с още други двама се приближи към него.

— Този ще ни служи за пилон — високо се обади някой и отново избухна смях.

Човекът говорещ от подиума с жест ги накара да млъкнат.

— Да започнем с вас — обърна се той към Блейс. — Как се казвате?

— Блейс Маклийн. Но това го записахте вече, нали?

— Разбира се, че ние го записахме — отзова се говорителят, — но и останалите трябва да знаят, нали така. Блейс Маклийн показа много добри резултати и в стрелбата, и в борбата. А в колко войни сте участвали досега, Блейс Маклийн?

— В нито една — отвърна Блейс.

Аудиторията се оживи.

— Забавно, не мислите ли? — изкоментира човека от подиума. — Добре, трябва да започнем работа с него. Има ли желаещи да станат негови наставници?

— Аз ще го взема, Чарли — предложи мъж на около четиридесет, стоящ вляво от Блейс. Той изглеждаше леко подпухнал, но пълното му лице беше обветрено и добро.

— В конкретния случай по-добре да са двама. Още някой, моля?

— Аз също съм навит, Чарли — разнесе се глас някъде отзад.

Блейс не видя кой го каза.

— Тогава вие тримата можете да тръгвате вече — каза Чарли. — А сега да се заемем и с другите двама новобранци…

Този, който стоеше вляво от Блейс, вече беше станал и му кимна да го последва към изхода.

— Не чух добре името ви — обърна се Блейс към първия кандидат за негов наставник, докато се придвижваха по коридора. — Къде отиваме?

— В оръжейната — кратко поясни наставникът му. — А аз се казвам… — и той косо изгледа Блейс и се усмихна — Сам Чжен, но накратко — просто Сам.

Блейс се обърна, но зад тях нямаше никого.

— А как се казва вторият ми наставник? — поинтересува се той.

— Той сам ще ви се представи, когато се срещнете — отговори Сам. Сега той гледаше право пред себе си.

— Мислех, че сега ще бъде с нас — каза Блейс.

— Ще бъде.

След този толкова обезсърчаващ отговор Сам го заведе до оръжейната, където им дадоха „бракониерски“ иглови пушки. Те също се разглобяваха на две части, но всяка от тях беше така срязана, че крайния резултат беше пушка с доста по-малки от обичайните размери. Тези части съвсем спокойно се побираха в двата тесни вертикални джоба, пришити отвътре към куртките. Сам си имаше такива, а на Блейс веднага дадоха същите, като неговите дрехи.

Те излязоха от хотела на улицата и като пресякоха четири квартала, се отправиха към стар, очукан, сив на цвят оувъркар. Сам отвори вратата и седна на мястото на шофьора, показвайки на Блейс съседното място. Когато вратите се затвориха и колата се вдигна над паважа, Сам я подкара по улиците в посока към околностите на града.

За учудване на Блейс, тренировката започна веднага, щом стигнаха до някакво запустяло място. Той и Сам започнаха да се прокрадват пълзешката към някакви несъществуващи цели, придържайки вече сглобените си пушки под мишница. Каменистата почва драскаше лактите и ръцете им. Блейс скоро почувства, че ръцете и краката му се уморяват от непривичните за тях движения. Независимо от всичко те се занимаваха с това близо два часа, докато изведнъж Сам не се надигна. Блейс последва примера му.

— Защо спряхме? — попита Блейс.

— Забелязаха ни — рече с отпаднал глас Сам.

Блейс се огледа. Наоколо, както и преди два часа, не се виждаше никой. При все това Сам унило се помъкна към оувъркара. Изглежда вторият „наставник“ ги наблюдаваше и трябваше да докладва за резултатите.

Те се върнаха в града и решиха да закусят заедно. Сам го питаше това-онова, интересуваше се най-вече от живота на Блейс във фермата и от баща му, Хенри.

На свой ред Блейс се опита да изкопчи подробности за живота на Сам, но онзи ясно даде да се разбере, че изобщо не възнамерява да говори за това. Но от време на време му даваше съвети, които поразяваха Блейс с практичността си.

— Гледай краката им — изведнъж, без всякаква причина рече Сам, след като бяха прекарали близо час в кафенето, — гледай ги в краката.

— В краката ли? — не разбра Блейс, инстинктивно хвърляйки поглед върху краката на няколкото пешеходци. — А защо?

— Да предположим, че трябва да открием хора, които се канят да убият Великия Учител — започна да обяснява Сам. — Те се стараят да изглеждат и да се движат така, че да не предизвикват и най-малкото подозрение, а после се събират на групи или се разпръсват по местата, определени за нападението. Ние трябва своевременно да можем да ги разпознаем и да ги проследим. — Той погледна към Блейс. — И това, което обикновено наблюдаваме, са краката. Вгледай се внимателно — продължи той. — Нито мъжът, нито жената не могат да променят кой знае колко походката си. Походката на военния се различава от походката на цивилния. Също така гражданите ходят много по-различно от селяните, а дори не го забелязват. Наблюдавай ги. След известно време сам ще започнеш да откриваш необичайното в една походка.

— А вие самият забелязвате ли тези различия? — попита Блейс.

— Да — каза Сам, държейки чашата пред себе си и гледайки улицата. — След една-две войни това става навик. Виждаш ли онзи пълния, нисък човек с розовото сако?

— Да — отвърна Блейс.

— Той бяга от нещо. От нещо или някой — не знам точно. Може би от някой човек или просто от нещо в собствената си глава, но цялото му тяло издава стремежа му да избяга. Погледни как изнася крака си напред, все едно се кани да направи голяма крачка, а после се сепва и пуска крака, стараейки се да внуши, че изобщо не бърза за никъде. Понаблюдавай го.

На Блейс му стана интересно. Привлече го възможността да научи нещо ново, както го привличаше всяка нова задача. Той се съсредоточи, разглеждайки краката на пешеходците по улицата, и от време на време споделяше съображенията си със Сам. Отначало Сам го поправяше в повечето от случаите, но постепенно Блейс започна да прави предположения, все повече доближаващи се до тези на наставника му.

— Бързо схващаш — похвали го Сам.

Сега Блейс вече не броеше минутите. Незабелязано те прекараха така още два-три часа, докато Сам не остави чашата си и като поклати разстроен глава, каза:

— Отново ни засякоха. Ти нямаш вина в случая, но заради ужасния ти ръст си като сигнална ракета в тъмна нощ.

Беше вече следобед. Те минаха през търговския квартал и Сам го заведе до наблюдателния пост, намиращ се върху покрива на една от сградите. Там беше много ветровито и доста хладно, затова Блейс много се радваше на дадената му топла риза. Те преседяха горе близо час. Сам най-накрая си позволи да се зарадва.

— Всичко е наред. Никой не можа да ни открие, това е просто чудесно. Прибираме се, ти можеш да се поупражняваш още малко със стрелбата, а после си свободен до края на деня.

— Аз така и не разбрах с какво се занимавахме цял ден — рече Блейс. — Имам предвид, какво всъщност се предполага да правим?

— Трябваше да се стараем да не ни забележат — поясни Сам. — Въпреки че не е точно така. Не да се крием, а просто да се държим така, че да не ни обръщат внимание. Утре ще опитаме нещо друго. Значи, среща до оръжейната в седем и половина, дадено?

— Там съм — отвърна шеговито Блейс.

Те се върнаха в хотела, и там той постреля още малко с игловата пушка. Вечерта Блейс най-накрая се добра до апартамента си, хвърли вехториите, които носеше и се потопи в приятно топлата, клокочеща вода на стимулиращата вана.

Докато се къпеше и дори после, когато вече си беше легнал в кревата, Блейс не спря да обмисля ситуацията. Той си набеляза две задачи. Трябваше да ги осъществи, но така, че никой да не се усъмни в пълната му преданост, като охрана на Маккей.

Първо: трябваше още веднъж да посети Кучетата и да се убеди, че заповедта, предадена им чрез Нортън Броули, е изпълнена. Второ: ако заповедта е изпълнена, трябваше да провери способни ли са те сега да се справят с ликвидирането на Маккей. Но самият той се съмняваше, че ще се справят. Сега не само беше убеден, че покушение ще има, но също така знаеше, че Кучетата нямат никакви шансове за успех.

Ако убиеше Маккей, Дахно веднага щеше да отстрани заплахата, надвиснала над Петте Сестри, а също и над самия него, и тутакси щеше да оправи отношенията си с тях. Именно затова Дахно толкова лесно се беше съгласил с плановете на Блейс за бъдещото им развитие. И неслучайно брат му побърза да напусне планетата — покушението щеше да стане в негово отсъствие.

Служителите в офиса докладваха на Блейс, че през всичките тези дни непрекъснато им звънят — и Петте Сестри, и разни техни представители, — и всички искат да знаят къде е Дахно и как могат да се свържат с него.

Отговорът винаги бе един и същ: никой не знае нищо. По заповед на Блейс те изобщо не споменаваха за присъствието и длъжността му.

В определен смисъл отговорите бяха съвършено верни: служителите наистина нямаха понятие къде са Дахно или Блейс във всеки един момент. По всяка вероятност Блейс беше единственият, който знаеше, че Дахно е заминал точно на Земята, а не на някоя от другите планети. А Нортън Броули знаеше само, че Дахно не е на Асоциация.

Що се касаеше до Блейс, той никога не споменаваше нищо лично пред хората в офиса. Затова, макар и те да знаеха, че е някъде в града и че понякога спи в апартамента си, не можеха да посочат точното му местонахождение.

Всичко това му беше докладвано в делови, стегнат стил, когато той се отби до офиса, за да прегледа пощата и да ги пита разни неща. Блейс заповяда на жените да пресичат из основи всеки опит да бъде намерен Дахно или самият той, и те с удоволствие се съгласиха. Решимостта им да защитават двамата братя от всяка възможна неприятност беше направо впечатляваща.