Колийн Маккълоу
Венец от трева (26)

Когато в Рим научиха, че при Ацера Мутил е бил разгромен от Луций Цезар, настроението значително се повдигна. Сенатът издаде обръщение към народа, според което носенето на траурно облекло от гражданите повече не било необходимо. Когато обаче се разбра за последвалото поражение на консула в пролома на Мелфа и грубите сметки показаха, че римляните са загубили кажи-речи същия брой войници, колкото самнитите предния път, никой в Сената не си отвори устата за ново обръщение, връщащо общонационалния траур. Това само щеше да подчертае значението на изгубената битка.

— Би било напълно безполезно — разпери безпомощно ръце Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус пред малцината си колеги — сенатори, които бяха благоволили да обсъдят настъпилото положение. Долната му устна потрепна, но Скавър бързо я прехапа. — Това, с което трябва да се примирим, е един много по-сериозен факт — може да загубим войната.

Филип не присъстваше, затова и нямаше кой да повдигне спор по въпроса. Квинт Варий също се занимаваше с по-сериозни дела, а именно да съди в държавна измяна дребните риби в Сената; откакто Антоний Оратор и Скавър го бяха направили на смях пред съдебните заседатели, участта на останалите заподозрени стана още по-злочеста.

Лишен от каквато и да е опозиция от страна на оределите си колеги, Скавър не сметна за нужно да продължи с изказването си и тежко се отпусна на стола си. „Вече съм твърде стар — рече си за сетен път той. — Как така Гай Марий, с когото сме връстници, се справя с няколко противникови армии едновременно, а аз една реч не мога да изнеса.“

Отговорът на въпроса му дойде в края на секстилис, когато специален пратеник от Марий съобщи пред Сената за тежкия разгром на Херий Азиний при Карсеоли, за смъртта на същия Херий Азиний и за гибелта на още седем хиляди маруцински войници. Уви, градът бе дотам обезкуражен, че никой не отдаде особено значение на новината; вместо това граждани и сенатори зачакаха с нарастваща тревога кога друг пратеник ще им съобщи за неизбежното поражение. Като потвърждение на опасенията им съвсем скоро пристигна и вторият вестоносец. Беше приет веднага в Сената, където се събраха едва неколцина назначени отци да изслушат с ледени изражения трагичните новини. От всички сенатори с консуларен ранг присъстваше единствено Скавър.

„Гай Марий има голямото удоволствие да уведоми римския Сенат и народ за унищожителния разгром, който войските му нанесоха в този същия ден на Квинт Попедий Силон и цялата му армия от марси. Петнайсет хиляди вражи войници лежат убити по бойното поле, още пет хиляди са заловени в плен.

Гай Марий държи лично да изтъкне неоценимите заслуги за крайната победа на Луций Корнелий Сула и се извинява, задето не дава подробен доклад за събитията. Нека римският Сенат и народ го очакват след благополучното отърваване на Алба Фуценция от вражата обсада. Да живее Рим!“

При първото прочитане на посланието така и никой не искаше да повярва на ушите си. По изтънелите редици на облечените в бяло сенатори премина нещо като сподавена въздишка, но никой не се осмели да даде израз на радостта си. С треперещ глас Скавър повторно изчете писмото и едва тогава в Курията се надигнаха радостните възгласи, предали се светкавично из улиците на вечния град. За по-малко от час не остана човек в Рим, който да не е научил за победата. Гай Марий бе успял! Гай Марий бе обърнал колелото на съдбата! Гай Марий, Гай Марий, отново Гай Марий!

— Ей го пак герой на деня — оплака се Скавър пред фламен Диалис, Луций Корнелий Мерула, който от началото на войната не бе пропуснал нито едно заседание на Сената, независимо от огромния брой свещени забрани, преследващи го навсякъде. Единствен сред събратята си римски управници фламен Диалис не можеше да носи тога; вместо това ходеше облечен в тежко вълнено наметало на два ката — тъй наречената лена, което представляваше широк кръг с дупка за главата. На главата си жрецът носеше тесен шлем от слонова кост, украсен със символите на Юпитер и завършващ в горната си част с диск корава вълна, промушен с шип от слонова кост. От всички сенатори единствено Мерула ходеше брадат — не за друго, а за да си спести мъчението да го бръснат с костен или бронзов бръснач; на фламен Диалис му беше строго забранено да се докосва, до какъвто и да е предмет от желязо, затова брадата му висеше до гърдите, а косата — до средата на гърба. Именно поради тази забрана не можеше да участва и във война. Лишен от правото да изпълни воинския си дълг към родината, той компенсираше, като упорито търкаше стола в Сената и слушаше събратята си.

Мерула въздъхна.

— Е, Марк Емилий, колкото и да държим на патрицианската си принадлежност, мисля, че е крайно време да се съгласим с очевидното: аристократичната ни кръв дотам е изтъняла с вековете, че вече сме неспособни да дадем живот на герои.

— Пълни глупости! — сряза го Скавър. — Гай Марий е просто едно недоразумение!

— Къде щяхме да сме без него сега?

— Щяхме да сме в Рим и да бъдем истински римляни.

— Нима не те радва победата му?

— Радва ме естествено! Но просто ми се искаше отдолу на писмото да стоеше не името на Гай Марий, а това на Луций Корнелий Сула!

— Знам, че Луций Корнелий си вършеше добре работата на градски претор, но никога не съм чувал да се мери с Марий на бойното поле — отбеляза Мерула.

— А и как ли ще можеш да го чуеш, преди самият Марий да се е отказал от пълководството? Луций Корнелий Сула е воювал рамо до рамо с Марий още от… още от Югуртинската война. И винаги е имал голям принос за победите му. Но каквото и да стори Луций Корнелий, славата отива винаги за Гай Марий.

— Не си особено коректен, Марк Емилий! Гай Марий лично споменава Луций Сула в писмото си! Аз поне не виждам в какво можем да го укорим. Дори трябва да отбележа, че не ми е приятно да се отнасяме осъдително към човека, който отговори на молитвите ми.

— Човека, който отговори на молитвите ти? Какво искаш да кажеш, фламен Диалис? Имаш странен начин на изразяване.

— Боговете никога не отговарят пряко на молитвите ни, Принцепс Сенатус. Ако нещо не им се нрави, те ни предупреждават с някой природен феномен или бедствие. Ако ли пък искат да ни помогнат, правят го винаги чрез посредничеството на хората.

— Това и аз го знам не по-зле от теб! — Скавър не желаеше да слуша хвалебствия за Марий. — Винаги съм обичал Гай Марий не по-малко, отколкото съм го мразил. И все пак не виждам защо ти ще ми се сърдиш, задето предпочитам писмото да е било подписано от друг?

Точно в този момент в залата на Сената, където, освен Скавър и Мерула не бе останал никой друг, влезе един от писарите.

— Принцепс Сенатус, току-що се получи спешно съобщение от страна на Луций Корнелий Сула.

Мерула се засмя лукаво.

— Ето, че боговете най-сетне отговориха и на твоите молитви! Луций Сула също се е научил да подписва писма!

Скавър го стрелна с убийствен поглед, пое свитъка и бързо го разгъна. За негово огромно учудване целият ред бе зает с някакви си два реда текст, внимателно изписан с огромни, ясно четливи букви, които Сула предвидливо бе разделил на думи посредством точки. Явно не искаше да се стига до недоразумения. В писмото пишеше следното:

„ГАЙ.МАРИЙ.ПОЛУЧИ.МОЗЪЧЕН.УДАР.АРМИЯТА.НАСОЧЕНА.КЪМ.РЕАТЕ.ВРЪЩАМ.СЕ.ВЕДНАГА.В.РИМ.ДА.ДОНЕСА.МАРИЙ.СУЛА.“

Неспособен да си отвори устата от изживяния шок, Скавър Принцепс Сенатус просто предаде свитъка на Мерула и се отпусна на един от свободните столове.

— Едепол! — възкликна Мерула и седна до него. — О, до края ли ще трябва да ни преследват нещастията в тази война? Мислиш ли, че Гай Марий е мъртъв? Какво иска да каже Луций Сула, че го носел в Рим?

— Сигурно иска да каже, че е още жив, но че е неспособен да командва и армията му го е разбрала — обясни Скавър. След което пое въздух и гръмогласно извика писаря обратно: — Нека дойдат фанфарите. Да се разтръби из цял Рим, че Гай Марий е получил удар и се връща в Рим, придружен от Луций Корнелий Сула.

Писарят го зяпна в удивление и хукна да изпълнява нареждането.

— Смяташ ли, че това е най-мъдрото решение, Марк Емилий? — запита го недоверчиво Мерула.

— Единствено Великият бог знае, фламен Диалис. Нямам никаква представа кое е мъдро и кое — не. Това, което знам, е, че ако бяха свикал най-напред Сената да обсъдим новината, останалите щяха да я потулят. А това е немислимо — заяви твърдо Скавър и стана от мястото си. — Ще дойдеш ли с мен? Трябва да съобщя на Юлия, преди да е чула от глашатаите на рострата.

 

 

И така, когато петте кохорти кортеж около носилката на Гай Марий влязоха в града през Колинската порта, копията им бяха опасани с кипарисови клонки, мечовете и ножовете — обърнати нагоре. Шествието минаваше през един от римските пазари, където дърветата бяха окичени с гирлянди от цветя, а пътят — задръстен от мълчаливи люде, дошли едновременно да честват празник и да присъстват на погребение. Същата тишина съпровождаше Марий по целия му път до Форум Романум, където отново го посрещнаха есенни цветя и смълчани зрители. Цветята бяха, за да ознаменуват великата победа на Гай Марий; мълчанието — за да се отбележи още по-тежкото поражение, което му бе нанесла болестта.

Когато покритата носилка се показа зад войниците, сред тълпата се понесе неспокоен шепот:

— Трябва да е жив! Трябва да е жив!

Сула и петте кохорти се спряха едва в долната част на Форума, под самата ростра, докато Гай Марий бе отнесен нагоре по Кливус Аргентариус към дома му от северната страна на Капитолия. Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус лично се качи на рострата, за да се обърне към насъбралото се множество.

— Третият основател на Рим е все още жив, квирити! — прогърмя гласът му над площада. — Както винаги той успя да обърне цяла една война в полза на Рим и Рим няма как да изрази своята благодарност пред заслугите му. Молете се за здравето му, поднесете жертви на боговете и все пак не забравяйте, че може да му е писано скоро да ни напусне. Положението му е много сериозно. Но благодарение на него, квирити, нашето собствено положение е много по-добро, отколкото беше преди броени дни.

Никой не посрещна думите му с радост, никой и не заплака от мъка. Плачовете щяха да бъдат запазени за самото погребение — за тогава, когато и последната надежда щеше да е отлетяла. Скавър слезе от трибуната сред всеобщо мълчание и народът се разпръсна по площада.

— Няма да умре — посрещна го Сула, видимо изтощен.

Възрастният човек пренебрежително махна с ръка.

— Дори не го допускам. Още не е станал седми път консул, не може да си позволи да умре.

— Повтаряш точните му думи.

— Какво, нима може да говори?!

— Трудно. Мисълта му е съвсем ясна, просто му е трудно да говори. Лекарят на армията обяснява това с факта, че парализата е засегнала лявата му половина; ако ударът бил от дясната, Марий щял да бъде загубен. Нямам представа откъде му идват подобни заключения. Самият той не може да ми обясни. Така се знаело от опит: ако на ранения била засегната дясната половина на главата, завинаги изгубвал дар слово. Ако увреждането било отляво, говорът се запазвал.

— Колко странно! Дали в целия град ще се намери и един шарлатанин, който да знае колкото армейските лекари?

— Предполагам, че просто не са виждали достатъчно счупени глави.

— Е, да, няма къде да ги видят. — Скавър дружески хвана Сула под ръка. — Каня те у дома, Луций Корнелий. Ще пийнем малко вино, а ти ще ми разкажеш всичко. Мислех, че си още в Кампания, при Луций Юлий.

Колкото и да не му се искаше да издава нежеланието си, той се отдръпна от Принцепс Сенатус.

— Предпочитам първо да се отбия вкъщи, Марк Емилий. Горещо е, а аз съм още с бронята си.

Скавър въздъхна.

— Крайно време е и двамата да забравим какво се е случило преди толкова много години. Жена ми е вече по-зряла, по-улегнала, а и децата отнемат много от вниманието й.

— Щом така си рекъл, да вървим.

Тя ги чакаше в атрия, нетърпелива като всяка римска съпруга да узнае какво се е случило с Гай Марий и дали ще се оправи. На двайсет и осем години, вместо да се изхаби от времето, прекарано в майчинство, тя се бе разхубавила още повече и като зрял плод събираше погледите на мъжете край себе си. Дори сивите й като облачно небе очи не можеха да изтрият усещането за притегляне у околните.

На Сула обаче не му убягна, че колкото и мило да се държеше със съпругата си Скавър, колкото и да я галеше със старческата си усмивка, тя не преставаше да се страхува от него и да остава глуха за радостта му, че я вижда.

— Добре дошъл, Луций Корнелий — посрещна тя хладно госта.

— Добре заварил, Цецилия Далматика — отвърна й също тъй хладно той.

— В кабинета ти съм оставила напитки, мъжо — обърна се тя към Скавър с монотонния си глас. — Ще умре ли Гай Марий?

Отговори й Сула, който вече можеше да си позволи дори да се усмихне на домакинята си; срещата им във всеки случай се различаваше от тази на вечерята у Гай Марий.

— Няма, Цецилия Далматика. Гай Марий още не ни е казал последно сбогом. Можеш да ми вярваш, че тепърва ще слушаме за него.

Цецилия просто въздъхна с облекчение.

— Е, тогава ви оставям.

Двамата мъже изчакаха в атрия, докато тя се изгуби из къщата, след което Скавър поведе посетителя си към таблиния.

— Искаш ли да поемеш командването на север вместо Марий? — започна разговора Скавър, докато наливаше виното в чашите.

— Съмнявам се Сенатът да ми позволи, Принцепс Сенатус.

— В това и аз се съмнявам. Питам те дали изобщо искаш.

— Не. Ако се изключи краткото ми приключение заедно с Гай Марий, в тази война бях зает изключително в Кампания. Ако зависеше от мен, бих продължил да воювам на юг. А и Луций Юлий ме чака да се върна при него — добави той. Много добре знаеше какво смята да прави след новите консулски избори, но засега криеше намеренията си от всички.

— Войниците, които доведоха Марий, от твоите легиони ли са?

— Да. Останалите петнайсет кохорти изпратих директно в Кампания. Тези тук ще поведа сам още утре.

— Как ми се иска да се кандидатираш за консул! От десет години насам не сме имали толкова жалки съперници за управлението!

— Решил съм твърдо да се явя заедно с Квинт Помпей Руф на изборите догодина.

— И аз така чух. Жалко.

— И да искам, не мога да спечеля тази година, Марк Емилий.

— Би могъл… Ако получиш пълната ми подкрепа.

Сула се усмихна горчиво.

— Предложението ти идва твърде късно. А освен това имам твърде много работа в Кампания — кога ще се върна, за да се представя официално пред списъците? Дори да бъда избран, ще трябва да тегля жребий с колегата си и току-виж ме пратили на север против желанията ми. С Квинт Помпей в един отбор ще правя каквото си поискам. Ако сега се отметна от уговорката си с него, ще изгубя много. Вече съм дал ръката на дъщеря си на сина му.

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да оттегля предложението си. Прав си. На Рим му предстои да преживее още една година с бездарни управници. Но винаги е било добре за нас, когато консулите са обвързани с роднински връзки. Хармонията по върховете неизбежно се е отразявала и на низините. От друга страна, Квинт Помпей дори не би помислил да съперничи с теб; за него ще бъде чест да следва указанията на човек като Луций Корнелий Сула.

— И аз така мисля, Принцепс Сенатус. Тазгодишните избори са единственото време, когато Луций Юлий ще може да мине и без услугите ми. Самият той смята да прекрати за известно време военните действия и да се върне в Рим. Затова смятам още този декември да омъжа дъщеря си за Помпеевия син, нищо че още не е навършила осемнайсет. Тя чака този момент с огромно нетърпение — излъга Сула. Много добре знаеше, че момичето още не се е примирило с готвената й участ, но пък и Фортуна нямаше да му помогне.

 

 

Два часа по-късно, когато се прибра у дома си, подозренията му относно поведението на Корнелия се усилиха още повече. Елия го посрещна с вестта, че дъщеря му се е опитала да избяга от къщи.

— За щастие робинята й толкова се уплашила, че веднага дойде да ми съобщи — добави тъжно Елия. Тя обичаше с цялото си сърце доведената си дъщеря и често си бе повтаряла колко би се радвала, ако момичето се обвърже с младежа, когото обича — малкия Марий.

— И какво ли е смятала да прави самотна из бойните полета на Италия? — подхвърли пренебрежително Сула.

— Не знам, Луций Корнелий. Не мисля, че и тя е имала особени планове. Просто женският й инстинкт е проговорил и тя го е послушала.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да я омъжим колкото се може по-скоро за младия Квинт Помпей — отсъди мрачно той. — Ще говоря с нея.

— Къде? В кабинета ти?

— Да, Елия, в кабинета ми.

Макар да знаеше, че мъжът й не я обича, че мрази слабостта й да защитава Корнелия, Елия си позволи да му напомни:

— Моля те, Луций Корнелий, не бъди прекалено суров с момичето!

Но Сула оставаше глух за подобни молби.

Корнелия Сула беше доведена в таблиния едва ли не под затворнически надзор, заобиколена от двамина яки роби.

— Свободни сте — обърна се господарят им към тях и впи смразяващия си поглед в лицето на малката бунтовница. Корнелия бе наследила изящните черти на майка си, забележителния тен на баща си, но очите й принадлежаха единствено на самата нея — широки и яркосини.

— Какво ще кажеш за свое оправдание, момиче?

— Този път съм готова всичко да изтърпя, родителю мой. Можеш да ме биеш до смърт, не се страхувам! Защото съм решила, че няма да се омъжа за Квинт Помпей, и нито ти, нито който и да било друг може да ме накара да отстъпя от решението си!

— Ако трябва, ще те вържа и ще те влача по улиците, момичето ми, но ще те омъжа за Квинт Помпей — отвърна баща й с онзи привидно спокоен глас, който предвещаваше големите домашни бури.

Независимо че умееше да плаче и да повтаря номерата на майка си, Корнелия приличаше много повече на Сула, отколкото на Юлила. Тя застана здраво на крака, сякаш очакваше върху лицето й да се стовари тежката ръка на баща й, и в очите й засвяткаха искри.

— Няма да се омъжа за Квинт Помпей!

— Кълна се в боговете, Корнелия, ще се омъжиш и още как!

— Няма!

В други случаи такова упорито предизвикателство би вбесило така Сула, че като нищо би изпаднал в умопомрачение; сега обаче, навярно защото откриваше у дъщеря си много от покойния си син, той се чувстваше безсилен да се разгневи. Затова предпочете друг подход.

— Дъще, знаеш ли коя е Пиетат? — попита той с известно отвращение в гласа си.

— Разбира се, че знам — отговори му Корнелия, която не очакваше подобна реплика. — Тя е дългът.

— Ако обичаш, изкажи се по-подробно.

— Тя е богинята на Дълга.

— На кой дълг по-точно?

— Изобщо на дълга.

— Включително и на дълга, който имаш спрямо родителите си, не е ли така? — запита я любезно Сула.

— Включително и на него — отговори Корнелия.

— Да предизвикваш своя патерфамилиас е тежко престъпление, Корнелия. Не само, че нанасяш обида на Пиетат, но и престъпваш самите римски закони. Ти трябва да се подчиняваш на главата на семейството, а това съм аз — обясни й търпеливо Сула.

— Над дълга ми към теб стои дългът ми към самата мене — отвърна му гордо тя.

Бащата усети как устата му започва да трепери.

— Не стои над, а много под, дъще. Ти си задължена най-напред пред мен, а после пред когото и да било друг. Ти си в моята власт.

— В твоята или в чужда, родителю, аз няма да изменя на себе си!

Изведнъж Сула избухна в бурен смях, който изтри всякакви следи от напрежение по лицето му.

— О, я си върви! — махна той към вратата и едва когато успя да надвие над смеха, добави: — Ще си изпълниш синовния дълг или ще те продам в робство! Знаеш, че нищо не може да ме спре да го направя!

— Нима аз вече не съм робиня? — обърна се Корнелия.

„Какъв войник би излязъл от нея!“ — не можа да сдържи възхищението си Сула. Изчака да му мине смехът и седна да драсне едно писмо до един приятел с гръцко поданство, някой си Публий Рутилий Руф от Смирна.

„Ако щеш ми вярвай, Публий Рутилий, малката нахалница ме нареди добре! Бях принуден да я плаша с наказания, които, ако станат реалност, с нищо няма да улеснят плановете ми за съвместно консулство с Квинт Помпей. И да я убия, и да я продам в робство, дъщеря ми никак не би ми била от полза; няма да е от полза и на младия Квинт Помпей, ако я хвана за косите и му я доведа насила в къщата! Какво ме съветваш да сторя? Питам те съвсем сериозно. Ако и ти не знаеш отговора на моите проблеми, не ми остава нищо друго, освен да се самоубия от отчаяние. Спомням си, че когато навремето Марк Аврелий Кота се чудил на кого да даде дъщеря си, ти си успял да го напътиш най-добре. Ето, о, велики и достопочтени съветнико, поставям те пред още главоблъсканица, свързана с бракосъчетание.

Признавам си, нещата тук са толкова сложни, че ако не беше безсилието ми да омъжа дъщеря си, за когото трябва, никога не бих седнал да си губя времето в писма, дори до теб. Но понеже тъй и тъй съм започнал, а и ти заслужаваш нещо като предварителна благодарност за съвета, който не се и съмнявам, че ще ми пратиш, ще ти разкажа и какво става в Рим.

Когато оставих нашия Принцепс Сенатус, той изрично спомена, че щял да ти пише, затова няма да те занимавам със злочестата съдба на Гай Марий. Вместо това ще се опитам да ти изложа накратко всички свои страхове и надежди за бъдещето и ако си представя, че съм облякъл тога претекста, ще седна на куриатния стол, запазен за римския консул. За щастие след победата на Гай Марий — и на мен самия, смея да отбележа — над Силоновите марси, Сенатът изрично упълномощи магистратите да си облекат всекидневните дрехи, вместо да си ръсят главата с пепел и да оплакват.

По всичко изглежда, че догодина ще имаме за консули Луций Порции Катон Лициниан и — настръхвам само като си го помисля — Гней Помпей Страбон. Страшна двойка, няма що! Един кучи задник и един полудив варварин, който не вижда по-далеч от носа си. Признавам, че и до ден-днешен не мога да си обясня как определени хора се добират до консулството и за какво им е то на самите на тях. Във всеки случай това, че си бил добър градски претор или си си свършил чудесно работата в чужбина, няма никакво значение за кариерата ти. Ако ще в кариерата ти на военен да има също толкова победи, колкото Птолемеевци са били царе на Египет, пак си за никъде. Единственото заключение, до което мога да стигна, е, че решаващият за изборната победа фактор са отношенията ти с конническото съсловие. Ако конниците не те харесват, Публий Рутилий, дори да се казваш Ромул и да си основал Рим, пак нямаш шанс да те изберат за консул. Именно конниците сложиха Гай Марий шест пъти на консулското място, три пъти в негово отсъствие. И което е истина, и до ден-днешен го обичат. С него на власт делата им вървят по-добре. Е, вярно, и да имаш предци, не е зле, но това не е причина да гласуват за теб, освен ако не разтвориш по-широко кесията или не осигуриш разни полезни неща като облекчен паричен пазар или сигурен канал за информация относно това, което прави Сенатът на закритите си заседания.

Консулството ми се полагаше по право още преди години. Разбира се, ако бях станал претор също преди години. И ако не беше пустият му Принцепс Сенатус да ми сложи прът в колелата. Но и той го стори не сам, а със съдействието на конниците, които на стада се влачат по петите му и блеят като агънца, когато ги погали по главиците. Не е трудно думите ми да се разтълкуват като все по-засилваща се омраза спрямо конническото съсловие. Не би ли било добре, питам се аз, веднъж завинаги да принудиш всички конници в Рим да заиграят по свирката ти? Ще заиграят, та свят ще им се завие, така да знаеш, Публий Рутилий! Ако ще и заради това, което направиха на теб.

Но да се върна на Помпей Страбон. От известно време насам той не е престанал да говори в Рим как се бил покрил със слава от главата до петите. Според мен обаче, ако изобщо може да се говори за славни деяния на римляните в Пиценум, тях ги е извършил не Помпей, а Публий Сулпиций, който му доведе подкрепления от Италийска Галия и нанесе тежко поражение на пиценците и пелигните, при това много преди да се е присъединил с войската на Помпей. Докато Сулпиций, а и всички ние се биехме, нашият кривоглед приятел (смъртта да го стигне!) си прекара цялото лято като на почивка в слънчевия Фирмум Пиценум. Когато най-после успя да се измъкне от обсадата, Помпей Страбон до такава степен се възгордя, че ако го слушаш, би останал с впечатлението, че с голи ръце е преборил цялата армия на Тит Лафрений. А Тит Лафрений не беше преборен, а заклан на бойното поле заедно с множество свои сънародници. За Публий Сулпиций (който е свършил повечето работа) дори не се споменава. И сякаш това му се струваше недостатъчно, протежетата на Помпей Страбон в Рим искат да изкарат победата му много по-важна и решителна от тези на Гай Марий срещу маруцините и марсите.

Тъй или иначе, войната е започнала да се обръща в наша полза. Толкова често ми го повтаря вътрешният ми глас, че не може да не е вярно.

Сигурен съм, ще е излишно да ти пиша с подробности за законопроекта на Луций Юлий Цезар, който възнамерява от декември да даде римско гражданство на половин Италия. Когато преди няколко часа съобщих на Принцепс Сенатус за намеренията на консула, предполагах, че новината ще го накара да излезе извън кожата си, вместо това той изглежда по-скоро доволен. Според него идеята за даряването на римско гражданство на Етрурия и Умбрия била по принцип много добра, единствено трябвало да я ограничим твърдо извън пределите на въстаналите земи. Изглежда, че двете области го тревожат и подобно на Цезар той се надява с даването им право на глас да ги лишим от всякакъв мотив за враждебност към Рим. Колкото и да се опитвах, не можах да го убедя, че законът на Юлий ще бъде само началото на един необратим процес; че съвсем скоро всички жители на Италия ще придобият гражданство, независимо дали са убивали римляни или не. Питам те и теб, Публий Рутилий, за какво се бихме досега?

Очаквам бързо отговор, нека ми обясниш как да се оправям с момичетата.“

Сула пъхна писмото си до Рутилий Руф в общия пакет, който Принцепс Сенатус изпрати по доверен куриер в Смирна. Това означаваше, че в най-добрия случай приятелят им ще го получи до един месец и ако отговорът му дойде със същия куриер, на свой ред ще се забави толкова.

 

 

В действителност Сула получи чаканата от Рутилий Руф вест в края на ноември. Самият той още се намираше в Кампания, където бдеше над здравето на консула Луций Цезар. Междувременно подлизурковците в Сената бяха удостоили консула с правото на триумф за победата си над Мутил при Ацера. Това, че самнитите се бяха върнали кажи-речи заедно с римляните под стените на Ацера и че враждебните действия се бяха подновили със същата сила, беше подробност, която назначените отци предпочетоха да не взимат под внимание. При приемането на решението за триумфа Сенатът се позова на факта, че след битката при Ацера Луций Цезар бил обявен на бойното поле за император от войниците си. Когато Помпей Страбон научи за триумфа, протежетата му вдигнаха такава врява, че Сенатът трябваше да му гласува и на него триумф. „Докъде още можем да паднем? — питаше се през цялото време Сула. — Един римлянин никога не е можел да чества триумф за победа над италийци.“

Колкото и да го удостояваха с почести, Луций Цезар не беше човекът, който би им обърнал внимание. Когато Сула го попита как смята да организира триумфалното си шествие, той просто го изгледа изненадано и отбеляза, че щом нямало плячка, нямало и нужда от особена организация.

— Ще преведа войските си през улиците на Рим — това е всичко.

Зимата най-после бе сковала действията на двете враждуващи страни, а Ацера продължаваше да не обръща внимание на двете армии, разположили се на лагер в съседство. Докато Луций Цезар хвърляше всички сили да прокара мечтания законопроект, Сула отиде в Капуа, където Катул Цезар и Метел Пий се бяха заели с тежката задача по реорганизацията на оределите след авантюрата в пролома на Мелфа римски легиони. Именно в Капуа го настигна писмото на Рутилий Руф.

„Скъпи Луций Корнелий, защо се получава все така — бащите никога да не знаят как да постъпят с родните си дъщери? И на мен ми иде да се отдам на отчаяние! Не ме разбирай, че съм имал някога проблеми с моята дъщеря. Когато я омъжих за Луций Калпурний Пизон, тя не можеше да си намери място от радост. Несъмнено причина за това е не особено привлекателната й външност, която и скромната зестра не бе способна да заличи; дъщеря ми сигурно се е тревожила, че баща й няма да й намери съпруг изобщо. Дори да бях довел у дома си онова непоносимо създание, сина на още по-непоносимия Секст Перквициен, тя пак би му се хвърлила на врата. Така или иначе, когато й представих Луций Пизон, тя го посрещна като дар от боговете и оттогава не се е уморила да ми благодари. Бракът на двамата се оказа толкова сполучлив, че доколкото чуват ушите ми, сегашното младо поколение смятало да постъпи по същия начин: когато й дойдело времето, дъщерята на сина ми щяла да отиде за сина на дъщеря ми. Да, да, знам какво казваше старият Цезар, но връзката между двамата братовчеди ще е първата в целия род, няма защо да се тревожим за децата, които ще се родят.

Решението на твоя проблем, Луций Корнелий, в действителност е много лесен. Единственото, което ти трябва, е съучастничеството на Елия, сякаш самата тя е замислила всичко без твоето знание. Та нека Елия започне да пуска пред момичето намеци, че си променил мнението си за сватбата и си търсел вече другаде. Нека изброи и няколко имена, във всеки случай на младежи, които Корнелия дори не би искала да погледне в лице. Ха, например Секст Перквициен, надали ще й се хареса особено.

Тежкото състояние на Гай Марий — да ми бъде простено, че предавам приятеля си — е голям късмет за теб самия, защото според римските обичаи малкият Марий и да иска, не може да встъпи в брак, докато баща му е на легло. Което е много важно за плана, на Корнелия Сула трябва да й се остави случай да поговори насаме с любимия си, но само след като е изслушала имената на другите кандидати. Нека се убеди сама, че има много по-лоши възможности от Квинт Помпей. Най-добре е Елия и момичето да навестят болния Гай Марий и Юлия по време, когато синът им със сигурност е в къщата; двамата все ще успеят да се усамотят за известно време. Във всеки случай трябва отрано да предупредиш Юлия за намеренията си!

Та така. Малкият Марий е едно много разглезено и самовлюбено момче. Ако щеш ми вярвай, Луций Корнелий, такива като него и да искат, не могат да стоплят сърцата на девойките. Нека дъщеря ти сама разбере що за човек е възлюбеният й. В момента него го вълнуват според мен само две неща — дали баща му ще го бъде и кой ще е тоя римски пълководец, дето ще го изтърпи като кадет в армията си. Все пак Марийчо не е глупав и знае, че който и да бъде новият му началник, ще го стяга десет пъти по-строго, отколкото го е правил баща му. Но има началници и началници, не всички ще посегнат на човек като него. От писмото на Скавър научавам, че никой не ще младежа при себе си, сиреч никой няма да го покани лично в щаба си; следователно въпросът ще се реши от съвета на контуберналите. Скромните ми източници на информация говорят, че малкият Марий много обичал вино и жени, не е ясно кое по-напред от другото. Още една причина да не се възторгне особено от срещата си с Корнелия Сула — скъп спомен от детството, за който е таял мили чувства на петнайсет или шестнайсет години, без дори да съзнава, че му създава повече неприятности, отколкото радости. Не мисля, че в момента младежът е твърде различен от онова, което е представлявал преди две-три години. Работата е там, че докато той сам е променил мнението за себе си, Корнелия ще го намери все същия. Повярвай ми, Луций Корнелий, Марий ще допусне грешка сред грешка на срещата си с нея, а тя сама ще го предизвика да извърши още.

Щом детето се срещне с малкия Марий, ти ще помолиш Елия да засили намеците си, че баща и е започнал да търси нови приятелства и че Помпей Руф може да остане на заден план. Вместо с него си се замислил дали да не влезеш в комбина с някой могъщ конник.

А сега ще ти издам една безценна тайна по въпроса за жените, Луций Корнелий. Една жена може да си е казала веднъж завинаги, че не ще този или онзи свой ухажор, и въпреки това, подочуе ли се, че ухажорът сам оттегля предложението си по една или друга причина, но в никакъв случай заради нейния отказ, то същата тази жена изведнъж зарязва всичко останало и се опитва да се свърже с неверния си кандидат. Ще й се да види какво се е било хванало на въдицата и, преди да се е откачило и отплувало завинаги по течението. В крайна сметка дъщеря ти дори не е видяла рибката, която й се предлага! Пак Елия ще трябва да измисли някоя много сериозна причина Корнелия Сула да ви придружи на вечеря у Квинт Помпей Руф: че бащата се е върнал в отпуск, че майката е болна, знам ли и аз какво. Дали Корнелия Сула не би могла да преглътне поне за няколко часа отвращението и да похапне в присъствието на ненавижданата риба? Гарантирам ти, Луций Корнелий, тя няма да откаже. А понеже аз самият знам точно за каква риба става дума, убеден съм, че лесно ще промени мнението си. Момчето е точно неин тип. Във всичко Корнелия ще знае много повече от него и лесно ще се наложи в семейството. Изкушението е неустоимо! В някои отношения дъщеря ти е пълно подобие на баща си.“

Сула остави писмото на писалището и се опита да помисли. Главата му буквално се въртеше. Просто? Как можеше Публий Рутилий да нарече „прост“ подобен план, на който не му се вижда нито началото, нито краят. Та една военна маневра на полето беше сто пъти по-проста от подобен заговор! И все пак нищо нямаше да загуби, ако опита. Дали това или друго, все нещо трябваше да се направи. Затова, леко облекчен от приятелския съвет, Сула се зае да чете останалата част от писмото, нетърпелив да узнае какво ново му съобщава Рутилий Руф.

„В това малко ъгълче от големия свят, в което живея, нещата вървят от ден на ден все по-лошо и по-лошо. Предполагам, не е сега времето, когато в Рим ще проявяват какъвто и да било интерес към събитията в Римска Азия, но също така предполагам, че в службите на римския Сенат в получен един доклад, който Принцепс Сенатус вече би трябвало да е прочел. Също така би трябвало да е прочел писмото, което му пратих по същия куриер, както и твоето.

На престола на Витиния седна поредното понтийско протеже. Точно така. В момента, в който реши, че Рим окончателно му е обърнал гръб, цар Митридат нахлу във Витиния! За пред хората нашественикът беше Сократ, по-малкият брат на Никомед III, заради което и до ден-днешен Витиния продължава да се води суверенно царство с нов владетел вместо стария. Има известно противоречие в словосъчетанието «цар Сократ», не мислиш ли? Можеш ли да си представиш атинянина Сократ с царска корона на главата? Тъй или иначе, в цяла Римска Азия едва ли се намира човек, който да смята Витиния за действително свободна. Като се изключи името й, Витиния е изцяло подвластна на Митридат Понтийски. Представям си дори как Митридат фучи и беснее по адрес на новия цар Сократ! Защото той благородно остави цар Никомед да изчезне, преди да са го пипнали. Колкото и да беше напълнял с годините, Никомед се оказа доста бърз при бягството си през Хелеспонта; в Смирна се говори, че прогоненият цар вече е тръгнал за Рим, за да се оплаче пред римския Сенат и народ за отнетия му престол; в крайна сметка тъкмо римляните му бяха позволили да го заеме. Убеден съм, че до края на тази година Никомед ще се появи по римските улици, изгърбен под тежестта на витинската хазна.

И сякаш това нещастие не беше достатъчно, на кападокийския престол също се настани поредната понтийска марионетка. Отново рамо до рамо, Митридат и Тигран влязоха за втори път в Евсевия Мазака и качиха на трона още един син на Митридат; по традиция се нарича Ариарат, но не мисля, че е същият онзи Ариарат, с когото Гай Марий се е срещал. Досегашният Ариобарзан обаче се оказа не по-малко пъргав от Никомед и също се спаси от преследвачите си. Няма да мине много време след идването на Никомед и ще трябва да го посрещате и него. Уви, без толкова много багаж, колкото колегата му!

Луций Корнелий, все повече се убеждавам, че в самата римска провинция назряват смутове. Мнозина са онези, които лесно няма да забравят безобразията на публиканите. Мнозина са тези, които не искат и да чуят за Рим. В определени среди открито се издига името на цар Митридат. Много се страхувам, че ако — или може би ще е по-точно да кажа «щом» — понтиецът посегне на нашите владения, тук ще го посрещнат с разтворени обятия.

Знам, че това не е твоя грижа, Луций Корнелий. По принцип на Скавър се пада задачата да се грижи за външната политика. Но той ми пише, че не се чувствал вече много добре.

Предполагам, че сега цялото ти внимание е насочено към войната в Кампания. Напълно съм съгласен с теб, че в нея е настъпил решителен обрат. Бедните италийци! Дали ще получат гражданство или не, не знам, но със сигурност поколение след поколение римляни ще им искат възмездие.

Ще се радвам да науча какво е станало с дъщеря ти. Убеден съм, че Амор скоро ще я прибере в обятията си.“

Вместо да обяснява на жена си каква хитрина е намислил Публий Рутилий Руф, Сула просто отряза онази част от писмото, в която се описваше заговорът срещу Корнелия Сула, и я препрати на Елия в Рим, заръчвайки й да спазва стриктно указанията; стига естествено да разбере за какво изобщо става дума.

То не се оказа трудно за оправната Елия. Когато Сула се завърна в Рим заедно с Луций Цезар, той завари в дома си отдавна забравената семейна хармония, както и една ведра и усмихната дъщеря, очакваща с нетърпение да бъде омъжена.

— Всичко стана точно както Публий Рутилий го беше описал в писмото си — рече щастливо жена му. — Когато се срещна с Корнелия, малкият Марий се държа отвратително. Бедното момиче! Беше тръгнало за къщата на Гай Марий изпълнено с любов и надежда, навярно си е представяло, че любимият й ще облегне глава на скута й или ще заплаче на рамото й. Вместо това той беснееше, задето кадетската комисия на Сената му е наредила да остане в щаба на досегашната си армия. По всяка вероятност заместник на Гай Марий ще бъде някой от новоизбраните консули, а малкият ги мрази и двамата. Предполагам, че си е правил някакви сметки да бъде прикачен към теб, но комисията твърде хладно му е отказала.

— Толкова по-добре за самия него, защото ако наистина бе дошъл при мен, приемът щеше да е още по-хладен — закани се мрачно Сула.

— Това, което го е ядосало най-много, не е бъдещият му началник, а самият факт, че никой не го иска при себе си. Колкото и да оправдава неуспеха си с непопулярността на баща си в Сената, малкия Марий добре си дава сметка, че отрицателното отношение на хората се дължи най-вече на самия него. — Елия буквално сияеше от радост, докато изливаше злобата си върху главата на Марийчо. — Не му се щеше Корнелия нито да му съчувства, нито да го гледа с някогашното възхищение. Ако се вярва на дъщеря ти, държал се е не само резервирано, но дори невъзпитано.

— И тогава тя реши да се омъжи за Квинт Помпей.

— Не веднага, Луций Корнелий! Първо й оставих два дни да се наплаче. След това подхвърлих уж между другото, че щом като засега баща й се бил отказал от брачния съюз с Помпеите, нямало нищо лошо да ме придружи на вечеря у тях. Просто ей така, да види какво представлява младежът. Всеки на нейно място би бил любопитен.

Сула се усмихваше в предчувствие какво е станало.

— И какво стана?

— Двамата се харесаха от пръв поглед. На вечерята стояха един срещу друг и през цялото време не млъкнаха, сякаш се познават от детството си. — Толкова беше щастлива Елия в този момент, че от вълнение хвана ръката на мъжа си и я стисна. — Много мъдро постъпи, като премълча пред Квинт Помпей за нежеланието на дъщеря си. Цялото семейство я посрещна като скъп гост, а момичето се понрави на всички.

Той издърпа ръката си.

— Насрочихте ли деня на сватбата?

Лицето на жена му видимо помръкна.

— Веднага щом минат изборите. — В погледа й се прочете дълбоко таената мъка. — Скъпи Луций Корнелий, защо не ме харесваш? Толкова се старая!

Съпругът й я изгледа мрачно и като се отдръпна към вратата, изтърси:

— Да бъда съвсем честен, Елия, не за друго, а просто защото си ми скучна.

И излезе. Елия остана известно време неподвижна и навярно се чудеше дали да плаче, или да се радва; Сула не беше казал, че ще се развежда с нея. По-добре малкото щастийце, отколкото съвсем никакво.