Ейми Фетцър
Тес (24)

Глава 24

Златистият огнен кръг пулсираше над линията на хоризонта и пръскаше по безоблачното небе ивици в розово, в топъл пурпурен цвят и в прохладните нюанси на лилавото. Тес наблюдаваше красивия залез от отворения прозорец, после погледът й бе привлечен от оживените улици под нея. Махна с ръка на стражата под прозореца и мъжете й се поклониха учтиво. Магарета теглеха каруци, пълни със стока, собствениците им ги подкарваха с криваци. По страничните улички тичаха деца и се дразнеха едно друго. По дворовете бяха пръснати кози и пилета, оставени сами на себе си. Прилоша й от достигащите до прозореца й миризми. Около кладенеца в центъра на площада се събираха жени с поли в ярки цветове и тънки блузи; те пълнеха огромни кани, разменяха клюки и от време на време я поглеждаха с любопитство. Тес се усмихна, махна им с ръка и това явно ги шокира, но после някои от тях се съвзеха и й направиха реверанс. Запита се какво ли мислят за нея. Дамата на капитана или блудницата на кораба?

Огледа се. Стаята бе скромно мебелирана, спретната и чиста. Какво ли не би дала за климатична инсталация или поне една кутия изстудена диетична кока-кола! Или шанс да поплува малко с бикините си! Или да погледа някой от филмите с Пени или… „Можеш ли, можеш ли да се откажеш от всичко това?“ — зашепна непокорно гласче някъде дълбоко в нея. Тя се смрази. Това проклето гласче я разтревожи. Освен това Тес не бе сигурна, че й харесва фактът, който трябваше да признае: Дан Александър Блакуел, морски капитан от Континенталната флота, доверения на президента, се бе превърнал в цял един свят за нея. А той можеше лесно да бъде убит в онзи бой! Хиляди дяволи! Хората от този век са умирали като мухи поради най-невероятни причини — не й се искаше изобщо да мисли за тях! Какво ще стане, ако загуби Дан?

Остра болка проряза гърдите й, спря дъха й и тя отново се обърна към улицата, опитвайки се да подреди чувствата си. Какво ще стане, ако й се удаде да се върне в бъдещето? Кога ще има такъв шанс? Следващата седмица? Следващата година? Никога? И към какво ще се върне? Беше си задавала тези въпроси от мига, в който разбра в кое време бе попаднала. Не искаше да зависи от никого, винаги бе напълно независима. Но 1789 година не предлагаше особено големи възможности за една жена. Мъжете бяха учители, политици, земевладелци; жените бяха гувернантки, гледаха деца, слугуваха и бяха изцяло зависими от това, което им даваха мъжете — бащи или съпрузи. Мъжете ръководеха представлението: жените плащаха за него. Особено я дразнеше фактът, че сега се нуждае от мъжка закрила. Но ако си постави за цел, би могла да се приспособи. Загледа се в мравуняка от хора под прозореца: живи, енергични, обичащи се… „Какво ще правиш, Ренфрю: ще се криеш през следващите сто години?“

* * *

— Тес, кажи нещо, недей мълча така — Дан стоеше пред затворената врата. — С това мълчание няма да постигнеш нищо.

Не получи отговор на молбата си. Знаеше, че е там: бе видял да изнасят използваната вода от банята й и на два пъти бяха отнесли в стаята й табли с храна. Погледна Дънкан, който слагаше масата за вечеря, сви рамене, приближи се до масата и с тежка въздишка се отпусна на един от столовете.

Държанието й го тревожеше. Не бе характерно за Тес да оставя нещата да кипят в нея, без да им даде външен израз. Тя не криеше чувствата си: казваше какво иска, когато го поиска, и това бе едно от нещата, които харесваше най-много в нея. Неочаквано седна изправено, през главата му премина ужасяваща мисъл. Дали не е получила някакъв сигнал или видение за връщане в нейното време? Стана, пресече с широки крачки стаята и заудря силно с юмрук по вратата.

— Няма я, сър.

Обърна се и видя главата на Пот да наднича в стаята през другата врата.

— Кажи ми, че съм чул погрешно.

— Не, сър — Пот влезе в стаята, като мачкаше в ръце шапката си. — Дамата каза, че има нужда от малко свеж въздух, сър.

Дан пристъпи към него и Пот неволно се сви.

— И ти просто я остави да тръгне! — гласът му гърмеше.

— Лейди Ренфрю може да бъде много убедителна.

Дан изскочи от стаята и се втурна към общото помещение, като прескачаше по три стъпала наведнъж.

— Господин Сайкс върви след нея — чу той Пот да вика надолу по стълбата.

Срещна Рамзи на площадката и капитанът на „Тритон“ го последва извън хана, където към тях се присъединиха и други мъже от екипажа. Пръснаха се като мрежа от човешки тела, но изминаха само няколко метра, когато Дан я видя и въздъхна с облекчение.

През палмовите дървета видя Тес да върви по плажа боса, елегантните й сандалети се люлееха от пръстите й. Свободно пуснатата й черна коса танцуваше на вятъра. Дан спря така неочаквано, че Рамзи едва не се блъсна в него отзад.

— Господи, какво видение!…

— Така е… — въздъхна с копнеж Дан и за Рам не бе трудно да разчете чувствата на приятеля си.

— Тя е влюбена в тебе, знаеш това, нали! — гласът му бе изпълнен със съжаление.

— Не, не знам — отвърна тихо Дан.

— В такъв случай си истинско магаре, човече — надсмя му се Рам. — Признавам, че много те ревнувам.

Дан го погледна с вдигната вежда.

— Ще се бориш ли с мен за нея?

Рам се усмихна горчиво.

— Това не може да бъде битка, приятелю мой. Тази жена знае какво представлявам и ми даде достатъчно ясно да разбера, че не се интересува от това, което съм.

Дан отново погледна Тес. „Тъмнозелено й отива“ — реши той.

— Иска ми се да я запомня такава… Съмнявам се дали ще я видим отново в толкова ведро и спокойно настроение.

Рамзи се засмя.

— Тя е наистина много енергична и смела жена.

— Да, прекалено смела, има остър език, своенравна е и независима, и… — дъхът му се свърши и той видя подигравателната усмивка на Рамзи. — Прав си. Тя никога няма да приеме предложение за брак.

Рамзи се намръщи, напълно объркан.

— Не я е грижа, че ще я мислят за опозорена?

Дан сви рамене, на лицето му се четеше дълбоко страдание.

— Тес е доволна от положението такова, каквото е.

Рамзи се запита какво ли можеше да означава това.

— Но ти не си доволен?

Дан поклати глава.

— Никога няма да се примиря.

— Може би причината е в човека, не в предложението? — подразни го Рамзи и в него заблещука слаба надежда. — Какво ще кажеш, ако аз й направя предложение?

Дан го изгледа студено.

— Само ако искаш бавна и много мъчителна смърт.

Рам се засмя и потупа приятеля си по гърба със странно чувство на облекчение, че не той е този, който изживява такова мъчение.

— Опитай отново, Дан, после пак — и отново. Ако се наложи, завлечи я вързана и със запушена уста до най-близкия свещеник.

Дан се усмихна накриво: знаеше, че вероятно това е единственият открит за него начин да се ожени за нея.

Рамзи я погледна още веднъж, после рязко обърна гръб.

— Обичай я, Дан — прошепна той и Дан усети скритата му сърдечна болка. — Обичай я толкова много, че никога да не съжалявам защо не съм се дуелирал с тебе за ръката й — той тихо се отдалечи.

Докато тя се разхождаше по брега, сърцето на Дан биеше тежко и силно в гърдите му. Изражението й бе отчаяно или, може би, изпълнено със съжаление? Той се запита какви ли мисли тревожат този бърз ум — дали бяха същите като неговите? Всеки миг, в който не бе с нея, се превръщаше за него в бавна агония. Не можеше да спи, не можеше да се храни, не можеше да събере мислите си, когато знаеше, че е разтревожена достатъчно, за да остане уединена в стаята си повече от ден.

Дали не чакаше да се появи стената, онзи прозорец във времето, както тя го наричаше? Мисълта за това стегна гърдите му и спря дъха му: знаеше, че няма да преживее мъката, ако тя му бъде отнета сега. Защото я обичаш, изкрещя умът му и той едва не се задави от признаването на този факт. Облегна се на палмовото дърво наблизо и прошепна думите на глас. Изпълни го топлина и спокойствие: най-сетне бе намерил думи за прекрасното, объркващо чувство, което го бе измъчвало толкова дълго. Бе пропътувала повече от двеста години назад, за да бъде обичана от него, и той никога няма да се откаже от нея. Дори и ако това означаваше да я последва в бъдещето, за да бъде с нея.

Махна с ръка на Сайкс и едрият моряк заедно с още няколко от приятелите му се приближиха до капитана си.

— Оставете я на спокойствие и се дръжте настрана, но не я изпускайте от поглед — нареди Дан и по този начин осигури на Тес уединението, което търсеше, и закрилата, от която имаше нужда. Забеляза, че избърса бузата си с бързо движение, но можеше само да гадае каква е причината за сълзите й. С огромно усилие Дан откъсна поглед от нея, обърна се и се отправи към странноприемницата, без да хвърли поглед назад.

* * *

— Как можеш да ядеш отново, след като вече си вечерял? — запита Гелън, но Рамзи само сви рамене и продължи да поглъща парчетата печено свинско, без ни най-малко да се засегне.

Дан погледна недокоснатото парче месо в чинията пред себе си, бутна я настрана и вдигна тумбестата чаша до устните си. Вечеряше заедно с неговите офицери и четирима офицери от „Тритон“, но единственото, което искаше, бе да говори с Тес. Тя се бе върнала малко след него, но се бе затворила в стаята, без да каже нито дума. Неволно погледна отново към вратата й и с приглушено проклятие се премести така, че да бъде с гръб към нея.

— Как ще стигнеш до него? — запита Рамзи и пъхна в устата си пълна лъжица с грах.

— Ти си този, който е видял проклетата къща! Нали за това се събрахме! — озъби се ненужно Дан, скочи и бързо закрачи към прозореца.

Рамзи преглътна и се намръщи озадачено на неоправданото му избухване. За Дан не бе характерно да разрешава да го управляват чувствата, когато положението изискваше пълното му внимание. „Жените разрушават нормалния мисловен процес на мъжа“ — помисли си Рамзи с крива усмивка, докато всеки от събраните офицери предлагаше своя собствен план за проникване в къщата. Разговорът ставаше все по-оживен и шумът — по-висок, когато Дънкан прибра чиниите и мъжете се настаниха около разтребената маса. Рамзи избърса устните си със салфетка, смачка я и я хвърли в чинията си, която подаде на Дънкан. Разгъна картата, която бе начертал по-рано, и измъкна от джоба на връхната си дреха парче графит.

— Тя е на хълма в най-отдалечената част на острова и е истинска крепост: стени, пазачи — негодникът я е заобиколил дори с вода.

Гелън вдигна вежда.

— Ров с вода?

Рам се усмихна.

— Едва не паднах в него. Тесен е, но е дълбок и добре скрит от пълзящи растения и храсти. Той спи тук — Рамзи показа мястото, после им посочи къде точно е коридорът, приемната, конюшните, стаите на прислугата и всичко друго, което бе успял да установи. — Това е много удобно място. Морето е зад гърба му и всеки кораб с размерите на едномачтов платноход може да акостира тук — той потърка брадичката си с ръка и се намръщи замислено. Мъжете го изчакаха търпеливо да заговори отново. — Складовете са тук, съвсем близо до пристанището, а Уитингам е тук, малко по-настрана.

— Това тайна информация ли е, или всеки може да слуша?

Сърцето на Дан подскочи в гърдите му и той бързо се обърна. Тес стоеше на прага. Мъжете бързо скочиха на крака, като събаряха столове и едва не преобърнаха и масата. Рамзи се изправи бавно, като погледна бързо към Дан.

— Добър вечер, лейди Ренфрю — той направи дълбок поклон и всички се присъединиха към него.

— Сядайте, стига сте стърчали така. Рамзи, отсега нататък ще ме наричаш Тес — тя влезе в стаята и се приближи до Дан. — Хай! — поздрави го тя дрезгаво и отмести кичур коса от челото му. — Изглеждаш ужасно.

— Добър вечер, Тес — той й се усмихна и очите му се плъзнаха смело по тялото й, когато вдигна чашата с коняк към устните си. С усилие постави под контрол желанието си да я грабне и обсипе с целувки.

— Престани — прошепна тя и побърза да му обърне гръб. Надникна през рамото на Арън и разгледа картата. — Какъв е планът?

— Още нямаме план — каза Арън и неволно обгърна с поглед поруменелите й бузи и току-що сресана коса: бе толкова красива…

— Търсите начин да влезете вътре или какво?

— Не — намеси се Рамзи. — Трябва да видим стоките в складовете, без да събудим подозрение, а после да намерим начин да се вмъкнем и в тази проклета къща. Утре сутринта смятам да направя първото.

— Защо складовете са толкова важни за вас?

Рам погледна Дан и когато той кимна почти незабелязано, продължи с обясненията си:

— Интересува ни маркировката на стоките. В този район се извършват нападения над наши кораби. Те се разтоварват и унищожават. На пазара в Южна Каролина попаднахме на сандък с оригинална маркировка на „Барстоу“: бяха се опитали, но не бяха успели да я унищожат напълно. Стоките се…

— Продават в Съединените щати и така вие купувате обратно ваша собствена стока. Искате да проверите какво държат в складовете, преди да са успели да направят фалшиви маркировки, така ли е? Нужни са ви доказателства? — Рам се ухили. Господи, как й сечеше само пипето! — А с информацията, която получихте от лоцманските дневници, можете да свържете всички тези престъпления с името на убиеца на Дезире? — Рам кимна. — Всеки мъж или жена — продължи Тес с многозначителен тон — имат слабо място. Имате ли информация за слабото място на този човек?

— Жените — отговори Дан. — Млади, богати, беззащитни жени. И скъпоценности.

— Той краде предимно скъпоценни камъни, ъъ… Тес… — Рам се изкашля, несвикнал още с името й.

— Мили Боже — прошепна тя и погледна Дан. — Скъпоценности, така ли? Разбирам, че нямате такива на разположение, за да ги използвате като примамка?

Дан поклати глава.

— Той си присвои не само чеиза на сестра ми, но и по-голямата част от богатството, което баща ми донесе от Индия…

— Можеш ли да купиш някакви скъпоценности? — прекъсна го тя.

Дан сви рамене.

— Тук не могат да бъдат открити скъпоценности с високо качество или такива, които да мога да купя.

— Да не споменаваме факта, че той ще разбере това, преди да започнем да действаме — добави Арън.

— Преди аз да мога да действам — изясни нещата Дан и офицерите му запротестираха.

— Смяташ да действаш сам срещу него? — запита стреснато Тес.

— Разбира се! За това изобщо няма какво да се говори. Той разори моето семейство и… Какво ще правиш, Тес? — запита Дан с тревожно събрани вежди, когато тя неочаквано се спусна към стаята си.

Тес незабавно отиде до грозната кафява торба и измъкна от нея жълтата си спортна чанта. Дан я бе прибрал в торбата, за да не привлича внимание. Бързо плъзна пръсти под картона, който усилваше дъното.

Освободи залепения с тиксо пакет и се върна във всекидневната. Застана пред Дан и разтвори книжния плик. Мъжете изпънаха вратове, за да могат да виждат по-добре, когато изтърси съдържанието му на масата.

Върху набързо начертаната карта се изсипа цяло богатство под формата на шлифовани диаманти.

— Това достатъчно ли е?

Някои от мъжете изругаха неволно, други подсвирнаха, но всички се струпаха около камъните, като местеха озадачени погледи от тях към нея и обратно.

— Света Дева Марийо! — прошепна Дан и вдигна към светлината скъпоценен камък, голям колкото нокът на палец. — Откъде имаш това съкровище?

Офицерите зачакаха със затаен дъх. Тес го погледна.

— Откраднах го.

— Какво? — извикаха всички.

Дан се отпусна върху стола наблизо.

— Не влязох в къщата заради тях — започна Тес, като махна с ръка към скъпоценните камъни, пръснати на масата.

— Ти си крадла? — изрева ужасен Дан.

— Не! Е, добре, само за една нощ — Тес знаеше, че не може да избегне обясненията, и се опита да намери начин да ги изрази разбираемо за тях. — Слоун имаше намерение да предаде на вестниците компрометиращ, ъъ, материал за приятелката ми, Пени. Пен ме помоли да го взема — Тес сви рамене. — В края на краищата този материал се състоеше от лично нейни неща. По дяволите, Слоун дори ми каза къде точно да открия пакета! Трябваше да разбера какво става, защото в плика с материалите за Пени бе поставена и тази малка изненада — тя посочи с палец скъпоценните камъни върху масата.

Дан стана рязко и закрачи нервно напред-назад.

— Проклета крадла! — той се спря и я изгледа гневно. — Хиляди дяволи! Това ли криеше от мене?

Тес постави ръце на кръста си.

— Виж какво, Блакуел, Слоун е поставил тези диаманти в плика с материалите за Пени с надеждата, че ще бъда убита заради тях! И аз дори нямаше да бъда тук, ако не ме видяха на излизане. Двете с Пен си разменихме местата и аз тръгнах вместо нея с „Кралицата на Насау“.

Дан погледна диамантите. В главата му пулсираха думите й: „Нямаше дори да бъда тук, да бъда тук…“

— Можеш ли да кажеш, че не би направил същото, ако приятелят ти има нужда от тебе? — запита тя, като посочи с глава О’Кийф.

Очите на мъжете в стаята се приковаха в него и в стаята настъпи изчаквателна тишина.

— Тес те хвана натясно, приятелю — обади се Рамзи тихо.

Дан отпусна рамене и разтри нервно тила си, като местеше поглед от диамантите към Тес и обратно.

— Предлагаш ни да използваме тези диаманти?

— Разбира се. Аз мога да бъда допълнителна примамка за…

— В никакъв случай!

— Но аз мога да вляза в къщата и да ви помогна отвътре.

— Излишно е дори да се мисли за такава възможност…

— Казахте, че той има слабост към скъпоценности…

— Тес! — Дан повиши заплашително глас.

— А аз мога да бъда толкова безпомощна, колкото на него му се иска.

— По дяволите, жено! — той пристъпи напред, ръцете го сърбяха от желание да я хване и силно да я разтърси. — Няма да допусна да се приближиш до онова животно! Престани! — двамата се вторачиха гневно един в друг, зелен лед влезе в двубой със сребърен пламък и Тес разбра, че той няма да отстъпи.

— Окей, прекрасно. Губиш шанса да хванеш този негодник за слабото място — тя се наведе над масата и прибра диамантите в пакета. — Отхвърляш моето предложение за помощ, а аз ти отказвам диамантите — тя пресече с решителни крачки стаята, отвори вратата към общото помещение и излезе.

Дан, Рамзи и офицерите за миг замряха на местата си, втренчени в отворената врата, после Дан се втурна с бързината на пистолетен изстрел след нея.

— Върни се, жено!

— Върви по дяволите, Блакуел.

Той се спусна по стълбите, последван по петите от Рамзи, Гелън и Арън. Няколко двойки очи я проследиха, когато притича през общото помещение и вратата, преди Дан да я настигне и спре.

Той разблъска от пътя си хора и столове, като ускори крачка.

— Мили боже. Не можеш да очакваш от мене да поставям под заплаха и твоя живот!

Бе на няколко крачки зад нея, но тя не спираше.

— А ти рискуваш твоя, независимо от опасността!

— Това е нещо съвсем различно. Аз съм мъж — той преодоля разстоянието между тях, но когато протегна ръка, за да я хване, тя вдигна полите на роклята си и се спусна в бяг.

— Опитай отново, Блакуел. Това не бе особено сполучливо.

Минувачите се спряха, за да проследят кавгата между красивата двойка.

— Върни се с мене в странноприемницата, преди да се принудя да те отнеса там на ръце! Хайде, Тес, престани — това не е съвсем безопасно.

— Безопасно! — тя се спря така внезапно, че той едва не се блъсна в нея. — Ти си толкова обхванат от желание за мъст, че не искаш и да помислиш какво ще се случи с останалите, ако те убият. Хайде! Направи го! — викаше тя. — Дай възможност на този негодник да те унищожи. Ако на тебе не ти пука за твоя живот, защо на мене да ми пука за моя? — тя се обърна рязко и тръгна бързо по някаква странична уличка. — Аз съм свикнала да бъда сама — промърмори тя през стиснати зъби.

Той чу последното й изречение и я последва.

— Ето защо се криеше от мене днес. Защото съм заплашвал този малък защитен пашкул, за който си се хванала с две ръце — логичното му заключение накара Тес да забави стъпките си.

— Аз не съм равнодушна към тебе, Дан. Ти си от голямо значение за мене — в гърлото й заседна буца.

Той изравни стъпките си с нейните.

— Значение? Това е слаба дума, момиче. За мене е от значение дали бричовете ми са чисти.

Тя спря и се обърна с лице към него.

— Какво искаш от мене?

Той разтвори ръце.

— Поискал ли съм нещо?

Погледите им се срещнаха и Тес разбра, че той няма да назове нещата с истинските им имена.

— Какво ще стане, ако бъда върната обратно в моето време? — задави я мъка.

— Това няма да стане.

В думите му се почувства болка: тя бе изразила с думи неговите страхове.

— Може и да стане, и никой от нас няма да има силите да го спре! — очите й се замъглиха, пулсът й се ускори, обхвана я паника.

— Аз ще го спра! — заяви той предизвикателно и се приближи до нея. — С последната капка кръв, ако се наложи — обгърна бързо с ръка кръста й и я притисна силно към себе си. — Твоят век те изостави, Тес, подхвърли те в моите ръце и аз имам намерение да те задържа — целуна я страстно, устните му обхванаха жадно нейните, ръцете му притискаха тялото й към неговото. „Губя я“ — мислеше отчаяно той и усили натиска си. Пламъци изгаряха телата им там, където се докосваха, кръвта им кипеше. Жадната му целувка бе гореща молба, която не смееше да изрази с думи: молба да остане при него, да живее с него, в неговото време…

— Разреши ми да ти помогна, Дан — прошепна тя срещу устните му, останала без дъх, но той поклати глава. — По дяволите! Не знаеш ли какво голямо значение имаш за мене? — извика тя и впи пръсти в мускулите на ръцете му. — Не си ли разбрал досега, че съм готова да направя всичко за тебе?

Пръстите му се вплетоха в косата й и отметнаха главата й назад.

— Всичко ли, Тес?

— Да — отвърна тя и очите й се напълниха със сълзи.

— Омъжи се за мене тогава.

Тес се вгледа в очите, зелени като морска пяна. Тя знаеше, че трябва да вземе решението сега — или да загуби всичко.

— Да — прошепна тя с въздишка.

Дан покри устните й с неговите, отне й дъха, целуваше я, докато коленете й се подгънаха, после бързо я завъртя и тя видя, че се намират в църковен двор и към тях върви човек в кафява роба.

Тя го погледна над рамо с широко разтворени очи.

— С-сега ли? — заекна тя.

Дан не й даде възможност да мисли дълго — с ръка на гърба й той я подтикна нежно към свещеника.

— Извикай бързо Дънкан — долетя гласът на Рамзи някъде отстрани. — Не трябва да пропуска това!