Ейми Фетцър
Тес (26)

Глава 26

Дан се засмя уморено.

— Тази жена явно се опитва да ме изпрати преждевременно на онзи свят — промърмори той в извивката на врата й.

Кракът й се плъзна с наслада по тялото му.

— По кой път да тръгнем? — тя лежеше отпуснато под него, изпълнена с доволство.

Той повдигна глава и отмести влажната къдрица от бузата й, след това погледът му проследи движенията на пръстите му.

— Ти си невероятна жена, Тес — прошепна той.

След преживяното преди минути той я наричаше „невероятна“? Ръцете й нежно се спуснаха по влажния му гръб.

— Великолепен в леглото, както бе и на пода…

Усмихна й се с мъжка арогантност.

— Това, че няма с кого да ме сравниш, е наистина предимство за мене.

Тес загриза игриво кожата на гърдите му.

— Не се надувай, Блакуел — промърмори тя, ръцете й се плъзнаха надолу и обгърнаха стегнатите извивки на бедрата му.

— Не се надувам, обич моя, но ако продължаваш да ме докосваш така — той простена — ау… ооо… страхувам се, че… за твое удоволствие… оу… други части от мен ще се надуят много бързо…

Тес се засмя дяволито.

— Ай, за какъв мъж само съм се омъжила — винаги готов да създаде удоволствие на жена си… — изведнъж замълча, стресната от мислите, нахлули неканени в главата й.

Дан забеляза тревогата в очите й.

— Какво те безпокои, Тес? — запита той и се смръщи, когато я усети да се стяга под него. Премести се, легна на една страна и сви закрилящо едрото си тяло около нея.

— Господи, Дан — тя потърка чело. — Никога няма да стана истинска съпруга — в гласа й тревожно звънна паника. — Не знам какво означава да живееш в този век. Не мога да готвя без електричество. Досега съм живяла в свят, изпълнен е машини, опакована храна и…

— Тес — прекъсна я той спокойно. — Няма да помръдваш и пръст дори, ако не искаш. Прислугата ще се грижи за всичко.

— Ти имаш слуги! — възкликна тя. — О, това е прекрасно! Не мога да свикна с треперенето на Дънкан над мене, да не говорим за останалите — тя замълча и го погледна с любопитство. — Точно колко си богат, Блакуел?

По устните му трепна усмивка.

— Няма да имаш нужда от нищо, любима.

— Внимавай, Дан. Това е много важен въпрос за всяка жена.

— Малка моя магьоснице — промълви той и се наведе да я целуне. — Признавам, че не се омъжих за тебе с надеждата за домашно спокойствие — Дан отвори уста над розовото зърно на гръдта й.

— Защо тогава се ожени за мене? — думите се изплъзнаха неочаквано от устните и тялото й внезапно замря.

Дан спря на половината път до целта си, отдръпна се назад и се вгледа в лицето й. Видя сърцето й, разтворено за него, готово да поеме болката от жестоки думи. „А, любов моя — помисли си той, — какво смело и същевременно крехко създание си ти…“

— Защото, Тес — той нежно погали бузата й, — аз съм луд от любов по тебе.

Очите й се разшириха и тя рязко пое дъх.

— Не казваш това само защото направих почтен капитан от тебе — тихичко промълви тя. — Нали, Дан?

Лицето му се освети от весела усмивка.

— О, не, обич моя, не.

Горещи сълзи запариха на очите й.

— Н-не съм очаквала, че… че някой мъж ще се влюби в мене — долната й устна потрепери и тя я захапа, за да задържи потока сълзи зад клепачите си. Не успя, и малки кристални капчици бавно се плъзнаха надолу по бузите й. Прошепна с прекъснат глас: — И аз те обичам…

Сърцето на Дан заудря силно в гърдите му, после като че ли внезапно стихна, за да продължи в още по-луд ритъм след миг. Очите му се замъглиха, той бързо я обгърна с ръце и обсипа с целувки лицето и шията й. Тес заплака и риданията й сякаш го разкъсаха на две.

— О, господи — той притисна главата й към гърдите си. — Не плачи, Тес, моля те. Не мога да понеса това.

— О, я замълчи. Това си е женско право. Ти не можеш да разбереш.

— След като настояваш.

— Имаш ли някакъв избор?

Той се засмя: истинска наслада бе да усеща гърдите й, притиснати до неговите…

— Мисля, че може би се влюбих в тебе от момента, в който смело си призна, че си претърсвала стаята ми — въздъхна той след миг.

— Каютата — поправи го тя и отпусна крак върху бедрото му. — Това беше много отдавна. Защо не ми каза веднага?

Ръката му се придвижи надолу и дланта му се изпълни със сочната извивка на бедрото й.

— Не исках да мислиш, че казвам тези думи с едничката цел да те задържа при себе си.

Тя го блъсна леко.

— Това обяснение куца, Блакуел. Знаеш, че нямам проход във времето под ръка и по желание… — наведе се назад и разголи гърдите си пред жадния му поглед. Той се ухили с шеговита похотливост, подчертана с дяволито вдигната вежда, и бавно наведе глава. — Дори не знам къде живееш — продължи Тес като го отблъсна назад, — или ти просто се носиш по моретата в защита на американската кауза?

Господи, как обичаше начина й на изразяване!

— Семейството ми закупи земя на територията на Флорида. Вече започнахме да отглеждаме захарна тръстика и да берем плодове от тропическите овошки.

Тя отново го задържа настрана от розовите пъпки на гърдите си.

— Имаш предвид портокали?

Той изстена, устните му трепереха от желание над втвърдените й зърна.

— Откъде знаеш това? — той срещна погледа й и видя искриците на смеха в очите й. — Говори, магьоснице.

— През моето време Флорида е известна с портокаловите си насаждения, както и с плажовете и курортите си — без да иска, повиши глас, когато той обхвана с устни розовия връх на гръдта й и го всмука дълбоко в устата си.

Дан се запита за миг какво ли ще стане в бъдеще с неговата плантация, но тази мисъл бързо бе задушена от силното му желание отново да се люби с жена си — ако тя престане да бърбори.

— К-как се казва вашето имение?

Ръката й, нежна като котешка лапа, гореше гърдите му.

— Последния път, когато бях там, на портите имаше надпис „Корал Кий“.

Тя замря и бързо повдигна глава от възглавницата.

— Но… това е мястото, където живеех! Мили Боже! Значи ли това, че гражданите са задължени на тебе за града си?

Той сви рамене, устните и езикът му бяха заети с долната част на гръдта й, а ръката му — с меката извивка на бедрото й.

— В съседство със земите около моя дом — прошепна той, без да откъсва устни от кожата й — има само три семейства. Градът е отдалечен на около половин ден езда.

— Корал Кий… о… не е останал… ох! — пръстите му я откриха топла и влажна, и Тес забрави какво искаше да му каже…

Дан не запита дали знае нещо за неговите потомци. Не — за техните потомци. Дали сега бъдещето ще се промени, когато Тес е тук, в неговия век, омъжена за него? Мили боже, бе твърде объркващо да мисли върху това особено сега, когато знаеше, че тя бе готова за него… Тяхното време бе сега и този факт го изпълни с още по-голяма решимост да си върне принадлежащото му по закон. Плантацията нямаше да изтрае дълго без него. А той не би могъл да издържи дълго без Тес…

Той неочаквано бе обърнат по гръб и тя се плъзна върху него с грацията на котка. Черните й коси се разпиляха по гърба й, погалиха корема му.

Гъвкавото й тяло изгаряше като с нажежени въглени кожата му, бе почти болезнено хубаво да го усеща върху себе си. Пръстите й се плъзнаха в косата му и главата му се завъртя, когато тя притисна устни в неговите. Тя хвана за миг долната му устна между зъбите си, загриза я, засмука я, а после притисна език в зъбите му, плъзна го по вътрешната страна на устните, преди да го вмъкне дълбоко в устата му. На Дан му се стори, че ще се пръсне от наслада. Членът му се втвърди като камък и Дан запламтя от агонизиращо желание, когато тя отпусна бедра върху него. Опита се да събере сила в ръцете си, за да посегне към нея, но не му бе даден такъв шанс.

Тя се изправи с дяволита усмивка на уста, възседнала бедрата му, пръстите й се затвориха около члена му и бавно го загалиха… Стори му се, че ще експлодира в ръката й… Мускулите му се стегнаха от възбуда, кръвта бясно пулсираше в слабините му… ръцете му обхванаха извивките на бедрата й и я придвижиха нагоре към сърцевината на огъня му…

— О, хайде, Тес… Бързо…

— Обичам те, пирате — прошепна тя и задържа погледа му, докато го насочваше в себе си. — Разреши ми да ти покажа колко те обичам.

И тя му показа: извиваше се над него, обхваната от нажежена до бяло страст, огнена и примитивна. Само минути по-късно Дан се надигна и дрезгавият му екзалтиран вик отекна в стените на къщата…

* * *

По пустия бряг се понесе тропот на конски копита; водата тихо припляскваше след сивия жребец, който препускаше съвсем близо до нея, като изхвърляше във въздуха пясък и счупени мидени черупки. Над вечната песен на вълните се носеше женски смях и звънът му летеше над самотния бряг. Дрехите на ездачката, тънки и вече мокри от пръските, прилепваха към нея и очертаваха гъвкавите извивки, стегнатите гърди с втвърдени от нощния хлад зърна. Зад нея седеше гол до кръста мъж. Тъмните му бричове скриваха тялото му от кръста до коленете, ръцете му фамилиарно обвиваха кръста й. От небето с цвят на оникс пълна луна ги обливаше със сребристата си светлина.

Конят зави остро към дърветата. Когато стигнаха уединението на лагуната, двамата ездачи се плъзнаха от него и веднага се сляха в главозамайваща прегръдка; силуетите им се превърнаха в един под покривалото на близката палма. От назъбените каменни плочи и скали наоколо се спускаха течни кристали и с ритмично припяване се пръскаха в образуваното от прилива езеро.

Красотата на лагуната плени любовниците и засили жаждата им един от друг…

На възвишението над тях безмълвно стоеше самотна фигура и наблюдаваше със студени очи любовната игра на влюбените. Устните на наблюдателя се изкривиха в жестока усмивка, когато мъжът събу бричовете си, а после съблече и нощницата на жената. Захвърли я небрежно и я повлече към водата. Непознатият оглеждаше похотливо жената. Тялото й бе гладко и стегнато. „Тя изглежда като съвършена скулптура от алабастър“ — реши той. Наблюдаваше със студена омраза игрите на любовниците под водата, неговите устни върху кожата й, върху гърдите й, ръцете му в гореща ласка на най-деликатните места… До ушите му достигаше смехът им и дори любовните стенания от нетърпелива страст… Мъжът неочаквано я вдигна върху една каменна плоча наблизо и влезе бързо в нея, ритъмът на движенията му се ускоряваше, докато възторженият й вик долетя до странника върху възвишението над тях.

Отегчен от гледката, Филип им обърна гръб. Бе ги виждал така прекалено често от снощи насам: бе наблюдавал двойката с далекоглед през алеята срещу спалнята им. Скочи на коня си и заслиза внимателно по наклона от другата страна на възвишението, като си помисли за миг колко удобно изобретение е далекогледът. Песента на църковната камбана бе привикала любопитните в църквата, а непочтените — при Филип. Срещу дребна монета с лекота бе научил кой се бе оженил. Единственият му противник в живота бе тук: на неговия остров. Филип притежаваше дори къщата, наета от Блакуел. Тук той притежаваше всичко. „Колко забавно — помисли си той и слабините му запулсираха, — че невестата на Дан е толкова привлекателна и млада.“

— Колко глупаво от твоя страна, Блакуел — прошепна той, — да поставяш единствената си слабост в краката ми…

* * *

Филип наблюдаваше двойката в конюшнята, сам той невидим под сянката на дървото. Дан си губеше времето с грижи за коня, докато жената с приятната плът търпеливо го чакаше до вратата. Той безшумно се приближи, обхванат от желание да я разгледа по-добре; меката светлина и прозрачната нощница щедро му разкриваха примамливите й извивки. Вторачи се в тъмното петно между краката й и слабините му пламнаха. Пръстите му го засърбяха от желание да я има под себе си и да й се наслади, както той си знае. А Дан да разбере за всичко с пълни подробности. „Може би дори да наблюдава“ — обмисляше Филип, после бързо отстъпи назад, когато тя внезапно се обърна и несъзнателно направи няколко предпазливи стъпки към него, като се взираше в тъмнината. Повдигна нощницата си и тръгна надясно. Филип се усмихна злобно, когато Дан изхвърча в паника от вратата само секунди по-късно с името й на уста. „И така, Блакуел, твоята слабост има име. Тес.“

* * *

Слънцето пръскаше лъчезарното си сияние в стаята, когато Дан освободи връзките на прозрачната мрежа; тя се спусна безшумно около леглото и обви спящата му жена като в пашкул. Погледът му се плъзна по спокойните й черти, съвършени в красотата си, обхвана черния облак на косата й, която се стелеше в силен контраст по бледата кожа на голия й гръб, слезе към прекрасните й закръглени бедра, обвити небрежно с чаршаф. Пред очите му лежеше най-страстното създание, което някога бе познавал. „Или ще познава“ — помисли си той с уморена усмивка. Бе изтощен, продухан като стара лула: не можеше да каже колко пъти се бяха любили, откакто се заклеха във вечна любов пред свещеника. „Моята пълна с живот магьосница“ — помисли си той, после неохотно се обърна, облече ризата и обу ботушите си. Умираше от глад и след като хвърли последен поглед към леглото, тихо излезе от стаята.

Слезе бързо по стълбите: шумовете, които чуваше от долния етаж, ускориха още повече стъпките му. Аромат на запечена наденица изпълни със слюнка устата му. Тръгна по посока на миризмата и лесно намери кухнята. Там властваше Хига-сан: той се движеше с точни, премерени движения между масата и кухненския шкаф, сипваше каша, поставяше още съскащи тлъсти кафяви наденици върху голяма чиния.

Възрастният човек го погледна и с елегантен жест го покани да седне. Наля горещо бразилско кафе в порцеланова чаша и я постави пред капитана. Дан не загуби нито миг: седна, нетърпеливо грабна салфетката и се зае за работа. „Тес сигурно ще се ужаси от тази закуска“ — помисли си той, сряза голямо тлъсто парче печено свинско и го напъха в устата си. Това бе много по-добро от оскъдните остатъци от храна, които бяха открили по време на среднощното претърсване на шкафовете. Затвори за миг очи, за да се наслади по-пълно на аромата, и отдаде цялото си внимание на храната пред него. Привършваше третата си порция, когато задната врата внезапно се отвори и Дънкан се втурна в кухнята с ръце, пълни с дърва за огнището.

— Добър ден, сър — засмя се той, хвърли поглед наоколо и усмивката му поувехна. — Дамата не е ли тук, сър?

— Спи, стари човече. Остави я за малко на мира.

Дънкан се засмя и пусна дървата с трясък в сандъка до огнището.

— Уморихте девойчето, нали? — подразни го той добросърдечно и изтупа ръце в бричовете си.

Дан изсумтя неопределено; знаеше, че никой нямаше да отмине, без да подхвърли шега за този ден и половина, който бе прекарал с Тес в леглото. „А какво знаят те? — помисли си той с усмивка. — Как ли ще се поразят, ако разберат, че ако има някой изтощен, то това е той, а не Тес…“

Приключи със закуската си и поиска да разбере какво става с офицерите и екипажа му. Хига-сан незабелязано влизаше и излизаше с кофи и подноси. С напредването на деня къщата постепенно се изпълни с мъже. Голяма част от тях бяха в състояние на тежък махмурлук: държаха главите с ръце и съскаха гневно, когато някой повиши тон над едва чут шепот.

— Къде е капитан О’Кийф? — запита Дан, докато се мъчеше да разчете скицата на склад пред него и същевременно да прикрие прозевките си.

Вдигна озадачено очи, когато въпросът му не получи отговор. Забеляза, че мъжете разменят предпазливи погледи: нежеланието им да му отговорят бе повече от ясно. Дан хвърли молива на масата и се отпусна на стола. Погледна строго първият помощник-капитан на „Тритон“.

— Затвори се в кабината си след женитбата ви, сър, и не е излизал от там — червенокосият офицер даде тази информация неохотно, като че ли с чувството, че предава капитана си.

Изражението на Дан остана непроменено. Зачуди се дали сърцето на Рам кърви все още за Тес, но бързо отхвърли тази мисъл. Отношенията на Рамзи О’Кийф с нежния пол не се отличаваха с постоянство и задълбоченост.

— Как, поне не провери ли някой от вас дали е жив?

— Жив е, сър. Лично го тръшнах в койката му — обади се кормчията и протегна огромната си ръка към чинията със сладкишите. — Но добре се прояви, преди да се укроти — прибави той със смях, докато оглеждаше сладкиша и решаваше откъде да го захапе.

Дан простена.

— Сигурно трябва да се радвам, че не е успял да предизвика нов скандал — измърмори той в чашата си с кафе.

Стаята внезапно затихна.

Дан изруга свирепо, върна бавно на масата крехкия порцелан и изскърца със зъби.

— Проклятие! Много важно е да не насочваме вниманието към себе си. Доведете ми О’Кийф. Веднага! — изрева той и мъжете се пръснаха. — Лишавам всички участници в боя от едноседмична заплата и слизане на брега! Изчезвайте!

Гневът му още не се бе уталожил, когато час по-късно пред къщата изтрополяха конски копита. Офицерите влязоха с безизразни лица, посрещнати от гневния поглед на капитана. Когато Рамзи влезе с огромен пакет под мишница, обвит в бяло платно, Дан не помръдна от стола и продължи да си играе с дръжката на чашата. Ухилен до уши, Рам внимателно постави плоския пакет до стената, после се отпусна на стола до Дан и го плесна приятелски по рамото.

— А, Блакуел, имаш вид на мъж, преситен от любов.

Дан бавно обърна глава, все още с неподвижно изражение.

— Век е нужен, за да се насити човек на любовта на Тес.

— Къде е тя? Не ми казвай, че си я изтощил…

— Достатъчно, Рам — сряза го Дан. С невъздържаността си приятелят му поставяше под сериозна заплаха живота им. — Състоянието на жена ми не е твоя работа.

— Спомена ли ме някой?

Всички обърнаха глави към Тес и бързо скочиха на крака.

— Добър ден, джентълмени — отговори тя на поздравите им, но без да откъсва поглед от съпруга си. Усмивката й бе само за него, докато пресичаше с бързи крачки широката кухня; моряците се отпускаха като послушни кученца на столовете след командата й да седнат по местата си.

Когато Тес се отправи към него, Дан се изпълни с гордост. Тя му взе дъха с вида си и той правилно предположи, че същото е състоянието на всички присъстващи. Кожата й като че ли излъчваше светлина от току-що взетата баня; косата й — гъста маса от гладък оникс — бе прихваната отзад с тънка панделка. Тъмночервен атлаз и дантели шумоляха примамливо с всяка стъпка и омайният звук се надпреварваше с ударите на сърцето му.

Дан протегна ръка и тя изтича към него, целуна го силно по устата, без да я е грижа за другите наоколо. Главата му се завъртя от аромата й на билки и диви цветя, само близостта й се оказа достатъчна, за да успокои гнева, който кипеше в него.

— Обичам те — прошепна тя, но всички чуха.

— И аз, скъпа моя — отговори й той свободно и я притисна до себе си.

Тес се обърна към групата около масата и спря погледа си на мъжа отсреща.

— Рамзи О’Кийф! Мислех, че ще те намеря проснат на пода — след това погледна към Дан. — Много си гръмогласен — каза му тя многозначително.

Дан наведе глава към нея.

— Извинявам се, любима. Събудих ли те? — прошепна той в ухото й.

Ръката й се отпусна на гърдите му и се плъзна по ризата.

— Не, но ми липсваше в леглото — прошепна тя съвсем тихо и Дан простена, като стегна ръка около кръста й.

Рамзи заобиколи масата и се приближи до тях.

— Добър ден! — той хвана ръката й, целуна я леко и добави: — Женитбата ти се отразява добре — забеляза с наслада руменината, която плъзна по бузите й.

— Прав си — съгласи се тя и погледите, които си размениха с Дан, накараха мъжете да се размърдат неловко по местата си. — И така, какво имаш да кажеш за собствено оправдание, О’Кийф? Този път? — подчерта нарочно тя.

Рам сплете пръсти зад гърба си и заби поглед в пода.

— Страхувам се, че нищо, момиче.

— Хей, Рам, тази игра на провинено малко момче не те спасява. Я ме погледни.

Рам се засмя — направо боготвореше начина й на изразяване.

— Ако искаш да знаеш, донесъл съм сватбен подарък за Дан.

Рам облегна плоския пакет на стола и се зае внимателно да го развързва.

— Ако смяташ, че това ще намали гнева ми, О’Кийф…

Тес бутна с лакът Дан.

— Не бъди лош. Това е първият ни сватбен подарък. А аз ще се погрижа за гнева ти — добави тя тихо, без да снема поглед от пакета пред нея.

Рамзи дръпна освободеното от връзките платно.

Тес си пое рязко дъх, неволно отстъпи назад и се спъна в Дан. Ледени тръпки пробягаха по гърба й.

Опряна на облегалката на грубо изработен стол, пред нея стоеше единствената причина, поради която тя се бе оказала в този век…

— А, Рамзи. Красиво е и си прилича — възкликна Дан, неусетил все още напрежението в нея.

Мъжете се размърдаха, протягаха вратове, за да виждат по-добре.

Тес пристъпи с протегната напред ръка като в транс.

— Не, Тес — спря я Рамзи. — Още не е изсъхнала.

Ръката й бавно се отпусна надолу, но погледът й не се отмести от портрета. Бе забравила за него…

— Джентълмени, забележете: тя за пръв път като че ли загуби ума и дума — засмя се Рамзи.