Гордън Диксън
Разрушителят на светове (3)

Глава 2

Блейс бе седнал пред екрана в залата за отдих на космическия кораб. От най-близките звезди го делеше разстояние, равно на няколко светлинни години. Сега вече наистина бе сам, но затова пък — свободен завинаги…

Корабът го отнасяше към една от двете дружествени планети — Асоциация, далеч от Нова Земя, където преди два дена той окончателно се раздели с майка си. Отсега нататък Асоциация щеше да бъде новият му дом.

Още един ден, и той ще е там — в столицата, космическото пристанище Екюмени. До момента на скандала с майка си, Блейс не се бе замислял много-много за своето бъдеще, предполагайки, че щом се избави най-накрая от нея и легиона постоянно сменящи се наставници, всичко обезателно ще се нареди. Но засега такива промени съвсем не се очертаваха.

Блейс се преструваше, че е напълно погълнат от изучаването на звездите зад екрана, особено от Епсилон Еридани, около която се въртяха планетите Асоциация и Хармония. Неволно той си припомни двата Екзотични свята — Култис и Мара, които по съвсем същия начин обикаляха около звездата Процион А. Майката на Блейс се бе родила и израснала тъкмо на една от тези две планети. По-късно тя завинаги напусна родния си свят, изпълнена с ярост и разочарование: екзотиците не можеха да й осигурят свободата и привилегиите, полагащи й се по право.

Асоциация се намираше само на осем фазови прехода от Нова Земя — макар и неточно, защото така се определяха разстоянията за кораб в космоса.

Блейс вече знаеше, че ако зависеше само от последователното изпълнение на тези фазови преходи, те биха стигнали до планетата само след няколко часа. Но проблемът беше друг — с увеличаване на пространствено-времевия интервал положението на точката, в която корабът трябваше да се върне, ставаше все по-трудно определимо. Затова след всеки пореден фазов преход наново се пресмяташе местоположението на кораба. За да се осигури пълната безопасност на пасажерите, през целия път се извършваха няколко малки фазови прехода, в резултат на което времето, което те прекарваха в пътуване, се разтегляше до три дни.

При пристигането си на Асоциация, Блейс трябваше да бъде посрещнат от този, който щеше да се грижи за него в бъдеще — по-големият брат на Езекил Маклийн, един от първите мъже в живота на майка му.

А Езекил бе единственият светъл лъч в миналото на Блейс. Именно Езекил пое върху себе си бремето на бащинството и отговорността не само за Блейс, но и за по-големият му полубрат Дахно. Преди няколко години майка му изпрати Дахно (не без посредничеството на Езекил), във фермата на брат си — Хенри Маклийн.

Странно, но Езекил същевременно приличаше, и не приличаше на майка му. Тя го бе оставила, без да съжалява, както бе изоставила света на Екзотиците, а така също и родната си планета Култис. Той, роденият на Асоциация, напусна също родната си планета без гняв и презрение. Със своето луничаво, кръгло, винаги внимателно и приветливо лице, Езекил Маклийн по нищо не приличаше на дружествениците. Той бе добродушен и безгрижен — спокойно приемаше всички неприятности, които постоянно се стоварваха върху него заради необходимостта да се намира близо до Блейс и майка му, която непрекъснато си намираше все нови и нови любовници. Обикновено след всеки новодошъл тутакси изхвърляше предишния. Но Езекил явно нямаше нищо против да бъде наполовина слуга, наполовина приятел. По някакъв чудодеен начин той се оправяше с обикновено лошото настроение на майката на Блейс. Виждаше се, че тя просто се нуждае от него, макар и да не го допускаше вече в спалнята си.

И ето на, моля ви се: преди две седмици Езекил се свърза с Хенри, за да ходатайства за приемането на още едно от незаконните деца на брат си, безбожника — скитник. Между другото, дори майката на Блейс не можеше да каже, кой точно е бил истинският му баща.

Блейс подозираше, че Хенри винаги е отстъпвал на брат си, макар че Езекил го изкарваше пред другите по-твърд и от кремък. Естествено, навремето Хенри се съгласи да приеме и възпитава по-големият с десет години полубрат на Блейс, Дахно, а сега не отказа да приеме и Блейс. Благодарение именно на Езекил, с неговия неизчерпаем хумор и доброта, Блейс получаваше шанса от време на време да си отдъхне от непредсказуемостта на майка си и желязната дисциплина, налагана му от наставниците. Но сега Езекил бе останал далеч назад…

Едно време майката държеше Дахно близо до себе си, смятайки, че само тя може да го контролира и управлява. Но това никак не й се удаваше и Дахно, който бе с една-две години по-голям, отколкото бе Блейс сега, се опита да избяга. Тогава тя го изпрати при Хенри и се зарече да не допуска повече същата грешка.

И все пак я допусна. Наставниците, контролиращи непрекъснато Блейс, постоянно се сменяха с появата на поредния нов любовник, уволняващ предишните и наемащ нови. Момчето редовно бе излагано на показ пред гостите на майка си и тогава тя се къпеше в отразената от гениалния си син слава.

Безусловно, той бе гений, истински гений. Но към заложбите по рождение трябваше да се прибавят и много дълги и досадни часове на учене в условията на желязна дисциплина.

Не му бе трудно да учи — всичко му бе интересно. Майка му така и не можеше да се отърве от екзотичните си принципи и затова той никога не бе наказван физически. Обикновено го пращаха „да помисли над поведението си“ в една специална стая. В нея нямаше мебели, освен едно специално легло, създавано от силово поле. То обгръщаше тялото изцяло и осигуряваше желаната температура и твърдост.

В стаята просто нямаше какво да се прави и затова, като всяко дете оставено само, той даваше простор на въображението си. Блейс си мечтаеше за страна, в която да липсват и наставниците, и майка му, страна, в която той притежаваше вълшебна пръчица, даваща му неограничена власт и свобода. Тогава, като единствен представител на тази власт, той щеше специално да настоява около него да има само едни и същи хора. С една дума, животът в тази страна щеше да е съвсем, съвсем различен…

Налегналите го спомени постепенно отстъпиха на заден план и той отново се върна към сегашните си тревоги и опасения. Отначало, след като разбра решението на майка си, той изпадна в екстаз при мисълта, че най-после ще се измъкне от затвора си. Но на кораба той имаше достатъчно време за размисъл, и след като възбудата му понамаля, започна да се замисля: а няма ли отново да почнат да го командват, само че други, нови наставници? Останал съвсем сам, той бе започнал да изучава религиозните материали, които взе със себе си. Трябваше старателно да се подготви и да разбере как трябва да се защитава и пази (за всеки случай) в новата за него среда — от „чичото“ и двамата му сина, имената, на които Блейс все още не знаеше. Той се стараеше да запомня наизуст направо цели фрази, за да може при необходимост да ги повтори като папагал, дума по дума. Едно време можеше да цитира по памет таблиците с цените на акциите, на недвижимите имоти, а също и текущите политически новини. Макар че почти не разбираше какво значат всичките тези думи, това не пречеше на майка му да го представя пред гостите си като детето чудо.

На втория ден от пътуването си Блейс съвсем неочаквано усети нечие присъствие до себе си.

— Според мен, той е много самотен — каза на колежката си една от стюардесите. — Повечето деца се носят насам-натам като побъркани, постоянно са жадни и тичат за сок в бара, дразнят и досаждат на всички, а този просто си седи и не създава никакви грижи.

— Е, бъди му благодарна тогава и го остави и ти на мира — й отговори другата.

— Явно нещо сериозно е станало там, откъдето идва — настояваше първата, — това е причината да е самотен и разстроен и да се държи така.

Втората стюардеса бе настроена скептично — беше далеч по-опитна, с много повече полети, отколкото червенокосата, с живо лице и стройна фигура, по-младежка. Въпреки съвета й да остави момчето на мира, червенокосата все пак тръгна към Блейс, седна на съседното кресло и го завъртя така, че да вижда лицето му.

— На звездите ли се любуваш? — попита тя.

Блейс моментално настръхна. За целия си досегашен живот се бе научил да гледа с подозрение на подобни прояви на дружелюбие. Независимо от това, как изглеждаше и какво казваше, това момиче сигурно беше поредният наставник, който му предлагаше приятелство, само за да може после да го контролира. Игнорирането на всеки подобен опит за сприятеляване му беше станало като рефлекс, напълно оправдан в повечето случаи.

— Ъхъ — каза той, с тайната надежда, че ако се преструва на зает, зяпайки звездите, тя ще се откаже. Въпреки че жената може би искаше само да му обясни кое копче за какво е — но той вече ги беше разучил. Най-добре ще е, ако тя си тръгне и го остави на мира.

— Ти ще летиш до Асоциация, нали така? — продължаваше тя. — Ще те посрещне ли някой?

— Да — отговори Блейс, — чичо ми.

— И на колко години е чичо ти?

Блейс понятие си нямаше на колко години трябва да е чичо му, но реши, че това едва ли е от значение в момента.

— Той е на двадесет и осем — каза Блейс, — казва се Хенри, и има ферма в едно малко градче близо до космодрума.

— Хенри ли? Какво хубаво име — възкликна служителката. — А фамилията и адреса му?

— По фамилия е Маклийн, а адреса не помня…

Това вече си беше лъжа. Веднъж, съвсем случайно, Блейс бе видял адреса на чичо си, и от този момент той здраво заседна в паметта му, от която почти никога нищо не се губеше. Но той премълча този факт, както се бе научил да прикрива и способностите на ума си, изключая тези моменти, когато майка му го показваше на гостите си, или ако си мислеше, че в дадена ситуация те ще са му от полза.

— … но го имам тук някъде. — Блейс се пресегна към неголямата чанта на пода до креслото си. В нея бяха документите и съпроводителните му писма.

— Не, не, няма нужда да ми показваш нищо — запротестира стюардесата, — сигурна съм, че всичко ти е наред. Просто си мислех дали не би искал да се позабавляваш, вместо да седиш тук по цял ден и да гледаш екрана? Искаш ли нещо разхладително от бара?

— Не, благодаря ви — кимна Блейс, — от училището ни заръчаха да наблюдаваме звездите, това е в учебната програма. Заради тази ваканция при чичо Хенри ще пропусна началото на занятията и затова сега се опитвам да наваксам. Надявам се по-голямата част от наблюденията да направя сега, на път за Асоциация, та на връщане да не си губя времето.

— Ясно… — отвърна стюардесата. Доверителната интонация, живия и загрижен тон, а не думите му, напълно убедиха девойката. Явно трябваше да спре да го разпитва — предположението й, че в семейството на Блейс има неприятности, например, някой е умрял и затова Блейс е трябвало да си тръгне оттам, бе лишено от основания. Освен това самата тя отлично знаеше името и адреса на човека, който трябваше да посрещне Блейс на Асоциация. Обслужващият персонал на всички редовни космически рейсове носеше определена отговорност за всеки от пасажерите под дванадесет години, пътуващи сами.

— Ами, ако нямате нищо против — каза Блейс, — аз по-добре да продължа да се занимавам.

— О, разбира се, повече няма да ти преча. Но ако все пак нещо ти потрябва, натисни копчето за повикване и аз ще дойда. Става ли?

— Става. Благодаря ви — отговори Блейс, мушкайки ръката си в чантата. — Така и ще направя.

Стюардесата стана и си тръгна. Блейс извади четящото устройство от чантата и го сложи на коленете си. Той продължи да се прави на напълно ангажиран със заниманията си, а всъщност мозъкът му бе абсолютно свободен да си мисли каквото си ще. В интерес на истината, трябваше да прочете това-онова от Библията. Блейс знаеше имената на пророците, а сега се бе заинтересувал и от житиета им.

Щом стюардесата си тръгна, той веднага се почувства още по-самотен и нещастен, отколкото когато и да било. Странна работа: така му се искаше да й се довери, да приеме протегнатата й ръка, но просто не можеше да го направи! Той дори не знаеше точно какво е това „самота“, само я усещаше. Когато беше съвсем малък, той знаеше, чувстваше, че майка му го обича. После, като попорасна, със сърцето си усещаше, че тази обич е изчезнала завинаги. Майка му или го избягваше, или, ако й харесваше това, което той правеше в момента, известно време му обръщаше внимание.

Сега вече трябваше да се заеме с четенето. Но нямаше никакво желание — след като отхвърли опита на стюардесата да го поразвлече, изведнъж го обзе внезапен страх от бъдещето. Четящото устройство, в което бяха Библията, Корана и другите религиозни книги, препоръчвани от библиотеката на Нова Земя като най-подходящи за религиозно обучение, стоеше забравено на коленете му.

За кой ли път той отново се усети страшно откъснат от всичко, захвърлен и висящ някъде в пространството, далеч от всички хора и светове. За да се избави от това чувство, Блейс превключи на старата си мечта за вълшебната пръчица, която би му позволила да се заобиколи с хората, по които тъгуваше, и да живее така, както му харесва.

Но сега старото изпитано средство не помагаше. Дългите цитати, които той запомняше от книгите, гледайки в отвореното на коленете му четящо устройство, му звучаха някак несигурно и бяха съвършено неподходящи за завързване на приятелство с тези, които очакваше да срещне на Асоциация. Това, на което го бяха научили, за да развлича и изумява възрастните, като например гостите на майка му, едва ли можеше да му бъде от полза в този ултрарелигиозен свят. Хенри и двамата му сина биха приели който и да е, но не и някой по-умен и образован от тях. Блейс никога не се беше чувствал толкова безпомощен. Той наистина нямаше какво да предложи на Хенри Маклийн и семейството му, освен това, което бе запомнил от Библията и другите книги. Как тогава да не го приемат само като „учена маймунка“?

Неприятните мисли и спомени го заляха като вълна… Малко преди да се раздели с майка си, го посети един приятел на Езекил — посивял и тромав човек, говорещ с едва доловим акцент. През цялото време на продължителния им разговор, Блейс усещаше нещо много особено, нещо, неподдаващо се на описание. Също като стюардесата преди малко, и този човек всячески се стараеше да изглежда благоразположен. Блейс се изкушаваше да му отвърне със същото, но печалния опит от подобни постъпки, предприемани от него в миналото, го бе научил да потиска чувствата си. Мъжът му зададе много въпроси, на повечето от които Блейс честно отговаряше, тъй като му се струваха безопасни, а за останалите успешно се направи на наивно, неразбиращо дете.

След няколко такива срещи посивелия човек изведнъж изчезна и няколко дни въобще не се появи. В деня преди излитането си Блейс влезе в стаята, съседна на гостната на огромния апартамент, нает от майка му в хотела, и дочу оттам гласа на Езекил. Отговори му някой, който Блейс позна — това беше неговият изчезнал приятел. Но сега той говореше по съвсем различен начин, използваше съвършено различни думи и по различен начин слагаше ударенията. Внезапно Блейс позна езика — това беше „напев“-а, разновидност на Бейсик-а, езика на най-отявлените фанатици при дружествениците. Момчето спря и се заслуша — тема на разговора бе самият той.

— … учена маймунка. Ти също го знаеш, Езекил, и то не по-зле от мен. Майка му е осъществила желанието си. Решението ти да ме поканиш да се запозная с момчето и същевременно да го наблюдавам, е напълно разумно. Вярно, в града има достатъчно добри психотерапевти, но никой от тях не е родом от тази част на Асоциация, от която сме аз, Хенри и ти самият. Никой по-добре от мен не знае какво очаква хлапето. Той никога няма да стане втори Дахно.

— То се подразбира — каза Езекил. — Дахно също беше много съобразителен, но на дванадесет години имаше силата и ръста на възрастен мъж. Как ли изглежда сега, само Бог знае.

— Това не знам — отговори му посивелия, — макар че подочух, че бил станал истински исполин.

— Но ти нали каза, че Блейс е съвсем друг — дочу се пак гласа на Езекил. — Как е възможно това? Майка му го държеше още по-изкъсо, отколкото Дахно. Самият ти би трябвало много добре да помниш Дахно — та нали неведнъж си го виждал и си се срещал с него, когато той все още живееше тук?

— И все пак ти казвам, че разликата е огромна — настояваше другия. — С възпитанието на Дахно се е занимавала предимно майката, решавайки, че не би могла да повери детето си на никой друг, и затова то толкова много прилича на нея. Той даже е усвоил майчиното си умение „така да изплашиш змията, че да я накараш да глътне собствената си опашка“. Що се отнася до Блейс, въпреки че е израснал под същия покрив, той е съвсем друг.

— А! — отвърна Езекил. — Ти навярно имаш предвид наставниците му. Вярно, че така погледнато, той бе още по-строго контролиран, отколкото Дахно. Обаче…

— Не, не, разликата е много по-дълбока — прекъсна го приятелят му. — Той е получил съвършено различно възпитание. Дахно все пак е бил за малко част от живота на майка си, докато този малчуган никога не е бил допускан там. Както вече казах, за нея той е бил само „дресираната маймунка“. Нещо необикновено, което можеш да показваш на другите, а понякога да се позабавляваш и самия ти. С него са се разпореждали като с войник, непрекъснато са му стягали юздите. Друг на негово място, по-малко надарен, едва ли би издържал. Той, слава богу, се е справил с това, но за разлика от Дахно е тръгнал по съвсем друг път. Забелязал ли си, че вече не вярва на никой, не виждаш ли колко е самотен?

До Блейс достигна въздишката на Езекил.

— Да — съгласи се той, — наистина това е така. Ако имах и най-малката възможност да го измъкна от този капан, бих го направил. Но когато аз отсъствам, той ще се крие в черупката си все по-навътре и по-навътре… Но ние не говорехме за това. Дали той и Хенри ще се спогодят там, на Асоциация, или не?

— Брат ти Хенри е от хората, с които съм израснал — отвърна посивелия. — Познавам го доста добре, но не толкова добре, колкото познавам теб. Когато Блейс стъпи на Асоциация, вероятно ще продължи да се държи по същия начин, както досега. Благодарение на спартанското си възпитание, по дух той е много по-близо до народа ни — този, от който ти, Езекил, избяга — и то не при тукашните жители, дори не и при екзотиците. Освен всичко друго, той самият е донякъде екзотик по рождение, но какво ще излезе от цялата тази смес, и аз самият не знам. Все пак си мисля, че Хенри и хлапето ще се разберат. Но ти май мислиш, че трябва да поговоря с него още веднъж?

— Разбира се, разбира се — бързо рече Езекил, — аз само ще отскоча да се доуговоря със старшия наставник, а после ще мина да те взема. Ще ме почакаш ли тук?

— Все едно — тук или някъде другаде в тази натъпкана с възглавници къща.

— Сега се връщам — прозвуча отдалечаващият се глас на Езекил.

Блейс побърза да се върне в стаята си, и когато Езекил влезе, изглеждаше напълно погълнат от книгата си за древните езици на Старата Земя.

— Доктор Джеймс Селфорд би искал още веднъж да поговори с теб — каза той. — Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се — и Блейс отмести настрани четящото устройство. — Той ми харесва.

Тези думи, а както и много от това, което Блейс казваше, не бяха съвсем верни. Но той наистина изпитваше определена симпатия към възрастния човек, а сега, след като подслуша част от разговора им, сърцето му бе изпълнено с благодарност към Джеймс Селфорд, който явно бе на негова страна, въпреки че го бе нарекъл „дресирана маймунка“… Така че Блейс наистина нямаше нищо против да се срещне отново със Селфорд, надявайки се да чуе нещо по-оптимистично за себе си. За съжаление, тази среща така и не се състоя. Затова пък през цялото пътешествие не му излизаха от главата думите на Селфорд, че той съвсем спокойно ще оцелее на Асоциация. Сега, като си ги припомни пак, той усети облекчение, и настроението му малко се пооправи. Вероятността местните хора и планетата, на която отиваше, да го променят толкова много, колкото майка му и наставниците, наети от нея, беше твърде малка. Момчето не виждаше пречки да може да се сближи с този народ, и все пак се надяваше да си остане свободен както преди. Съвсем възможно беше чичо му Хенри да се окаже човека, на който спокойно можеше да се опре, освен това трябваше да вземе предвид и съседите му — почтени хора, уверени в себе си, всички посещаващи една и съща църква. Блейс се надяваше да срещне разбиране и да намери мястото си в живота сред тях. Може би някога той действително ще стане такъв, какъвто си мечтаеше да бъде, и никой, дори той самият, не трябваше да се съмнява в това…

Той все още си седеше в креслото пред екрана, но се взираше не в блещукащите звезди, а в бъдещето си. Мислейки върху това, той постоянно се връщаше към времето, когато се смяташе за самотен и напълно изолиран от всички, но поне беше господар на себе си и на вътрешната си Вселена. Той гледаше към звездите, но не ги виждаше. А всъщност нали някъде там, сред всичките тези звезди, си казваше той, го чака този, който тепърва щеше да направлява живота му. Даже след време може би и самият той щеше да управлява нечии други съдби…

Последната мисъл така го разтърси и запали, че той се уплаши и побърза да я отпъди — е, първо й се наслади за секунда…

* * *

— Виж го само! — възкликна младата червенокоса стюардеса.

— Кого? — попита втората.

— Момчето! Погледни лицето му!

Приятелката й, навела глава, делово проверяваше остатъците от напитките в бара. Най-накрая вдигна глава.

— Добре де, какво има? — попита заинтригувано тя.

— Сега вече е добре — отговори първата, — но преди той изглеждаше толкова странен… ужасно странен…