Колийн Маккълоу
Венец от трева (31)

След като според думите на малкия Цезар омагьоса Катон Консул и го лиши от възможността да воюва срещу марсите, Луций Корнелий Сула предприе всички нужни ходове, за да възвърне в римски ръце териториите, отнети от италийците. Макар официалният му пост да продължаваше да бъде този на висш легат, той фактически се беше превърнал в главнокомандващ целия южен театър на бойните действия. Сула беше сигурен, че никой от консулите, още по-малко от сенаторите, би му се бъркал в работата — стига, разбира се, той да постигнеше поне някакви успехи. Италия беше уморена; от двамата водачи на италийските народи единият — марсът Квинт Попедий Силон — дори би приел да капитулира, ако не беше другият — самнитът Гай Папий Мутил — да го възпре. Сула добре познаваше самнитския нрав и беше сигурен, че докато Мутил не се убеди в пълното поражение на войските си, никога не би се съгласил на мир с Рим.

Първото, което Сула стори, представляваше тайна и съвсем изненадваща маневра. За свое щастие той разполагаше с човека, който да я извърши както трябва. Ако планът успееше, щеше да ознаменува началото на самнитския край и пълната римска победа в Южна Италия. Без дори да съобщи на Катул Цезар в Капуа с каква цел изтегля двата най-добри легиона от армията, действаща в Кампания, Сула ги натовари посред тъмна нощ на товарните кораби, закотвени в пристанището Путеоли.

Начело на легионите застана легатът Гай Косконий, който получи от началника си съвсем ясни и подробни заповеди. Трябваше да заобиколи южния край на италийския ботуш и да акостира по източните му брегове някъде около град Апенеста в Апулия. Пътуването можеше да се раздели на три големи отсечки. По време на първата — на юг, покрай западното крайбрежие на полуострова — никой нямаше да се учуди кой знае колко от римската ескадра; из цяла Италия се разнасяха слухове за поредното въстание в Сицилия и в това, легионите да се запътят към острова, нямаше нищо нелогично. През втория етап от голямата обиколка корабите щяха да следват все така брега и да се правят, че целта им е да снабдят с провизии откъснатите римски градове като Кротон, Тарент и Брундизиум. Във всяко едно от пристанищата офицерите усилено трябваше да разправят как отивали към Мала Азия. За по-голяма сигурност Сула беше говорил и на войниците, че задачата им се отнася именно до далечната задморска провинция. Когато най-после ескадрата напуснеше Брундизиум и предприемеше последната, най-кратка, част от пътуването си, всички жители на града трябваше да останат с впечатлението, че легионите отиват в македонското пристанище Аполония, от отсрещната страна на Адриатика.

— След Брундизиум — предупреждаваше подчинения си Сула — да не сте помислили да се доближите до брега. Едва когато стигнете крайната си спирка, тогава ще акостирате и ще излезете на сушата. Къде точно да стане това, оставям на теб. Нека мястото бъде тихо и спокойно, а ти не бързай с първия си удар. Изчакай легионите ти да се приготвят и чак тогава влез в сражение. Целта ти е да е освободиш Минуциевия път на юг от Ларинум и Апиевия на юг от Аскулум Алулиум. Щом успееш и в двете, съсредоточаваш силите си срещу Източен Самниум. Докато изпълниш всичко това, аз вече ще съм тръгнал по суша на изток и ще чакам да се срещнем.

Косконий беше доволен от възможността да се отличи. Знаеше, че с двата легиона, които Сула му предоставяше, той има всички шансове да успее в начинанието и да оправдае оказаното му доверие. И все пак предпочиташе да си мълчи и само да слуша последните нареждания на благодетеля си.

— Помни, Гай Косконий, гледай да останете повечко на море — допълни Сула. — Не искам да изминавате повече от двайсет и пет мили на ден. Сега сме краят на март. Нека излезете на бреговете край Апенеста след около петдесет дни. Ако пристигнете по-рано и влезете в бой с италийците, няма да мога да ви се притека на помощ. Тези петдесет дни са ми нужни, за да си върна всички пристанища в залива Кратер и да изтикам Мутил от Западна Кампания. Едва след като успея и в едното, и в другото, ще мога да потегля на изток.

— Тъй като заобикалянето на полуострова по вода не е лесна работа, по-добре, че ми оставяш тези петдесет дни, Луций Корнелий — увери го Косконий.

— Ако трябва да гребете, ще гребете.

— Точно след петдесет дни ще бъда там, където ми е наредено, Луций Корнелий. Можеш да разчиташ на точността ми.

— Да не си загубил нито един войник, да не говорим за кораб.

— Всеки от корабите ми си има своя добър капитан, всеки от капитаните — своя добър лоцман. Флотилията ни е осигурена срещу всички ситуации, които биха могли да възникнат по пътя. Няма причина да не изпълня всичко според нарежданията ти. Ще стигнем Брундизиум възможно най-бързо и ще останем в пристанището възможно най-дълго. Ще акостираме в Апулия, когато трябва — нито ден по-рано, нито ден по-късно.

— Чудесно! И помни още нещо, Гай Косконий, съюзникът, на когото най-много трябва да се уповаваш, е богинята Фортуна. Всеки ден ще й поднасяш нещо в дар. Ако тя те обикне така, както винаги е обичала мен, всичко ще бъде както го желаем.

 

 

Флотилията, натоварена с двата легиона на Косконий, напусна пристанището на Путеоли още на следващия ден. Предстоеше й тежка борба с всички природни елементи; единственият, който можеше да се окаже в нейна полза, беше късметът. Сула изчака и последния кораб да се скрие зад хоризонта, след което бързо се върна в Капуа и оттам продължи за Помпей. Трябваше да организира едновременно нападение по суша и по вода, защото крепостта бе добре защитена откъм устието на река Сарн, където се намираше пристанището й. Сула мислеше да бомбардира града със запалени стрели, изпращани от римската флотилия в реката.

Измъчваше го една тревожна мисъл, която можеше да се окаже и необоснована, но така и не можеше да я пропъди. Флотилията, закотвена пред подстъпите на града, беше поверена на човек, комуто нямаше абсолютно никакво доверие — не друг, а Авъл Постумий Албин. Преди двайсет години същият този Авъл Постумий Албин беше предизвикал с неразумните си действия Югуртинската война в Нумидия. Оттогава досега нищо в чепатия му характер не се беше променило.

Когато получи заповед от Сула да напусне с корабите си пристанището на Неапол и да се появи пред Помпей, Авъл Албин си постави за цел най-напред да покаже на моряците си кой ще командва на борда… И какво ще се случи на всеки, който не скача като на пружина при всяко щракване с пръсти на началника си. Но моряците и войниците от корабите бяха все потомствени гърци от Кампания и възприеха демонстрацията му на авторитет като лична, при това непростима обида. Подобно на Катон Консул и Авъл Албин беше позорно замерян с тази разлика, че моряците нямаха под ръка суха пръст, а само чакъл. Като резултат от недоразумението Авъл Постумий Албин умря.

За щастие Сула се намираше наблизо и когато новините за извършеното убийство го достигнаха, той повери войските си на Тит Дидий и бързо се озова в Неапол. Там щеше да преговаря лично с бунтовниците. За свой помощник взе последния си легат Метел Пий Прасчо Младши. Със забележително спокойствие той изслуша разгорещените оправдания на бунтовниците и накрая с леден глас им заяви:

— Страхувам се, че ще трябва да се примиря с факта, че по-добри моряци от вас римската морска история не познава. Иначе едва ли бих могъл да забравя позорното убийство на Авъл Постумий Албин?

Най-накрая назначи за адмирал на неаполската ескадра Публий Габиний и въпросът с бунта привърши окончателно.

През цялото време Метел Пий не се беше осмелил да продума. Отвори си устата едва когато със Сула бяха отново на път и се опитваха да настигнат легионите. С възмущение попита:

— Луций Корнелий, да не би да смяташ, че извършеното не заслужава никакво наказание?

Сула килна на една страна сламената си шапка и стрелна приятеля си с поглед.

— Да, Квинт Цецилий, смятам.

— Но за подобно деяние виновниците трябва да бъдат лишени от гражданство, да бъдат налагани с камшик!

— Да, по подобен начин биха постъпили повечето римски началници… Толкова по-зле за тях. И понеже се уверявам, че и ти самият разсъждаваш като глупав римски военачалник, ще ти обясня мотивите си да реагирам така необяснимо. То не че е трудно и сам да се сетиш… — И като започна да брои пръстите на дясната си ръка, Сула започна да изрежда: — Първо, не можем да си позволим загубата на всички тези хора. Лично Отацилий ги е обучавал и по-добра стока от тях трудно ще намериш. Второ, възхищавам се от благоразумието им навреме да се отърват от човек, който не би могъл да ги командва, както трябва, най-много би ги отвел към напразна гибел. Трето, аз не исках Авъл Албин на този пост! За жалост обаче той е бил консул и не можех по законен път да се освободя от него.

И като вдигна три пръста, Сула се извърна към смаяния Прасчо.

— Нека ти кажа нещо, Квинт Цецилий. Ако зависеше от мен, в щаба ми нямаше да остане нито един самонадеян и бездарен глупак като Авъл Албин… Нито един! Не бих се примирил нито с покойния консул Луп, за когото никой не съжалява, нито със сегашния — Катон Лициниан. Възложих командването на морските ни сили на Авъл Албин просто защото смятах, че във флотата ще стори най-малко бели. Как мога да наказвам хората, че са извършили нещо, което при подобни обстоятелства лично бих сторил вместо тях? Освен това моряците сами се поставиха в положение, в което единствено от моето благоволение зависи дали ще си запазят гражданството или не. Сега знаят, че пред тях няма друг избор, освен да се бият като лъвове заради своя началник… който иначе би могъл да ги накаже заради извършеното. И на пето място, мен не ме е грижа, дали в римската армия има крадци и убийци. Стига да се бият добре, всички легионери за мен са еднакви.

Сула нервно махна с ръка, сякаш искаше да отсече невидимите глави на противниците си. Метел Пий отвори уста да му отговори, но сериозно се замисли дали си струва и най-накрая мъдро я затвори отново.

 

 

Там, където пътят към Помпей се разделяше на две, за да стигне с едното си разклонение пред Везувийската порта, а с другото — пред Херкуланската, Сула спря легионите и им заповяда да издигнат добре укрепен лагер. Докато цялата му армия се настани зад рововете и палисадите, флотилията пристигна в устието на реката и започна да изпраща запалени главни пред крепостните стени на Помпей. Дори и най-опитният центурион в цялата римска армия да беше командвал войниците от корабите, пак не биха се справили толкова добре, колкото след извършеното убийства на бившия консул. Само по уплашените лица на войниците по крепостните кули човек можеше да съди за голямата им тревога. От всички методи за водене на бойни действия използването на огъня открай време се смяташе за най-страшния.

Това, че защитниците на града бяха пратили спешен зов за помощ, пролича още на следващия ден, когато под стените на града се появи цялата самнитска армия, превъзхождаща силите на Сула с поне десет хиляди души. Построени в боен ред, самнитите се спряха на някакви си триста крачки от лагера на римляните. Около една трета от двайсетте хиляди легионери на Сула тъкмо бяха излезли да събират фураж и стояха откъснати от началника си. С навъсено лице Сула излезе лично на палисадата и придружен от Метел Пий и Тит Дидий, се заслуша в подигравките, които вятърът донасяше откъм стените на града. Общо взето, нито те, нито идването на цялата самнитска армия не бяха му направили впечатление.

— Да се свири сбор! — нареди на двамата си легати.

Тит Дидий вече се беше обърнал на другата страна, когато Метел Пий го хвана за ръката.

— Луций Корнелий, не можем да излезем и да се бием очи в очи с тези пълчища! — извика от уплаха Прасчо Младши. — Ще ни насекат на парченца!

— Но не можем и да не излезем да се бием очи в очи с тях — отвърна му сухо. — Насреща ни е Луций Клуенций, а той няма намерение скоро да си тръгва. Ако го оставя да построи лагер като нашия, ще се повтори цялата история от Ацера. А аз няма да позволя четири римски легиона да останат в продължение на месеци на едно място, докато на цяла Италия й се вдига самочувствието. Нека се знае, че Рим е способен да си върне със собствени сили всичко, което досега му е било отнето през войната! И ако това не ти се струва достатъчно обяснение, Квинт Цецилий, нека ти напомня, че когато частите, пратени за фураж, се завърнат при лагера, те ще се окажат съвсем сами срещу цялата самнитска армия. Вече няма как да ги предупредим за пристигането на врага, а те няма как да се измъкнат от клането, което им се готви!

Дидий също изгледа колегата си Метел с нескрито презрение и издърпа ръката си от неговата.

— Отивам да свикам сбор — заяви.

За пръв път от много време насам Сула смени сламената си шапка с истински боен шлем. С пъргава походка се изкачи на дървената трибуна в центъра на лагера и се обърна към войниците, които му бяха останали под ръка — по-малко от тринайсет хиляди души.

— Всички добре разбирате какво ви чака! — викаше той с пълно гърло. — Тълпа от самнити, които ни превъзхождат почти три пъти в численост! Но на Сула вече му омръзна да гледа как римските легиони ядат бой от някакви си самнити; омръзна му да гледа как някакви си самнити се разпореждат като с бащиния с римски градове! Можем ли още да се гордеем, че сме римляни, когато цял Рим отстъпва пред самнитските разбойници? Не можем. Нека наново докажем какво значи да си истински римлянин. Нека Сула им покаже на тези диваци какво е това римска армия! Ако трябва, и сам ще изляза да се бия, но вие дали ще ме оставите сам? Дали, питам. Няма ли и вие да дойдете след мен? Нима по-малко от мен се гордеете, че сте римляни? Нима на вас не ви е омръзнало да слушате за самнитските безчинства?

Армията му отговори като един човек. Сула трябваше да изчака няколко минути, преди да продължи.

— Те трябва да си вървят! — изкрещя той още по-силно. — Всички самнити трябва да си заминат! Помпей е наш град! Самнитите, които сега са се разположили зад стените му, са избили хиляди римски граждани; същите тези убийци още се топлят на сигурно и си въобразяват, че трийсетхилядната им армия ще ги защити. Затова и са се осмелили да си покажат носовете, да ни се подиграват, да ни се плезят и да замерват с камъни! Е, нека им докажем, че напразно се надяват! Нека се изправим очи в очи срещу самнитската пасмина, и то преди другарите ни да се върнат от обиколката си. Когато предните им редици се приближат до лагера, нашите бойни викове ще ги подканят и те да грабнат оръжието и да ни помогнат! Чувате ли ме какво ви говоря? Трябва да устоим на самнитите, докато другарите ни се завърнат. Когато те пристигнат, сигурен съм, че като истински римляни ще се хвърлят в гърба на врага, за да го смажат!

Словата на пълководеца отново бяха посрещнати с възторг. Сула слезе от трибуната с гол меч в ръка и начело на добре построена колона войници се втурна към предния изход на лагера. Други две колони се насочиха към страничните.

Толкова светкавично се разгърнаха силите на римляните, че Клуенций, който дори и не предполагаше такава бърза развръзка, едва има време да подреди войските си за отбрана. Хладнокръвен и смел, той добре водеше командването на войските си и нито за миг не отстъпи спечеления терен. Още при първата неуспешна атака срещу самнитските редици римляните бяха готови да се огънат под численото превъзходство на противника, но Сула, застанал все тъй в най-предната редица, не отстъпи дори на сантиметър. Войниците му пък, като го гледаха как се сражава като обезумял, забравиха всякаква мисъл за отстъпление. В продължение на цял час римляни и самнити се държаха за гушите и безмилостно се колеха едни други. През продължителната война генералните сражения се бяха оказали недостатъчни да решат изхода на конфликта; точно днес обаче и двете страни разбираха, че ако се оставят да бъдат победени, нищо чудно повече никога да не стъпят на крака.

Твърде много опитни бойци намериха смъртта си в това решително сражение, но точно когато Сула се замисляше дали да даде сигнал за отстъпление или да осъди легионите си на геройска смърт, самнитските редици изведнъж се изкривиха, враговете започнаха да се отдръпват встрани и да се събират. Римските части, тръгнали за фураж из областта, най-сетне се завръщаха и със свежи сили се хвърляха в борбата. Щом усети, че самнитите са ударени в гръб, Сула започна да крещи, че Рим е непобедим, и поведе легионите напред. Но Клуенций успя да удържи войската си и твърдо защитаваше всяка педя земя. В продължение на цял час самнитите не искаха да се примирят с поражението. Едва когато предводителят им се увери, че битката е изгубена, той подреди частите си в колона и с меч в ръка си запроправя път сред малочислените римски части откъм тила си. Щом се измъкнаха от вражия обръч, самнитите се насочиха към близкия град Нола.

Дълго време Нола представляваше символът на италийското предизвикателство срещу римската власт. Всички в Рим знаеха за трагичната участ на войници и офицери, които жителите на града бяха държали гладни в свинската кочина, затова Нола повече не можеше да рискува. Когато Клуенций се появи пред портите на града начело на повече от двайсет хиляди самнитски войници, когато на по-малко от два километра зад гърба им бързаха да ги стигнат легионите на Сула, ноланците просто отказаха да отворят. Горе, на върха на високите, наскоро доукрепявани и наглед непревземаеми крепостни стени стояха градските магистрати и с безразличие слушаха напразните молби на Луций Клуенций. Едва когато предните редици на римляните се показаха и се приготвиха за атака, вратите, пред които Клуенций беше застанал, като по чудо се отвориха. Но това беше една от малките градски порти, неспособна да пропусне цялата самнитска армия за толкова кратко време. Колкото и да умоляваха събратята си за помощ, магистратите останаха глухи.

Ако под стените на Помпей се беше водило равностойно сражение, то това при Нола се превърна в същинско клане. Смаяни от предателството на ноланците, притиснати между кулите на крепостта, където дори не можеха да се разгърнат в боен ред, самнитите претърпяха катастрофално поражение. Лично Сула закла злощастния Клуенций, който така и не се съгласи да се скрие в крепостта, когато огромната част от армията беше обречена на гибел.

Това беше един от най-щастливите дни в живота на Луций Корнелий Сула. На петдесет и една години той най-сетне беше получил върховното командване на цяла една римска армия и беше спечелил първата си голяма победа. И то каква победа! Като боядисан в червено от кръвта на убитите врагове мечът на главнокомандващия висеше в дясната му ръка и сякаш със собствени очи наблюдаваше зрелището, в което допреди малко бе взимал участие. Потен и прашен, Сула огледа за последно бойното поле, свали шлема си и го хвърли с радостни викове към небето. В ушите му още отекваше звънът на оръжията, тътенът на великата победа, който заглушаваше стоновете на ранените самнитски войници и лека-полека се артикулираше в четирите срички, които всеки римски пълководец мечтаеше да чуе:

— Им-пе-ра-тор! Им-пе-ра-тор! Им-пе-ра-тор!

Още веднъж и още веднъж легионерите поздравяваха с мощния си рев своя предводител, извел ги към бляскавата победа. Не беше вече човек като другите Луций Корнелий — спечелил си беше званието император, което никой повече не можеше да му отнеме… Или поне така си мислеше, докато се усмихваше широко на съдбата и влажните му от пот руси кичури изсъхваха на гаснещото слънце. Душата му преливаше от радост, в съзнанието му се повтаряше една и съща фраза, която нямаше как да изрече на глас: „Аз, Луций Корнелий Сула, доказах без сянка на съмнение, че човек с моите невероятни способности може да научи дори онова, което не е заложено в кръвта му… Да спечели и най-важните сражение за своя роден град! О, Гай Марий, само почакай да видиш! Ако ще и на смъртно легло да са те сложили, не умирай, преди да съм се върнал в Рим. Нека ти покажа колко си бъркал с прибързаните си думи! Аз съм твой равен! А в годините, които тепърва ще дойдат, смятам да те задмина. Името ми ще се издигне като кула над твоето, както и би трябвало. Защото аз съм патрицият Корнелий, а ти си оставаш един обикновен селянин, дошъл от латинската провинция.“

 

 

Работата обаче още не беше свършена, а като римски патриций Сула трябваше да мисли най-вече за предстоящите си задължения. Тит Дидий и Метел Пий, и двамата като зашеметени от неочаквания триумф, дойдоха при началника си да му изразят искреното си възхищение от успеха. В очите им Сула четеше същото сляпо обожание, което бяха изпитвали навремето към особата му Юлила или младата Далматика. И все пак това бяха мъже, Луций Корнелий! Мъже с положение и известност в обществото. Дидий бе спечелил една война в Испания, Метел Пий наследяваше един от най-знатните и влиятелни родове в Рим. Жените си оставаха глупави гъски, от които нямаше кой знае какво значение. Но мъжете бяха друго нещо, особено ако се казваха Тит Дидий или Квинт Цецилий Метел. През цялата си служба при Гай Марий Сула никога не бе виждал подчинените на великия човек да го гледат с подобно обожание, с което сега го гледаха него двамата легати. „Днес аз спечелих много повече от някакво си сражение — разсъждаваше Сула. — Днес ми бе дадено възмездие за всичко изтърпяно и непостигнато в дългия ми живот. Днес успях да се оправдая и заради Клитумна и Никополис, й за Стих и Херкулес Атлас, и най-вече за Прасчо Метел Нумидик. Доказах, че животът на тези, които съм отстранил, за да се издигна, не струва нищо в сравнение с моя собствен. Ако не бяха всички тези убийства, сега нямаше да стоя като победител пред стените на Нола. Като че ли започвам да разбирам халдееца Набопаласар, когато казва, че е най-великият човек на земята. Днес обаче аз съм най-великият човек на земята, от Атлантическия океан чак до река Инд!“

— Ще трябва да използваме нощта — рече Сула на чакащите нареждания Дидий и Метел Пий. — До изгрев-слънце трябва да сме съблекли доспехите от самнитските трупове и да сме ги нахвърлили на едно място. Трябва да подготвим и погребалните клади за нашите войници. Знам, че денят беше крайно изтощителен, но победата още не е постигната напълно. Докато не свърши войната, никой от нас няма право на почивка. Квинт Цецилий, ще намериш няколко по-бодри войници и се връщаш до Помпей. Ще донесеш достатъчно хляб и вино да нахраним и напоим цялата армия. Ще доведеш спомагателните отряди да се заемат със сеченето на дърва, с пренасянето на масло за горене. Предстои ни да изгорим цели камари от тела.

— Но Луций Корнелий, в цялата армия няма нито един кон! — напомни му с известна уплаха Метел. — Ние дойдохме до Нола! Трийсет и пет километра за четири часа!

— Все отнякъде ще намериш коне — сряза го хладно Сула. — Искам да си се върнал до изгрев-слънце. — След което се обърна към Дидий. — Тит Дидий, на теб нареждам да обиколиш войниците и да научиш кой с какво се е отличил и не заслужава ли награда за делата си. Щом свършим с изгарянето на труповете — първо на нашите, сетне и на неприятеля, — веднага се връщаме при Помпей. Искам обаче да оставиш под стените на Нола един от легионите от Капуа. Нека глашатаите ни обявят на жителите на града клетвата, която предводителят им Луций Корнелий Сула е положил и пред Марс, и пред Белона: че докато Нола не се предаде, римската войската няма да мръдне на крачка от стените й. Дали ще чакаме с дни, с месеци или с години, ние няма да си тръгнем с празни ръце.

Преди Дидий и Метел Пий да се заемат със задачите си, при главнокомандващия се появи делегация от неколцина центуриони, предвождани от военния трибун Луций Лициний Лукул; бяха осем от най-видните личности — все прими пили и пили приорес^[1]. Вървяха бавно и тържествено като жреци на новогодишно шествие по случай встъпването в длъжност на новите консули.

— Луций Корнелий, армията иска да ти поднесе дар в знак на своята преданост и благодарност. Без теб римските легиони щяха да бъдат победени, войниците — избити. Ти самият се сражаваше в първата редица и ни даде личен пример да те последваме. По целия дълъг път до Нола нито веднъж не спря да си починеш. На теб и само на теб се дължи най-голямата римска победа в цялата война досега. Ти не само спаси своята армия, но спаси Рим. Луций Корнелий, държим да приемеш нашата почит — рече Лукул и се отдръпна встрани, за да направи път на центурионите.

Човекът в средата на малката група, най-старши по чин от всички присъстващи, вдигна ръце и ги протегна към главата на Сула. Държеше изсъхнал и нескопосано изплетен венец от стръкчета трева, набрани по бойното поле. Между зелените им листенца стояха корени, малки буци пръст и дори камъчета, оплискани с кръв. Това представляваше тя, Корона граминея, Корона обсидионалис, венецът от трева. Сула инстинктивно посегна към подадената му вещ, но бързо се възпря, понеже дори не се сещаше какво изисква ритуалът. Дали трябваше да поеме венеца и да си го сложи сам, или беше редно центурионът Марк Канулей да го постави върху главата му от името на цялата армия?

Предпочете второто и спокойно изчака високият Канулей да застане пред него и да положи венеца върху червеникавозлатистата му коса.

След това Тит Дидий, Метел Пий, Лукул и центурионите отдадоха почест на предводителя си, усмихнаха му се срамежливо и си заминаха. Сула остана сам с лице, обърнато към залязващото слънце. Толкова беше крехък венецът, че дори не го усещаше на главата си. Сълзите му течаха и размиваха кръвта от лицето му. Душата му беше изпълнена с радост и триумф, което не му позволяваше да мисли за нищо друго и дори го плашеше дали щастието няма да го покоси на място. Пък имаше ли смисъл повече да живее? Какво повече можеше да очаква от живота? В този миг се сети за своя покоен син и преди да се е насладил докрай на величествения миг, нещо го сграбчи за сърцето и той се свлече на колене, за да се разридае с пълен глас.

Някой му помогна да се вдигне на крака и като избърса сълзите и мръсотията от лицето му, го прегърна през кръста и го отведе до един голям камък край пътя за Нола. С чужда помощ Сула се настани на камъка, а мъжът се разположи до него. Беше Луций Лициний Лукул, най-висшият сред военните трибуни в армията.

Слънцето вече се беше скрило зад хоризонта на Тосканско море. Най-великият ден в живота на Сула вървеше към своя край и земята се обгръщаше в мрак. Победителят на самнитите отпусна безпомощно ръце, въздъхна тежко на няколко пъти и си зададе отново вечния въпрос: „Защо никога не съм щастлив?“

— Не мога да ти предложа нито вино, нито дори вода, Луций Корнелий — изрече Лукул. — От Помпей дотук сме тичали да догоним Клуенций.

Сула въздъхна и се изправи.

— Ще оживея, Луций Лициний, не се бой. Както каза една моя приятелка, винаги има работа за вършене.

— Работата ние ще я свършим, ти почивай.

— Не мога. Аз съм главнокомандващият, аз трябва да се трудя там, където се трудят подчинените ми. Само минутка и ще се оправя съвсем. То всъщност и нищо ми нямаше, докато не се сетих за сина си. Той умря, нали знаеш…

Сълзите отново напираха в очите му, но успя да ги спре.

Лукул нищо не отговори, само гледаше някъде пред себе си.

Сула познаваше бегло младежа; знаеше, че през декември са го избрали за военен трибун, че е прекарал последните няколко месеца в Капуа и едва броени дни преди похода срещу Помпей са го сложили начело на легион. И все пак му се струваше някак коренно променен; сякаш от безбрадо момче се беше превърнал за няколко часа в зрял мъж. Предусещаше, че младият Лукул ще стане една от големите фигури в Рим.

— Нали двамата с брат ти Варон Лукул дадохте под съд Сервилий Авгура преди десет години? — попита изведнъж Сула.

— Точно така, Луций Корнелий. Авгура беше виновен за публичния позор и смъртта на баща ни, за разсипването и разграбването на цялото семейно богатство. Но си плати за греховете — рече. Лицето му светна при тези думи, а на устните му се появи лукава усмивка.

— Беше по време на сицилианската война с робите. Сервилий Авгура наследи баща ти на поста управител на Сицилия. И щом се върна в Рим, го осъди.

— Точно така.

Сула се надигна от камъка и му подаде дясната си ръка.

— Е, Луций Лициний, трябва да ти благодаря. Предполагам, че венецът от трева е бил твоя идея?

— О, не, Луций Корнелий, нищо подобно. За всичко са виновни центурионите! Те ми обясниха, че корона граминея се връчва не от римските магистрати, а от личния състав на армията. Доведоха ме само защото на церемонията трябва да присъства и изборен трибун. — Той се усмихна. — Е, предполагам, че не всеки ден се обръщат с речи към началника си! Затова и се съгласих да говоря вместо тях.

 

 

Два дни по-късно армията на Сула се беше завърнала обратно в лагера пред Помпей. Всички бяха толкова уморени, че дори хубавата храна, която получиха в походната кухня, не успя да им направи впечатление. В продължение на двадесет и четири часа никой не посмя да отвори уста, да не би да разбуди заспалите дълбоко офицери и войници. Сякаш бяха изгорили живите пред Нола, а в лагера се бяха настанили загиналите от бойното поле.

Венецът от трева беше прибран от Сула в дървена кутийка, която слугата му беше донесъл. Когато му дойдеше времето, триумфаторът щеше да я сложи върху восъчната маска, която човек с неговите почести отсега можеше да си поръча. Луций Корнелий вече се беше отличил достатъчно, за да прибави и своя лик до тези на славните си предци, независимо че не беше още избиран за консул. Статуята му щеше да намери своето място на Форум Романум, където стояха изображенията на всички смели римски граждани, спечелили си венеца от трева. Бъдните поколения щяха да помнят героя от войната срещу италийците.

Когато след дългата си почивка войската се строи отново, за да проведе победния парад и всеки да получи заслуженото си отличие, той сложи венеца на главата си и щом се показа пред легионите, беше приветстван от бурните и продължителни възгласи на войниците. Организирането на церемонията беше възложено на Лукул — по същия начин, по който навремето Марий беше натоварил с подобни задължения младия Квинт Серторий.

Докато стоеше на трибуната обаче под оглушителния рев на легионите, на Сула му хрумна идея, каквато едва ли някога бе минавала през ума на Марий. Или поне не по време на походите в Нумидия и Галия — напоследък старият воин се беше променил и ако беше на мястото на бившия си помощник, навярно би се сетил за същото като него. Докато наблюдаваше правите редици на римските войници, докато се радваше на лъскавите оръжия и чистите парадни униформи, Луций Корнелий започна да се чувства като собственик на цялото това море от човешки лица. „Това са моите легиони! Преди да принадлежат на Рим, те принадлежат на мен. Аз ги направих войници, аз ги водих към победата, аз им подарих най-голямата победа в цялата война… И аз ще трябва да се погрижа за бъдещето им, щом се оттеглят от армията. Когато ми поднесоха венеца, те може би не са съзнавали, че ми подаряват и нещо много повече — самите себе си. Отсега нататък мога да ги поведа, накъдето пожелая. Заради мен те биха се изправили дори срещу Рим.“ Това, последното си оставаше в рамките на фантазията и Сула веднага го отхвърли като смехотворна мисъл. И все пак, някъде в подсъзнанието му остана идеята да използва спечеленото си предимство дори срещу собствените си съграждани. Родила се в паметните мигове, прекарани на дървената трибуна на лагера, тя щеше да чака момента, в който да се покаже наяве.

 

 

Помпей се предаде на другия ден след тържествения парад в лагера на Сула. Глашатаите на римския пълководец вече ги бяха известили за поражението и гибелта на Луций Клуенций под стените на Нола, а за съжаление на помпейци новината беше потвърдена и от други места. От римските кораби на реката продължаваха безспирно да бомбардират крепостта с камъни и огън и всеки повей на вятъра заплашваше да разнесе пламъците из целия квартал. При всеки нов пожар жителите на града се уверяваха все повече и повече, че италийското и самнитското въздигане бяха стигнали своя зенит и че занапред ги чакат само поражения.

От Помпей Сула се насочи с два легиона към Стабия, докато Тит Дидий поведе другите два срещу Херкулан. В последния ден на април Стабия капитулира, скоро я последва и Сурент. Докато май се преполови, той отново се беше хвърлил в действие, този път по посока изток. Катул Цезар беше пратил на Тит Дидий под стените на Херкулан легиони от новобранци, затова Сула си прибра обратно своите два. Макар че Херкулан се беше бавил най-много, преди да се присъедини към италийските бунтовници, жителите му добре познаваха римляните и знаеха какво ги чака след превземането на града. Макар че цели улици се губеха под пламъците на пожарите, а римляните непрекъснато атакуваха града откъм морето, защитниците на крепостта продължаваха да се съпротивляват на Тит Дидий много след като останалите пристанища в областта се бяха предали.

Сула подмина Нола с четирите си легиона. Единственото, което стори, бе да прати легата Метел Пий Прасчо до командващия легиона от обсадата. Преторът Апий Клавдий Пулхер не биваше за нищо на света да разваля обръча около града, и така до мига, в който Нола поиска мир. Апий Клавдий беше упорит човек, а пък и жена му наскоро си беше отишла, та нямаше защо да бърза да се връща в Рим. Той просто кимна и пратеникът Прасчо се забърза обратно при началника си.

 

 

В края на третата седмица от месец май Сула се озова пред Екланум. Градът се намираше по Апиевия път, в земите на хирпините. Според римските източници на информация хирпините отдавна били започнали да съсредоточават силите си в областта; крайно време беше Сула да сложи край на действията им. Щом хвърли поглед на крепостните стени, на устните му се появи вълчата усмивка. Стените бяха и високи, и добре укрепени, но имаха един голям недостатък — бяха от дърво.

Понеже знаеше, че хирпините вече са поискали помощ от водача на луканите Марк Лампоний, Сула реши да премине към активни действия веднага, без дори да строи лагер. Още щом легионите му се изправиха срещу Екланум, той прати трибуна Лукул да поиска от местните жители да се предадат. От града отговориха с въпрос — молба: дали уважаемият Луций Корнелий Сула би бил така добър да остави на жителите на Екланум двайсет и четири часа, за да обсъдят въпроса на спокойствие?

— Искат да печелят време. Явно се надяват до утре Лампоний да им прати подкрепления — обясни Сула на Прасчо Метел и Лукул. — Ще трябва да се заема с този Лампоний. Трябва да сложим край на безчинствата му в Лукания. — После се обърна към Лукул: — Луций Лициний, ти ще отнесеш отговора ми до обсадените. Ако искат да размислят, давам им всичко на всичко един час. В това време ти, Квинт Цецилий, ще събереш, колкото хора ти трябват, и ще обиколиш всички къщи наоколо в търсене на дърва и зехтин. Ще струпаш дървата около всяка от градските порти и ще ги полееш обилно със зехтина. Нека четирите ни катапулти бъдат насочени срещу портите. Щом си готов, започваш стрелба по стените и палиш дървата. Сигурен съм, че и зад крепостните стени целият град е построен от дърво. Екланум ще изгори като факла.

— Ами ако всичко е готово след час? — попита Прасчо.

— Тогава започваш да палиш — нареди му Сула. — Хирпините се държат непочтено с нас. Защо ние да не им отвърнем със същото?

Понеже дървото, от което местните бяха издигнали защитните си стени, беше старо и добре изсъхнало, крепостните съоръжения бързо пламнаха. Екланум избухна в пламъци. Портите се разтвориха широко и паникьосаните хирпини хукнаха да се спасяват на полето и да молят за пощада.

— Избийте ги и оплячкосайте всичко — заповяда Сула. — Време е италийците да разберат, че от мен милост не бива да чакат.

— А жените и децата? — попита за всеки случай Квинт Хортензий, другият изборен трибун в армията.

— Какво, да не би да не ти стиска, адвокате площаден? — изгледа го подигравателно началникът му.

— Не разбираш правилно въпроса ми, Луций Корнелий — отвърна му невъзмутимо Хортензий. — Точно аз няма да заплача за съдбата на някакви си хирпински варвари. Но понеже наистина съм площаден адвокат, редно е да попитам дали всичко съм разбрал правилно. Така поне знам, че няма да ме хокаш след това.

— Никой не бива да оцелее — потвърди заповедта си Сула. — И все пак кажи на хората си, че могат първо да се възползват от жените, докато са живи, пък след това да ги убият.

— Толкова ли не ти се искат роби за продан? — зачуди се Прасчо, който разсъждаваше практично.

— Италийците не могат да бъдат смятани за чужди военнопленници. Мога да задигна всичко от домовете им, но тях самите за роби не мога да продам. По-добре да ги избием.

 

 

От Екланум свърна на юг по Апиевия път и бързо изведе войските си пред Компса, втората голяма крепост на хирпините. Подобно на злощастната си посестрима и Компса се защитаваше със стени от дърво. Новините обаче се оказаха по-бързи от краката на Сулановите легионери и когато римската армия се появи пред града, на портите му вече чакаха всички градски магистрати. Този път Сула предпочете да се покаже благосклонен. На Компса й се размина кървавата баня.

От превзетия по мирен път град пълководецът прати вест до Катул Цезар в Капуа и му нареди да прати два легиона в Лукания под командването на братята Авъл и Публий Габиний. Заповедта им беше да отнемат всички градове от ръцете на Марк Лампоний и да освободят Попилиевия път чак до Региум. Докато пишеше нарежданията си, се сети за още един човек, който можеше да се окаже полезен; добави в послеписа, че в експедицията срещу луканите Катул трябва да включи и младшия легат Гней Папирий Карбон.

Докато беше в Компса, Сула на свой ред получи две послания. В едното го уведомяваха, че след тежък и съпроводен с големи загуби общ щурм Херкулан най-сетне е бил превзет два дни преди юнските иди. В кървавото сражение бил паднал самият Тит Дидий.

— Накарайте херкуланци да платят за Дидий — отговори Сула на Катул Цезар.

Второто писмо идваше от обратната посока — от Апулия, където беше пристигнал Гай Косконий.

„След неочаквано приятно и безопасно пътуване стоварих легионите си в областта на солените лимани, близо до рибарското селце Салапия точно петдесет дни, след като напуснахме Путеоли. Всичко вървеше точно както го бяхме предвидили по план. Слязохме от корабите посред нощ, никой дори не ни усети и призори нападнахме селището. За броени минути го сринахме със земята. Лично се уверих всичките му жители да бъдат избити, така че самнитите да не научат за пристигането ни.

От Салапия се насочих към Кана, която превзех без бой. Щом се оправих с нея, намерих брод през река Ауфидий и се придвижих към Канузиум. Петнайсетина километра нагоре по пътя се сблъсках с голям самнитски отряд начело с Гай Требаций. Сражението не можеше да бъде избягнато. Понеже разполагах с много по-малочислени сили, а и теренът ми пречеше да се разгърна, сражението се оказа кърваво и аз изгубих доста от войниците си. Требаций обаче също понесе загуби. Реших да се прибера в Кана, преди самнитите да са ни ударили повторно, затова строих легионите си и ги преведох обратно през реката. Требаций ме следваше по петите. Тогава ми хрумна каква тактика да приложа и като накарах войниците си да се разбягат уж в паника пред противника, събрах всичките си сили зад един хълм при бреговете на Ауфидий. Това се оказа успешно. Уверен в превъзходството си, Требаций се зае на свой ред да пресича реката, без да поддържа добре редиците на легионите си. Моите хора бяха запазили спокойствие и само чакаха случай да се хвърлят повторно в сражение. Описахме широк кръг и се нахвърлихме върху Требаций, докато войската му още не бе излязла от реката. В резултат на това римската армия удържа категорична победа. Имам честта да ти съобщя, че при водите на Ауфидий загинаха не по-малко от петнайсет хиляди самнитски войници. Требаций заедно с малцината оцелели се измъкна по посока на Канузиум, който предварително е бил готов за обсада. Вече съм го обкръжил, от всички страни.

Оставих пет кохорти, включително и ранените си войници под стените на Канузиум и им сложих за началник Луций Лукцей. Останалите петнайсет кохорти взех със себе си и продължих в северна посока, към земите на френтаните. Аскулум Апулиум се предаде без бой. Същото стори и Ларинум.

Докато пишех този доклад, получих новината, че Луций Лукцей е принудил Канузиум да се предаде. Следвайки получените от мен заповеди, той е плячкосал града и е избил поголовно населението му, независимо че според осведомителя ми самият Гай Требаций е успял отново да се спаси. Тъй като не разполагаме със затвор, където да задържаме военнопленниците, а, от друга страна, не мога да позволя из тила ми да се движат необезпокоявани вражи бойци, друг изход от пълното унищожение на Канузиум не виждам. Вярвам, че постъпката ми няма да срещне твоето неодобрение. От Ларинум продължавам своя поход срещу френтаните. Чакам новини за твоите действия, както и заповеди за по-нататъшните ми действия.“

Сула изчете доклада на Косконий с огромно удовлетворение и веднага извика Метел и двамата военни трибуни. Напоследък се убеждаваше, че може да разчита на тях за много неща.

Преразказа им писмото и търпеливо изчака тримата офицери да се уморят да го хвалят (никой от тях не беше подозирал за мисията на Косконий), после започна да дава новите си разпореждания.

— Време е да се разправим със самия Мутил. Ако не го изпреварим, той ще се стовари с такава сила върху двата легиона на Гай Косконий, че нищо чудно да ги избие до крак. След толкова добре свършена работа подобна участ би била най-малкото незаслужена. Доколкото мога да съдя от сведенията на съгледвачите ми, в момента Мутил изчаквал да види моите следващи ходове. От тях щяло да зависи дали ще насочи войската си срещу мен или срещу Гай Косконий. Това, на което Мутил най-много се надявал, било да продължа на юг по Апиевия път и да съсредоточа усилията си срещу Венузия, където има достатъчно въстаници, за да ми създадат главоболия през идните месеци. Ако разбере, че наистина съм тръгнал на юг, Мутил веднага ще погне Гай Косконий. За да го подлъжем, още днес ще поемем по Вия Апия. Когато се смрачи обаче, ще излезем встрани от пътя и ще използваме нощта, за да се придвижим в истинската посока. Оттук до горното течение на Вултурн са все баири и долища, но друг начин няма. Самнитската армия е разположена на средата на пътя между Венафрум и Езерния. Струва ми, че прекаляват с бездействието, но Мутил твърдо е решил да не си показва носа. Оттук до сегашното му местоположение има двеста и петдесет километра уморителен път. И все пак задачата е да стигнем при самнитите за осем дни, при това да сме готови за сражение.

Никой дори не помисли да възрази. Сула нямаше навик да щади войниците си, но от последната голяма победа духът на легионите се беше повдигнал толкова високо, че никой не се плашеше от трудностите. Пълководецът бе имал благоразумието да извлече дивиденти и от плячкосването на Екланум: когато цялата армия го гледаше в ръцете какво ще вземе за себе си, Сула избра само няколко жени — при това не най-красивите — за себе си и останалите членове на щаба.

Колкото и да се споменаваше цифрата осем обаче, походът до лагера на Мутил отне цели двадесет и един. Римските легиони нито веднъж не излязоха на път, а склоновете на хълмовете се оказваха често толкова стръмни и непристъпни, че трябваше да се заобикалят. Колкото и да се безпокоеше закъснението да не провали целия му план, Сула продължаваше да се държи все тъй бодро и непринудено с легионери и офицери, сякаш препятствията са просто досадни подробности и никой за нищо не бива да се притеснява. В известен смисъл удостояването му с венеца от трева го бе разнежило и той започваше по бащински да се грижи за армията, която смяташе вече за своя лична. Ако теренът беше такъв, какъвто той си го беше представял в началото, навярно щеше да изкара душата на войниците си; ала сега най-важното беше да се поддържа настроението. Ако Фортуна продължаваше да стои на негова страна, Сула щеше да стигне навреме, за да завари Мутил в лагера му; а той нямаше причина да се съмнява в благоволението на своята покровителка.

 

 

И така, в края на квинктилис Лукул се появи с радостно лице в лагера на Сула.

— Там е! — извика той от коня си.

— Чудесно! — усмихна се щастливо Сула. — Това означава, че късметът му е избягал далеч, Луций Лициний… защото винаги стои на моя страна. Можеш да съобщиш и на войниците. Мутил има ли намерение да се придвижва?

— По-скоро изглежда, че е дал на хората си безкрайна почивка.

— Вече им е дошло до гуша от войната и той добре го знае. Освен това вече достатъчно тревоги му създадохме. В продължение на повече от шейсет дни стои закотвен на едно място и дори да получава новини за движенията ни, те най-много още повече да го объркат. С всеки миг задачата му се оказва по-трудна за разрешаване. Мутил вече изгуби Западна Кампания, предстои му скоро да се раздели и с цяла Апулия.

— Тогава ние какво да правим? — попита нетърпеливо Лукул, който искаше да се учи от опита на Сула.

— Стигаме до последното било преди долината на Волтурн и вдигаме лагер от отсамната му страна. Мълчим и чакаме да видим какво ще стане. Искам да ударя тогава, когато самнитите се подготвят за поход. Мутил вече няма за кога да отлага намесата си, иначе ще изгуби войната дори без да е бил победен на бойното поле. Ако имахме работа със Силон, не бих се учудил тъкмо това да му е целта. Но Мутил? Той е самнит, а самнитите винаги са ни мразили.

 

 

Шест дни по-късно Мутил наистина се накани да излезе от лагера си. Това, което Сула нямаше как да знае, бе новината, току-що застигнала самнитския предводител. Под стените на Ларинум се беше провело кърваво сражение между Гай Косконий и Марий Егнаций. Макар сам да стоеше на едно място, Мутил нямаше да позволи на някакъв си Косконий да се разхожда като на парад из цялата Северна Апулия. Затова беше съставил голяма и добре обучена армия от самнити и френтани и под командването на Егнаций я беше пратил да се разправи веднъж завинаги с Косконий. Римляните бяха малко на брой, но до такава степен уверени в силата си и предани на началника си, че вече дори не се замисляха, преди да влязат в бой. Войските на Марий Егнаций бяха разбити от римляните, самият Егнаций бе намерил смъртта си на бойното поле заедно с по-голямата част от войниците си. При новината за случилото се на Мутил му настръхнаха косите от ужас.

Скоро след изгрев-слънце четирите легиона на Сула тихомълком се изнизаха през портите на лагера и като използваха прикритието на високия хълм, нападнаха съвсем ненадейно Мутил. Самнитите тъкмо бяха развалили наполовина лагера си, та разпръснати и дезорганизирани не можеха с нищо да противостоят на изненадващото нападение. Тежко ранен, Мутил едва успя да се измъкне от клането и с останките от армията си се добра в последния миг до Езерния. Препатилият град още веднъж щеше да се съпротивлява на продължителна обсада — с тази разлика, че преди обсадените бяха римляните, а сега — самнитите.

Докато разчистваше бойното поле, Сула на свой ред научи и за победата над Марий Егнаций. Косконий лично му беше пратил писмо. Макар огнища на съпротива да бяха останали из целия полуостров, войната вече беше свършила. Излизаше, че Мутил го е знаел отпреди повече от шейсет дни.

Като остави няколко кохорти пред Езерния и предаде ръководенето на обсадата на Лукул, Сула бързо се насочи към старата самнитска столица Бовианум. Тя беше здраво укрепена и се пазеше от три големи крепости, свързани помежду си с високи стени. Всяка от крепостите беше обърната по посока на един от трите пътища, тръгващи от града. Жителите на града открай време го смятаха за непревземаем.

— Знаете ли — говореше в пристъп на словоохотливост Сула на двамата си вечни слушатели — Метел Пий и Хортензий, — едно от нещата, които са ми правили голямо впечатление у Гай Марий, е презрителното му отношение към обсадната техника и превземането на крепости с щурм. За него цялото бойно изкуство се състои в това да се печелят сраженията на открито поле. Докато аз лично намирам обсадата за нещо крайно занимателно. Ако погледнете Бовианум, ще си кажете веднага, че стените му са непристъпни. И все пак, имате ми думата ми, че ще го превземем още днес.

И той наистина удържа на думата си. Разположи част от легионите си пред крепостта от страната на пътя към Езерния. Докато защитниците й си мислеха, че имат срещу себе си цялата римска армия, един от легионите незабелязано се промъкна зад околните хълмове и нападна южната част на града, откъм пътя за Сепинум. Когато Сула видя високия стълб дим, който се вдигаше откъм голямата южна кула — предварително уговорения сигнал, — той на свой ред се втурна в атака. Не минаха и три часа и Бовианум се предаде.

Сула разквартирува войниците си из превзетия град, вместо да ги кара да строят лагер вън от стените му. Силната крепост щеше да му служи за надеждна база, докато обикаля областта и възстановява римската власт. Засега то се изразяваше само в унищожаването на всички подозрителни гнезда, където би могло да се набират нови самнитски войски.

Най-накрая, като привлече новобранци от Капуа да продължат обсадата на Езерния, Сула събра отново четирите си славни легиона и потегли за уговорената среща с Гай Косконий. Двамата се събраха отново в края на септември.

— Изтокът е твой, Гай Косконий! — рече весело Сула на помощника си. — Искам да освободиш изцяло Апиевия и Минуциевия път. Давам ти Бовианум за главна квартира, там можеш да разположиш спокойно голям гарнизон. Отсега нататък сам ще решаваш кога да се показваш благороден, кога — безмилостен. Най-важното е да не пускаш Мутил да се измъкне от Езерния и да пречиш на подкрепленията, които биха си пробили път до него.

— Как вървят работите на север? — попита Косконий, който не знаеше никакви новини от момента, в който бе напуснал пристанището на Путеоли през март.

— Всичко върви по мед и масло! Сервий Сулпиций Галба вече е разчистил до голяма степен земите на маруцините, марсите и вестините. Твърди, че на бойното поле се е намирал самият Силон, който своевременно избягал. Цина и Корнут са окупирали цялата територия на марсите, а Алба Фуценция е отново наша. Консулът Гней Помпей Страбон е опустошил земите на пиценците, както и бунтовническите кътчета в Умбрия. Единствено Публий Сулпиций и Гай Бебий продължават да чакат пред Аскулум Пицентум. В града сигурно са почнали да мрат от глад, но продължават да се държат.

— Но тогава излиза, че вече сме спечелили!

— Ами, да. Нали трябваше да спечелим? Как си представяш Италия без силната десница на Рим да я направлява? Боговете поне не биха могли да си го представят…

 

 

Шест дни след началото на октомври Сула се завърна в Капуа, където да се срещне с Катул Цезар и да даде нужните разпореждания за презимуването на армиите. И Апиевият, и Минуциевият път вече бяха отворени за свободна търговия и снабдяване, нищо че град Венузи продължаваше упорито да се държи. Така или иначе жителите му можеха само да гледат как римляните са си възвърнали контрола върху пътя, минаващ покрай стените му. Вия Попилия също беше достатъчно безопасна, за да се прехвърлят римските кохорти и търговски кервани от Кампания в Региум и обратно. По-страшно беше положението за малки групи пътници, тъй като Марк Лампоний още се криеше из планините и използваше оскъдните си сили за действия, които можеха да се нарекат разбойнически.

— И все пак — рече Сула на прощаване със сияещия Катул Цезар, докато се готвеше да замине за Рим в края на ноември, — в общи линии, можем спокойно да твърдим, че полуостровът е отново наш.

— Аз лично бих изчакал първо да научим за падането на Аскулум Пицентум, преди да се наема с подобни твърдения — отвърна му Катул Цезар, когото двете години неблагодарен труд в Капуа бяха направили още по-голям песимист. — Все пак, Луций Корнелий, всичко започна именно от там. А пиценците продължават да ни се опъват.

— Не забравяй, че и Нола беше сред първите — изрече Сула и презрително се изсмя.

 

 

Но дните на Аскулум Пицентум вече бяха преброени. Яхнал своя консулски кон, през октомври Помпей Страбон най-сетне доведе армията си пред вратите на града и се присъедини към Публий Сулпиций Руф. Аскулум беше обкръжен от втори вал — живата верига на римските войници. Толкова тясно бяха заклещени защитниците му, че дори въже да хвърлеха през някоя от кулите, противниците им щяха да ги забележат. Следващият ход на Страбон беше да отбие реката, от която обсадените черпеха вода. За целта римляните трябваше здраво да се потрудят, защото каменистото корито на Труенций позволяваше на големи количества от безценната течност да се провират под бентовете и пак да стигат до крепостта. И все пак Помпей Страбон беше енергичен човек и след продължително състезание с реката успя да я надвие.

От най-голяма полза за изпълнението на великия му план се оказа най-презреният от всички кадети в армията — младият Марк Тулий Цицерон. От известно време той беше станал личен писар на началника си, понеже владееше бързописа и му пестеше време при канцеларската работа. Оказа се обаче, че младежът знае и да чертае, та затова консулът Страбон кажи-речи му връчи цялата операция по отбиването на реката. През цялото време Цицерон се чудеше кое надделява повече у него — съчувствието към съдбата на обсадените нещастници или страхът пред гнева на неуравновесения си началник, — но в крайна сметка той мълчаливо изпълняваше заповедите на Страбон.

През ноември управниците на Аскулум Пицентум отвориха главната порта. Градът се предаваше на Гней Помпей Страбон.

— Нашият дом от днес е и твой — рече най-висшият от магистратите, все едно нищо съществено не се беше случило. — Това, за което те молим, е да ни върнеш водата.

Помпей тръсна назад сивкаворусите си коси и прихна да се смее.

— Че за какво ви е? Мислите ли, че ще остане кой да я пие?

— Ние сме жадни, Гней Помпей!

— Тогава си останете жадни.

Яхнал наперения си кон, римският консул влезе в Аскулум Пицентум начело на тримата си легати — Луций Гелий Попликола, Гней Октавий Рузон и Луций Юний Брут Дамазип, — военните трибуни, кадетите и пет кохорти въоръжени войници.

Докато войниците се пръскаха по улиците на града и арестуваха един по един всички подозрителни типове, консулът Страбон се яви на градския форум. Бившето пазарище още носеше белезите от умопомрачителните сцени от времето на Гай Видацилий. Там, където навремето бе стояла трибуната за градските управници, сега се издигаше само купчина от полуизгорели дървени греди — останки от славната клада, която Видацилий си беше издигнал, за да се самозапали пред ужасените погледи на местните.

Консулът Страбон внимателно оглеждаше площада да не изникне някоя изненадка. Най-накрая се наведе към Брут Дамазип и му нареди:

— Върху кладата да се издигне дървена площадка. Веднага!

Само за няколко минути войниците откъртиха вратите и част от гредореда на близките къщи и сглобиха желаната площадка, от която Страбон да раздава правосъдие; издигнаха му дори стълба, за да се качи. Най-накрая един от робите занесе куриатния стол на господаря си върху импровизираната трибуна, а до него сложи трикрако столче за писаря му.

— Ти. Ще дойдеш с мен! — посочи Страбон Цицерон и като се качи по паянтовата стълба, се настани на почетното място. Още не си беше свалил лъскавата броня и шлема от главата, само червеното наметало на римски пълководец беше сменено с пурпурно — символ на гражданската власт. Цицерон грабна няколко восъчни таблици, притича бързо до отреденото му място и се сгуши, сякаш искаше да остане незабелязан от тълпата. Една от таблиците стоеше на коленете му, писецът от животинска кост чакаше готов в ръката му. С известно любопитство младежът си казваше, че се очаква съдебно дело.

— Попликола, Рузон, Дамазип, Гней Помпей Младши, елате при мен — извика помощниците си консулът.

Цицерон усети как сърцето му се успокоява и с известно спокойствие дори огледа площада. Искаше добре да се запознае със сцената на действието, преди да запише първите реплики на актьорите. Личеше си, че преди да отворят портите на града си, пиценци бяха взели някои необходими мерки: около площада бяха струпани мечове, ризници, копия, ножове, както и всички останали вещи, които победителите можеха да нарекат оръжия и заради които можеха да накажат още по-сурово притежателите им.

Най-напред пред трибунала бяха извикани градските магистрати. Накараха ги да застанат в самите крака на консула. Щом обвиняемите му бяха представени, Помпей Страбон откри съдебното заседание с първата си и същевременно последна обвинителна реч, придружена с очакваната присъда. Както обикновено Страбон не беше многословен:

— Всички вие сте извършили убийство и държавна измяна. Вие не сте римски граждани, затова ще бъдете първо бити с камшик, а след това — обезглавени. Радвайте се, че не ви третирам като роби, иначе щях да ви разпъна на кръст.

Присъдите бяха изпълнени веднага и на място, пред самия трибунал. Ужасеният Цицерон, който едва се сдържаше да не повърне, беше забил поглед в табличката пред себе си и трескаво драскаше с писеца знаци, незначещи нищо.

След като градските управници си получиха заслуженото, консулът Страбон повтори същата присъда и за техните съграждани от мъжки пол на възраст между тринайсет и осемдесет години. Наказанието получиха без изключение всички пиценци, които войниците бяха намерили живи в града. За да не се бавят излишно с изпълнението на присъдите, Страбон нареди на едно място петдесет души с камшици, а на друго — още толкова палачи. Неколцина войници бяха пратени да се разровят сред купищата предадено оръжие в търсене на брадви, но докато открият нещо, другарите им вече се бяха захванали на работа с мечовете си. Повечето от тях станаха такива майстори, че дори и при наличието на брадви предпочитаха да продължат с личното си оръжие. Така или иначе за един час петдесетте палачи бяха видели сметката едва на триста аскуланци. Главите на екзекутираните бяха набучени на копия и окачени по стените на града, труповете им стояха захвърлени на големи купчини в единия край на площада.

— Ще трябва да побързате — обърна се Помпей Страбон към подчинените си. — Искам всичко да се свърши днес, не след осем дни! Отсега нататък двеста души ще бият и двеста ще режат глави! И да не се отпускате. Ако не се постараете, както трябва, може сами да се окажете сред екзекутираните.

— Би било много по-лесно да ги оставим да умрат от глад — подхвърли синът му.

— По-лесно, но не и законно — възрази баща му.