Ейми Фетцър
Тес (1)

Глава 1

Корал Кий, Флорида 1989

Тес Ренфрю изгаси двигателя на своя Мустанг, модел 1965 година, и се вторачи в кормилото.

Тя бе уплашена.

Това беше наистина глупаво.

Ако я хванеха, щяха да я арестуват. Дори ако Пени я подкрепеше и Слоун престанеше да си вири носа и се поддадеше на заплахата й за изнудване, тя щеше да получи присъда. Никоя нормална майка не би й позволила отново да тренира дете. С кариерата й щеше да е свършено завинаги.

— Много просто — каза тя на декоративната конска фигура от емблемата. — Не се оставяй да те хванат.

Тя вдигна поглед от голата площадка пред Ротмиър Билдинг — бялата крепост, напомняща за Цитаделата. Беше стара, един архитектурен блян в стила на осемнадесети век — напукан хоросан, вити железни перила, донякъде готическа на вид с широките первази около прозорците и декоративните зъбци по протежение на покрива.

Ставаха за опора при катерене.

Щеше да е лесно, ако не беше фактът, че имаше алармена система. Тя можеше да потвърди това заради малката сребърна плочка на каменната колона близо до желязната врата. Нищо, което да подсказва на крадеца какво го очаква.

Като пъхна една дъвка „Джуси Фрут“ в устата си, тя опипа закачената си с фиба коса и нахлупи вълнена шапка върху абаносовочерната маса. Заключи обемистата си чанта в кутията и прикрепи ключа към крака си заедно с един комплект шперцове. Усмихна се. Всъщност беше й го дал баща й. Неведнъж я бяха викали да отваря коли или домове със забравени вътре ключове. Вторият й баща беше известен с това. Тя отваряше заключени врати като хоби, заради предизвикателството, а не за да краде. Този период от живота й отдавна бе отминал.

Но това тази вечер си беше кражба. Независимо че имаше унищожително доказателство, което можеше да разруши кариерата на приятелката й, че заради самодоволното тържество от отмъщението си Слоун бе позволил да изтече ценна информация и че Тес знаеше в коя стая кое чекмедже да претърси. Пени беше права. Това не беше колежанска лудория. Не и този път, скръцна със зъби тя, бясна от мисълта какво щяха да струват на нея и на Пени игричките на Слоун Ротмиър, ако се провалеше.

В колежа Тес бе задигнала едно кристално преспапие от бюрото на декана. Беше им направило впечатление, че деканът Уингейт поглаждаше кристалното кълбо точно преди да ти предрече доживотно слугуване в кафене или да те изкара от кожата ти. Бе се качила в административната сграда и го бе откраднала, а след това изчака целият университетски кампус да открие липсата му и деканът да се покрие с най-прелестния пурпурен оттенък, преди да го върне. Само сестрите от Делта Пи знаеха кой всъщност го бе взел, но те се бяха заклели да пазят тайна. Това бе преди повече от шест години.

„Да видим дали все още ме бива“ — подкани се тя и излезе от старата кола. Спусна гюрука, заключи го, а след това потъна в сянката. В продължение на половин час наблюдава движението около старата сграда. Тишина. Тъмнина. Господи, какво спокойствие. Никакви котки, кучета, дори мухи. Нищо. Усещаше как тялото й се поти под плътно прилепналата памучна блуза. След като най-после овладя нервите си, тя натърка ръцете си с колофон, пристъпи към оградата и сграбчи железните пръчки. С мощен тласък повдигна тялото си, докато талията й се озова на нивото на железните шипове. Бавно разпери крака, прехвърли ги над оградата, после се сви, застина за миг с впити в железата ръце и се пусна. След като се спусна тихо на земята, тя бързо залегна. Десетка за трудност, също толкова за изпълнението и за приземяването, Ренфрю. Изтича през изкуствената морава към зданието и се залепи за студения камък. Хладнокръвно установи разположението на стаята и планира маршрута си. Верандата, прозореца, пилона, прозореца.

Чиста работа. Протегна ръце, приклекна, подскочи и силните й пръсти се вкопчиха в ръба на верандата. Като се изви около него, тя се покатери отгоре й. „Точно както когато бях на осем години и татко ме хвана“ — помисли си тя. Както си стоеше там, тя се обърна с лице към стената и като се стремеше да пази равновесие, тръгна по декоративния перваз към прозореца по-горе. Четири инча, колко хубаво. Като се залавяше с пръстите на ръцете и на краката си за металните орнаменти, тя си проправи път и се хвана за режещия ръб. Секунди по-късно беше над прозореца, върху назъбения корниз.

„Концентрирай се. Поеми дълбоко дъх.“ Сивите й като цигарен дим очи се впериха в пилона на няколко фута встрани и над нея, перпендикулярно на стената. Единственият звук бе свистенето на въздуха от тежестта на тялото й, когато се хвърли встрани, хвана се за пилона и описа пълен кръг около него. Инч след инч ръцете й се придвижваха към стената. Изопна се и пусна краката си надолу, докато достигнаха винтовете и скобите, които прикрепяха пилона. Господи, каква тъмница. Ако не бяха сребърните отблясъци от пилона, Тес не би могла да разбере какво докосват стъпалата й. Още една десетка. Не. Осем и половина. „Още едно ниво“ — помисли си тя, като се изправи внимателно и погледна над главата си. Стаята беше на около пет фута встрани и също толкова нагоре. Нямаше перваз. Сега какво? Лицето й се залепи за каменната стена. Тес напрегна мускулите си до краен предел, докато търсеше вдлъбнатини, достатъчно големи за сигурно залавяне. Усмихна се, когато намери малките ниши.

„Спайдърмен, Спайдърмен. Прави всичко, което умее паякът — тананикаше си тя мелодията, докато предъвкваше и се катереше. — Може ли да се премята? Да.“ Пръстите на ръцете и краката й бяха впити в старите пукнатини.

Тес беше подвижна, много силна, но въпреки това грациозна. Това я направи шампионка по гимнастика. Беше се специализирала на греда и смесена успоредка. Не се страхуваше от височината; уличното хлапе в нея укрепваше с малкото приключения в иначе скучния й живот. Но доведената дъщеря на морския офицер, който я отгледа със строги предписания за чест, се бунтуваше срещу това, което вършеше. Баща й изобщо не би го одобрил. Нито пък майка й. Внезапно чувство на вина прониза сърцето й. „Те са си отишли, а Пени се нуждае от мен. Съвземи се и го преодолей, Тес“ — каза си тя и отстрани тази мисъл, когато стигна до прозореца. Застанала на колене, тя откъсна четири ивици от металната лента, която бе намотала около китките си, и ги прикрепи към стъклото под ключалките на прозореца. Алармени проводници и тя се надяваше, че ще задействат. Ако ли пък не, щеше да се озове в затвора не по-късно от час.

Като извади ножчето за стъкло, пъхнато при шперцовете, тя изряза малък кръг в прозореца. Звукът беше стържещ, приличаше на драскане с нокти върху черна дъска. След това залепи дъвката си за стъклото, почука върху линията на прореза и дръпна. То изскочи лесно. Постави го на прага от дясната си страна. Внимателно плъзна ръката си в дупката с нещо, което приличаше на клечка за зъби, и започна да разработва ключалката. Пот изби по горната й устна; облиза я. „Почти свърши — тя измъкна шперца. — Болят ме коленете. Не мисли за това.“

Тес чу шум и замръзна. Стъпки. Тежки стъпки. Сърцето й заби толкова силно, че който и да идваше, би го чул, помисли си тя. Ужасът събуди такова количество адреналин, че кръвта циркулираше във вените й подобно на вълни в Арктическо море.

Като балансираше на колене, с една ръка сграбчила зазиданата рамка на прозореца, а другата на път да бъде нарязана на ивици, тя изчака със затаен дъх и стегнати мускули звукът да заглъхне, а след това с рекордна бързина се справи с ключалката. Стига вече! Не си струваше да бере такъв страх. След две врътвания и три изпъшквания тя изскочи. Тес открехна прозореца, промуши се в стаята и Джеймс Бонд би бил горд от начина, по който счупи ключалката на бюрото и издърпа най-долното чекмедже отдясно. Там беше. Обемист плик от обикновена амбалажна хартия. Започна да натъпква пакета под трикото си, но се спря; съвестта я накара да го отвори, за да провери дали беше истина това, което твърдеше Слоун. „Рискувам всичко заради това“ — помисли си тя, докато претегляше на ръка тежестта на пакета. Косите на тила й внезапно настръхнаха, когато втренченият й поглед забеляза следящо я око на портрета, закачен високо на стената зад бюрото. Секундите, които загуби, бяха най-голямата й грешка. Глухите звуци от стъпки я стъписаха. Тя пъхна пакета под връхната си дреха, издърпа ръкава надолу по ръката си и го стисна здраво с пръсти, за да не оставя следи, след което се втурна към прозореца и изскочи навън. Тъкмо затваряше прозореца, когато вратата се отвори с трясък. Светлина обля стаята и, без съмнение, шокираното й лице. Някой я посочи.

— Ето я! — чу тя и две набити фигури се спуснаха към нея.

„Ох, по дяволите!“ Тя се изправи и без да мисли, се завъртя и се хвърли към отстоящия на десет фута пилон. Хвана го, слава богу, но въртящият момент я преметна два пъти около него.

— Ей, ти! Стой или ще стрелям!

„Да стреля? Боже мили, та това се случва само на кино! Ян Флеминг, отпиши ме този път“ — помисли си тя, докато безпомощното й тяло обикаляше пилона. Тя се пусна. Тялото й наподобяваше тънко черно копие, докато се носеше във въздуха към покрива на верандата. Непривичната скорост я изтласка напред, тя не успя да се задържи за ръба и се сгромоляса болезнено върху глинените саксии с изкуствени рододендрони и папрати, разпилени като парцалени кукли в далечния ъгъл. Изглежда, всичко Ротмиъровско бе фалшиво, реши тя, плю върху изкуствения мъх и бързо се изправи. Побърза към оградата; странни шумове засилваха паниката й. Приличаха на думкания, меки и ефирни, и на плахо скимтене. Очите й се разшириха, а босите й ходила потъваха в изкуствената трева. Проклет шумозаглушител! Тялото й се тръшна върху островърхата ограда, но не можеше да чака болката да отзвучи. Като се оттласна, тя несръчно прехвърли и двата си крака отгоре и се отдалечи така, като че ли бяха развързали по петите й глутница добермани. Две и половина за изпълнение. Десетка за трудност.

Тя побягна. Дробовете й горяха. Коленете й кървяха. Шапката й падна и лъскавата й коса се разпиля по гърба й. Голите й стъпала шляпаха по бетона. О, Тес. Важни клечки. Голяма неприятност! Ръцете й трепереха, докато откъсна ключа на колата от крака си и го мушна в ключалката. Кучета лаеха, чуваше се стържене на метал, ревяха машини.

Не гледай. Не гледай.

Тя отвори вратата и буквално се залепи за шофьорската седалка. Пое дълбоко въздух, за да не направи някоя глупост и да задави двигателя, и 24-годишната вишневочервена антика запали от първия път. Тес загря гумите още до първата пресечка. Приближаващи се светлини се отразиха от огледалото й за обратно виждане, отдръпнаха се, след това станаха по-големи, по-ярки, толкова близо, че дори можеше да види хромираните фарове. Те блъснаха нейния старичък „Мустанг“, а лицето й едва избегна удара на кормилото, преди да завие. Черната кола започна да се движи успоредно и някой стреля по нея. Инстинктивно се наведе и в същия момент седалката до нея се разтърси, което бе последвано от звук, подобен на този при чупене на тънък лед в басейн. Погледна в огледалото и сърцето й заседна в гърлото. Задното й стъкло беше пробито, напуканият лабиринт от подобни на паяжина жилки беше на път да рухне.

„Исусе! Кого правех на глупак, като опитвах това?“ — помисли си тя ужасена.

Нямаше възможност да погледне седалката на колата, но знаеше, че там има куршум, заседнал под старата кожена тапицерия. Кракът й смаза педала, когато друго безшумно торпедо издрънча някъде из ламарините. Гумите изсвириха.

Тес безразсъдно подкара колата по всички странични улици, които си спомняше от колежа, а и по някои, които не познаваше, докато не се увери, че ги е оставила далеч зад себе си. След като се измъкна от Седемстотин и единадесета, тя угаси двигателя; усещаше сърцето си да пулсира във всяка фибра на тялото. Като бръкна под дрехата си за пакета, тя тръсна напоения с пот документ на седалката. Гледа го свирепо няколко мига, след което го грабна, неуверено разчупи восъчния печат и изтърси съдържанието му в скута си.

„Тази малка кучка!“ — Тес Ренфрю знаеше без съмнение, че тази вечер е била готова. Да умре.