Ейми Фетцър
Тес (20)

Глава 20

— Тези сълзи за мене ли са, обич моя?

— Разбира се, че не! Нещо ми влезе в окото — Тес стреснато си пое дъх и отпусна ръце, когато разбра кой бе проговорил. — Дан! Ти си в съзнание!

— Така е по-добре: при тази вода, която се лееше над мене, бях започнал да си мисля, че потъваме…

Очите на Тес се напълниха отново със сълзи.

— О, Дан — проплака тя и отпусна глава на гърдите му.

Ръцете му бавно я обгърнаха.

— А, Господи! Ти си истинска — в гласа му звучеше учудване и страхопочитание. Прегръдката му се затегна. — Мислех си, че си паднала, Тес.

Тя затвори очи, заслушана в равномерните удари на сърцето му.

— Де такъв късмет — промърмори тя. Слабият му смях премина в стон. — Боли ли те?

— Твоето предсказание, изглежда, се сбъдна.

Тес се намръщи леко.

— Какво искаш да кажеш?

— Френската революция: изглежда е започнала в главата ми.

Тя се усмихна и мълчаливо благодари на Бога.

— По-добре е, отколкото да си напълно безчувствен.

Наклони се над него и се взря в пребледнялото му лице, като се опитваше да запамети всяка извивка, и най-малката бръчица…

Той гледаше със затаен дъх следите от сълзи по бузите й, мократа й коса, която се къдреше върху слабичките й рамене, собствената си кадифена роба, увита набързо около тялото й. Господи, тя изглеждаше като видение от най-съкровените му мечти…

— Не си ударена? — тя поклати глава. — Не искам да рискуваш живота си отново, Тес — тонът му бе нежно укорителен. — Обещай ми.

— Не мога. Имам само теб, Дънкан, екипажа… — искреността й го трогна. — А и това е единственото нещо, което мога да правя добре.

— Не си права.

Ръката му се плъзна нагоре по гърба й, обхвана главата й и я притегли надолу. Устните му докоснаха нейните, той я настани удобно върху тялото си. Целувките му бяха бавни и нежни, езикът му облиза солта от нейните устни и се плъзна вътре. „Тя можеше да умре“ — мислеше си той и задълбочи целувките си. Сладостта от реакциите й облекчи наранената му гордост: бе спасен за втори път от жена!…

Ръката му се движеше по гърба й, плъзна се отпред, обхвана гръдта й и тя простена. Огън се спусна до пръстите на краката й, тялото й потрепери от еротичния натиск на ръката му върху гръдта й. Тес удължи удоволствието с още няколко секунди, после се отдръпна и се засмя, като видя детинското разочарование, изписано на лицето му.

— Не трябва да се възбуждаш — погледна многозначително издутия чаршаф между краката му. Устните му потръпнаха и той отново посегна към нея. — Имаш нужда от почивка, Дан — тонът й не допускаше възражения и той трябваше да се примири. Тя стана, изсипа на дланта си две таблетки и наля чаша вода. — Изпий тези таблетки — той я погледна въпросително. — Довери ми се. Няма да… — преди да довърши, той взе таблетките от дланта й, прочете думите, издълбани на тях, и ги глътна с чаша вода.

— Ето един послушен малък пират — потупа го Тес шеговито по главата.

— Тес… — започна той с предупреждение в гласа, но тя оправи възглавниците с усмивка и подпъхна завивката под брадичката му, без да му обърне внимание. — Аз не съм бебе — довърши той гневно и отметна завивката, но рязкото движение предизвика остра болка в главата му. Той простена, стисна очи и разтреперано се отпусна назад.

— Така ти се пада — тя сложи ръце на кръста си. — Чуй ме сега: ще лежиш поне два дни. Няма, повтарям, няма да ставаш от това легло. Все още си в опасност, Блакуел, и ще изпълняваш нарежданията ми — наведе се малко напред, за да подчертае думите си. — Ясно ли е?

През отвора на робата се виждаше откритата й гръд. Прииска му се да зарови глава между гърдите й…

— Вдигаш бунт, така ли?

— Да, по дяволите, ако това е единственият начин да те задържа в леглото!

Той протегна ръка, пръстите му докоснаха кожата й, доразтвориха робата. Тя затаи дъх.

— Изглежда ми предстои много интересно оздравяване…

Шепата му се изпълни с гръдта й, палецът му нежно загали зърното й.

Тя простена, за миг затвори очи и потрепери вътрешно, когато той се опита да я дръпне надолу. С усилие отстрани ръката му, изправи се и притегна робата.

— Блакуел, ти ме уплаши до смърт, а сега единственото, за което мислиш, е… — тя махна с ръка към леглото.

— Имай милост, любов моя… — тя посрещна с усмивка умолителния му поглед. — Ти ме поставяш на изпитание, като стоиш до леглото ми, облечена само в тази стара дрипа.

— В такъв случай, надявам се, че това ще те накара да ме слушаш.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Ще се държиш с мен като тиранин, така ли?

Тя не отклони погледа си.

— Точно така, капитане — не искаше в никакъв случай да мине отново през изживяната вече паника. Закле се, че няма да му разреши да стане от леглото, докато не се увери в пълното му възстановяване, независимо от оплакванията или опитите му да я съблазни.

Клепачите му натежаха и Дан се опита да се пребори със съня, който я отнемаше от жадния му поглед… Тя бе жива. „И колкото си иска дръзка“ — добави той мълчаливо. Болката в главата му постепенно избледня и изчезна.

Тес се намръщи: той заспа така внезапно! Покри го със завивката, премери пулса му: силен и равномерен. Отмести кичурите коса от челото му, разсеяно провери превръзката.

Вратата се отвори и в каютата влезе Дънкан.

— Как е?

— Дойде в съзнание — успокои го тя и Дънкан се усмихна облекчено. — Изглежда, няма никакво увреждане на способностите му — Тес погледна встрани почервеняла.

Когато обърна глава, Дънкан бе изчезнал: стъпките му заглъхваха по коридора. Гласът му бе неясен, но радостните викове на екипажа стигнаха до нея и тя се усмихна.

Бурята бе кратка, но яростна, и бяха нужни дни, за да се отстранят нанесените щети. Сега обаче корабът се люлееше равномерно и кротко.

Тес събираше мокрите и окървавени дрехи, когато погледът й попадна на картите, навити и напъхани в кутия, прикрепена към стената. Тя взе една от тях и я разтвори върху масата. Разгледа я, намръщи се и измъкна от чантата си смачкана брошура. Сравни картата, отпечатана на гърба на рекламата с разтворената на масата. Усмихна се дяволито, грабна химикалката си и се опита да постави знак на твърдия, овосъчен пергамент. Не успя с химикалката и опита с молива си за очи. Осъвремени картата на Дан с три малки острова там, където на неговата карта бе отбелязано само пусто море…

Поставяше картата на място, когато Дънкан се появи отново, последван от няколко моряка с по две кофи гореща вода и пълни с благодарност и възхищение очи. Тес пусна молива за очи в чантата си и тръгна към тях.

— Дънкан, не мога да им разреша да правят това. Знам колко е ценна прясната вода на кораба.

— Извинявайте, милейди — обади се един от моряците, — но това е нашият начин да ви благодарим — той кимна към леглото. — За нашия капитан.

Тя погледна умолително Дънкан, но възрастният мъж само предизвикателно кръстоса ръце на гърдите си.

— Благодаря ти, Макпийт — прошепна тя и кимна на моряците.

Те си размениха усмивки, изляха водата във ваната и си тръгнаха, като й кимаха и мърмореха благодарностите си.

Изчезнаха бързо, когато на прага се появи Хига-сан. Без да промълви нито дума, той се отправи към банята, постави върху малкото столче до ваната табла, натоварена със сапуни и шишенца, после извади една торбичка и пръсна проблясващото й съдържание върху горещата вода. Едва тогава се обърна към нея, като посочи с жест към ваната.

— Добре — въздъхна тя. — Предавам се. А сега ме оставете сама, за да мога да се насладя на този подарък, преди водата да е изстинала.

Тес заключи вратата зад тях, смъкна робата си и се отпусна в ароматизираната вода. Въздъхна от удоволствие и се облегна в медната вана, но без да изпуска от погледа си Дан. Обгърна я аромат на билки и диви цветя, неочакван, екзотичен, чувствен. Отпусна се за пръв път, откакто стъпи на палубата този ден.

Дан се размърда, тихо тананикане зазвънтя в главата му и устните му трепнаха в усмивка: веднага разпозна гласа й. Отвори предпазливо очи. Виждаше я през полуотворената врата на банята: вдигнала ръце, тя миеше косата си. Гърдите й се люлееха над ръба на ваната, влажни и проблясващи на светлината. Слабините му пламнаха в огън. Тя протегна ръка за каната до нея, обля косата си, изцеди я, обви я с кърпа и се отпусна за миг назад. Той се опита да седне, но изтощените му мускули и пулсиращ череп не му разрешиха това. Тя бе в безопасност и щеше да бъде до него, когато се събуди. Приятната мисъл отново го върна в съня му.

Тес излезе от ваната, подсуши се, и се зае да проучи съдържанието на глинените гърненца на Хига-сан. В едното имаше ароматизирана пудра и малко пухче; другото преливаше от пенест крем и тя си направи удоволствието да се намаже от главата до петите. Тъй като нямаше какво друго да облече, отново навлече робата и излезе от банята. Отпусна се на пейката до прозореца и се зае да изсушава косата си с кърпата. Даде си сметка, че всеки път, когато смъкваше нещо от себе си, то веднага изчезваше безвъзвратно. „Сигурно е работа на Дънкан“ — реши тя, докато се решеше. Погледна към часовника върху гардероба. Реши да събуди Дан след петнадесет минути. На вратата се почука боязливо и тя я отвори, като постави пръст на устните си.

Дънкан се засмя.

— Хубава ли беше банята, милейди? — прошепна той.

Тя кимна и се облегна на рамката на вратата.

— Чудесна. Моля те, благодари на моряците от мое име. Ще събудя капитана след малко. Ще уредиш ли да му бъде донесено нещо за ядене?

— С удоволствие — той понечи да си тръгне, но се спря. — Капитан О’Кийф се върна на „Тритон“, но поиска да му се обадиш, ако имаш нужда от него — в гласа му звучеше нотка на неодобрение.

Тес погледна Дан.

— Имам всичко, от което се нуждая, Дънкан.

Преди да затвори вратата зад себе си, той се усмихна с облекчение.

* * *

— Дан? Дан? Време е да се събуждаш.

— Човек не може да намери покой дори в собственото си легло! — той ръмжеше и дърпаше завивките нагоре, опитваше се да й обърне гръб. При всяко движение в главата му сякаш експлодираше снаряд. Ръцете и гърдите му горяха, а тя го лишаваше от благословената забрава на сън без болки?! И за какво, боже мили? За празни приказки?! — Махай се, жено!

Тес с мъка задържа усмивката си. Какъв мърморко. При всяко събуждане настроението му се влошаваше, но тя не можеше да се поддаде на молбите му и да отстъпи. Знаеше, че в мига, в който се обърне, той ще се отпусне отново. Започна да масажира мускулите на гърба му. Без да обръща внимание на стенанията му, продължи с мускулите на раменете. Задърпа го за лакътя, но той се измести, без да я погледне. Масажира мускулите на ръката му — знаеше колко болезнено ги беше пренапрегнал.

— Изпий това — Дан се обърна и видя, че тя държи в ръка чаша вода и две от онези таблетки. Грабна ги от нея, хвърли ги в устата си и пресуши чашата. — Още една — каза тя и му подаде втора чаша с вода.

Махна рязко с ръка.

— Стига ми и една!

Тес повдигна вежда, той се предаде и послушно изпи и втората чаша. Усмивката, с която оправяше възглавниците, го обезпокои.

— Легни по гръб — заповяда му тя и когато той отказа да изпълни заповедта й, го блъсна леко на леглото.

Дан заскърца със зъби. Тя извади от легена на шкафа малка кърпа, от която се вдигаше пара и се обърна към него. В този момент той не искаше нищо друго, освен да го остави на мира.

— Не искаш ли да те поизмия? — запита го тя мило.

— Не. Махни се от тук, жено. Мога да…

— Не можеш — поправи го тя с усмивка и плесна мократа кърпа върху лицето му.

Дан я издърпа настрана и се опита неуспешно да я изпепели с поглед. Тя му се усмихна дяволито и прекара мократа кърпа по гърдите и едната му ръка. Потопи я отново в легена, изцеди я и се накани да продължи, когато той я грабна от ръцете й и я хвърли обратно в легена.

— Достатъчно, казах вече!

— Чудесно — отвърна спокойно Тес. — Искаш ли да хапнеш нещо? — той изръмжа. — Може ли да приема това за „да“? — тези мъже бяха истински бебета!

Отиде до масата и се върна с табла, третата по ред, която Дънкан оставяше за него. Постави внимателно таблата на другия край на леглото. Той отказваше да я погледне. Седна на леглото и разгъна салфетка на скута му. Погледна я гневно, но тя не му обърна внимание. Разряза сирене, хляб и притоплена наденичка. Подаде му хапка.

— Хайде, Дан. Трябва да ядеш.

— Нямам нужда от нищо! Искам да престанеш да се мотаеш около мен и да се махнеш! — блъсна ръката й и храната се разлетя по стаята.

Тес погледна разпиляната храна, стисна юмруци, пое дъх и се обърна към него.

— Това бе много бърз удар. Каква беше целта му?

— Махни се, Тес.

— Но защо?

Бавно обърна глава към нея.

— Щом като трябва непременно да знаеш, пикае ми се — изтърси той. — Или и това ще направиш вместо мен?

Тя се изчерви.

— Ай, ай, ай, колко сме остроумни днес!

— Тес — изръмжа той заплашително. — Махни се, преди…

— Има ли някакъв проблем, милейди? — прекъсна го Дънкан от прага.

Тес го погледне.

— Не. Само сме малко нещо кисели.

— Тес. Кълна се, че…

Погледна Дан.

— Ооо, треперя от страх. Помощ, Дънкан. Този гаден стар пират иска да ме хвърли в морето — тя драматично притисна ръка към челото си и въздъхна.

Веждите му се вдигнаха учудено и Дан примига, когато на устните му затрептя усмивка. Отпусна се на лакът: не можеше да остане кисел след малкия й театър.

— Предавам се — той махна с ръка. — Моля за пощада.

— Ааа, победа най-сетне — въздъхна тя доволна и го погледна накриво. — Ставаш голямо леке, когато пожелаеш, Блакуел.

— Заслужавам да бъда здраво напердашен и обесен на напречната греда — продължи той галантно.

— Звучи ми чудесно — усмихна му се тя. — Кога започваме?

— Безсърдечна магьосница — отвърна той на усмивката й.

— Да, така е. Ти ме харесваш такава.

Наведе се над него, за да провери температурата му, уханието й изпълни ноздрите му и той я хвана за ръката. Целуна нежно дланта й и я погледна.

— Прощаваш ли ми, обич моя?

— Изкара тежката артилерия, а, капитане? — прошепна тя, неочаквано загубила дъх.

Гарвановочерни къдрици покриваха челото му, лека усмивка заигра по устните му. Сърцето на Тес замря. „Господи, той отново ме кара да загубя ума и дума“ — помисли си тя.

— Знам, че не обичаш да бъдеш затворен, Дан, но наранената ти гордост не е извинение за грубото ти поведение.

— Заслужавам укорите ти — съгласи се той и погледна устните й с копнеж.

— Трябва да останеш в леглото до утре.

Той приближи глава до нейната, дъхът му галеше устните й.

— Разбрано, лейди Ренфрю.

— Честна дума, нали? — той отдръпна глава и вдигна вежди. — Дан, имаш мозъчно сътресение, за бога! Това е много сериозно!

Помисли за миг и измърмори.

— О, добре, давам дума.

— Хубаво. Сега ти разрешавам да ме целунеш.

Той се засмя, дръпна я надолу, устните му почти докосваха нейните.

— Смея ли да приема, че ми е простено?

— Да, разбира се.

Дан се усмихна и я целуна, устните му, топли и меки, се отпуснаха върху нейните. Той хвана долната й устна между зъбите си, после вмъкна езика си в тъмната влага на устата й. Тес се отпусна върху него, ръката й се плъзна по голите му гърди.

Дънкан се изкашля и те бавно се разделиха.

— Изпрати ми господата Торп и Финч, Дънкан — нареди Дан, без да откъсне поглед от нея. — Искам да чуя доклада за повредите.

— Да, капитане!

Дан погледна възрастния мъж, който остана на място със студено и непроницаемо изражение. Дан отново насочи вниманието си към Тес.

— Изпълнявай заповедите ми, човече!

На Тес не й трябваше много време, за да разбере къде е проблемът.

— Не повече от двадесет минути — заповяда му тя, стана от леглото и с това просто движение напомни болезнено на Дан за дрехите й — или по-точно за липсата на такива.

Тя вдигаше таблата, когато на вратата се почука, и Дан й махна с ръка, все още разгневен от облеклото й.

Първият и вторият помощник-капитани влязоха в каютата и Тес строго ги предупреди:

— Ако го преуморите, аз лично ще ви съдера от бой!

Те кимнаха учтиво и тя се обърна към Дан.

— Още не се е зазорило, Блакуел. Ще дадеш на тези мъже и на себе си малко почивка, нали?

Излезе от стаята, проследена от погледите на тримата мъже.

— Съжалявам, че аз не се ударих в мачтата, сър — очите на първия помощник-капитан не се откъсваха от празния праг.

— Ще те прострелям в крака, ако смяташ, че това ще ти помогне, Гелън — предложи дръзко услугите си Арън.

— Наистина забавно, господин Финч — отвърна сухо Гелън. — Всеки мъж би…

— Господа! — Дан ги прекъсна, обезпокоен от обрата на разговора.

Двамата мъже се обърнаха с лице към него.

— Смятам, че сме се събрали тук да говорим за моя кораб!

Покани ги да седнат и няколко минути те докладваха за повредите на фрегатата, времето, необходимо за ремонт, и посоката на курса, който предстоеше да следват.

— Откъде разбрахте, че е код, сър? — запита Арън.

— Не съм аз, дамата дешифрира тази бъркотия — Дан бързо прехвърляше страниците, докато намери търсената.

Гелън и Арън се спогледаха зашеметени.

— Наистина забележителна жена, ако мога да се изразя така, сър.

— Трябва и можеш да кажеш това, господин Финч — Дан не му спести предупредителен поглед.

— Сър? — продължи Гелън. — В дневниците се споменава за някакъв остров на три градуса на юг, но аз не си спомням да има такъв на тези ширини.

— Трябва да е грешка — Дан махна разсеяно с ръка. — Никой досега не е отбелязал наличието на такъв остров. Подай ми картата.

Гелън стана да изпълни заповедта му.

— Дори и дешифрирани, дневниците на Бенет са пълна бъркотия — оплака се Арън, когато Гелън се върна с навития на руло пергамент и го разтвори пред любопитните им погледи.

— Да. Чудо е, че е стигнал толкова надалеко — Дан се бе увлякъл в листата, които държеше в ръката си.

— Сър? — в гласа на Гелън прозвуча колебание. — Извинявайте, но ние вече го намерихме — Дан вдигна глава и присви очи. — Той е отбелязан на картата, сър — първият помощник-капитан смутено му подаде картата. — Както и още два други.

Дан грабна картата и намръщено разгледа черните маркировки на Тес. Разпозна почерка й и си спомни: тя бе заявила, че картите са погрешни веднага щом ги видя. Преди дешифровката на дневниците. О, Господи, не!

— Лейди Ренфрю. Лейди Ренфрю! По дяволите, жено! Ела тук!

Тес показа глава от вратата.

— Изкрещяхте ли нещо, сър?

Дан изгледа гневно подсмиващите се помощници, после извърна поглед към жената, облегната на рамката на вратата с табла в ръце. Гелън и Арън колебливо проследиха погледа му.

— Край, момчета. Изчезвайте — каза тя и кимна към вратата, като постави таблата на свободния край на леглото и наля чай.

Дан скръсти ръце на гърди.

— Драскала си по картите ми.

Тес го погледна.

— Ядосан ли си?

— Имам причина да бъда ядосан.

— Защото картографията ми е слаба? — облегна се на таблата на леглото и загриза коричка хляб.

— Откъде знаеш за точното разположение на тези острови?

Тя погледна многозначително към офицерите.

— Наистина ли искаш да отговоря на този въпрос?

— Джентълмени, свободни сте засега — обяви Дан.

— Да, сър — отговориха заедно мъжете, събраха си тефтерите и се отправиха към вратата. И двамата изгледаха завистливо капитана си, преди да се измъкнат навън.

— Сега ще обясниш ли?

— Бях на единия от тях — отговори тя спокойно.

Веждите му се вдигнаха изненадано, на лицето му бе изписано неверие.

— Кога?

— Ако смяташ да се държиш по този начин, няма да кажа нито дума!

Двамата се вторачиха един в друг, Тес — гневно, Дан — с невъзмутимо спокойствие. Но не беше спокоен. Изчисленията й бяха прекалено точно, за да бъдат игнорирани.

— Кога? — повтори той въпроса си.

— Няколко дни преди да скоча от „Кралицата на Насау“ — Тес изчака да я нарече лъжкиня, но той замълча, вгледан в картата върху леглото. Дали бе готов да й повярва? — Негодникът, когото търсиш, е на един от тези острови, нали?

Той я погледна.

— Да. А ти какво правеше там?

— Криех се.

— От мъжете, които са се опитвали да те наранят?

— Грешка, Дан. Те искаха да ме убият. Те насочиха пистолет срещу мен, преди да скоча от кораба.

— Дявол го взел! — той озадачено се почеса по врата. — Но защо?

— Не е твоя работа — той се намръщи. — Поне докато не приемеш, че казвам истината — тя седна на леглото и започна да прави малки сандвичи — стомахът й куркаше от глад. Неочаквано дъхът й спря. — Вярваш ли ми?

— Приемам, че може да си била на някой от тези острови.

Погледна го с надежда.

— Не бих могла да бъда там, ако той не е бил вече картографиран и населен, нали? В моето време, Дан, той е претъпкан с хотели и курорти.

Когато той се вторачи неразбиращо в нея, Тес въздъхна, поклати глава и съсредоточи вниманието си върху храната. Лъскава черна коса се спусна над ръката й, когато се протегна за парче плод и го постави в устата си. Погледна го, усмихна му се и продължи да яде. Изчакваше го, разбра той. Взе си парче свинско и заби здрави зъби в него. Тя се измести, робата се дръпна и разкри великолепни крака и той с удоволствие ги обгърна с поглед. Изглеждаше здрава и добре, и умът й като че ли също бе на място, като се изключат онези моменти, когато… Той погледна неволно към масата, върху която лежеше черният инструмент за писане. Жестоко предупреждение проряза сърцето му и се заби в мозъка му. Спомни си всеки момент, в който тя бе настоявала пред него, че е дошла от друго време — в главата му зазвучаха датите, които бе посочила, случките, които щяха да станат в бъдеще, виждаше пред очите си странните вещи, които бе извадила от още по-странната си чанта, знанията й по медицина, които тя наричаше нищожни, ценната помощ, която му бе дала с нейните лекарства… Онези бели хапчета бяха прогонили болката му… Да, тя бе необикновена жена и приказките й бяха някак чужди, но тя не бе глупава. А островът? „Може ли да се правя, че не виждам толкова много неща? Но да приема, че е дошла от — бъдещето!?!…“

Думите й на празненството онази вечер не го оставяха на мира… Поддържане на постоянна флота… Президентът бе разговарял за тази възможност с него само преди няколко месеца. Поради тази причина корабите на Дан бяха в Карибско море: да защитават колониите от англичаните и французите, които през последните няколко месеца упорито нападаха американските кораби. Те се опитваха да ограничат разрастващата се търговия и задълженията на Дан бяха да пленява всеки плавателен съд, заплашващ интересите на Съединените щати. Той въртеше замислено вилицата в ръка и разсеяно наблюдаваше в среброто отраженията на светлината от лампата. „Какво ли друго може да ми каже? — питаше се Дан. — Ами ако стигнат до брега на Флорида и организират армия?“ Замисли се върху тази възможност. Англия все още имаше фортове с добре въоръжени войскови части в колониите, а французите притежаваха Луизиана и Флорида. „Дали това ще бъде резултатът от Френската революция? Или семената на войната, за която тя му каза, няма да дадат плод, преди да са изминали още двадесет и три години? Откъде знае Тес за тези надигащи се напрежения, ако те не са история за нея?“ — недоумяваща той. Мислите му се оплетоха и той се поддаде на изкушението да я помоли да му разкаже още за бъдещето.

— Тес, кажи ми още нещо.

Тишина. Погледна я: Тес спеше, облегната на таблата на леглото с парче хляб в отпуснатите си на скута пръсти. Той се усмихна нежно, отмести подноса и я положи внимателно върху леглото. Тес с въздишка се сви на топка. Загъна я с одеялото, отмести къдрици черна коса от лицето й и я целуна с обич по слепоочието. Облъхна го сладостното й ухание.

Бе дал обещание да не става, но зовът на природата изискваше облекчение. Той внимателно смъкна крака от леглото. Хвана се за таблата на леглото и се изправи. Не му се зави свят и се осмели да направи стъпка напред.

Босият му крак попадна на нещо малко и студено. Той погледна надолу, наведе се и вдигна малък сребърен предмет.

Завъртя го в ръката си. „Мили Боже!“ — прошепна той и тръпки полазиха по гръбначния му стълб. Косата на тила му настръхна.