Гордън Диксън
Разрушителят на светове (20)

Глава 19

— Но как е могло да се стигне дотам — толкова малко да познавате брат си? — попита Иаков.

— Цялото си детство прекарах при майка си — отговори Блейс. — Баща ми е починал, а след смъртта му ние пътешествахме много. Били сме на Нова Земя, Фрайланд и още един-два от Новите светове. Даже сме живели известно време и на Старата Земя. Преди да дойда тук, живеех на Нова Земя. Майка ми и Дахно не поддържаха връзка, затова и до идването ми на Асоциация той практически не е имал нищо общо с мен.

— Той е забележителна личност — каза Иаков. След това продължи да говори още известно време за Дахно, но Блейс не чу нищо интересно и ново.

След обяда те имаха още един час, а после се преместиха в спортната зала, където отначало се занимаваха с бойни изкуства, а после с плуване.

Като се освободи, Блейс отиде направо в офиса. Дахно пак го нямаше, и Блейс отново имаше възможност да прегледа материалите, които изучаваше вчера, и да потърси нови сведения за дейността на брат си. Това, което успя да намери, потвърди разказаното от Иаков за Другите.

През следващите няколко дни той продължи своите следобедни дирения, обаче не успя да научи много. В момента, в който откриеше нещо интересно, файла изведнъж изчезваше, все едно някой го блокираше отвън. А Блейс все още не беше толкова добър, че да разгадае кода за достъп към такива файлове.

Независимо от всичко, след щателно съпоставяне между резултатите от проучванията му и учебната програма, Блейс съумя да си изясни структурата на организацията, която наброяваше между десет и петнадесет хиляди души. Тя беше изцяло под контрола на Дахно, а влиянието й се простираше върху поне осем от Новите светове.

По някое време Блейс почувства, че е в задънена улица. Ако разполагаше с един по-широк информационен фон, на който отделните факти биха се видели и свързали един с друг, много по-лесно, то може би от това, което вече беше намерил, можеше да се извлече много повече… Просто му трябваше още време — сега той ясно осъзнаваше това. Вече беше решил, че всеки от отредените му дни е безценен, а нямаше начин да не изгуби част от тях в събиране и проучване на информацията.

Но най-ценна беше информацията, която му предоставяха състудентите му. Изведнъж го осени мисълта, че едва ли би имал по-добра възможност от това да побеседва с новите си приятели. Тъй като уикенда тъкмо започваше, сигурно нямаше да е трудно да му отделят малко от времето си.

Блейс се отправи към добре познатия му жилищен блок. Тук всичко си беше както преди, само че във входа имаше друг портиер, също толкова стар. Той се качи с един от дисковите асансьори до етажа с апартаментите и откри, че всички те са празни.

Блейс се усмихна на собствената си глупост. Естествено, че след цяла седмица учене те са отишли някъде да се позабавляват. А на него просто не му беше дошло наум да попита някой от тях, къде ходят през свободните си дни, ако разбира се, ходят някъде. Не му оставаше нищо друго, освен да се прибере в къщи.

А там също нямаше никой. Дахно липсваше, както обикновено. Блейс хапна и се опъна на кревата. Сега можеше да се захване с нещо или да прочете някоя книга, но точно в този момент нищо не му се правеше. Тогава отново се замисли за себе си и за това каква роля му бе отредила съдбата в този живот.

Той още не беше намерил начините, чрез които се канеше да помогне на човечеството, защото първо трябваше да узнае колкото се може повече за състудентите си и за положението на всеки от отделните светове. А после трябваше да насочи човечеството в посока, която именно той самият трябваше да избере. Защо иначе се бе родил на този свят?

Разбира се, хората можеха и да не разберат и въобще да не приемат това, което той се канеше да направи за тях. Може би някога, в далечното бъдеще тяхното самосъзнание щеше да се извиси дотолкова, че оглеждайки се назад, те неминуемо щяха да разберат, че именно той, Блейс, ги бе отклонил от опасностите по пътя, по който те се бяха устремили, и той, и само той ги бе насочил във вярната посока към бъдещето и неограничените възможности, които предлагаше то.

А в настоящия момент — и това беше съвсем очевидно — той трябваше да извлече максимума от предоставените му възможности за обучение и развитие. Притежаваше всички качества на лидер, за да разучи как работи цялата мрежа, създадена от брат му, а после те двамата заедно щяха да ръководят хората, чрез които тя действаше.

Сега непременно трябваше да се заеме с усъвършенстването на процеса на обучението си. Посещаването на занятията щеше да му е от полза само за известно време. Но дори и в момента, с неговите способности, той далеч превъзхождаше останалите. Предстоеше му да завоюва всеобщото признание на другите, не в качеството си на един от тях, а като личност, явно превъзхождаща всички останали — и то по рождение. Щеше да се откаже от опитите си да стане един от тях, нека другите да разберат, че той е техният човек, техния лидер.

Това беше толкова очевидно, че Блейс отначало не повярва колко бързо и лесно бе дошъл до тази мисъл. Всички сфери на познанието, които те сега изучаваха, той отдавна бе овладял и беше далеч напред. Единствено в часовете по физическа подготовка, например джудото, не му беше чак толкова лесно, както по останалите предмети. Но и с тези трудности можеше да се справи, стига да съчетаеше теорията с практиката. Освен това имаше много дисциплини, които би могъл да не посещава по време на занятията, защото можеше да си позволи да ги пропусне.

На всяка цена трябваше да говори за това с Дахно. Блейс набра телефона на брат си и остави съобщение. „Днес не можах да те видя, а ми се налага да обсъдя нещо с теб. Намери някаква пролука в разписанието си, за да се видим, макар и за малко. Важно е.“

По ирония на съдбата, едва бе свършил да набира съобщението си, и чу, че входната врата се отваря. Блейс посрещна брат си в гостната. Дахно му се усмихна и се отправи към своята част от жилището.

— Минах само да се преоблека след обяда — разнесе се гласът му откъм спалнята. — А твоите работи вървят ли?

— Ами работата е в това, че ми е много належащо да поговоря с теб — отвърна Блейс.

— Само да не е веднага, защото имам време само колкото да се преоблека и после трябва да се връщам в ресторанта.

— Е, струва ми се, че можеш и да закъснееш петнадесет минути, — забеляза Блейс, облягайки се на вратата на спалнята.

Дахно се извърна и въпросително го погледна.

— Но какво има? Вече ти казах, че времето ми е ограничено. А що се отнася до закъсняването…

— Ако прекарвахме повече време заедно, нямаше да се налага да те задържам сега — каза Блейс, — но както и да е… времето тече.

— Няма спор — кимна Дахно, — и то моето време.

— Да, разбира се, че е твоето, но в момента е и мое — възрази Блейс. — Ако сега не ми отделиш петнадесет минути, аз ще си отида, както от този дом, така и от плановете ти за общото ни бъдеще. Не знам колко струвам според теб, но съм сигурен, че все заслужавам тези петнадесет минути.

— Ще се махнеш? — подсмихна се Дахно. — Та ти ще умреш от глад!

Блейс злорадо се ухили в отговор — беше се сетил за сумата в междугалактическа валута, която все още пазеше в тайното джобче на колана си.

— Вече се погрижих за това, още преди да напусна майка ни.

— А-а? Я виж ти! — отвърна Дахно. — Добре тогава, да отидем в гостната и да поговорим.

Те се разположиха един срещу друг.

— Е, какво толкова те тревожи? — меко попита Дахно, без да показва, че е разстроен от намесата на Блейс в плановете му.

— Много е просто — започна Блейс. — Част от занятията, например часовете по джудо, безспорно са ми от полза. Но по останалите предмети аз съм много по-напред от останалите — все едно уча в онова мъничкото, селско училище — там, при чичо Хенри. Но ще продължа да посещавам занятията, докато не опозная добре всички. Интересуват ме часовете, в които се учиш да работиш с партньор. Но има още много предмети, които бих искал да изучавам. Предполагам, че това може да се уреди, ако се наемат преподаватели или специалисти — те могат да идват и тук, стига разбира се, това да не е извън финансовите ти възможности.

Дахно се разсмя.

— Пари се печелят, когато имаш нужда от тях — произнесе той. — Нали съм ти говорил за това? Най-важното е да имаш власт, а властта — това е преди всичко влияние. Ако си постигнал това, то парите и всичко останало сами ще дойдат.

— По твоите думи излиза, че колкото съм по-способен, толкова повече полза има от мен, и толкова по-голямо е влиянието ми. И толкова повече следва да очаквам да получа — каза Блейс. — Прав ли съм?

Задавайки този въпрос, Блейс като че ли предизвикваше брат си да потвърди още веднъж колко го цени. Ако Дахно не бе склонен да наеме преподаватели за Блейс, то едва ли това светло бъдеще, което му рисуваше брат му, щеше да бъде толкова розово.

— Интересно — замислено проточи Дахно. — И какво би искал да изучаваш?

— По-добре да ти го напиша — отговори Блейс. — Ще стане доста дълъг списък, включително и специална лична подготовка със сенсея, ако е възможно, разбира се. Нужен ми е също учител по дикция, за да разширя диапазона на гласа си, също специалист по фехтовка, който да ми оправи равновесието. Бих искал да започна да изучавам и физика на фазовия преход и фазова механика. Но това съвсем не е всичко. Както вече казах, по-добре е да ти оставя направо списъка.

— Е, разбрахме се, просто прекрасно. — Дахно се ухили и стана. — А сега може ли да отида най-накрая да се преоблека, господин вицепрезидент?

— Вече можеш — сви рамене Блейс. — Но запомни, трябва да се срещаме поне веднъж седмично, за да имам възможност да си поговоря с теб.

— Е, съмнявам се, че ще мога всяка седмица — отвърна Дахно, — но ти обещавам да опитам.

И той отново се отправи към спалнята си. Блейс продължи да седи, чувствайки известна удовлетвореност. Той не само успя да постигне това, което искаше, но и разбра, че интереса на Дахно към собствената му персона съвсем не е повърхностен. Беше очевидно, че брат му наистина смяташе да му предостави много повече от едно голо възпитание. Но какви бяха причините, които се криеха зад този негов интерес, все още не беше ясно. Впрочем, стигаше му засега и това, че брат му действително сериозно се интересуваше от него.

През следващата седмица Блейс успя да открие къде обикновено прекарват уикенда по-голямата част от състудентите му, а междувременно бе успял да се сприятели и с още неколцина от тях.

За хотелчето му разказа Иаков. Наистина, той каза също, че от време на време ходят и по други хотели, но това не беше толкова важно, колкото информацията, която Блейс получи между другото. Оказа се, че съществува и женски вариант на групата, която учеше горе-долу по същата програма като мъжете, но пригодена за тях. Двете групи се обучаваха отделно. Също така стана ясно, че обикновено девойките прекарват свободното си време с младежите в същия този хотел.

Блейс вече знаеше, че привлича жените, но младостта и способностите му го бяха направили твърде самоуверен. Той не бързаше да си намери приятелка и даже странеше от жените, които бяха твърде напористи и активни. Установи това съвсем неочаквано, за всеобщо учудване на околните, а в немалка степен — и на самия себе си.

На едно от събиранията една жена, която той едва познаваше, се озова наблизо и неочаквано се настани на облегалката на креслото му.

— Само погледнете каква коса — каза тя, докосвайки с пръсти леко чупливите кестеняви къдрици на Блейс.

— Моля ви, престанете. — И Блейс инстинктивно се отдръпна.

Не толкова думите, колкото начина, по който ги каза, привлече вниманието на присъстващите. А жената, която очевидно бе решила да подразни самоуверения младеж, се обърка, смути се и побърза да изчезне.

Блейс изведнъж разбра, че току-що бе заговорил с гласа на чичо си. Всяко изречение, казано по този начин, с този тон, звучеше като заповед, а освен това имаше и особена сила в начина на произнасяне на думите.

Цялата история се дължеше на неотдавнашните му занятия по постановка на гласа. Разбира се, самият Хенри никога не подчертаваше така думите си, нито пък ги произнасяше като заповеди. Но Блейс винаги бе усещал в гласа на чичо си желание за една абсолютна увереност в незабавното разбиране и изпълнение на казаното от него. И точно сега, същото това нещо беше изскочило, макар и не нарочно. Учудването на Блейс се смени с объркване и недоумение. Нима способността да управлява другите беше толкова лесно и бързо постижима? Но щом го осъзна, му хрумна и друго — ако тръгнеше да се извинява на жената, както възнамеряваше допреди малко, нямаше ли да сбърка? Та току-що, само преди секунди, беше успял да респектира всички!

Отначало си мислеше, че заради тази изцепка всички отново ще го намразят. Обаче, като се огледа, не можа да открие никой, който да го гледа неодобрително или негодуващо. Изглежда, както и той самият вярваше, че те ще правят това, което той очаква от тях, така и самите те бяха напълно убедени, че Блейс има всички основания да се държи така.

През следващите седмици той се опита да позамаже малко евентуалните последствия от грубостта си, която може би бе прозвучала обидно за някого, и стигна дотам в усърдието си, че завърза приятелство с няколко жени едновременно. Блейс намери отклик и привързаност, но не срещна любовта. Това, обаче беше последица от стремежа му да остане встрани от всички други хора.

Именно това беше и причината да не може да сподели с никого бъдещите си планове, както и мечтата си — начините за усъвършенстване на човечеството и пътищата към това. В резултат на това Блейс се чувстваше още по-отчужден и самотен, отколкото преди.

И все пак, през всичките тези седмици, месеци и години той се стараеше да използва максимално всяка ситуация и събираше нужната му информация късче по късче. През това време проличаха и резултатите от индивидуалните му занимания. Заниманията по фехтовка и специалните тренировки под ръководството на сенсея поразително развиха физическите му способности. Той великолепно владееше тялото си. В последствие тези инструктори бяха заменени с други, още по-добри.

По същия начин стояха нещата и с по-голямата част от останалите преподаватели. Специалистът по дикция и постановка на гласа бе разширил диапазона на гласа му с октава и половина нагоре и надолу, а учителят по пеене бе успял да му придаде необикновена звучност. Блейс бе открил, че дори само чрез смяна на интонацията успява да прикове вниманието на тези, върху които се канеше да изпробва екзотическите методи — а самите тях той бе усъвършенствал допълнително.

Докато траеше обучението му, Блейс забеляза една интересна подробност. Преди винаги бе учил само това, което наставниците му избираха. А тук, на Асоциация, реши да се занимава само с това, което щеше да му трябва, за да постигне определената от самия него цел.

Сега той съвсем сам си подбираше предметите. Дахно спази обещанието си и Блейс беше свободен да харчи колкото му душа иска за учители и за всичко друго, което можеше да му потрябва по време на обучението. Отначало той се интересуваше от геология, археология и други подобни дисциплини, а накрая завърши с изучаването на изкуствата: живопис, скулптура, музика и художествена литература. Благодарение на последните той направи едно удивително откритие. Никога досега не бе срещал човек, който да може безкрайно и неограничено да изразява мислите и възгледите си. А всичко, което творците искаха да изразят, можеше да се открие в техните произведения: скулптори, картини, здания и стихове. Именно хората на изкуството бяха първите, с които му беше интересно и които би искал да има за приятели.

Блейс захвърли всички предмети, които го привличаха досега и с които се канеше да се захване, след като завърши обучението си по основната програма за подготовка. Вместо тях той се потопи изцяло в изучаването на най-хубавото, което човечеството бе създало през тези няколко века.

Той специално учи старогръцки, за да прочете „Илиада“ в оригинал, и докато я четеше, думите на този вече мъртъв език отекваха гръмко и музикално в главата му, и той усещаше повея на отдавна отминалите столетия.

Тогава се изкуши от мисълта да се опита да постигне и той нещо толкова велико, и завинаги да се откаже от отговорността пред всички цивилизовани светове и обитателите им, да се откаже от своята висока цел. Но задачата, която си беше поставил — да избута човечеството поне с една крачка напред, го ангажираше и обсебваше много по-здраво, отколкото дори планетите бяха обвързани със звездите, около които обикаляха. Най-обикновени предмети, а също и хората около него му предоставяха възможността да научи всичко необходимо, за да продължи да се движи по пътя, който вече си беше избрал. Бавно, парченце по парченце, Блейс извличаше от тях информация, която му помагаше да разбере каква е същността на дейността на Другите и кои аспекти от дейността им Дахно умишлено криеше от него.

Минаха цели четири години, преди събраните факти да образуват една стройна логическа верига.

Наскоро след това събитие, една вечер Блейс седна в гостната и зачака брат си. Вратата на хола се отвори, Дахно влезе и Блейс се надигна, за да го посрещне.

Те застанаха един срещу друг. Блейс беше достигнал на ръст брат си, но все още си оставаше юношески строен и не беше толкова мускулест. Той не си правеше илюзии относно силата си, а просто се бе старал да развива тялото си съобразно блестящите си умствени способности, като за последното, според него, още имаше какво да се желае.

— Да не си намислил нещо ново? — попита Дахно.

— Да — отговори Блейс. — Но няма ли да е по-добре да седнем? Мисля, че има нещо, върху което трябва да помислиш. Освен това, аз вече имам конкретно предложение за това, с какво искам да се занимавам.

— Давай. — Дахно се отпусна назад в креслото.

— Твоите бойци — дали са твои или нечии други, няма значение, — са в много опасно положение — а това, че в момента си ги скрил някъде, няма да оправи нещата. Ситуацията е потенциално взривоопасна. Същото може да се каже и за последната политическа машинация, в която участвуват сега. — Блейс хвърли бомбата съвсем спокойно и целенасочено и зачака да види, как ще реагира брат му.

Дахно бавно се надигна в креслото.

— Значи си бърникал в секретните файлове?

Блейс поклати глава.

— Нищо подобно. Използвах дедукция, за да стигна до този извод, като обработих информацията, събирана от мен през изминалите четири години. В твоите секретни файлове навярно има много неща, за които нямам никаква представа. Но и това, до което се добрах без чужда помощ, ми е напълно достатъчно, за да се ориентирам.

Той зачака отговор. Върху лицето на брат му бавно се разля насмешка.

— Отлична работа, мистър вицепрезидент — отговори ведро Дахно. — Моите поздравления — вие завършихте обучението си. Млечните ти зъбки вече са се превърнали в съвсем прилични, доста остри, здрави и истински зъби.