Колийн Маккълоу
Венец от трева (29)

— Ти какво очакваш? — попита Гай Марий малкия Цезар, докато двамата правеха своята всекидневна разходка из перистила. — Лихварите всичко са успели да потулят.

— И Луций Декумий така казва.

Марий се спря и попита строго:

— Ти често ли разговаряш с този разбойник, малки Цезаре?

— Често, Гай Марий. От него човек може да научи каквото си поиска.

— А едно момче да чуе неща, които не са за неговите уши…

Цезар се усмихна.

— Не може да раста в Субура, а ушите ми да слушат как се говори в Палатина. Пък и вече съм свикнал на всичко, не виждам какво повече биха могли да чуят.

— Брей! — потупа го по главата тежката дясна ръка на чичо му.

— Тази градина е много малка за нас, Гай Марий. Ако искаш някога да си възвърнеш контрола над лявата си половина, трябва да ходиш повече и по-дълго — скара му се момчето.

Но не беше Марий човекът, който щеше да си замълчи при подобно предизвикателство.

— Няма да позволя Рим да ме гледа в подобно състояние!

Малкият Цезар нарочно остави великия Марий да направи няколко крачки практически без помощта му. Когато пролича, че падането е неизбежно, момчето веднага го подхвана отново и с измамна лекота го върна в равновесие. Всеки път Марий се чудеше откъде се е взела толкова сила в крехката снага на племенника му, а също и как така малкият Цезар винаги знае къде точно да го подхване и как най-ефективно да използва скромните си сили.

— Гай Марий, ако забелязваш, откакто те покоси ударът, престанах да те наричам чичо. Рекох си, че с твоето обездвижване двамата сме кажи-речи в равно положение. Твоята дигнитас е намаляла, моята е нараснала. Но в някои отношения аз стоя много над теб — отбеляза заплашително малкият. — Заради майка си, а също и заради желанието си да помогна на един велик човек, аз се разделих с цялото си свободно време и дойдох в дома ти, за да ти помогна да се изправиш на крака. Когато ти предложих да ти чета книжки, ти отказа, а колкото до твоите разкази, вече си приключил с тях. Научих всяко цветенце, всяко храстче, всяко буренче в цялата ти градина! И ти го казвам съвсем прямо — това, което правим, няма никакъв смисъл. Утре излизаме от къщи и се разхождаме по Кливус Аргентариус. Ако искаш, ще тръгнем нагоре към Марсово поле, ако искаш — надолу, през Порта Фонтиналис. Но едно е сигурно, утре излизаме на разходка из града!

Черните въглени, които обикновено се криеха дълбоко под гъстите вежди на Марий, сега застрашително се показаха и се впиха в хладните сини очи на малкия Цезар; колкото и да не искаше да го признае, винаги се сещаше за Сула, когато гледаше племенника си. Сещаше се и за онези тайнствени диви котки, които ловецът понякога среща в гората и които вместо жълти, имаха бледосини ириси, обкръжени с тъмни контури. Точно такива бяха очите на Цезар. Ако за котките се казваше, че идват от Подземния свят, откъде ли идваха хора като него?

В продължение на няколко минути двамата стояха и се гледаха мълчаливо.

— Аз няма да изляза! — отсече най-накрая Марий.

— Ще излезеш.

— Боговете да те приберат при себе си, Цезаре! Не мога да отстъпя пред някакво си момче! Толкова ли не можеш да измислиш някой по-дипломатичен начин да ме тормозиш?

В погледа на Цезар заиграха весели искрици, които стоплиха душата на чичо му — Сула никога не би бил способен на подобна промяна.

— Когато човек се пазари с Гай Марий, не може и дума да става за дипломатичност. Дипломатичният език си остава за дипломатите. Ти не си дипломат и толкова по-добре. Когато кажеш нещо, всички знаят как да го възприемат и до недоразумения не се стига. Това е причината, заради която толкова те харесвам.

— Никога няма да отстъпиш, ако ти кажат „не“, нали така, момче? — Марий усещаше, че повече няма сили да спори. Детето срещу него знаеше как да сменя настроенията си, и то все в своя полза. Виж, то беше голям дипломат!

— Прав си, никога не отстъпвам.

— Добре тогава, момче, ела да седнеш при мен. Ако утре ще излизаме, значи не бива да се преуморявам отсега. — Марий шумно се покашля. — Какво ще кажеш да се кача на някоя закрита носилка и да отидем така до Вия Ректа? Там ще сляза и двамата ще се разхождаме, колкото сърце ни иска.

— Ще отидем и до Вия Ректа, Гай Марий, но пеш.

За известно време двамата мълчаха; Цезар не помръдна от мястото си. Почти от първия миг, когато дойде да гостува на Марий, момчето бе забелязало колко се дразни великият мъж от многото шаване покрай себе си; когато Цезар бе споделил това наблюдение пред майка си Аврелия, тя просто отвърна, че ще е най-добре, ако използва случая и наистина се отучи да се върти на едно място. Цезар можеше да командва Гай Марий, но на майка си дума не можеше да каже!

Това, което се искаше от малкия Цезар, естествено нямаше да се хареса на никое момче на неговата възраст. Всеки ден, след като свършеше с уроците при Марк Антоний Гнифон, вместо да отиде някъде с приятеля си от отсрещния апартамент Гай Маций, той трябваше да ходи на гости на чичо си Марий, за да му прави компания. Не му оставаше минутка време за самия него, тъй като майка му строго го наблюдаваше, а жена като нея се бе научила да цени времето.

— Това е твой дълг — бе му заявила тя в един от редките случаи, когато Цезар все пак бе поискал да излезе с Гай Маций. Обикновено ставаше дума за някое забележително събитие на Марсово поле: като например избирането на конете за октомврийските надбягвания или последните репетиции на гладиаторите преди погребалните игри на следващия ден.

— Но аз цял живот ще имам да изпълнявам някакъв дълг! — опитваше се да възрази на Аврелия. — Нямам ли право от време на време да забравя за задълженията си?

На което майка му неизменно отговаряше:

— Не, Гай Юлий. Дългът те преследва навсякъде и по всяко време. Нито за миг не бива да поставяш себе си над задълженията, които си поел.

И така той послушно тръгваше на поредното гостуване у Гай Марий. По пътя не си позволяваше да се отклони по претъпканите улици на Субура и в същото време внимаваше да не пропусне някой познат, без да му се е усмихнал или без да го е поздравил. Когато минаваше покрай книжарниците на Аргилетум, Цезар неизменно забързваше, да не би да се изкуши да влезе вътре. Всичко това беше плод единствено на възпитанието, което майка му бе дала: никога не се шляй, никога не си пилей времето за глупости, никога не си давай незаслужена почивка дори когато става дума за книги; и в същото време: винаги се усмихвай, винаги поздравявай хората, които познаваш, а също и тези, които за пръв път виждаш.

Понякога, тъкмо преди да почука на вратата на Гай Марий, Цезар се спираше и внезапно се затичваше нагоре по стълбите на кулата Фонтиналис, откъдето се виждаше цялото Марсово поле. За няколко минути застиваше на перилото и се замечтаваше как играе с другите деца, как в ръката му е дървеният меч и той учи да го върти в защита, да мушка в атака, да сече главите на сламените плашила; как след това ще мине по Вия Ректа и ще открадне някоя репичка от зеленчуковите градини или пък ще се включи в поредното масово боричкане в прахта. Но тъй като знаеше, че мечтите му никога няма да се сбъднат, Цезар се отдръпваше от гледката на детските изкушения и като прескачаше през две-три стъпалата на кулата, заставаше отново пред къщата на Гай Марий, преди някой да се е сетил, че закъснява.

Цезар много обичаше леля си Юлия, която често идваше сама да му отвори; тя винаги знаеше как да му се усмихне, а и как да го целуне! Майка му много мразеше навика хората да се целуват, за нея жестът криеше някакъв изключително отрицателен смисъл и според думите й бил прекалено присъщ на гърците, за да се смята за съответстващ на римския морал. Но за щастие леля Юлия не гледаше така на нещата. Когато се навеждаше над него, за да го целуне по устата, тя никога не извърташе в последния момент глава, както правеха други, за да го целуне по бузата или брадичката. Всеки път момчето жадно поемаше дъх, за да усети възможно най-дълбоко прекрасния й дъх. Десетилетия по-късно, когато леля му вече нямаше да е между живите, застаряващият Гай Юлий Цезар пак щеше да се сеща за нея всеки път, когато му се стореше, че някоя жена край него лъха като нея. В такива случаи сълзи на умиление рукваха из очите му, преди дори да се е опитал да ги възпре.

Всеки ден леля му даваше кратки сведения как е великият мъж.

Веднъж щеше да го предупреди: „Днес е много заядлив“, друг път да го зарадва: „Сутринта идва един приятел и го остави в прекрасно настроение“, или просто да го помоли: „Мисли, че парализата се засилва, затова не му позволявай много да унива“.

По традиция късно следобед Цезар получаваше своята вечеря у Мариеви, което беше единствената му почивка. Докато Юлия сама идваше в стаята на Гай Марий да го нахрани, племенникът й се ползваше с малко време за самия себе си. Обикновено ядеше в нейната стая, където се свиваше на кълбо на една от кушетките и се зачиташе между хапките — нещо, което не биха му позволили вкъщи. За няколко минути се потапяше в славните времена на героите или пък се залисваше с нечии стихове. Думите винаги упражняваха някакво магическо въздействие върху него. Те можеха да накарат сърцето му да запрепуска като галопиращ кон; или пък — както често ставаше с поемите на Омир — да го отведат в свят, много по-реален от този, в който се бе родил.

— Смъртта не би могла да извади нищо грозно у него на показ — повтаряше си той заучената фраза, докато мислено си представяше смелия герой, убит на бойното поле. Независимо дали той се наричаше Ахил, Хектор или Патрокъл, той беше все млад, красив и благороден — толкова съвършен, че дори със смъртта си триумфираше над враговете.

Сетне обаче гласът на леля му щеше да го сепне или пък някой от робите щеше да почука на вратата, за да му съобщи, че господарят пак го вика. Книгата биваше мигом забравяна и малкият герой отново поемаше цялата тежест на семейния си дълг, без нито веднъж да се почувства излъган или ощетен.

А Гай Марий беше голямо бреме, дори за възрастен. Вече заприличваше на старец: с мършавите си крака и в същото време с наедрялото си шкембе; с изсъхналата си кожа, която се спускаше на едри гънки от гушата му; но най-вече с безформената лява половина на лицето си, която заедно със сърдитите му очи му придаваше доста страховит вид. От левия край на устата му често се проточваше по някоя лига, но Марий дори не си даваше сметка за това; ако Цезар не извадеше навреме специалната кърпа за целта, лигата стигаше до плата на туниката и се добавяше върху неизличимото мокро петно на гърдите му. Понякога болният се хвърляше в гръмки тиради, с които искаше да срине в земята безпомощния си компаньон — единствения човек, който стоеше достатъчно дълго при него, за да може да отнесе върху себе си целия му спотаен гняв; друг път мъката щеше да го удави в старчески сълзи, които Марий дори не се опитваше да крие, още по-малко сополите, които потичаха от носа му; трети път щеше сам да се засмее на някоя шегичка, която Цезар не разбира, и тогава гръмовният му смях караше лавиците с книги покрай стената да се затресат, а леля Юлия веднага се показваше на вратата и като се усмихваше пресилено на племенника си, любезно го изпращаше до улицата.

В началото при всяко подобно избухване на чичото момчето се чувстваше напълно безпомощно и не знаеше как да реагира. Но Цезар притежаваше неизтощими източници на енергия, затова винаги си повтаряше, че рано или късно ще успее да се наложи над болния Гай Марий. Ако не успееше, значи нямаше да изпълни и задачата, дадена му майка му — нещо, за което дори не смееше да помисли, защото последиците щяха да бъдат убийствени. Покрай недостатъците на чичо си Цезар се научи и по-лесно да разпознава своите. Най-напред се убеди, че му липсва търпение, колкото и продължителните усилия на майка му да го бяха научили как да симулира търпение, когато всъщност емоциите го разяждат изцяло отвътре. Най-накрая стигна дотам, че сам не знаеше дали нещо му е наистина интересно, или е плод на внушение. Вторият недостатък беше гнусливостта, която не бе трудно да се преодолее предвид вечната лига, която се спускаше от Мариевото лице. Един ден Цезар достигна дотам с наблюденията си над Марий и болестта му, че дори надмина лекарите с рецептата си за нея; тази рецепта беше плод изключително на неговия собствен ум, беше нещо, което никой не му бе казвал, защото и никой преди него не бе установил. Болният трябваше на всяка цена да се движи. Трябваше да се упражнява. Трябваше да се убеди, че може отново да заживее като нормален човек.

— И какво друго си чул от Луций Декумий и приятелчетата му в Субура? — заинтересува се Марий.

Цезар подскочи от изненада; толкова се бе отнесъл в собствените си размисли, че въпросът го свари напълно неподготвен.

— Ами ако се вярва на думите им, мога да ти обясня едно друго странно събитие. Дано да не бъркам.

— Кое събитие?

— Защо консулът Катон реши да остави Самниум и Кампания на Луций Корнелий Сула, а сам пое твоя фронт срещу марсите.

— Охо, това звучи интересно! Я да чуя теорията ти, Цезаре!

— Всичко се обяснява с характера на Луций Корнелий.

— И какъв му е характерът?

— Луций Корнелий може да наплаши, когото си поиска.

— Наистина може!

— Сигурно отпреди е знаел, че няма да му дадат върховното командване срещу самнитите. По право то принадлежи на консула. Затова не се и опита да спори пред Сената. Това, което стори, бе да посрещне Луций Катон в Капуа и да му направи някоя от своите магии. Катон така ще да се е наплашил от своя легат, че предпочете да отиде възможно най-далеч от него. Затова и напусна Кампания.

— И как успя да измислиш цялата тази хипотеза?

— Като слушах Луций Декумий, а също и майка си.

— Виж, тя има откъде да знае — подхвърли Марий.

Малкият Цезар се намръщи в недоумение и го изгледа въпросително, но сетне вдигна рамене.

— Щом Луций Корнелий поеме цялото командване в свои ръце и престанат да му пречат разни началници, той ще се справи със задачите си. Аз го смятам за много добър пълководец.

— Но не чак толкова добър, колкото мен — въздъхна носталгично Марий и за малко отново да заплаче.

Момчето веднага го сепна:

— Да не седнеш пак да се самосъжаляваш, Гай Марий! Един ден пак ще ти връчат командването, особено ако най-сетне излезем от тази градина.

И понеже не му се искаше пак да спорят по въпроса, Марий смени темата:

— Като толкова много неща ти говори твоя субурски приятел, кажи ми какво знаеш за Катон и похода му срещу марсите? Тук никой нищо не ми казва как върви войната; всички се тревожат, да не би да ми стане нещо, ако науча! Всъщност не се чувствам по-добре, когато ме държат в неведение! Ако и ти сега нищо не ми кажеш, не ми се мисли какво ще стане!

Цезар се усмихна.

— Субурският ми приятел разправя, че още с пристигането си в Тибур консулът попаднал в големи затруднения. Помпей Страбон подбрал твоите шест легиона — този човек няма равен в това да краде чужди войници — и оставил на колегата си Луций Катон само новобранци, при това дори не истински римляни, ами все младежи от Умбрия и Етрурия, получили наскоро гражданство. Не само че той не знае какво да прави с тях, но изглежда, и никой от легатите му не е по-наясно от него. Затова консулът решил да започне обучението с реч, която да произнесе пред цялата армия. Яростно нахокал всички. Сещаш се какви ги е говорил: че са идиоти, кретени и варвари; че ако не си размърдат задниците, ще станат на храна за червеите и така нататък, и така нататък…

— Все едно слушам Луп или Цепион! — почеса се Марий по главата, сякаш не вярваше на ушите си.

— Както и да е. Сред цялото множество, което се било събрало да слуша простотиите му, бил и един приятел на Луций Декумий. Казва се Тит Титиний. Навремето Тит Титиний си изкарвал хляба като центурион, после се оттеглил на някакво парче земя в Етрурия, оттатък Верцела. Бил го получил от теб. Казва, че навремето ти бил погодил страшен номер.

— Да, спомням си го много добре — кимна старият воин и се опита да се усмихне; вместо това от устата му потече нова лига.

Малкият Цезар мигом извади „Мариевата носна кърпа“, както я наричаше, и ловко избърса слюнката от лицето на чичо си.

— Често идва в Рим и винаги се отбива у Луций Декумий, който го осведомява какво ново на Форума. Откакто избухна войната обаче, Тит Титиний се върна на поста си в армията. Дълго време прекарал в Капуа, но в началото на годината го пратили да помага на Катон.

— Предполагам, че нито Тит Титиний, нито който и да било от колегите му са могли да започнат работа преди паметната реч на главнокомандващия? — подметна Марий.

— Точно така. Заради което може би той решил да ги и включи и тях към останалите. Тъкмо тук започнали истинските му проблеми. Докато слушал как консулът сипе огън и жупел върху всеки, Тит Титиний така се ядосал, че изведнъж събрал шепа пръст от земята и я метнал право по Катон! В следващия миг всички започнали да замерват с пръст Катон! За броени минути консулът ни се оказал зарит до коленете, а армията била на прага на открит бунт. — Момчето сякаш се вдъхнови от разказа си и победоносно добави: — Като стълб от кал сред море от кал!

— Вместо да остроумничиш, по-добре продължавай нататък!

— Извинявай, Гай Марий.

— И така?

— Катон не бил ранен, но достойнството му било накърнено и авторитетът му на началник бил подкопан. Вместо да подмине инцидента все едно нищо не се е случило, той наредил Тит Титиний да бъде окован във вериги и го пратил в Рим с писмо до Сената, в което настоявал центурионът да бъде съден за подстрекателство към бунт. Довели са го тази сутрин и сега лежи затворен в Лаутумиите.

Марий се опита да се надигне от пейката.

— Е, млади Цезаре, ето, че вече имаме маршрут за утре сутринта! — рече той на племенника си, сякаш му беше паднал камък от сърцето.

— Ще отидем да видим какво става с Тит Титиний?

— Ако съдбата му се решава в Сената, аз отивам, пък за теб не знам. Ти ще чакаш в преддверието.

Цезар му помогна да се изправи и автоматично застана от лявата му страна, за да поеме товара на парализираната му половина.

— Няма да се стигне дотам, Гай Марий. Ще го съдят в плебейското събрание. Сенатът не иска да има нещо общо със случая.

— Ти си патриций, не можеш да стоиш в Кладенеца на комициите, когато заседава плебсът. Но в моето състояние и аз не бих могъл, дори да искам. Ще си намерим някое хубаво местенце на стълбите пред Сената и ще наблюдаваме оттам цирка. Отдавна имам нужда от подобно преживяване! На Форума човек може да види много по-интересни неща, отколкото на игрите, организирани от едилите!

 

 

Дори Гай Марий да се беше усъмнил в искреността на чувствата, които народът винаги бе изразявал към него, и последните съмнения бяха ответи с вятъра, когато на другата сутрин се показа навън. Маршрутът на първата му разходка беше кратък, затова пък доста труден за преодоляване в неговото състояние: с помощта на тояжката в дясната си ръка и на малкия Гай Юлий Цезар от лявата си страна Третият основател на Рим колебливо заслиза по стръмния склон на Кливус Аргентариус, който минаваше под Порта Фонтиналис и излизаше в долния край на Форум Романум. На парализирания Марий му трябваше да направи няколко крачки по улицата, за да прикове вниманието на всички мъже и жени около себе си. Някои радостно го поздравяваха, други плачеха от съчувствие; всеки път, когато пренесеше тежестта на здравия си десен крак и изкривявайки цялото си тяло, с усилия помръднеше неподвижния си ляв, тълпата бурно го окуражаваше да не се предава. От уста на уста започна да се предава името му и скоро целият град разбра, че Гай Марий е излязъл от дома си.

Когато излезе на самия Форум, възгласите на тълпата щяха да спукат тъпанчетата на старческите му уши. От челото на героя струеше обилно пот, цялата му лява половина се държеше върху малкия Цезар, който единствен знаеше колко много тежи великият мъж, но неустрашимо го понесе покрай ръба на Кладенеца. Много сенатори се втурнаха насреща му с мисълта да го повдигнат до площадката пред Курия Хостилия, но Марий ги отпъди с ръка и стъпало по стъпало успя да се изкатери сам догоре. Веднага му донесоха нечий куриатен стол и с помощта единствено на племенника си той се отпусна на него.

— Левият крак — нареди, докато се опитваше да се намести по-удобно.

Малкият Цезар веднага разбра за какво става дума, клекна до стола на чичо си и издърпа безчувствения му ляв крайник да застане пред десния в класическата сенаторска поза. След това подхвана лявата му ръка, сгъна я пред гърдите му и скри вдървените му пръсти под гънката на тогата.

Гай Марий застана като цар над площада и с кимане на глава отвръщаше на поздравите на многолюдната тълпа, която не спираше да го приветства от Кладенеца на комициите. Потта не преставаше да тече по лицето му, а уморените му гърди дълго време не можеха да си поемат въздух след тези титанични усилия. Плебейското събрание вече бе започнало дневното си заседание, но никой от присъстващите не се и сещаше за предстоящата работа; вместо това всички гледаха човека на стълбите пред Сената, а десетте народни трибуни на три пъти дадоха тон за приветствие.

Момчето стоеше плътно до стола на чичо си и с любопитство оглеждаше множеството в краката си. За пръв път в живота си откриваше каква еуфория може да се създаде от толкова хора едновременно и как се чувства в подобни мигове човекът, който я е причинил. Застанал до Първия сред римляните, Цезар усещаше и себе си едва ли не обект на това всенародно възхищение, а и когато тълпата най-сетне се умори да вика, до ушите му ясно достигнаха думите: „Кое е това хубаво дете?“.

Той добре съзнаваше, че се е родил красавец, и отдавна се бе убедил какво въздействие притежава това му качество над околните; и понеже обичаше да го харесват, гордееше се с красотата си. И все пак, ако сега забравеше защо е дошъл на площада, майка му много щеше да се разсърди, а това би било особено неприятно преживяване след величественото посрещане. От левия крайчец на Мариевата уста вече се подаваше слюнка, която трябваше да се махне, преди да са я забелязали. Цезар извади специалната кърпа от синуса на момчешката си тога — с пурпурен ръб като на баща му, претора — и докато нежните души в публиката трогнати въздишаха, попи потта от цялото лице на Марий, избърсвайки незабелязано и насъбралата се слюнка.

— Вършете работата си, трибуни! — извика високо Марий, когато най-сетне започна да диша спокойно.

— Доведете затворника Тит Титиний! — нареди Пизон Фруги, председател на колегията. — Членове на плебса, застанали днес всеки в своята триба, нека всички знаете защо сме се събрали! Случаят с този човек — Тит Титиний, пилус приор в легионите на Луций Порций Катон Лициниан — беше предаден на нас от римския Сенат след задълбоченото му разучаване от назначените отци. Консулът Луций Порций Катон Лициниан обвинява Тит Титиний в подстрекателство към бунт и иска от нас да му наложим най-тежкото наказание, предвидено в закона. Тъй като подстрекателството към бунт се смята за висша форма на държавна измяна, ние сме се събрали, за да решим съдбата на Тит Титиний.

Пизон Фруги замълча и изчака на рострата да бъде изведен обвиняемият — едър мъж, скоро прехвърлил петдесетте, облечен само с туника и окован с вериги за китките и глезените. Тит Титиний беше поставен най-отпред на рострата, в съседство с Пизон Фруги.

— Членове на плебса, Луций Порций Катон Лициниан е изпратил специално писмо до Сената, в което съобщава за свикания от него в рамките на римските закони общ сбор на армията; докато консулът се обръщал с реч към войниците си, обвиняемият Тит Титиний, когото всички виждате до мен, го замерил с някакъв предмет и впоследствие подтикнал всички около себе си да сторят същото. Писмото носи консулския печат.

Пизон Фруги се обърна към арестувания:

— Тит Титиний, какво ще кажеш в своя защита?

— Прочетеното отговаря на самата истина, трибуне. Наистина замерих консула с някакъв предмет — отговори центурионът, сетне добави: — Буца пръст от земята, това беше предметът, с който го замерих, трибуне. Когато го сторих, всички покрай мен последваха примера ми.

— Буца пръст от земята — повтори бавно Пизон Фруги. — Кое те подтикна да постъпиш така с главнокомандващия си?

— Това, че той ни наричаше селяндури, гадни червеи, тъпоглави провинциалисти, жалка сбирщина и така нататък! — Тит Титиний, който като римски центурион знаеше да вика, сега ревеше с пълно гърло, за да го чуят и по последните редове. — Виж сега, трибуне, когато офицерите ни наричат курове и задници, от това никой не се обижда, напротив, в римската армия подобни изрази са общоприети в общуването между началник и подчинен. — Той пое дълбоко дъх и заканително поклати глава. — Ако имах под ръка развалени яйца, щях да го замеря с тях! Но когато човек е в армията, най-подходящото средство за замерване е пръстта в краката му! Не ме интересува дали ще ме удушите, или ще ме блъснете от Тарпейската скала! Нека знаете само, че ако ми се случи пак да видя Луций Порций, ще му се случи същото, както миналия път!

Титиний се обърна към Сената и като издрънча с веригите, посочи към седналия Марий.

— Ето този там е истински римски пълководец! Служил съм при Гай Марий още като легионер в Нумидия, служил съм му и като центурион в Галия! Когато се оттеглих от войската, той ми отстъпи парче земя от собствените си владения в Етрурия. Трябва да знаете, членове на плебса, че никой римски войник не би посмял да замери Гай Марий с каквото и да било! Защото той обичаше войниците си и никога не би се държал с тях презрително, както това прави Луций Катон! А и Гай Марий не е човекът, който ще окове войника си във вериги и ще го прати на граждански съд в Рим само защото са го замерили с пръст! Пълководец като него просто би натрил собственоръчно носа на злосторника и с това случаят щеше да приключи! Казвам ти го право в очите: Луций Катон не е никакъв пълководец и под негово командване Рим никога няма да спечели победа! Истинският римски пълководец сам върши мръсната си работа, никога няма да я остави на плебейското събрание!

Кладенецът на комициите потъна в тягостно мълчание. Тит Титиний свърши със защитата си, но никой от множеството не пожела да вземе думата след него.

Пизон Фруги въздъхна.

— Гай Марий, ти как би постъпил с този човек? — попита той мъжа на стълбите.

— Той е центурион, Луций Калпурний Пизон Фруги. И както сам казва, аз наистина го познавам. Твърде е опитен, за да си позволим да го премахнем от армията. И все пак той сам не отрича, че е замерил началника си с пръст и че благодарение на него въпросният началник се е оказал зарит до коленете от войниците си. С или без провокация от страна на Луций Порций това е обида на чина. Тит Титиний не може да се върне повече при него. Иначе все едно ние сме обидили консула, който изрично е поискал да се освободи от услугите на центуриона, пращайки го при нас. Мисля, че е от интерес за цял Рим обвиняемият да бъде пратен под командването на друг началник. Дали няма да е най-добре да го върнете в Капуа, където да се заеме със старите си задължения?

— Какво ще кажат колегите ми трибуни? — обърна се към тях Пизон Фруги.

— Аз ще кажа: нека бъде, както Гай Марий предлага — отговори Силван.

— И аз така смятам — подкрепи го Карбон.

Останалите седем трибуни също дадоха съгласието си.

— Какво ще каже плебейското събрание? Трябва ли да прибягваме към формално гласуване или ще свършим работа с вдигане на ръце?

Всички вдигнаха ръце вместо отговор.

— Тит Титиний, плебейското събрание ти заповядва да се оставиш на разпореждане на Квинт Лутаций Катул в Капуа — заключи Пизон Фруги, без да даде израз на чувствата си. — Ликтори, свалете оковите му! Той е свободен човек.

Но Титиний отказа току-така да го отведат, преди да се е представил пред Гай Марий, преди да се е проснал в краката му и да се е разплакал от благодарност.

— Това, с което наистина ще ми се отблагодариш, Тит Титиний, е да си вършиш добре работата в Капуа — даде му знак да се вдигне Гай Марий и сам уморено се опита да стане. — Ако ме извините, мисля, че е време да си вървя у дома.

Иззад една от колоните на Сената изведнъж изскочи Луций Декумий. Усмихнат до уши, той протегна ръка към приятеля си Тит Титиний, но погледът му нито за миг не изпускаше лицето на Гай Марий.

— Носилката те чака, Гай Марий — предложи угоднически той.

— Щом краката ми са ме довели дотук, значи ще могат да ме върнат обратно! Момче, помогни ми!

Дясната му ръка се впи с всичка сила в крехкото рамо на малкия Цезар и под дрехата на момчето кожата почервеня от напрежение. Самият Цезар обаче дори не изпъшка, в погледа му се четеше единствено загриженост за чичо му. За околните изглеждаше, че да повдигне великия мъж на крака, не представлява никакво усилие за помощника му. Когато Марий се изправи, пое тояжката си с дясната ръка и позволи на Цезар да го подхване както на идване, отляво. Като два големи рака, заплели безпомощно щипки, чичо и племенник заслизаха по стълбите. По улицата към дома ги придружи насъбралото се множество, като надаваше възторжени възгласи при всяка крачка на болния.

Щом Марий се прибра вкъщи, робите едва не се сбиха помежду си кой ще има честта да изпрати сивокосия си господар до спалнята му; никой не обърна внимание на малкия Цезар, който приклекна до стената в мрачния коридор и затвори уморено очи. Малко по-късно го намери Юлия, която уплашено се наведе над него, без да смее да повика за помощ.

— Гай Юлий, Гай Юлий! Какво ти е?

Когато леля му го пое в ръце, Цезар безпомощно се отпусна на скута й. Беше пребледнял, гърдите му едва помръдваха. Юлия хвана една от китките му, за да му премери пулса, и видя болезнената синина, която пръстите на Марий бяха оставили под рамото на момчето.

— Гай Юлий, Гай Юлий!

Очите на племенника й бавно се отвориха, той въздъхна и се усмихна. Лицето му придоби донякъде естествения си цвят.

— Успях ли да го доведа до къщи?

— И още как, Гай Юлий! Беше чудесен — похвали го тя и й се доплака от умиление. — Но ти си се уморил много повече от него самия! Тези разходки из града май няма да са по силите ти.

— Нищо подобно, лельо Юлия. Ще успея, не се съмнявай. Пък и той не би излязъл с друг — вдигна се на крака Цезар.

— Да, за жалост си напълно прав. Благодаря ти, Гай Юлий! Не знам как да изразя цялата си признателност към теб. — Юлия разгледа синината. — Но той те е наранил. Чакай да ти сложа нещо да ти мине.

Очите на момчето заблестяха в радостно предчувствие, а устата му се изви в усмивка, от която на Юлия се стопли сърцето.

— Знам едно нещо, от което всичко ще ми мине, лельо Юлия.

— Кое е то?

— Една целувка. Една от твоите целувки, ако обичаш.

Целувки Цезар получи всякакви, както и вкусен обяд, книжка за четене и отделна кушетка в стаята на леля му, където да подремне; трябваше Луций Декумий да дойде да го вземе, иначе изобщо нямаше да го пуснат да си върви.

 

 

Със смяната на сезоните и напредването на една година, в която римската армия взимаше превес над враговете, Гай Марий и Гай Юлий Цезар се превърнаха в неотделна част от уличния пейзаж в Рим. Момчето помагаше на мъжа, а мъжът се опитваше всеки път да си помага сам. На другия път след кратката им разходка до Форума двамата се насочиха към Марсово поле, където срещаха по-малко минувачи и хората обръщаха по-малко внимание на бавното им придвижване. Колкото по-укрепнал се чувстваше Марий, толкова по-далеч стигаха двамата с племенника му, докато един ден не се озоваха на самия бряг на Тибър — в края на Вия Ректа. След като си почина, Гай Марий дори влезе в реката да поплува.

Щом се захвана редовно да плува, и формата му бързо започна да се възвръща. Другото, което го подтикваше по-бързо да оздравява, бяха множеството римски юноши, които се упражняваха в езда и ръкопашен бой по ливадите на Марсово поле; Марий си рече, че е крайно време и малкият Цезар да започне с военното си обучение. Това беше паметен миг в живота на Гай Юлий Цезар, чиято най-голяма мечта най-сетне се сбъдваше. Още в мига, в който го хвърлиха на гърба на едно доста буйно жребче, момчето доказа, че е роден ездач, а когато двамата с чичо му хващаха дървените мечове да се дуелират, дори взискателният Марий не можеше да му открие грешка. Постепенно Цезар стигна до най-трудната част от войнишкото изкуство — да хвърля пилума, късото римско копие. Както и останалите елементи на обучението, и този не затрудни момчето, което неизменно улучваше целта. Когато Марий стана достатъчно уверен в силите си, той започна да го води със себе си в реката, където скоро го научи да плува. Часовете, прекарани на брега на Тибър, бяха най-приятните за малкия Цезар. Тогава чичо му изпадаше в спомени за миналото и споделяше повечето от идеите си за идеалния пълководец.

— Повечето военачалници губят сраженията, преди още да са ги започнали — говореше веднъж Марий на Цезар, докато двамата, завити в ленени чаршафи, чакаха да изсъхнат.

— Как така, Гай Марий?

— Обикновено има два начина да го постигнат. Единият е, че до такава степен нямат понятие от смисъла на командването, че се задоволяват с това да покажат на легионите врага отсреща и да ги пратят да се бият, както рами знаят. Вместо да поемат нещата в свои ръце, подобни пълководци просто си стоят отзад и чакат да видят какво ще стане. Другите пък са тяхната пълна противоположност — хора, изучили доста наръчници по военно изкуство или пък запомнили и последния съвет на началниците, когато са служили като кадети. Да водиш стратегия, преписана дословно от книгите, е все едно сам да си търсиш разгром! Всеки противник, всеки поход, всяка битка, Гай Юлий, е нещо напълно уникално и неподлежащо на схематизиране. Разбира се, нощта преди сражението пълководецът е длъжен да състави някакъв общ план и да го обмисли сериозно. Но в никакъв случай да не се осланя единствено на него. Крайният план трябва да се оформи в съзнанието му едва когато слънцето озари бойното поле с всичките му подробности, когато врагът се покаже и проличат неговите слабости. Едва тогава трябва да вземеш решенията си. Да се уповаваш на стари сведения или предварително изградени представи, може да се окаже пагубно за цялата ти армия. А нещата ще продължат да се променят и по време на самата битка. Всеки миг е посвоему уникален! От началото на схватката до нейния край могат да се случат толкова много неща: духът на войниците ти да падне, земята в краката им да омекне по-бързо от очакваното, да се надигне прахоляк, който да закрие цялата гледка, враговете ти да поднесат някоя изненада или в последния момент да откриеш нови слаби места както в своите, така и в техните позиции — започна да изброява Марий.

— Никога ли не е възможно да спечелиш победа, спазвайки напълно предварителния си план? — искаше да знае Цезар, на когото очите святкаха от желание да научи нещо повече за войната.

— Е, случвали са се и такива неща! Но да ти кажа честно, колкото на кокошките им поникват зъби в клюновете. Винаги да помниш, че независимо от това, колко време си обмислял плана си, независимо от това, колко е сложен и подробен, трябва да си оставиш някаква вратичка, ако се наложи, за броени секунди да го обърнеш с главата надолу! Ето защо ще ти дам още един съвет, също толкова важен, колкото първия: гледай планът ти винаги да е възможно най-прост. Простите схеми винаги са работели по-успешно от главозамайващите комбинации. Ако не за друго, то, защото всеки пълководец зависи от това, колко бързо може да предаде заповедите на подчинените си. А колкото по-долу слизаш по офицерската йерархия, толкова по-трудно ще ти е да обясниш какво точно възнамеряваш да правиш.

— Изглежда, че за да успее, един пълководец трябва да разчита на безупречно обучени войници и офицери — замисли се Цезар.

— Точно така! — потвърди старият воин. — Ето защо добрият пълководец винаги се обръща със слово към войниците преди началото на сражението. Не за да повдига бойния дух, както обикновено се мисли, млади Цезаре. А за да разберат и последните легионери в армията какво точно смята да постигне началникът им. Ако войниците знаят какъв е общият план, то те по-лесно ще изпълняват заповедите, получени от преките им началници.

— Значи също така е важно пълководецът да познава войниците?

— Без това не може. Още по-важно е обаче войниците да познават добре своя пълководец. И да го харесват. Ако легионерът харесва своя началник, той ще работи по-усилено и ще поема по-големи рискове заради него. Никога не забравяй какво каза Тит Титиний от рострата. Можеш да наричаш войниците си, както ти хрумне, но те никога не трябва и да помислят, че ги презираш. Ако ти познаваш своите легионери и ако те те познават теб, то тогава и с двайсет хиляди души ще можеш да разбиеш стохилядна варварска сган.

— Ти сигурно си бил войник, преди да станеш пълководец.

— Точно така, бях. Това е едно предимство, което човек като теб, Цезаре, никога няма да получи. Ти си се родил римски патриций и ти е съдено да станеш направо офицер. Но от мен да знаеш, че ако не се постараеш да бъдеш войник, преди да стигнеш до командването, никога няма да станеш истински пълководец. — Марий се наведе напред и се вгледа в някаква точка далеч отвъд Тригариума и зелените ливади на Ватиканското поле. — Най-добрите пълководци са почвали като прости войници. Вземи например Катон Цензор. Когато ти дойде времето да се запишеш за кадет, никога не стой най-отзад да си предлагаш услугите на началника. Заставай в предните редици и се бий! Забрави, че си благородник! Всеки път, когато армията ти влиза в сражение, ще се превръщаш в редови легионер. Ако началникът ти възрази и пожелае да яхнеш кон и да му носиш заповедите наляво и надясно, ти ще му кажеш, че предпочиташ да се биеш. Той ще те остави, защото подобни думи трудно ще чуе от устата на събратята ти. Винаги трябва да се биеш като останалите войници, Цезаре. Как иначе, когато ти дойде времето сам да командваш, ще знаеш какво изтърпяват войниците от предните редици? Как ще познаеш кое ще ги изплаши, кое ще ги обезкуражи или напротив, кое ще им вдъхне повече сила и решителност? Но се сещам и друго, момче!

— Какво? — попита го нетърпеливо Цезар, който със затаен дъх попиваше всяка дума, излязла от устата на Марий.

— Че е време да си вървим вкъщи! — засмя се Марий. Когато обаче видя леденото изражение на Цезар, се сепна. — Хайде сега, да не се сърдиш, малкият? — сопна се той на племенника си, който не само не бе приел шегичката му, но се беше ядосал.

— Да не си посмял да се подиграваш с мен, когато говорим за толкова важни неща! — закани му се момчето със същия благ и спокоен глас, с който Сула караше враговете си да треперят от страх. — Казвам ти го напълно сериозно, Гай Марий! Не съм дошъл да се забавлявам с приказките ти! Искам да знам всичко, на което можеш да ме научиш, преди да съм се записал кадет в армията. Ако зная всичко, което ти знаеш за войната, то ще мога веднага да го приложа в действие и да науча други неща. Аз никога няма да престана да се уча! Затова престани с глупавите си шеги и свикни да гледаш на мен като на голям мъж!

— Но ти не си голям мъж — опита се да го успокои Марий, който усещаше, че се е изпуснал, но нямаше представа как да постъпи.

— Когато става дума за учене, аз съм много повече мъж от всички, които познавам! Включително и от теб!

Малкият Цезар беше повишил тон и неколцина други плувци се обърнаха към тях. Колкото и да се беше ядосал обаче, той си оставаше син на майка си и бързо се овладя; хвърли бърз поглед на съседите и скочи на крака.

— Когато леля Юлия ме третира като малко дете, нямам нищо против — продължи той с по-спокоен тон. — Но когато ти, Гай Марий, се държиш с мен като с малко дете, тогава го приемам за смъртна обида! Казвам ти го откровено, никак не одобрявам подобни шегички! — Цезар му подаде ръка и му помогна да се изправи. — Да вървим. Днес много ми дойде от теб.

Марий го последва и без думичка да обели, се запъти към дома си.