Ейми Фетцър
Тес (28)

Глава 28

Тес висеше от външната страна на перваза. Преди да отскочи, погледна още веднъж към вратата. Знаеше, че Сайкс стоеше пред нея и блокираше с едрата си фигура пътя й извън стаята. Бе опитала всичко — само без предложение за сексуални услуги — за да го примами да я пусне. Но усилията й останаха напразни. „Дяволите да те вземат, Дан!“ Нямаше да й се наложи да прибягва до това сега, ако той бе проявил малко разум. От самото начало бе взела активно участие във всичко и нямаше да допусне да бъде изключена точно сега, без значение дали му се харесва или не. Хиляди дяволи! Ако не бе тя, досега щяха да се почесват по главите в гостната и да се чудят как да се справят с положението!

Хвърли бърз поглед през рамо, после се отблъсна, като се извъртя бързо с протегнати ръце, за да се хване за клона на дървото под прозореца. Успя да го улови и веднага стегна мускули, за да не се залюлее. Клонът простена, листата тревожно зашумоляха. Тя се пусна, скочи безшумно на земята и веднага пропълзя в сянката. Морякът, поставен на стража до ъгъла на къщата, се завъртя при лекия шум от приземяването й и се взря към дървото. Тес затаи дъх, когато той направи няколко крачки към нея. Приближи се и тя се напрегна да не би да хълцукне или да издаде някакъв друг звук и да се разкрие. Но той отмина край нея и тя се изправи бавно, като грабна шепа влажна пръст, която размаза по лицето си, после избърса ръце в дъното на изтърканите си дънки. Огледа се внимателно и се спусна в бяг към пристанището. Приспособленията за отваряне на ключалки бяха прикрепени стегнато към тесния ръкав на трикото й, добре скрити от широката риза на съпруга й, която бе навлякла. Босите й крака тупаха почти безшумно по пустия път.

* * *

Моряците пазеха улицата с пушки, насочени във всички възможни посоки; между тях се търкаляха бавно и почти напълно безшумно тежко натоварени талиги: бяха увили колелата им с парцали и ги бяха смазали щедро с гъша мас. Въоръжени мъже бяха поставени на стратегически места, готови веднага да дадат сигнал при всяко подозрително раздвижване. Влажният вятър донасяше гръмогласен смях и песни. Вълните припляскваха ритмично върху каменната дига: успокоителен, познат звук за нерви, опънати като корабни въжета…

Дан напрегна мускули, вдигна тежкия сандък на гърба си и направи няколко бавни, внимателни стъпки. Когато прехвърли товара си на Рамзи, по слепоочията му се стичаха потни вадички, а дишането му бе ускорено.

— Внимавай, Дан, невестата ти ще изпадне в ярост, ако си нараниш нещо съществено — Рамзи се хилеше, белите му зъби присвяткваха в тъмнината.

— Невестата ми и в момента е сърдита — промърмори той тихо. „И без съмнение е готова да ми издере очите“ — помисли си Дан: виждаше непрекъснато и с обезпокоителна яснота израза на лицето й. Той ще направи всичко възможно, разбира се, да измоли прошката й — ако тя реши отново да разговаря с него. — Къде беше през последния час? — запита той подозрително с ръце на кръста. Срещна дяволития поглед на Рамзи и махна с ръка. — Забрави въпроса ми. Не мисля, че искам да зная — и тръгна за нов сандък.

Скоро бяха натоварени и последните сандъци за баласт на „Тритон“ и Гелън даде знак за буретата с барут. Вкараха в склада четири тумбести бурета, Дан ги отвори и посипа купчинки от запалителния прах по останалите сандъци, скупчени около тях. Преместиха буретата до най-големите и най-скъпи сандъци с алкохол, коприна и подправки. Когато Дан се отправи за „коктейлите“ на Тес, Рамзи го спря.

— Вече не си сам, Дан. Имаш жена, за която трябва да мислиш.

— Нямам намерение да умирам тази нощ, Рам — той го отмести от пътя си и повдигна сандъка със запушените с парцали бутилки. — Считам, че като старши офицер имам право на избор.

— Да, да, сър — отдаде шеговито чест Рамзи, но в очите му нямаше и следа от усмивка: яд го беше, че Дан не му разрешава дори тази малка услуга. — Каква загуба на добро питие — измърмори той, вгледан в тъмните бутилки с ром.

— За мене е истинска мистерия как човек с твоите размери може да понася тази гадост — Дан поклати със съжаление глава и тръгна към вратата. — Обзалагам се, че е прецеждана през мръсни парцали.

Рам стисна устни, за да не се изсмее високо. Знаеше, че приятелят му предпочита по-леките питиета пред силния черен ром, предназначен за моряците му.

— Провери дали пътят е чист — нареди Дан.

Рам излезе да провери дали хората им се бяха прибрали и се върна с черен кон, който досега бе стоял вързан до вратите на склада. Дан го възседна и постави внимателно „коктейлите“ в торбите, завързани за седлото отпред.

— Изчезвай — заповяда той на Рамзи с последната бутилка в ръка. Рамзи отпусна рамене и отвори уста да протестира, но Дан заплашително присви очи. — Това е заповед, О’Кийф.

Рам кимна, скочи неохотно на коня си и се отправи към кея. Не се стърпя да не хвърли поглед назад. Дан бе захапал здраво юздите със зъби, конят заподскача стреснато, когато удари кремъка.

* * *

Тес се загуби. Бе ходила до пристанището, но сега нищо около нея не й изглеждаше познато. Необходимостта да се крие в сенките допълнително я затрудняваше и забавяше. Шумът на морето бе единственият й ориентир. Бе минала вече край две от кръчмите и бе разпознала няколко души от екипажа. „Няма как да ги питам за посоката“ — помисли си тя, благодарна, че тези, които я видяха, я взеха за момче и не й обърнаха внимание.

Спря се на една тъмна пресечка, облегна се на някакъв парапет и се опита да прецени положението си. „Прекалено шумно за един часа през нощта“ — помисли си тя: смях, плач на малки деца и тропот на копита се смесваха с гукането на островните птици.

Нужна й бе цяла минута, преди да осъзнае, че се е движила в кръг. Малко по-надолу, над покривите на ниските къщи наоколо, виждаше ясно сводестите прозорци на къщата и хана зад нея. „По дяволите, Ренфрю, какво стана с чувството ти за ориентация? Дан сигурно е приключил досега“ — реши тя и се отдели от парапета. Бе направила само няколко стъпки, когато до ушите й достигна шумолене. Обърна се бързо с внезапно ускорен пулс и се взря в тъмнината. Кой е зад нея, човек или звяр? Въображението й я понесе на крилата си и тя почти очакваше появата на Джейсън, размахал окървавена брадвичка. Секунда по-късно изпод дървото наблизо се материализира свещеникът и Тес въздъхна с облекчение.

— Госпожа Блакуел? — той се вгледа в нея. — Ти ли си, дете мое?

— А… да, аз съм, отец Джейкъб.

— Но какво, в името на Бога, правиш тук толкова късно? — той се огледа. — Сама?

Тес изправи рамене. Възрастният човек оглеждаше озадачено облеклото й, присвиваше очи към черното й трико, което се виждаше от деколтето на ризата.

— Защо сте се облекли като момче?

— Ъ… аз… бях… ъъъ… — о, боже, не можеше да лъже свещеник! — Търсех Дан — призна си тя накрая. — Мислех, че ще привлека по-малко внимание, ако се облека така — никога досега не се бе чувствала така неудобно в панталони.

Свещеникът се усмихна ласкаво.

— Тогава ще ти помогна да го намериш. Не е безопасно за такова деликатно създание като тебе да ходи по улиците нощно време без придружител — той тръгна решително към нея. „Момичето сигурно се е измъкнало без разрешение“ — помисли си той — знаеше, че съпругът й никога не би допуснал подобно нещо. Възрастният човек едва бе изминал разстоянието между тях, когато като че ли от всички посоки загърмяха копита.

Свещеникът бързо се спусна към нея и я дръпна към себе си. Тя извика остро и се спъна, когато срещу тях се спусна кон. Отец Джейкъб я бутна зад себе си, но втори кон спря зад гърба му точно срещу нея, ездачът му се изсмя грозно — конят му дишаше почти във врата й. Тя инстинктивно отстъпи настрана, за да не попадне под копитата му, когато голяма, черна карета се завъртя на завоя, спря внезапно с пронизително скърцане и блокира последната им възможност за бягство. Свещеникът прошепна нещо на латински. Украсената със злато врата се отвори.

— Елате тук, госпожо — заповяда мазен мъжки глас.

— Само в мечтите ти, драги! Хайде, отче — тя се опита да мине между конете, но ездачите затегнаха кръга около тях и в този миг се чу ясно прещракване. Обърна се бързо към каретата и видя цев на пистолет в ръка, обсипана с пръстени.

— Влизай.

— Недей, момиче!

— Няма, отче — увери тя стареца и се обърна към мъжа с пистолета. — Тук има някаква грешка. Не ви познавам и определено няма да тръгна…

— Предизвикваш ме и ще си го получиш. Убийте попа.

Небрежно подхвърлените думи смразиха сърцето й. Един от ездачите хвърли въже около отеца и го издърпа настрана от Тес. До слепоочието му веднага бе опряно дулото на пистолет.

— Моля ви, не го наранявайте! — замоли се тя, като пристъпи неволно към каретата. — Ще дойда, проклет страхливецо, ще дойда!

— В името на Бога, не! — извика отец Джейкъб, докато се бореше отчаяно със стегналото го въже. — Не отивай! Бягай! Бягай!

— Предупреждавам те да не смееш отново да ме обиждаш, мадам — Тес преглътна с мъка при новата заплаха. — Побързай.

— Не-е-е! — викаше дрезгаво свещеникът и се дърпаше в напразни опити да стигне до нея.

Край нея отекна изстрел, който опърли сплетената й на плитка коса, ушите й зазвъняха. Тя се завъртя рязко и видя стария свещеник да пада на земята сред потоци от кръв, която изтичаше от остатъка от главата му и направи бързо тъмна локва на улицата. Краката й се разтрепериха, стомахът й се преобърна и за част от секундата тя като че ли се вцепени.

— Ти, негоднико! — изкрещя тя, хвърли се към убиеца и задра с нокти лицето му. — За какъв дявол направи това? — ноктите й оставиха кървава следа по бузата му, но той не се помръдна. — Аз се съгласих да дойда, за бога! — кръвта му се стичаше по върховете на пръстите й и даваше някаква слаба утеха.

— Свидетелите, милинка, са винаги нежелани — каза той и Тес се смръзна. Тонът му бе гладък и прекалено контролиран за това, което бе извършил само преди минута.

Оглушителен взрив разтърси нощта и земята потрепери от силата му. Той сграбчи ръката й и я изтегли рязко в каретата, като я блъсна грубо в срещуположната стена и тя падна в краката му. Над главата й мъжът бутна настрана червена завеса с дулото на пистолета си. Експлозиите следваха безразборно една след друга, пламъци обагриха нощното небе и осветиха лицето му. Пръстите му се забиха в ръката й и това бе единствената му реакция. Улицата се изпълни с хора, които тичаха към пристанището. Той пусна завесата с безизразно лице и бавно се обърна към нея. „Той ще ме убие“ — помисли си тя, докато се бореше отчаяно да се освободи от грубата му хватка и го риташе бясно със силните си крака. Той изсумтя при един от ударите, после съвсем спокойно я удари по главата с дръжката на пистолета. В черепа й избухна болка и неясният му силует заплува пред очите й: студени, красиви черти под руса коса… Той спря погледа си на кръвта, която Тес усещаше да се стича по бузата й, и оголи зъби в жестока усмивка. После пред очите й падна черна пелена и тя се отпусна в безсъзнание на пода.

* * *

Дървото запуши и след миг буйни пламъци затанцуваха като развяна от вятър оранжева коприна.

Посипаният върху сандъците барутен прах засъска, огнената пътечка бързо напредваше към буретата с барут. Дан запали с кремъка си парцала, вмъкнат в последната бутилка ром, и я хвърли в склада, сграбчи бързо юздата и пришпори коня. Изплашеното животно изхвърча през отворената врата секунди преди първата експлозия. Останки от сградата се разхвърчаха във въздуха, над главата му се понесоха горящи късове дърво и падаха пред краката на коня. Той умело се промъкваше през горящите отпадъци, опита се да увеличи бързината на коня. Не видя парчето горяща греда, която се спусна върху него от небето, но тялото му се разтърси от болката на удара, който го събори от коня.

* * *

Уитингам се събуди още при първата експлозия. Скочи от леглото и изтича до прозореца. Очите му се разшириха. В тях се отрази пулсиращият отблясък на пламъците, очертани ярко на фона на нощното небе. Складовете му!

— Проклятие! Хиляди проклети дяволи!

Грабна бричовете и ги нахлу върху нощницата. Грабна заредения пистолет, който държеше на нощното шкафче, и го натика в колана си, взе още патрони и изскочи от стаята. Ще убие Филип. Този негодник си бе прибрал парите и сега бе унищожил складовете — точно в неговия дух! „Дневниците! — паникьоса се той допълнително. — Трябва да ги унищожа, те са доказателство!“ В бързината едва не падна по стълбите, блъсна се във вратата и спря за миг да си поеме дъх и да извика на прислугата за каретата. Отвори външната врата и изтича навън потънал в пот и с изкривена нощна шапка, когато внезапно се спъна и се търколи по каменните стъпала.

— Колко любезно от твоя страна да се присъединиш към нас, Уитингам — Найджел погледна ботушите пред лицето си и бавно вдигна поглед до цевта на пистолета, насочен към носа му. Погледна собственика му и младият рус мъж се засмя. — Да не би случайно да тичаше за тези тефтери? — запита го той и размаха триумфално дневниците пред носа му.

Найджел простена и усмивката на мъжа изчезна, изражението му се вледени.

— По заповед на президента, Джордж Вашингтон, те обвинявам в предателство на морските интереси на Съединените американски щати. Ясно ли е, сър?

Найджел се изправи с мъка, като сипеше прах и камъчета пред краката на младия мъж.

— Кой сте вие и какво ви дава право…

— Ето какво ми дава право, сър — Гелън Торп му показа документи, върна ги внимателно във вътрешния джоб на палтото и заповяда на хората си да оковат дебелия нисък мъж.

* * *

Дан седеше на столче за доене в обора, облегнал глава на рамката на вратата. Стискаше зъби, за да не вика от болка: Дънкан мажеше с мехлем ръката му.

— Това е нейна работа — мърмореше Дънкан, докато го превързваше.

Дан го погледна.

— Съмнявам се дали тази нощ ще поиска да направи това така внимателно, както тебе, приятелю. Така ти се пада.

Дан отново го погледна, този път с изненада.

— Наистина ли мислиш, че трябваше да я взема с нас?

Старият моряк замълча за миг.

— Да. Тя не е като другите жени, Дан. Може да бъде истински другар и да се бори за себе си.

— Тя е моя съпруга. Как може да не разбереш, точно ти, че не смея да я подлагам на рискове? — Дънкан се засмя, но стегна добре краищата на превръзката и Дан се сви от болка. — Стига, старче! Може би ще боли по-малко, ако се подложа на безмилостните камшици на… — Дан сгъна изгорената си ръка.

— Разбирам те — въздъхна Дънкан, изправи се на крака и погледна замислено младия капитан. — Моята Меги бе като твоята невеста, с остър език и буен дух… Готова да се втурне срещу англичаните, въоръжена само с тенджерите и чайниците си, стига да й бях разрешил. И тя се наложи и пак участва — събираше информация и я предаваше на нашата армия… — очите му се замъглиха и той отмести поглед. Болката от загубата все още разяждаше гърдите му. След десет години само простото споменаване на името й го поставяше на колене. — Не можах да я спра да върши това, което искаше — не, което бе нужно да направи, момчето ми. Все едно да се опиташ да спреш утрото… Твоята Тес, Господ да я благослови, има сърцето на Меги — погледна го отново и му се усмихна ласкаво. — Ти живееш опасен живот, момче. И сега не е време да глезиш жена си заради собственото си спокойствие. Това ще разруши любовта й. Аз и Меги… не ни бе дадена възможност да се сдобрим, преди тя да… — той преглътна с труд и адамовата му ябълка подскочи.

Дан се изправи и нежно стисна рамото на стареца.

— Разбрах, Дънкан. Благодаря ти.

Дънкан му обърна гръб.

— Отивай, какво чакаш? — махна с ръка. — Тя ще ми одере кожата, ако разбере, че съм те задържал.

Дан закрачи бързо към кухненската врата, горящ от желание да се сдобри с Тес. Миришеше на дим и ром и за миг се замисли дали да не се измие и преоблече, преди да се качи при нея, но желанието му да я прегърне не му разреши да се бави повече. Прескочи стъпалата към кухнята и блъсна вратата. Мъжете, пръснати из кухнята, го посрещнаха с колективна въздишка на облекчение и прошепнатите благодарности към Бога стоплиха сърцето му.

Те вдигнаха за поздрав халбите си.

— Успешен план, сър.

— Пия за здравето на госпожа Блакуел — и за нейните добре приготвени… какво беше, Гелън?

— Мисля, „коктейли Молотов“, господин Финч.

— Тя не е ли тук? — огледа се Дан.

— Не, сър. Не е слизала при нас.

Няколко души го погледнаха загрижено. Дан грабна подадената му халба, прогони вкуса на дим от гърлото си, пъхна халбата си в ръцете на Арън и излезе от кухнята. Изкачи стълбите и освободи с жест пазачите пред вратата на спалнята им.

— Вече няколко часа не настоява да я пуснем, сър — съобщи Сайкс. — Господ да я благослови, доста труд положи.

Дан кимна рязко; чувстваше се още по-виновен за начина, по който се бе отнесъл към нея. Бе я заключил! Къде му е бил умът? Изчака моряците да слязат на долния етаж и тогава завъртя ключа и отвори вратата. Погледна леглото: то бе намачкано и вдлъбнатината на възглавницата му подсказа, че тя е била там. Намръщи се, влезе в стаята и я повика. Отвореният прозорец привлече погледа му, потърси с очи черната дреха — и разбра дълбочината на болката, която й бе причинил. Тя бе напуснала къщата.