Колийн Маккълоу
Венец от трева (27)

Скоро след завръщането на Луций Цезар и Сула в Рим се разнесе новината, че Езерния се е предала на самнитите. Градът бил изнемощял от глад, по улиците не останали нито кучета и котки, нито коне и магарета, нито кози и овци — всичко отишло да запълни изпразнените търбуси на защитниците. Най-накрая Марк Клавдий Марцел се видял принуден лично да отвори портите на Езерния, след което безследно изчезнал. Никой, освен самнитите не можеше да каже каква е съдбата му.

— Убили са го — дори не му трябваше да гадае на Луций Цезар.

— Навярно имаш право — съгласи се Сула.

Разбира се, Луций Цезар нямаше намерение да се връща на бойното поле. Консулският му мандат наближаваше към своя край, а той държеше през пролетта да бъде избран за цензор; да се връща отново в Кампания, за да служи като легат в щаба на новия консул, му се виждаше напълно безсмислено.

За пръв път от няколко години в колегията на народните трибуни се забелязваха няколко обещаващи имена едновременно, навярно защото цял Рим говореше за предвиждания закон за разпространението на римското гражданство. И да искаше, Луций Цезар не можеше повече да крие намеренията си от общественото мнение. Трибуните се очертаваха негови привърженици, понеже мислеха либерално и не подкрепяха кървавите мерки срещу италийците. Председател на колегията стана Луций Калпурний Пизон Фруги; последното му име идваше, за да го разграничи от другия клон на Калпурний Пизоните — Цезонините, към които принадлежеше зетят на Публий Рутилий Руф. Пизон Фруги се знаеше като по-скоро консервативен човек, дарен с енергия и решителност; от самото начало на мандата си той обяви пред плебейското събрание, че възнамерява енергично да противостои на двамата най-радикални трибуни в колегията — Гай Папирий Карбон и Марк Плавций Силван, — ако им хрумне да излязат извън рамките на Цезаровия законопроект и дарят римското гражданство на народите, въвлечени в Италийската война. Това, че се бе въздържал да отхвърли самия закон, се дължеше на дългите и убедителни напътствия, които бе получил от страна на Скавър и други уважавани личности в Сената. По този начин за пръв път от началото на войната събитията на Форума приковаха обществения интерес; освен военни действия задаващата се година обещаваше и политически препирни.

Далеч по-потискаща бе атмосферата по времето на изборите в центуриатните комиции — особено когато се гласуваше за консули. Двамата главни претенденти бяха спечелили състезанието още два месеца по-рано и сега победата им трябваше само да бъде ратифицирана. Това, че първи консул стана Гней Помпей Страбон, а Луций Порций Катон Лициниан остана втори, се дължеше не на друго, а на триумфа, който Страбон ознаменува броени дни преди изборите.

— Тези триумфи са си жив срам — сподели Скавър Принцепс Сенатус пред Луций Корнелий Сула. — Първо Луций Юлий, сега Гней Помпей, това минава всяка мярка! Започвам да се чувствам много стар.

Сула го изгледа внимателно и си рече, че Скавър, освен че се чувства стар, изглежда така. Това беше много тревожно. Ако загубата на Гай Марий означаваше, че римските армии ще се лутат известно време като мухи без глави по полетата на Италия, то какво би представлявал Форум Романум без присъствието на Марк Емилий Скавър? Кой от всички сенатори щеше да обърне внимание на всички онези наглед незначителни, но всъщност жизненоважни събития, случващи се сред съседните на Рим страни? Кой изобщо щеше да продължи външната политика, водена от Рим в продължение на два века? Кой щеше да поставя на мястото им самонадеяните глупаци като Филип или бруталните парвенюта като Квинт Варий? Кой друг вместо него щеше да се изправи като непоклатима скала срещу всички беди, които ще връхлетят Рим? Истината беше, че откакто Марий бе покосен от удара, Скавър видимо се бе състарил; колкото и да се бяха държали за гушите през последните четиридесет години, двамата бяха един за друг като вода и въздух.

— Марк Емилий, трябва повече да пазиш здравето си! — предупреди го Сула, обзет от мрачни предчувствия.

В зелените очи на събеседника му просветнаха лукави искрици.

— Човек все някога трябва да си отиде, нали?

— Така е. Но ти просто нямаш правото да го сториш. Рим още се нуждае от теб. Ако и ти ни напуснеш, то кой ще ни спасява от нежни души като Луций Юлий Цезар или Луций Марций Филип?

Скавър се засмя.

— Това ли е най-голямото зло, което може да сполети Рим — Луций Цезар и Филип? — попита той и наклони голата си глава на една страна като някой престарял, проскубан бухал. — В някои отношения много те ценя, Луций Корнелий. Но понякога си казвам, че в твои ръце Рим би изживял много по-страшни мигове, отколкото ако се оставеше на Филип. — Щракна с пръсти. — Ти може и да не си роден войник, но повече време от кариерата си на сенатор прекара по бойните полета. А съм забелязал, че дългата военна служба превръща сенаторите в пълни автократи. Вземи например Гай Марий. Когато един пълководец заеме политически пост, той е нетърпелив да постигне желаното и твърде често гледа да се освободи от рамките, които му поставят традицията и толерантността.

Двамата разговаряха пред книжарницата на Созий на Аргилетум, където се намираха и няколко от най-реномираните сергии за храни в цял Рим. Докато обсъждаха бъдещето на Рим, те добре си похапваха сладкиши от грозде и захаросан крем; в близост до тях дебнеше някакъв светлоок младеж, който си изкарваше прехраната с легенче топла вода и суха кърпа; сладкишите на продавача в съседство бяха лепкави и мазни и двамината сенатори с готовност бяха откликнали на деловата му оферта.

— Когато дойде моето време, Марк Емилий, ще постъпя с Рим в зависимост от това, какво представлява самият той. В едно мога да те уверя: няма да позволя днешните римляни да опозорят имената на предците си. Нито ще позволя отново властта да отиде в ръцете на хора като Сатурнин — зарече се твърдо Сула.

Скавър привърши със закусчицата си и щракна с мазните си пръсти, за да уведоми светлоокия, че ще се възползва от услугите му. Подаде мръсните си ръце на момчето и след като внимателно се увери дали работата е била свършена както трябва, му даде цяла сестерция като възнаграждение. Сетне изчака Сула да си измие на свой ред ръцете (и да подаде доста по-скромна монета) и продължи по темата.

— Някога имах син — каза Скавър най-невъзмутимо, — но синът ми не се оказа мъж на място. Колкото и да беше мил и любезен, беше твърде страхлив и слабохарактерен, за да защити името си. Сега имам втори син, твърде малък, за да знам какво ще излезе и от него. И все пак едно нещо научих, Луций Корнелий, а то е, че колкото и славни да са нашите предци, бъдещето принадлежи единствено на потомците ни.

Сула изкриви лице.

— И моят син умря, но за разлика от теб друг не ми се роди.

— Значи така ти е било писано.

— Мислиш ли, че боговете наистина имат пръст в тези неща, Принцепс Сенатус?

— Убеден съм. Ето, погледни ме, цял живот ролята ми е била да ограничавам амбициите на Гай Марий. Рим имаше нужда от мен и аз бях на неговите услуги. Напоследък обаче ми се струва, че ти приличаш много повече на Марий, отколкото на Скавър. А не виждам някой, който да ти се противопоставя. В крайна сметка това може да се окаже много по-пагубно за нашите мос майорум от появата на хиляда Сатурниновци на Форума.

— Имаш думата ми, Марк Емилий, че Рим няма защо да се плаши от мен. — Сула се замисли малко над току-що изреченото и добави: — Имам предвид твоя Рим, не Сатурниновия.

— Искрено се надявам да си прав, Луций Корнелий.

Двамата се насочиха към Сената.

— Дочувам, че Катон Лициниан щял да бъде изпратен в Кампания — рече Скавър. — С него ще ти е по-трудно да се разбереш, отколкото с Луций Юлий; също толкова неуверен, колкото Цезар, но много по-непоносим като характер.

— Няма да представлява грижа за мен — успокои го Сула. — Гай Марий с право го нарече грахово зърно, а похода му в Етрурия — детска работа. Знам как да се оправям с граховите зърна.

— И как?

— Като ги смачкам под петата си.

— Знаеш, че никога няма да ти дадат върховното командване, вече проверих веднъж.

— Това ни най-малко не ме интересува — усмихна се той. — Когато смачкам зърното, просто не би имало на кого друг да го поверят.

В устата на друг подобни закани биха прозвучали като празно самохвалство и Скавър би ги посрещнал със смях. Но когато ги изричаше Сула, те внезапно придобиваха съвсем различен смисъл; и не бяха никак смешни.

 

 

Марк Тулий Цицерон добре помнеше, че е роден на втория ден след Новата година и че му предстои да навърши седемнайсет години. Затова, вместо да чака да го повикат специално, с натежало сърце понесе крехката си фигура към военните служби на Марсово поле, където да го регистрира като принадлежащо на поредния римски новобранец. Шумният и приказлив юноша, който навремето бе толкова близък приятел на покойния син на Сула, напоследък се бе научил по-малко да си отваря устата; на почти седемнайсет години той вече не откриваше никаква надежда за себе си в бъдещето. Звездата му неслучайно бе изгряла толкова рано — вече се виждаше как безпомощно залязва, избледняла на фона на италийските пожарища. Там, където навремето се събираха цели тълпи да се наслаждават на Цицероновото ораторство, днес и котки не се забелязваха. И нищо чудно никога повече добрите времена да не се върнеха. С изключение на Варианската комисия в цял Рим не работеше нито един трибунал, а градският претор, който беше върховният правораздавател в републиката, се занимаваше с управлението на големия град и си имаше други задължения. И ако се съдеше по успехите на италийците, едва ли в скоро време съдилищата щяха да подновят дейността си. От всички големи римски юристи, като се изключи Сцевола Авгур, който заради деветдесетгодишната си възраст отдавна бе прекратил дейността си, никой повече не се показваше на публично място; цялата плеяда от наставници и покровители, през чиито грижи бе минал младият Цицерон, бяха изчезнали, погълнати от водовъртежа на гражданската война; Крас Оратор, патронът на баща му, не беше между живите.

Това, което най-много плашеше Цицерон, бе, че никой не даваше пукната пара за бъдещето му. Малкото велики мъже, които той познаваше и за които беше сигурен, че са още в Рим, бяха прекалено заети да се занимават точно с него; нищо че той бе имал наглостта сам да им напомни за екзистенциалните си проблеми, нямащи равни никъде по света. Колкото и да беше тропал Цицерон по вратите на римските патриции — като се почне със Скавър Принцепс Сенатус и се свърши с Луций Юлий Цезар, никой не бе благоволил да му отвори. В крайна сметка кой беше Марк Тулий Цицерон? Някаква си рибка, която в продължение на няколко години се бе мятала в мрежите на стопаните на Форума. Та той дори не бе навършил пълнолетие… Откъде накъде великите римляни щяха да се занимават с него? Тъй както баща му (клиент на покойник, сиреч политически сирак) го беше казал с няколко думи, Цицерон Младши трябваше да забрави за някогашната си площадна слава и да приеме без жалби това, което бъдещето му приготвеше.

Когато младежът излезе на Марсово поле и застана пред масите на комисията, обърнати към Вия Лата, не зърна нито едно познато лице; цялата комисия беше съставена от застаряващи педарии, които бяха заставени в името на националното спасение да вършат работа колкото отегчителна, толкова и необходима. Никой от тях не се радваше ни най-малко на оказаното му от Сената доверие. Единственият, който благоволи да погледне в лице Цицерон, бе председателят на комисията — всички останали се бяха погребали под купища документи и дори да искаха, не можеха да обърнат внимание на поредния наборник. Председателят изгледа скептично недоразвитата фигура на Цицерон, очертаваща се още повече на фона на огромната му, крушовидна глава, и мина към протоколния разпит:

— Лично и фамилно име?

— Марк Тулий.

— Лично и фамилно име на бащата?

— Марк Тулий.

— Лично и фамилно име на дядото?

— Марк Тулий.

— Триба?

— Корнелия.

— Когномен, ако имаш изобщо?

— Цицерон.

— Класа?

— Първа — конник.

— Баща ти държи ли обществения кон?

— Не.

— Можеш ли да си позволиш цената на пълно бойно снаряжение?

— Разбира се.

— Можеш ли да четеш и да пишеш?

— Разбира се!

— Трибата ти е селска. Откъде си?

— От Арпинум.

— А, комшия на Гай Марий! Кой е патрон на баща ти?

— Луций Лициний Крас Оратор.

— Значи никой в момента?

— Не, в момента никой.

— Минал ли си предварително военно обучение?

— Не.

— Можеш ли да различиш дръжката от острието на меча?

— Ако това означава дали мога да го използвам — не.

— Яздиш ли?

— Да.

Председателят привърши с попълването на формуляра и вдигна отново глава. На устните му се бе изписала горчива усмивка.

— Ела пак два дни преди януарските нони, Марк Тулий, ще получиш указания къде да изпълниш военния си дълг.

Така значи. Бяха му наредили да се представи в армията точно на рождения му ден… Цицерон се отдръпна от масата на комисията дълбоко унизен. Та те дори не бяха разбрали с кого разговарят! Не беше възможно да не са чули нищо за подвизите му на Форума! Бяха предпочели обаче да го скрият. Явно бяха решили, че и той е длъжен да служи в армията като всички останали. Да ги беше помолил за някоя канцеларска служба, само щеше да го изтъкне като страхливец в очите им; Цицерон беше достатъчно интелигентен, за да го разбере сам. Затова и си беше замълчал; когато му дойдеше времето да опита за консул, не можеше да оставя на съперниците си подобни козове.

И понеже Цицерон открай време беше търсил все приятелството на по-големи от себе си, сега нямаше никого, на когото да се оплаче. Всичките му познати бяха по задължения извън града — като се почне от Тит Помпоний и се свърши с безбройните племенници и роднини на покойния му патрон и собствените му братовчеди. Младият Сула, единственият му връстник, който би се намирал по това време в Рим, отдавна си беше отишъл. На нещастния юноша не му оставаше друго, освен да се прибере право у дома си. Той тръгна към Викус Куприус, за да се прибере в бащината си къща в Карина, без да може да прогони от душата си облака на отчаянието.

Всеки римски гражданин беше призован да отбие военната си служба в момента, в който навърши седемнайсет години. Това важеше дори за пролетариите. Но преди да избухне войната срещу италийците, на Цицерон дори не му бе минало през ума, че ще му се наложи да служи като редови легионер; все си беше правил сметката, че ще използва влиянието на наставниците си, които биха му осигурили службица, отговаряща на блестящите му литераторски способности. Освен на парад великият адвокат нямаше дори да се докосва до ризницата и меча. Ставаше му ясно обаче, че не бива да храни подобни надежди. Нещо повече, вътрешният му глас му подсказваше, че животът в армията крие едно особено неприятно преживяване — да умре.

Баща му, който никога не бе обичал живота в Рим, сега бе отишъл в Арпинум, за да наглежда нивите си през зимата. Цицерон знаеше, че няма да се върне, преди големият му син да е бил взет в легионите. По-малкият му брат Квинт, осемгодишен, бе отишъл с баща си на село; той не притежаваше способностите на Марк и тайно предпочиташе спокойния живот на провинциалиста. Така единствено Хелвия, майката на Цицерон, бе принудена да остане в римската къща, която ненавиждаше, и да се грижи за големия си син.

— Ти си само една напаст и нищо повече! — посрещна го тя още от вратата, без да се замисля, че Цицерон има нужда повече от утеха, отколкото от хули и ругатни. — Ако не беше ти, сега щях да си гледам живота у дома, а баща ти нямаше да хвърля луди пари за тази скъпа къща. В цял Рим не се намира и един роб, който да не е крадец и мошеник, и каквото време ми остава от проверките на домашните сметки, трябва да гледам цялата прислуга в ръцете да не отмъкнат нещо. Разреждат виното, карат ме да плащам за най-скъпите маслини и ми поднасят от най-евтините, купуват само половината от хляба и зехтина, за който им даваме пари, а с останалото се тъпчат те. Вече ще трябва сама да ходя на пазар. — Хелвия се спря за миг, после се нахвърли с удвоена енергия върху сина си. — Всичко е заради теб, Марк! Заради твоите болни амбиции! Винаги съм повтаряла: всяка жаба да си знае гьола. Само дето никой не е благоволил да ме изслуша. Ти нарочно подтикваш баща си да пилее семейното състояние за измисленото ти образование… Но да знаеш, че никога няма да станеш втори Гай Марий! Досега не съм виждала момче толкова вързано в ръцете, колкото теб. И какво ще правиш с твоите Омир и Хезиод? Човек не може да се храни с мастило и хартия. Нито може да гони хартия с писачество. Само дето аз трябва да стоя като вързана тук…

Синът й обаче не можа да изтърпи докрай оплакванията й. Като закри уши, за да не слуша гласа на майка си, Марк Тулий Цицерон се завтече към кабинета си.

Това, че младежът ползваше самостоятелен кабинет, се дължеше единствено на баща му. За него беше чест да остави най-хубавата стая в къщата си на изключително надарения си син, гордост на семейството. Навремето бащата също бе таял скрити надежди да направи кариера, но сравнително рано се бе отказал в полза на сина си. Да държи такова чудо на природата в затънтения Арпинум? Никога! До раждането на Цицероновия вундеркинд Гай Марий беше единственият известен човек от града, независимо че Тулий Цицероните открай време се бяха смятали за нещо повече от съседите си Марии; не за друго, а защото сред Мариите интелектуалци не се раждаха. Ето защо те нека отглеждат колкото си искат хора на оръжието; все някога един Тулий Цицерон щеше да се докаже чрез силата на мисълта си. Хората на действието минаваха и заминаваха, докато тези на мисълта оставаха във вечността.

Бъдещият човек на мисълта сега-засега се затвори в кабинета си и като залости вратата, даде пълна воля на сълзите си.

На рождения си ден Цицерон се яви отново пред военна комисия на Марсово поле и с разтреперани нозе отговори на няколкото въпроса, които председателят му зададе:

— Пълно име заедно с когномена?

— Марк Тулий Цицерон Младши.

— Триба?

— Корнелия.

— Класа?

— Първа.

Комисията се разрови сред свитъците с имената на призованите да се явят през деня и най-накрая намериха неговия; това беше документът, с който новобранецът трябваше да се яви пред бъдещия си началник. На практичните римляни не им бе убягнало, че ако човек получи устни нареждания, той може и да не се съобрази изцяло с тях. Копие от повиквателната вече бе тръгнало към наборните офицери в Капуа.

Председателят на комисията внимателно се зачете в подробните бележки, които някой беше нахвърлил върху Цицероновата повиквателна, и най-накрая хладно изгледа младежа.

— Е, Марк Тулий Цицерон Младши, личи си, че в последния момент някой се е сетил за теб — рече му той. — По принцип трябваше да те пратим като редови легионер в Капуа, но в комисията е постъпила лична молба от страна на Принцепс Сенатус. Моли да бъдеш прикрепен към щаба на някой от консулите. Комисията е решила да те прикачи към щаба на Гней Помпей Страбон. Трябва да се явиш утре сутринта в дома му и да получиш лични указания. Комисията е отбелязала, че не си минал през никакво предварително обучение, затова предлага до деня, в който трябва да се заемеш със задълженията си, да се отдадеш на физически упражнения на Марсово поле. Това е всичко. Свободен си.

Вълни на облекчение преминаха през цялото тяло на Цицерон и краката му още повече се разтрепериха. Той грабна скъпоценния свитък и хукна, преди да са му го взели обратно. „Щабни задължения! О, боговете да славят името ти, Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус! Благодаря, благодаря! Ще докажа на Гней Помпей, че услугите ми са незаменими. Ще се превърна в хроникьор на армията му, ще пиша речите му, ако трябва, но никога няма да пипна меч през военната си служба!“

Цицерон нямаше никакви намерения да се захваща с физически упражнения на Марсово поле. Две години по-рано бе опитал, но единственото, което научи, бе, че краката не го държат, ръката не го слуша, погледът не може да се съсредоточи в една точка, а умът му остава зает с други неща. Броени минути, след като му бяха дали дървения меч да се изправи срещу учебната кукла, и цялото поле се бе струпало да го наблюдава. С тази разлика, че ако на Форума го аплодираха, сега всички му се смееха. Колкото повече часове прекарваше на Марсово поле, толкова повече подигравчии се събираха. Смееха се на пискливия му гласец, имитираха скимтящия му смях, затова пък подминаваха без внимание ерудираните му шегички и оценяваха по-ранното му узряване по-скоро като обект на закачки, отколкото на респект. Тогава Марк Тулий Цицерон се бе отказал от всякакво военно обучете, заричайки се никога повече да не се захваща отново. Никой петнайсетгодишен юноша не обича да му се присмиват на публично място, но с Цицерон нещата стояха различно — той не само беше на петнайсет години, но вече си беше спечелил възхищението на възрастните и бе започнал да гледа на себе си като на нещо по-особено от околните.

„Някои хора — разсъждаваше малкият адвокат — просто не са родени да носят оръжие.“ Цицерон беше един от тях. Не ставаше дума за страх! Природата просто го бе лишила от възможността да контролира тялото си! Никой нямаше правото да го обвинява, че е проявил слабост. Момчетата на неговата възраст бяха глупави, знаеха да ценят само телата си, нищо от това, което се ражда в главите им. Толкова ли не разбираха, че един ден плътта ще застарее, а мисълта ще продължи да блести над нея? Толкова ли не им се искаше да бъдат различни помежду си? Какво толкова можеше да ги привлича мятането на копие по цел или сеченето на сламени глави с дървени мечове? Цицерон бе достатъчно мъдър да знае, че между мишените и действителността има голяма разлика и че ако някой ден всички тези убийци на плашила бъдат изправени на истинското бойно поле, много биха се проклинали, че изобщо са се родили.

На другата сутрин Цицерон облече своята тога вирилис и се представи в дома на Гней Помпей Страбон. Къщата се намираше на Палатина, откъм страната на Форума, и при вида на тълпата, скупчила се вътре, младежът съжали, че баща му не е тук да го придружи. Неколцина от чакащите бързо го разпознаха като чудото — оратор, но никой не благоволи да го привлече към разговора си. Лека-полека Цицерон беше избутан в най-мрачния и далечен ъгъл на Помпеевия атрий, където с часове чака тълпата да се разпръсне и някой най-сетне да го попита по каква работа е дошъл. В момента новият първи консул беше най-търсената личност в града, всеки искаше да размени по някоя приказка с него и да го помоли за услуга. Освен това Помпей Страбон имаше огромна клиентела от пиценци и чак сега Цицерон се убеждаваше с очите си колко много хора от тази част на Италия са се преместили да живеят в Рим.

Когато в атрия останаха не повече от сто души, а Цицерон започваше да се надява, че най-сетне някой от седемте Помпееви секретари ще го забележи, отнякъде се взе непознато момче на неговите години, което се облегна на стената и внимателно го заразглежда. Очите, които го обхождаха от главата до петите, не излъчваха особена симпатия, по-скоро хладно безразличие. И все пак това бяха най-красивите очи, които младият Цицерон беше виждал през живота си. Широко отворени, сякаш притежателят им постоянно се изненадва от нещата около себе си, те имаха цвета на ясното небе, толкова искрящи, че човек спокойно можеше да ги нарече единствени по рода си. Златистите коси, които се спускаха над раменете на непознатия, се отличаваха с две особености, забележими от пръв поглед: едната бе перчемът, който стърчеше като гребен на петел над широкото му чело; втората бе другият перчем, спуснал се като птичи клюн до средата на същото това широко чело. Под тези две особености на фризурата се разкриваше самото лице — младеещо и дяволито, без нищо римско в себе си. Момчето имаше тънки устни, широки скули, къс и чип нос, двойна брадичка и вежди със същия златист цвят като косите му. Въпреки това беше хубавец и Цицерон особено се зарадва, когато след подробната инспекция непознатият широко му се усмихна.

— Кой ли ще да си ти? — попита го момчето.

— Марк Тулий Цицерон Младши. А ти кой си?

— Гней Помпей Младши.

— Страбон?

Помпей се засмя, без ни най-малко да се засегне.

— Приличам ли ти на кривоглед, Марк Тулий?

— Не, но не е ли прието синът да наследява прякора на баща си? — учуди се Цицерон.

— Не и в моя случай — поклати глава Помпей. — Имам намерение да си извоювам собствен когномен. Дори отсега знам какъв ще бъде той.

— Какъв.

— Велики.

Цицерон се разсмя.

— Не е ли малко прекалено? „Велики“? Освен това човек не може сам да си измисли прякора. Трябва другите да му го дадат.

— Знам. Но те ще ми го дадат, в това не се и съмнявам.

Въпреки че сам обичаше да се хвали, Цицерон занемя при последната реплика на събеседника си.

— Пожелавам ти да успееш — отвърна, понеже не се сети нищо друго.

— За какво си дошъл?

— Назначен съм за кадет в щаба на баща ти.

Помпей чак подсвирна от изненада.

— О, Едепол! Никак няма да му се понравиш!

— Защо?

Очите на другия отново го загледаха с безразличие.

— Защото си голяма хърба.

— Може и да съм хърба, Гней Помпей, но на интелект превъзхождам всички свои връстници! — тросна му се Цицерон.

— Виж, това няма да направи никакво впечатление на баща ми — поклати глава консулският син и доволно огледа своята добре сложена, мускулеста фигура.

Подобен отговор буквално отне у Цицерон всякакво желание да разговаря; за сетен път ставаше жертва на отчаяние, каквото много повече прилягаше на мъже, навъртели поне четири пъти повече години от него. Той преглътна тежко, заби поглед в краката си и си каза, че ще е най-добре малкият Помпей да го остави сам с мислите му.

— Е, няма нужда да униваш чак толкова — опита се да го разсее Помпей. — Какво пък, може да се окаже, че в гърдите ти се крие истинско лъвско сърце! Нищо чудно само да хванеш меча и да спечелиш любовта дори на хора като баща ми.

— Аз никога не бих могъл да бъда лъв — отвърна с пискливия си гласец Цицерон. — Не ме разбирай, че съм страхлив като мишка, но истината е, че не мога да върша нищо нито с ръцете, нито с краката си. Отдавна съм се убедил, че колкото и да опитвам, не мога да се променя.

— Не бих казал, че ти личеше, когато се изявяваше на Форума — напомни му Помпей.

Цицерон го зяпна в учудване.

— Значи знаеш кой съм?

— Естествено, че знам — гъстите мигли на Помпей напълно скриваха погледа в очите му. — Аз пък мота да кажа за себе си, че цялата тази работа с речите ми е напълно непонятна. Цял живот са ме налагали учителите с пръчка и пак не са ме научили на нищо смислено. За мен всичко това си е чиста загуба на време. Колкото и да се опитвам, не мога да направя разлика между сентенция и епиграма, още по-малко между колор и дескрипцио!

— Но как смяташ да те нарекат Велики, когато не знаеш да говориш пред хора? — зачуди се Цицерон.

— А как можеш ти да се надяваш на същото, когато не можеш да държиш меча?

— Аха, разбирам! Ти искаш да се превърнеш във втори Гай Марий.

Но сравнението никак не се хареса на Помпей, който само се намръщи.

— В никакъв случай няма да се превръщам в друг Гай Марий! Ще бъда самия себе си. И ще накарам Гай Марий да изглежда като обикновен новобранец!

При тези му думи Цицерон весело се изкикоти и под натежалите му клепачи заиграха радостни искрици.

— Е, Гней Помпей, да знаеш как ми се иска да успееш!

Нечия сянка надвисна над двамата младежи, които бързо се извърнаха към нея. Беше дошъл самият Гней Помпей Страбон, който с мощната си фигура отдалеч изглеждаше като квадратен и човек трудно си даваше сметка, че всъщност не е никак висок. В лице Страбон доста приличаше на сина си, само дето очите му не бяха толкова наситеносини, а и бяха толкова разногледи, че едва ли виждаха нещо друго, освен чупката на носа му. Недъгът на стария Помпей му придаваше не само грозен, но и изключително потаен вид, защото никой не можеше да прочете какво се крие в погледа му, вперен в невидимото.

— Кой е този? — попита Страбон сина си.

И в този момент младият Помпей направи нещо, за което цял живот Цицерон нямаше да престане да му благодари: той просто прегърна с мускулестата си ръка тъничките рамена на събеседника си и като го притисна до себе си, отвърна съвсем естествено:

— Това е приятелят ми Марк Тулий Цицерон Младши, татко. Бил, е назначен в щаба ти, но ти не се грижи за него. Поемам го изцяло под свое наставничество.

— Хм! — изсумтя Помпей Страбон. — И кой те прати при мен?

— Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус — едва отговори Цицерон.

Първият консул кимна в разбиране.

— Не се и съмнявам, че го е сторил. Да му имам чувството за хумор на стария гъз! Бас ловя, че сега се залива от смях, като се сети. Толкова по-добре за теб, кранто смрадлива, че си приятел на сина ми. Иначе като нищо щях да те дам за храна на прасетата.

Цицерон пламна от възмущение. Той идваше от семейство, където мръсните думи бяха забранени и подобни изрази буквално биха подлудили баща му; а на Цицерон му се струваше, че и сам би полудял, чувайки ги от устата на римския консул.

— Ти наистина си падаш малко госпожичка, нали, Марк Тулий? — подпита го ухилен малкият Помпей.

— Латинският език може да се използва по много по-образен и смислово богат начин, отколкото да се хвърляме в елементарни изрази, претрупани с мръсни думи — отговори с достойнство Цицерон.

Но новият му приятел изведнъж застина и го изгледа подозрително.

— Да не би да критикуваш баща ми?

Цицерон веднага отстъпи.

— Не, Гней Помпей, ни най-малко! Просто не ми е приятно да ме наричат госпожичка!

Помпей се отпусна и отново се усмихна.

— Толкова по-добре за теб! Не обичам хората да търсят недостатъци у баща ми. — Погледът му се изпълни с неприкрито любопитство. — Но мръсните думи са навсякъде, Марк Тулий. Дори поетите ги използват от време на време. Можеш да ги откриеш по стените на къщите, особено около бордеите и обществените клозети. А ако един пълководец не нарича войниците си гъзове и курове, той просто ще се изложи пред тях; ще започнат да го гледат като весталка, облякла мъжки дрехи.

— Тогава най-добре да запуша уши и да се правя, че нищо не виждам — заключи Цицерон и смени темата. — Благодаря ти, че ми предложи покровителството си.

— Няма за какво, Марк Тулий! Мисля, че двамата заедно ще бъдем добър отбор. Ти ще ми помагаш с докладите и кореспонденцията, аз ще те уча как да въртиш меча.

— Дадено — отвърна той, но когато приятелят му се запъти към изхода на атрия, дори не помръдна от мястото си.

— Какво има сега? — попита го Помпей.

— Така и не предадох повиквателната на баща ти.

— Можеш да я хвърли спокойно на боклука — махна с ръка Помпей. — От днес принадлежиш единствено на мен. Баща ми дори не би те забелязал в коридора.

И се запъти към перистила. Цицерон го последва. Двамата си намериха една пейка на слънце и Помпей се зае да докаже, че дори и да не го бива в риториката, обича да използва езика си; на неговата възраст трудно можеше да се намери по-голям клюкар в цял Рим.

— Чу ли за Гай Ветиений?

— Не.

— Отрязал пръстите на дясната си ръка, за да не го вземат войник. Градският претор Цина го наказал да слугува до края на живота си в капуанските казарми.

Цицерон усети как го побиват студени тръпки.

— Доста интересна присъда, не намираш ли? — подхвърли, като се надяваше да не проличи, че случаят го е заинтересувал.

— Е, направили са го за назидание на останалите! На такъв човек не може да се позволи просто да си плати и да си замине. Но пък и римляните не са източни деспоти, не могат просто ей тъй да хвърлят човек в тъмница и да го извадят след двайсет години. В нашия затвор и един месец не се е задържал човек! Мисля, че решението на Цина е много похвално — усмихна се до уши Помпей. — Ония в Капуа така ще го подредят, че ще съжалява, дето не се е писал доброволец!

— И аз така предполагам — преглътна тежко Цицерон.

— Е, твой ред е!

— Мой ред за какво?

— Да разкажеш нещо.

— Не мога да се сетя за нещо интересно, Гней Помпей.

— Как се казва жената на Апий Клавдий Пулхер?

Той премигна в недоумение.

— Не знам.

— С такава голяма глава като твоята е доста жалко, дето все нищо не знаеш — укори го Помпей. — Е, от мен да мине, ще ти кажа. Казва се Цецилия Метела Балеарика. Да ти се заплете езика, докато го произнесеш.

— Това е много знатна фамилия.

— Но накрая хората ще си спомнят за моята, не за нейната.

— Та какво станало с нея?

— Умря оня ден.

— О-о…

— В нощта след завръщането на Луций Юлий от Кампания й се явил сън — започна оживено да разправя Помпей. — Още на другата сутрин отишла при Луций Юлий и му казала как сънувала Юнона Соспита да й се явява и да се оплаква, че храмът й е заприличал на бардак. Някаква жена се довлачила и взела, че родила насред храма. При раждането умряла, но хората само изнесли трупа й, без да измият пода от кръвта. Луций Юлий и Цецилий Метела Балеарика събрали кофи и парцали и се заели да измият целия храм. Представяш ли си ги двамата да пълзят и да бършат цялата мръсотия с дрехите си? Луций Юлий освинил тогата си — твърдял, че му било неудобно да се показва пред богинята в неофициално облекло. Като свършил с миенето, се запътил право в Сената, където прокарал законопроекта за италийците… и здравата нахокал всички присъстващи. Как се надявал Рим да спечели войната, питал той, придружавайки речта си с цветущи изрази, когато храмовете са съвсем запуснати и няма кой да се погрижи за елементарното им поддържане? На другия ден целият Сенат на свой ред събрал кофи и парцали и измил собственоръчно всички храмове в града. — Помпей изведнъж се спря. — Какво си ме зяпнал?

— Откъде знаеш всичко това, Гней Помпей?

— От това, което хората говорят покрай мен. Вслушвам се дори в разговорите на робите. Ти какво правиш по цял ден? Четеш Омир…

— Омир съм го изчел още преди години — похвали се Цицерон. — Сега съм на великите оратори.

— И нямаш никаква представа какво се случва около теб в града.

— Откакто те познавам, ми се струва, че този пропуск скоро ще бъде запълнен. Доколкото разбирам, след като й се е присънила Юнона Соспита, и двамата с Луций Юлий са измили храма й, жената на Апий Клавдий Пулхер се е върнала вкъщи и е умряла?

— Умряла скоропостижно. Голямо нещастие според Луций Юлий. Тя била една от най-уважаваните римски матрони; имала шест деца, раждани все през една година, тъкмо чакала седмото.

— Седем е щастливо число — отбеляза шеговито Цицерон.

— Не и за нея — не долови иронията му Помпей. — Никой не може да си го обясни: да роди шест деца без никакви затруднения, а изведнъж да умре. Луций Юлий тълкува това като божи гняв.

— И може би мисли, че новият му закон ще успокои боговете?

Помпей вдигна рамене.

— Не знам. Нито някой друг знае по-добре от мен. Във всеки случай баща ми е за закона, значи и аз съм за. Баща ми смята да дари с римско гражданство всички градове с латински права в Италийска Галия.

— А скоро след това Марк Плавций Силан ще прокара друг закон, според който всички записани в градските списъци на италийските градове ще могат да получат римско гражданство, ако се явят в срок от шейсет дни пред някой от преторите в Рим — доказа Цицерон, че и той все нещичко е чул.

— Точно така, Силван. Но заедно с приятеля си Гай Папирий Карбон — уточни Помпей.

— Ето това се казва интересна тема! — грейна от възторг Цицерон. — Законите и законодателството, това обичам аз!

— Радвам се, че го чувам от нечия уста — каза Помпей. — Самият аз винаги съм гледал на законите като на нещо досадно и ненужно. Всеки закон има за цел да попречи на големите хора да извършат големи дела, особено ако са млади.

— Но човек не може да живее без определена система от закони!

— Големите хора могат.