Ейми Фетцър
Тес (29)

Глава 29

Дан бързо претърси стаята, опитваше се да разбере какво друго бе облякла и какво бе взела за защита. „Ах, Тес, какво направих?“ — раменете му се отпуснаха още повече, когато установи, че бе взела само кожената торбичка с инструментите за отваряне на ключалки. Облегна чело на таблата на леглото и запроклина собствената си липса на чувствителност и нейното безразсъдство: едва сега разбра колко много бе искала да бъде с него — достатъчно, за да рискува живота си. Той разтри нервно тила си. Да заключи собствената си жена! Мили боже, мислел ли е, когато го е правил?!

Дънкан бе прав: желанието му да я глези и закриля непрекъснато щеше да унищожи чувствата между тях. Той се вцепени с поглед към отворения прозорец. „В името на Бога, къде е тя сега?“ — помисли си той, изпълнен със страх. Сигурно е чула експлозията? Бе изминало достатъчно време, трябваше вече да бъде тук. Дали не се бави, за да го накара да страда? „Съжалявам от сърце, любов моя — мислеше той, силно чувство на вина го разкъсваше отвътре. — Какъв глупак съм само! Трябваше да знам, че Тес никога няма да се съгласи да стои пасивно настрана и да приема заповеди от когото и да било…“

— Сър?

Дан не се помръдна.

— Трябваше да разговаряш с мен и да ме посъветваш по-рано, Дънкан… Закъснях. Тя е избягала.

Лицето на Дънкан помръкна.

— Долу има някой, който иска да те види, момче.

— Върни ги или се погрижи сам за това — той махна с ръка. — Трябва да потърся съпругата си — Дан разтвори сандъка си и измъкна от него пистолет и меч. Зареди пистолета и опита острието на меча.

Дънкан стоеше мълчаливо на прага.

— Човекът долу чака, сър…

Умолителният тон на стареца го накара да вдигне глава. „Дънкан изглежда готов да се разплаче“ — помисли си той и сърцето му внезапно заби лудо. Захвърли оръжията в сандъка и се втурна надолу по стълбите, ботушите му загърмяха по дървените стъпала. Замръзна в центъра на гостната, вторачен в дрипавия човечец, който стоеше до вратата с малък пакет в грубите си ръце.

— Вие ли сте капитан Блакуел? — запита той, като пристъпваше неловко от крак на крак.

Дан кимна кратко, присвил очи с цвят на блед нефрит.

— Това е за вас — куриерът му подаде пакета.

Ужасът запълзя по гърба на Дан, изкачи се нагоре и заби костеливи пръсти в раменете му… Превъртя пакета в ръката си. По него нямаше никакви знаци, никакви думи. Погледна човека до вратата.

— Кой ти го даде?

Мъжът сви рамене, погледна настрана. Дан изтегли малко острие от ботуша си, разряза връзките и разгъна пакета.

Яростният му вик прогърмя през къщата, разтресе гредите и накара мъжете в сградата да потреперят от силата му. Гелън бързо постави халбата на масата и се втурна в гостната от кухнята с другите офицери по петите си. Спря се ужасен веднага щом влезе в гостната. Дан бе на колене в центъра на стаята с отметната назад глава и смачкана хартия в ръка. Гелън погледна дрипавия мъж, който стоеше до вратата и в момента се опитваше да се измъкне край едрото тяло на Сайкс.

Капитанът бавно се изправи на крака и се спусна с дрезгав рев към нещастника до вратата.

— Кой ти даде това? Кой? — крещеше той, хвана мъжа отпред за ризата и го вдигна от пода. — Кажи му името, преди да съм го изтръгнал от гърлото ти! — разклати го така силно, че зъбите му затракаха.

— Н-някакъв мъж, облечен в червено, кълна се! Даде ми десет шилинга. Ето, вземи монетата, не я искам… — мъжът се опитваше да стигне до джобовете си с разтреперани пръсти: той бе прочел смъртната си присъда в тези зелени очи.

Дан тресна мъжа срещу най-близката стена със силен юмрук в ребрата. Ударът изкара въздуха от дробовете му, чу се пропукване на кост.

— Исусе! Той е само пратеник! — Гелън скочи напред и вложи цялата си сила, за да спре Дан да не пребие до смърт нещастника. — За бога, Арън! Помогни ми! Той е подлудял!

Четирима мъже едва успяха да го задържат.

— Пуснете го, сър — молеше се Гелън. — Той е само куриер…

Дан дишаше бързо и тежко, очите му искряха от ярост. Отхвърли мъжете от себе си като старо палто само с едно свиване на рамене и пусна нещастния човечец на пода. Повдигна бавно трепереща ръка и разгъна с дългите си пръсти смачкания пергамент. Гелън го взе, опъна го и в носа го блъсна познатата миризма на барут.

В центъра на смачканата хартия лежеше черна къдрица, единият й край бе втвърден от съсирена кръв. През червеното петно, размазано върху хартията, можеха да се прочетат три думи.

„Дан обича Тес.“

* * *

— О, Филип, какво си направил? — Елизабет се вгледа в неподвижното тяло, проснато напреки на леглото.

— Върви си в стаите, Лизи. Това не е твоя работа — Филип извади остър нож от ножницата на кръста си и се наведе над жената.

— Филип! Не!

Погледна я нетърпеливо и разряза дрехата на жената от врата до кръста, пътят на ножа бе очертан с яркочервена ивица.

— Какво, по дяволите?… — промърмори той на себе си, като опипа странната материя, после я дръпна. Очите му се разшириха леко, когато тя се разтегли, без да се скъса. Пусна я, като че ли опари пръстите му, но после я разкъса до бедрото й. За миг и двамата се вгледаха отблизо в яркото парче тъкан, което я покриваше между краката, после Елизабет отстъпи.

— Това е тя, нали? — той не отговори, ръцете му се плъзгаха по безчувственото тяло на жената върху леглото. — Нали? — повтори гневно Елизабет.

— Бих те представил с удоволствие, но както виждаш… — Филип съблече жилетката си и се отпусна на едно коляно върху леглото.

— Сега той вече сигурно ще те убие — заяви тя, обхваната от паника.

В тона й прозвуча и нотка на злорадство, която го предизвика, и той бързо стана от леглото и се приближи до нея.

Тя отстъпи пред него.

— Извинявай. Не исках да кажа това.

— Опитваш се да ме ядосаш, миличка, така ли?

— О, не, Филип, кълна се.

Той се приближи и я хвана грубо за кръста.

— Знаеш какво се случва, когато ме ядосаш, Лизи.

Тя преглътна с мъка, разчела веднага значението на погледа му.

— О, моля те, не отново. Не исках да кажа това, Филип — молеше се тя. — Но Дан…

Той я бутна на леглото, разкъса нощницата и оголи раменете й. Елизабет трепереше под него: знаеше, че не бе тя причината за поведението му, а нещо по-силно от пленяването на невестата на Дан. Тя потисна ужасяващите мисли, преди още да се бяха оформили ясно, и се остави на болката, която я прониза, когато той захапа грубо нежното зърно на гръдта й. Той вдигна нощницата над бедрата и се намести между краката й. Не си даде труд дори да съблече дрехите си, разкопча само няколко копчета на бричовете си и я облада свирепо, без да откъсне поглед от жената, която лежеше в безсъзнание до тях.

— За бога! Не можете ли да правите това някъде другаде? — простена Тес и стисна очи, за да не вижда какво става до нея.

— Махай се! — той се оттегли от Елизабет и закопча бричовете си.

Тя скочи бързо от леглото и избяга от стаята.

Пулсирането в черепа й бързо отвлече вниманието на Тес от всепроникващата, отблъскваща миризма на секс. Тя докосна раната си и по пръстите й полепна съсирена кръв. Внезапно си спомни свещеника и безжизненото му тяло сред локва кръв. Стомахът й се сви, тя се изтърколи от леглото на пода, посегна механично към гърнето под него и повръща, докато повече не можеше да изхвърли нищо. Облегна се изтощено на леглото.

„Отец Джейкъб! Толкова съжалявам…“ — Тес заплака мълчаливо. Свещеникът стана жертва на една проста случайност: бе се оказал на погрешно място в погрешно време. Старецът умря заради нея. Не! Той бе виновен! И тя ще му го върне тъпкано!

Опита се да стане, но отново се свлече на пода, когато забеляза, че дрехите й са разкъсани. Исусе! Какъв извратен тип!

— Какво си правил? — подигра се тя, без да го погледне. — Проверки дали съм жена?

— В това съм напълно сигурен, скъпа моя.

Намекът я накара да се свие от отврата; опита се безуспешно да се загърне с останките от дрехите си. О, боже! Дали не я е изнасилил, докато е била в безсъзнание? Стисна зъби, за да се пребори с нов порив на сълзи. „Не. Не се паникьосвай!“ — заповяда си тя, огледа тялото си и установи, че инструментите за отваряне на ключалки са все още затъкнати в ръкава й. Нямаше чувството, че е изнасилена, и не мислеше, че е стигнал до там. Но ще го направи. Бе убивал за това.

— Стани от пода, госпожо Блакуел. Неприлична поза за една дама.

Тя се обърна рязко и му хвърли гневен поглед над леглото. Той седеше, отпуснат лениво на някакво канапе, и тъпчеше храна в устата си. Изтръска трохите от броката на жилетката, китките му бяха обгърнати с дантели, пръстите — покрити със скъпоценни камъни. Но под скъпите дрехи и блясъка на скъпоценностите той не бе нищо повече от отблъскващ мръсник. Тя срещна погледа на леденостудените сини очи, лишени от израз, и за миг той спря да дъвче. Тес не бе глупава. Пред нея бе човекът, когото Дан търсеше — убиецът на Дезире. „Едва сега разбирам омразата му“ — помисли си тя. В този момент й се искаше да го види да умира от бавна и мъчителна смърт. Издърпа покривката на леглото и се уви в плътния атлаз. „Дан сигурно е побеснял досега — помисли си тя с мъчително чувство на вина — и сигурно си го изкарва на хората си…“ Бе постъпила направо идиотски, като напусна къщата сама, но какво можеше да й помогне това признание сега? Трябваше да намери начин да се справи с този убиец. Господи! Убиец!

— Добре дошла в моя дом, госпожо Блакуел — той тържествено махна с ръка към декорираната в розово и бяло спалня.

— Не мога да кажа, че се радвам да бъда тук — промърмори Тес и се изправи.

Прекоси елегантната стая с премерени стъпки, за да погледне раната си в огледалото. Използва възможността да го огледа по-добре: той се виждаше ясно в него. Изглеждаше като вампир с млечнобялата си кожа и прекалено червени устни. Не бе се помръднал от канапето, но тя усещаше как очите му бавно се плъзгаха по тялото й. Взе каната и си наля малко вода, докосна грозната рана и неволно потрепери, когато напипа следи от отрязана коса. Разбра веднага каква е била целта. Изплакна устата си, намокри парцал и се опита да отмие кръвта от раната.

— Дяволите го взели — присви се от болка. — Какъв удар само, ъъъ…?

— Филип — подаде й той, стана от канапето и заобиколи ниската маса до него. — Филип Ротмиър.

Тес се обърна бързо. Ротмиър? Нима този мъж бе прародителят на Фалън и Слоун? Какво съвпадение! Той се приближи. Въпреки че бе слаб и само с десетина сантиметра по-висок от нея, Тес вече познаваше силата, която се криеше в тези тесни, елегантни ръце — ръце на убиец. Той пристъпи към нея и тя инстинктивно отстъпи настрана.

— Какво искаш от мен?

Филип се усмихна на себе си. „Какво грациозно създание“ — призна той пред себе си, като я наблюдаваше как се движи като кралица по килима в дрипите си и покривката от леглото.

— О, всичко, скъпа моя.

Тес отскочи, но той успя да я хване за раменете. Усети, че младата жена трепери под ръцете му, и миризмата на страх го възбуди. Огледа лицето й: съвършена красота, с изключение на подутината от удара. Наведе се над нея. Тя отметна глава назад, нежните й ръце го блъснаха в гърдите. Той хвана с изненадваща скорост китките й, изви ръцете й и ги притисна към гърба. Тес се опита да се освободи, но той стегна хватката си и я изтегли нагоре, принуди я да застане на пръсти и заблиза раната й. Тя простена изплашено.

— Извинявам се, госпожо. Нравът ми е виновен.

Сребърна искрица припламна в очите й. Какво си въобразяваше този негодник?

— Махни мръсните си лапи от мен — заповяда тя тихо.

Той се усмихна, но очите му останаха студени и пусти.

— Животът ти сега е мой, госпожо Блакуел — дръпна я към себе си и смъкна с рязко движение покривката от нея. — Тялото ти е моя собственост — ръката му хвана грубо разголената гръд и жестоко изви зърното й. — Колкото по-скоро разбереш това — усмивката му се разшири, — толкова по-здравословно ще бъде за тебе.

Тес усети натиска на втвърдения му член, вдигна светкавично коляно и го удари в слабините. Той само трепна леко, притисна я още по-силно към тялото си, стегнатата му хватка прекъсваше циркулацията на кръвта към китките. Болката прелетя по ръцете й и я удари в раменете. Очите му заблестяха, устните му се извиха в животинска гримаса, която веднага бе сменена от доволна усмивка.

„Не е свикнал на съпротива — помисли си Тес, — но тя явно му създава допълнително удоволствие. Предизвикваш убиец, Ренфрю, защо не мислиш?“ Бе осъзнала грубата грешка, която току-що бе направила. Спомни си уроците, които й бе дала улицата по време на бездомното й детство: типове като Филип черпеха сили от страха на другия, наслаждаваха се на ролята на диктатор, на съпротивата на безпомощните си жертви, писъците и молбите за пощада ги предизвикваха още повече. Добре. Той я бе докопал, но това ще му бъде за последен път. Тес бе сигурна, че Дан ще дойде за нея, а междувременно тя трябваше да разкрие всичко възможно за този мръсник, за да помогне на съпруга си.

— След като унищожи единствените ми дрехи, предлагам да ми осигуриш други — Тес се опитваше да скрие, колкото е възможно, ужаса си от него.

— Филип! Какво правиш!

Тес погледна жената над рамото му. Тя бе руса и красива, а роклята й — наситеносиня и претрупана със златни украшения. Около врата й проблясваха сапфири, а в тъмните очи, отправени към нея, гореше злоба.

— Дамата иска дрехи, Лизи. Дай й — той не смъкваше очи от Тес.

— Но, Филип, тя е много по-слаба от мен — подхвърли подигравателно Елизабет. — Нищо мое няма да й стане.

Той дори не я погледна.

— Отново ли ме поставяш на изпитание, котенце? — гласът му бе приятен, но в него прозвуча заплашителна нотка.

Лизи видимо се сви и отмести поглед. „И тя се страхува от него — помисли си Тес. — Каква комбинация само!“

— Не, разбира се, не, Филип — и тя отнесе смачканото си високомерие извън спалнята.

Той пусна Тес, обърна се рязко и тръгна към вратата.

— Облечи се и ела на масата за закуска.

— Благодаря. Загубих апетит.

Той се обърна.

— Не ме предизвиквай да се върна и да те завлека насила на масата, госпожо Блакуел — озъби се за миг, впил студен поглед в нея с ясно и щедро обещание за болка. — Уверявам те, няма да ти хареса — затръшна вратата зад себе си и Тес посегна с треперещи пръсти към шкафа наблизо, за да не се свлече на пода. Запита се колко време ще може да издържи. „Побързай, Дан — замоли се трескаво тя, докато се взираше с надежда през прозореца в непрогледната тъмнина навън. — Моля те, побързай!“

* * *

Дан седеше на стола със стегнато от напрежение тяло, когато Гелън блъсна Уитингам в стаята. Погледна студено дебелия мъж и каза с безизразен глас:

— Искам подробен план на къщата на Ротмиър.

— Сър, той ще ме убие! — наежи се Найджел, пръстите му нервно задърпаха ръкава на нощницата му.

Дан стана рязко и блъсна стола назад.

— Ако не го направиш, ще те убия аз!

Найджел се залюля, когато едрият мъж се хвърли към него като разярена пантера. Дан го сграбчи и го вдигна, за да срещне погледа му.

— Ще начертаеш карта — гласът му бе леден, очите — заплашително присвити. — И ако открия пукнатина или ъгъл, които да не отговарят на действителността, бъди сигурен, че светът ще се окаже тесен за тебе. Ясно ли е?

Найджел кимна разтреперано и бързо се отказа от мисълта да се пазари с този мъж. Въпреки че правеше впечатление на емоционален човек, бледозелените му очи, горящи от омраза и отчаяно желание за мъст, го изпълниха с ужас. „Той иска да убие някого — помисли си Найджел разтреперан. — Не желая този някой да съм аз.“

— Няма да успееш да стигнеш до него, освен ако той те пусне.

— Нищо не е чак толкова обезопасено — Дан изсумтя с отвращение и освободи дребния пълничък мъж.

— В този случай обаче е така — Найджел заоправя смачканите си дрехи. — Над четиридесет пазача, ров с вода, стените. Той затова избра това място.

Дан го блъсна в стола под ръка и бутна към него парче пергамент и молив.

— Внимавай какво правиш — животът ти ще зависи от начертаното.

„Поне ще бъда подготвен“ — помисли си Дан, прекара ръка през косата си и потърка нервно тила си. Истинска агония бе да знае, че Филип държи Тес в ръцете си. Стомахът му бе свит на топка. Изживяваше ужасен кошмар: негодникът имаше съществено надмощие над него. „Ако не бях се поддал така на желанието за мъст, Тес щеше да бъде сега в безопасност.“ Мили боже! Когато откриха свещеника, за миг си беше помислил, че може би и Тес вече не бе между живите. „Не!“ Той незабавно отхвърли ужасяващата мисъл. Филип нямаше да се откаже от възможността да му причини мъчителните страдания, в които се гърчеше сега, когато знаеше, че този перверзен тип държи в ръцете си любимата му.

„Трябва да се добера бързо до нея. Тя е интелигентна и находчива — напомняше си той, опитвайки се да постави под контрол чувствата си — и е изключително силна за жена…“ Не се и съмняваше, че Тес вече се е опитала да се възползва от наличните възможности, за да се освободи. Но Филип бе луд, а лудостта обикновено е придружена с неестествена физическа сила… Дан трябваше да се вмъкне в бялата крепост — а сега се оказа, че може да направи това само с покана…