Колийн Маккълоу
Венец от трева (15)

Докато Луций Корнелий Сула пътуваше на изток, Гай Марий и Публий Рутилий Руф успяха да прокарат закон, премахващ установените с лекс Лициния Муция специални съдилища. Марк Ливий Друз беше силно въодушевен от постигнатото.

— Мисля, че това ще оправи нещата — сподели той пред Марий и Рутилий Руф скоро след като законът им влезе в сила. — В края на тази година ще се кандидатирам за народен трибун, а още от началото на следващата на свой ред ще прокарам, ако трябва със сила, в плебейското събрание законопроект, даряващ с римско гражданство всички жители на Италия.

Но и двамата го изгледаха с известно недоверие, сякаш им се струваше съмнително младежът да успее в намеренията си. Никой обаче не посмя да му възрази на глас. Ако не друго, то поне Друз не рискуваше нищо да опита. Затова пък той горчиво се лъжеше, ако смяташе, че за няколко месеца Рим ще омекне дотолкова, че да се вслуша в думите му. След като тъй и тъй специалните съдилища бяха премахнати, никой нямаше да даде пукната пара за италийските си съседи. Римският народ бе сторил вече достатъчно, за да докаже своето великодушие.

— Марк Ливий, ти вече си бил едил, защо не се кандидатираш направо за претор? — подхвърли Рутилий Руф. — Убеден ли си, че ти се иска да си блъскаш главата в плебейското събрание? Квинт Сервилий Цепион със сигурност ще се бори за преторски мандат, в негово лице ти ще имаш опасен противник, дарен при това с империум. Не само това, но Филип възнамерява отново да се яви на консулските избори, а ако ги спечели — което е твърде вероятно, защото на гласоподавателите вече им е дотегнало всяка година да го гледат с тога кандида, — ще имаш да се бориш едновременно с един консул и с един претор. Заемеш ли трибунския пост, Филип и Цепион ще ти пречат.

— Знам, така е — съгласи се Друз. — И все пак вече съм решил да се кандидатирам за народен трибун. От вас само искам да не казвате на никого. Имам си план как точно да се добера до целта си и нека хората мислят, че съм се решил да се състезавам в последния момент.

 

 

Осъждането на Публий Рутилий Руф и неговото изгнание в Мала Азия беше тежък удар за Друз, който смяташе подкрепата на чичо си в Сената за много необходима. Единственият му съюзник оставаше Гай Марий — човек, с когото той никога не е бил в особено близки отношения, пък и когото не харесваше особено. И което беше най-важното, Марий не му беше кръвен роднина. Друз оставаше практически без семейство, което би му помогнало със съветите и окуражаванията си; вярно, с брат си Мамерк бяха станали истински приятели, но пък и той по принцип клонеше повече към политиката на Катул Цезар и Прасчо Младши. Друз така и не бе посмял да отвори пред него темата за всеобщото римско гражданство — струваше му се твърде деликатна. А Катон Салониан не беше вече между живите. Беше прекарал една година като претор и натовареният график на процесите за убийства и парични измами, за злоупотреби и незаконно лихварство му помагаше по-малко да мисли за покойната Ливия Друза. Навярно само това го бе държало на крака, защото когато на следната година заради продължаващите безредици в Испания Сенатът реши по спешност да прати управител в Трансалпийска Галия, Салониан се бе хванал като удавник за сламка за удалата му се възможност и веднага замина. Децата му щяха да останат на грижите на тъща му Корнелия Сципионида и на шурея му Друз. През лятото пристигна вестта, че Катон бил паднал от коня си и получил контузия на главата, която в началото никой не сметнал за сериозна. Но започнал да получава епилептични пристъпи, сетне го обхванала парализа и починал. На Друз случилото му се струваше, сякаш някой грижливо е затворил една от вратите в душата му. Сестра му си бе отишла веднъж завинаги и единственият спомен за нея бяха многото й деца.

Всичко това го принуди да пише на приятеля си Квинт Попедий Силон и да го покани отново да му погостува в Рим. Специалните съдилища, установени от Крас и Сцевола, вече бяха преустановили работата си и всички в Сената мълчаливо се бяха съгласили с настъпилото положение: всички онези, които при цензорството на Антоний и Флак незаконно се бяха обявили за римски граждани, щяха да си останат такива до следващото преброяване. Тогава защо Силон да не дойде в Рим? А Друз изгаряше от нетърпение да поговори за плановете си с човек, на когото може да има доверие.

Откакто двамата се бяха срещнали в Бовианум в онзи паметен ден, бяха изминали точно три години и половина.

— От цялата рода единствен Цепион е още между живите — обясняваше с горчивина Друз, докато двамата чакаха в кабинета му вечерята да стане готова, — а той и до ден-днешен отказва да види дори своите деца. Колкото до двамината Порции Салониани, те си останаха кръгли сираци. За щастие дори не си спомнят майка си. Само малката Порция се сеща, и то съвсем бегло за баща си. Горките деца са като хвърлени на произвола на съдбата и единственият човек, за когото могат да се хванат, е майка ми Корнелия. Разбира се, Катон Салониан нямаше какво да им завещае. Единствено къщата си в Тускулум и едно имение в Лукания. Ще се погрижа все пак, когато му дойде времето, момчето да може да влезе в Сената, а колкото до сестра му, тя все ще получи достатъчно голяма зестра. Доколкото разбирам Луций Домиций Ахенобарб, който е женен за лелята на момичето, сестрата на Салониан, отсега се е замислил да ожени собствения си син Луций за племенницата ми. Завещанието ми отсега е готово. Това на Цепион също, предполагам. Колкото и да не му се харесва, Квинт Попедий, не може да лиши децата си от наследство. Нищо не може да им направи повече от това, че не желае да ги види. Нищожество!

— Горкичките — съгласи се Силон, който също знаеше какво е да си баща. — Малкият Катон ще си отрасне ей така, без да знае нито майка, нито баща.

Друз кисело се усмихна.

— О, да го знаеш какъв е странен! Слаб като вейка, с ей толкова дълъг врат и с най-дългия и крив нос, който съм виждал на толкова малко дете. Колкото и да не ми се ще да си го призная, напомня ми на проскубан лешояд. Нищо не ми е направил, но така и не мога да го обикна. Още не е навършил и две години, но не престава да обикаля къщата ми с глава овесена напред и нос — насочен право към пода… Ако изобщо може да се насочи нанякъде. И врещи като заклан. Не че плаче, просто това му е начинът на изразяване. Дума не може да каже с нормален тон, само вика. Същинска напаст за околните. Само като го видя да се задава, колкото и да ми е мъчно за него, бягам да се скрия!

— Ами оная, шпионката? Сервилия?

— О, тя е тиха, сдържана, много послушна. Но те предупреждавам, Квинт Попедий, не й вярвай! Завинаги ще си остане противна като баща си — поклати тъжно глава Друз.

Силон го изгледа изпитателно с жълтеникавите си очи.

— Има ли изобщо някое от децата, което да харесваш?

— Сина си, Друз Нерон. Голям сладур. Макар че вече доста е пораснал, навърши осем години. За съжаление не е толкова интелигентен, колкото добродушен. Навремето казвах на жена си, че не е разумно да осиновяваме пеленаче, но тя толкова искаше да си има бебе, че най-накрая се съгласих. Малкият Цепион също ми харесва, но така и не мога да повярвам, че е от Цепионите. Та той е одрал кожата на Катон Салониан, да не говорим, че си приличат с малкия Катон. Лила е добро дете, също както и Порция. Но пък и аз никога не съм можел да чета мислите на малките момичета.

— Не унивай, Марк Ливий! — усмихна се приятелски Силон. — Един ден всичките ще пораснат. Ще станат зрели мъже и жени и тогава ще си в пълното си право да ги мразиш или обичаш според това, кое от двете заслужават. Защо не ме заведеш да ги видя? Да ти кажа честно, много съм любопитен да видя този „лешояд“, както и малката издайница. Колко жалко, че човек винаги проявява по-голям интерес към онези си събратя, които са доказали несъвършенството си.

Денят мина в приятелски разговори за това и онова и едва на другата сутрин двамата се заеха да обсъдят положението в Италия.

— Възнамерявам в началото на ноември да се кандидатирам за народен трибун, Квинт Попедий — заяви Друз.

Силон чак примигна, което беше непривично за един марс.

— След като вече си бил едил? — не разбираше той. — Редно би било да се целиш направо към преторството.

— Което бих могъл да сторя още сега — съгласи се невъзмутимо приятелят му.

— Тогава защо? Народен трибун? Предполагам, че не ти е хрумнало да даваш пълно римско гражданство на цяла Италия!

— Напротив, точно това смятам да направя. Търпеливо изчаквах, сгодния момент, Квинт Попедий, боговете ми са свидетели, че съм търпелив човек! Трябва да се действа, докато хората все още добре си спомнят събитията около лекс Лициния Муция, по-добра възможност няма да ми се отвори никога. А пък ти ми кажи кой друг от членовете на Сената би могъл да се радва на такива аукторитас и дигнитас, на каквито ще мога да разчитам аз като народен трибун… Вече са изминали десет години от първото ми стъпване в Сената, почти двайсет, откакто станах глава на семейство, имам неопетнена репутация, единственото, в което могат да ме обвинят, е отдавна изявеното ми желание да се даде всеобщо римско гражданство на италийците. Бях плебейски едил и организирах запомнящи се игри. Състоянието ми е внушително, посещават ме цели тълпи клиенти, всички римляни ме знаят и уважават. Затова явя ли се на изборите, всички в града ще знаят, че го правя, тъй като съм принуден от някакви много сериозни обстоятелства. Имам славата на добър адвокат, както и на добър оратор. В продължение на десет години обаче бях принуден да мълча в Сената, идва ми времето да се поразприказвам. В съда е достатъчно само да се спомене името ми и слушателите се тълпят. Вярвай ми, Квинт Попедий, щом реша да се явя на изборите за народни трибуни, цял Рим — от най-висшите до най-низшите му обществени прослойки, ще знае, че имам сериозни основания за това.

— Не ще и съмнение, че ще бъде голяма сензация — изду бузи Силон. — Но не мисля, че това ще ти помогне особено за крайния успех. По-добре ще е да се кандидатираш за претор, сега, когато ти е времето, а две години по-късно да се състезаваш и за консулското място.

— Консулският стол не е за мен — възрази му решително Друз. — Законите, които смятам да прокарам, трябва да минат през плебейското събрание, затова аз самият трябва да бъда избран за народен трибун. Ако опитам да внеса законопроектите си в качеството си на консул, трибуните веднага ще му наложат вето. Но ако сам стана трибун, ще държа колегите си много по-изкъсо, отколкото би си го позволил един консул. А понеже сам ще се ползвам с правото на вето, на свой ред ще мога да сложа прът в колелата на всеки консул. В крайна сметка ще имам възможност да се пазаря. Навремето Гай Гракх се е хвалел, че е съумял да използва положението си на трибун по-добре от всеки друг, но имаш думата ми, Квинт Попедий, че и неговото няма да струва нищо в сравнение с делата, които аз ще извърша. Вече съм в зряла възраст, имам опит, имам клиентела и обществено влияние. А най-вече разполагам с цяла законодателна програма, която се занимава с много повече въпроси от този за всеобщото гражданство. Имам амбициите коренно да променя обществените порядки в Рим.

— Нека Великата змия, която ни дарява със светлина, бди над теб и ръководи делата ти, Марк Ливий — рече Силон. — Друго не знам какво да ти кажа.

Непоколебимостта в очите на приятеля му и поведението му ясно подсказваха, че той искрено вярва на думите си.

— Квинт Попедий, крайно време е. Не мога да се примиря с мисълта, че някой ден Рим и Италия ще започнат война — нещо, което, подозирам, ти и приятелите ти готвите от години. Ако наистина тръгнете по пътя на противопоставянето, ще изгубите. Ще изгуби и Рим, нищо че ще излезе краен победител от двубоя. Никога досега Рим не е губил война, приятелю. Битки — да. И нищо чудно, ако избухне война, в началото превесът да е на страната на Италия, най-малкото, защото римляните и не предполагат какви са истинските й възможности. Но войната ще бъде спечелена от Рим, защото Рим печели винаги! С тази разлика, че това ще бъде една твърде скъпа победа. Да се замислим само за икономическите последици. Знаеш не по-зле от мен древната истина, че не трябва никога да водиш война на собствена земя — нека враговете ти усетят тежестта й на гърба си.

Друз се пресегна през писалището и сграбчи Силон за ръката.

— Вслушай се в думите ми, Квинт Попедий, нека нещата бъдат такива, каквито аз ги виждам! Нека вървим по пътя на мира и на здравия разум. Само така можем да постигнем нещо.

Силон му кимна в знак на съгласие — не от любезност, а напълно искрено, което личеше от прямия му поглед.

— Скъпи Марк Ливий, можеш да разчиташ на пълната ми подкрепа във всички свои начинания! Превърни намеренията си в дела! Това, че лично аз не виждам как ще успееш, не бива да те тревожи излишно. Навярно ще е нужно някой с твоето обществено положение да постави веднъж завинаги въпроса на дневен ред, иначе никой в Италия няма да знае с увереност до каква степен римляните са против разпространението на гражданството из Италия. Време е да си призная, че цялата онази работа с подправянето на преброителните списъци беше пълна глупост. Не мисля дори, че някой от нас е вярвал особено в успеха, целта беше по-скоро римският Сенат и народ най-сетне да разберат какви са настроенията сред съседните им народи. Но за голямо съжаление вместо крачка напред, направихме две назад. Същото може да се каже и за вас, римляните. Затова постъпи, както смяташ за добре! Италия ще стори всичко по силите си, за да ти помогне. Имаш тържественото ми обещание за това.

— Добре ще е, ако цяла Италия влезе един ден в моята лична клиентела — подметна като на шега Друз и сам се засмя на думите си. — Веднъж само да дам пълни граждански права на италийците, всеки един от тях би трябвало да се чувства обвързан в клиентни отношения с мен, неговия благодетел. А щом разполагам с гласовете на цяла Италия, то тогава никой в Рим не би могъл думичка да ми каже!

— Разбира се, Марк Ливий — рече Силон. — Цяла Италия би се считала твоя клиентка.

Друз присви устни, за да не издаде радостните чувства, които го обзеха отвътре.

— Звучи добре, но не виждам на практика как би могло да стане.

— Ами много лесно! — възрази му Силон. — Необходимо е само аз, Гай Папий Мутил и останалите, които са застанали начело на народите си, да убедят съплеменниците си да положат клетва пред теб. Всеки италиец ще се закълне, че ако успееш да го дариш с римско гражданство, ще ти е верен до гроб.

Загледа учудено приятеля си, сякаш не можеше да проумее думите му.

— Клетва ли казваш? Но дали италийците биха положили такава клетва?

— Ще я положат, но при единственото условие тя да засяга тях самите, а не децата и внуците им — увери го той.

— На мен децата не ми трябват — замисли се Друз. — Нужно ми е няколко години време и масова подкрепа сред народа. Доколкото разбирам, мога да разчитам и на едното, и на другото!

Цяла Италия — негова клиентела! Това беше мечтата, която неизменно бе спохождала всеки римски благородник — да разполага с цели легиони от лични клиенти. Станеше ли наистина така, че цяла Италия да се признае за негова клиентела, повече нищо не можеше да му попречи.

— Клетвата ще я получиш, когато му дойде времето, Марк Ливий — прекъсна му мислите Силон. — Напълно си прав да желаеш всички италийци за свои клиенти, защото всеобщото римско гражданство ще е само едно начало. — Той се засмя високо, гърлено. — Какъв триумф! Човек да стане пръв сред римляните, не — пръв сред всички италийци, и то единствено по волята и с помощта на хора, които до този момент нямат каквото и да е влияние над обществения живот в Рим. — Издърпа ръката си от пръстите на приятеля си. — А сега ми кажи как смяташ да успееш.

Но на Друз вече му беше трудно да се съсредоточи; беше обсебен от една-единствена мисъл — цяла Италия да бъде негова клиентела.

 

 

Но как да го постигне? Как? Сред всички по-важни личности в Сената единствен Гай Марий щеше да го подкрепи, но това нямаше да му бъде достатъчно. За да успее, му трябваше подкрепата на Крас Оратор и Сцевола, на Антоний Оратор и Скавър Принцепс Сенатус. Колкото повече приближаваха изборите за народни трибуни, толкова повече се отчайваше Друз. Все изчакваше да се появи сгоден случай да обяви кандидатурата си и все му се струваше, че няма да има такава възможност. Намеренията му си оставаха пълна тайна, в която бяха посветени единствено Силон и Марий, а богатата плячка, която си беше набелязал, постоянно му се изплъзваше.

И тогава, в един ранен октомврийски ден Друз се натъкна на Скавър, Крас Оратор, Сцевола, Антоний Оратор и Ахенобарб Понтифекс Максимус, събрали се всички заедно в единия край на Кладенеца на комициите; по всичко си личеше, че тъкмо обсъждат неоценимата загуба на Публий Рутилий Руф за Сената.

— Марк Ливий, ела при нас — покани го Скавър, който специално се отмести, за да може Друз да се присъедини към компанията. — Тъкмо обсъждахме как да изгоним коническото съсловие от съдилищата. Осъждането на Публий Рутилий само по себе си представлява истинско престъпление. Конниците сами се лишиха от моралното право да ръководят каквито и да било съдебни дела в града ни!

— Напълно съм съгласен — подкрепи го Друз и се обърна към Сцевола. — Разбира се, всички искаха твоята глава, Квинт Муций, не тази на Публий Рутилий.

— Тогава защо не дадоха мен под съд? — попита той, като трудно прикриваше притесненията си.

— Защото имаш твърде много приятели.

— А Публий Рутилий няма. Това е позор! Казвам ви, че не можем да си позволим да загубим такъв човек като Публий Рутилий! Той беше от малкото сенатори, които винаги и във всичко действаха според собствените си убеждения — извика гневно Скавър.

— Не мисля — взе думата Друз, като се опитваше да не отива твърде далеч с приказките си, — че ще можем да изгоним конниците от всички съдилища. Щом като законът на Цепион Консул не можа да се задържи дълго време на таблиците, не виждам как би могло друг закон с подобно съдържание да се окаже по-жизнен. На конниците им се хареса да съдят, в крайна сметка вече трийсет години го правят. Чрез съда те придобиха голяма власт над самия сенат, а това няма как да не им се нрави. Не само това, но са започнали да се чувстват неуязвими. В закона на Гай Гракх никъде не се казва, че конниците съдебни заседатели могат да бъдат съдени за приемане на подкупи. Самите те твърдят, че според лекс Семпрония никой от тяхното съсловие не може да бъде даван под съд, докато сам работи като съдебен заседател.

Крас Оратор впи тревожен поглед в лицето на Друз.

— Марк Ливий, сред всички римляни на твоята възраст няма друг, който да може да ти съперничи в познанията си. Ако ти гледаш така на нещата, то как можем изобщо ние, сенаторите, да се надяваме на успех?

— Не съм казал, че Сенатът трябва да остави всякакви надежди, Луций Лициний — успокои го той. — Трябва да сме наясно, че конниците доброволно няма да се откажат от мястото си в съдилищата. Но какво ни пречи на нас да ги поставим в такова положение, че да се почувстват задължени да поделят задълженията си със Сената? Плутократите все още не са започнали да управляват Рим и добре го съзнават. Защо не ги натиснем, докато е време? Защо просто не гласуваме закон, според който съставът на най-висшите съдебни инстанции трябва да бъде попълван по равно от конници и сенатори?

Сцевола си пое дълбоко въздух и на свой ред се обади:

— Да ги понатиснем… На конниците ще им е доста трудно да откажат подобно предложение — за тях самият факт, че сме ги помолили, ще означава, че сме им подали ръка за помирение. Какво по-справедливо от това, съдилищата да се делят наполовина между нас и тях? А и никой не може да ни обвини, че искаме да лишим напълно конническото съсловие от ролята му в правосъдието.

— Ха-ха! — засмя се доволно Крас Оратор. — Ние, сенаторите, винаги ще бъдем съмишленици, Квинт Муций. Но за конниците това не важи. Сред тях винаги ще се намерят поне неколцина съдебни заседатели, които ще таят амбиции един ден да влязат в Курия Хостилия. При сегашните условия те са без значение. Но ако си поделим състава на съдилищата с конниците, тези няколко изменници ще обърнат всичко в наша полза. Умно си го замислил, Марк Ливий!

— Винаги можем да обявим пред народа — рече Ахенобарб Понтифекс Максимус, — че понеже ние, сенаторите, притежаваме много по-големи юридически познания от съдиите — конници, римското правораздаване само ще спечели, ако отново се върнем в съда. В крайна сметка какво по-вярно от това — в продължение на почти четири столетия съдът е бил изключително в наши ръце! В наше време може и да се откажем от претенциите си за пълна съдебна власт, но пък и откъде накъде сенаторите ще бъдат лишавани напълно от правото да съдят?

Като се има предвид що за човек бе върховният понтифекс, подобен аргумент звучеше едва ли не невероятно в неговата уста. Но месеците, прекарани в прилагане на лекс Лициния Муция, до голяма степен бяха смекчили несговорчивия му характер и макар двамата с Крас Оратор да не можеха да се понасят, принудени да защищават класовите си интереси, те не можеха да не се подкрепят един друг.

— И това беше добре казано — сияеше от удоволствие Антоний Оратор.

— Съгласен съм — рече Скавър и се обърна отново към Друз. — Ти ли като претор ще предложиш този закон, Марк Ливий, или ще оставиш на друг черната работа?

— Ще свърша всичко сам, Принцепс Сенатус, но не като претор — разкри плановете си Друз. — Смятам да се кандидатирам за народен трибун.

Всички около него го зяпнаха в удивление, дори отстъпиха малко назад да го видят по-добре.

— На твоята възраст? — не вярваше Скавър.

— Възрастта е единствено в моя полза — отвърна спокойно той. — Ето, възрастта ми е подходяща да стана претор, а предпочитам да се кандидатирам за народен трибун. Никой не може да ме обвини, че съм млад, неопитен, с гореща кръв и мания да водя тълпите след себе си — всички онези недостатъци, които по принцип се приписват на трибуните.

— Но тогава защо изобщо искаш да ставаш народен трибун? — продължаваше да го гледа с недоверие Крас Оратор.

— За да прокарам няколко закона — обясни лаконично Друз, без да се смущава от въпросите.

— Но ти можеш да прокараш закони и като претор — напомни му Скавър.

— Да, но на трибуните винаги им е било по-лесно да го правят. С течение на вековете законодателната инициатива в републиката неизменно се е съсредоточавала в ръцете на народните трибуни. А пък на плебейското събрание му харесва да подкрепя тази инициатива. Защо да променяме статуквото, Принцепс Сенатус? — на свой ред запита Друз.

— Сигурно имаш предвид и други законопроекти — предположи Сцевола.

— Така е, Квинт Муций.

— Можем ли да знаем какво точно искаш да прокараш през плебейското събрание?

— Ами например да удвоя състава на Сената.

Отново го погледнаха в неразбиране. Личеше си, че тази една-единствена реплика е успяла да стресне всички присъстващи.

— Марк Ливий, започваш да говориш като Гай Гракх — предупреди го Сцевола.

— Разбирам защо мислиш така, Квинт Муций. Но фактът си е факт — аз искам да променя позициите в управлението в полза на Сената, а пък съм достатъчно свободомислещ, за да не се страхувам от определени средства само защото Гай Гракх вече ги е използвал.

— И как може попълването на Сената с конници да засили влиянието на родствените сенатори? — чудеше се на глас Крас.

— Със сигурност преди време Гай Гракх се опита да стори тъкмо това. Но аз предлагам нещо друго, макар и близко по смисъл. Първо, не виждам как можете да си затваряте очите пред факта, че Сенатът отдавна не е достатъчно голям. Твърде малко от колегите ни сенатори посещават редовно заседанията, затова повечето пъти дори не се събира кворум. Ако отново попълним състава на съдилищата, колко от нас ще могат да изпълняват покрай съдебните си задължения и сенаторските? Трябва да признаеш, Луций Лициний, че по времето, когато съдилищата се попълваха изключително от сенатори, половината Сенат отказваше да се занимава с това. Но докато Гай Гракх искаше да напълни Сената с конници, аз искам да вкарам в него хора от собствената ни сенаторска черга, е, заедно с известен брой конници, за да не ги настройваме срещу нас. Всички ние имаме чичовци, братовчеди, дори по-малки братя, които искат да влязат в Сената, при това притежават и нужните доходи, но не могат просто защото в Сената няма място за тях. Именно тези хора ще бъдат първите новодопуснати, конниците ще дойдат чак след тях. А, от друга страна, какъв по-лесен начин да направим от конниците, които сега се държат като най-големи противници на Сената, негови най-ревностни поддръжници от този да ги пуснем при нас? Освен това новите сенатори се одобряват от цензорите, а в тяхната добра воля не бива да се съмняваме. — Друз се покашля. — Знам, че точно в момента нямаме цензори, но можем да си изберем нови или този април, или следващия.

— На мен идеята ми харесва — призна си Антоний Оратор.

— А какви други закони възнамеряваш да прокараш? — полюбопитства Ахенобарб, без да обръща внимание на забележката, отправена към него и Крас Оратор, които по право трябваше да се водят все още цензори.

Но Друз не пожела да му отговори и само каза уклончиво:

— Още не знам съвсем, Гней Домиций.

Върховният понтифекс изсумтя.

— За толкова наивен ли ме мислиш?

Друз му се усмихна невинно.

— Е, може и да знам, Гней Домиций, но плановете ми са само най-общи и не виждам защо трябва да ви занимавам всички вас, августейшите сенатори, с тях, преди да съм ги дообмислил. Можеш да си сигурен, че когато му дойде времето, ще се допитам до теб.

— Нали? — изгледа го скептично Ахенобарб, но не каза нищо повече.

— Това, което мен ме интересува, Марк Ливий, е откога ти е хрумнала идеята да се кандидатираш за народен трибун? — попита Скавър Принцепс Сенатус. — Навремето, когато те избраха за плебейски едил, аз доста се чудих защо така и не пожела да вземеш думата в Сената. Сега обаче разбирам, че си искал първата ти реч да бъде прочетена от по-висока позиция.

На свой ред Друз го изгледа с отворена уста.

— Марк Емилий, как ти идва да говориш такива неща? Като едил човек просто няма за какво да приказва!

— Хм — измънка Скавър и вдигна рамене. — Както и да е, имаш моята подкрепа, Марк Ливий. Ти си човек със стил.

— На мен също можеш да разчиташ — допълни го Крас. Всички останали на свой ред обещаха съдействието си на младия Друз.

 

 

Друз обяви кандидатурата си за народен трибун едва на сутринта в деня на изборите. Подобен ход лесно би могъл да доведе до пълен провал, но в случая той се оказа печеливш. От една страна, претендентът си спести досадните моменти съгражданите му да му задават неудобни въпроси по време на предизборната кампания, от друга — жестът му можеше да бъде изтълкуван, сякаш той изобщо е нямал намерение да се кандидатира, но като е видял колко посредствена колегия се очертава, махнал е отчаяно с ръка и на свой ред се е включил в състезанието му. Подобна версия беше много вероятна, защото сред претендентите наистина нямаше подходящи: най-доброто, което конкурентите на Друз можаха да представят, бяха един Сестий, един Сауфей и един Миниций, никой от които не можеше да се похвали, че е от фамилия на нобили, камо ли че сам ще стане такъв. Затова и Друз благоволи да се представи пред избирателите едва последен — след всичките си двайсет и двамата съперници.

Изборите протекоха мирно и спокойно, най-вече защото избиратели почти нямаше. В Кладенеца на комициите се явиха само около две хиляди души, което беше нищожен процент спрямо общия брой на римските гласоподаватели. И понеже Кладенецът можеше да побере без затруднения поне два пъти по толкова, организаторите не сметнаха за необходимо да преместват гласуването на друго място, както друг път се е избирал за целта Фламиниевият цирк. След като всички претенденти се представиха, председателят на действащата колегия на народните трибуни премина към процедурата на гласуването, обръщайки се към избирателите си молба всеки да се присъедини към трибата си; консулът Марк Перперна, плебей, беше наблюдател и се опитваше да не изпусне нищо от око. Понеже избирателите бяха малко на брой и всички се побираха без затруднение в определените им части от трибуните, държавните роби, които трябваше да държат разделителните въжета между отделните триби и да разгонват по-многобройните от тях към площада, сега стояха без работа.

Понеже ставаше дума за избори, трийсет и петте триби гласуваха едновременно — за разлика от прокарването на плебисцити, когато всяка една от тях даваше гласа си отделно от другите. Кошовете, в които се хвърляха восъчните таблици с гласовете на избраниците, се намираха върху дървено скеле, сложено в самото подножие на рострата; на самата ростра стояха и наблюдаваха досегашните трибуни, кандидатите и консулът — наблюдател.

Дървената конструкция, до която се стигаше по трийсет и пет разграничени с въжета алеи, следваше контура на трибуните и криеше най-долните им редове. Алеите тръгваха от самия център на Кладенеца и се изкачваха шест стъпки нагоре до дървеното скеле, на което чакаха трийсет и пет коша. Всеки един гласоподавател трябваше да тръгне от отсрещния край на трибуните, да премине цялото пространство, отредено на трибата му, и да се яви под рострата, за да хвърли гласа си в коша. За целта кустодиите му подаваха восъчна таблица, той се спираше, колкото да изпише, които имена сметне за добре, преминаваше по дървената дъска пред трибуната и пускаше таблицата в коша. Онези, които проявяваха искрен интерес към изборите и за целта дори си обличаха празничните тоги, оставаха до края на процедурата и чакаха да чуят резултатите от преброяването. Затова и във време на избори Форумът се превръщаше в огромна поляна за излет, където гражданите сядаха да си изядат закуската, да се посмеят и да изчакат обявяването имената на новите трибуни.

През цялата тази дълга процедура действащите народни трибуни стояха в задния край на рострата, новите кандидати пред тях, а председателят на действащата колегия правеше компания на консула — наблюдател на специалната пейка, сложена най-отпред на трибуната. Оттам и двамата можеха спокойно да наблюдават всичко, което се случва на избирателната арена.

Някои триби — особено четирите градски — бяха представени от по няколкостотин души, докато други включваха по десет-двайсет. И все пак в общото гласуване всяка триба имаше право на един глас, който се определяше от мнозинството нейни членове. Оказваше се, че далечните селски триби, представени от по една-две дузини избиратели, можеха да влияят много по-силно върху резултатите, отколкото многобройните им градски съперници.

Понеже един кош побираше не повече от стотина таблици, щом се напълнеше догоре, го издърпваха настрани, а на негово място слагаха празен. Броенето протичаше под погледа на консула — наблюдател, който през цялото време следеше действията около преброителната маса, сложена на отделна площадка точно в краката му. Самото броене се извършваше от трийсет и петимата кустоди, всеки от които беше толкова зает, колкото и хора бяха гласували в трибата му.

Изборите привършиха окончателно около два часа преди залез-слънце. Консулът — наблюдател обяви резултатите на останалите да чакат докрай граждани, които отново заизпълваха Кладенеца на комициите. С негово съгласие резултатите биваха обнародвани на парче пергамент, закачено отзад на рострата, така че да се вижда откъм Форума. Така в продължение на няколко дни всеки по-любопитен можеше да се осведоми за новоизбраните народни трибуни.

Марк Ливий Друз беше новият председател на колегията, след като беше спечелил гласуването в повечето от трибите — в действителност и трийсет и петте триби го бяха споменали сред своите избраници, което се случваше твърде рядко. Сред избраниците бяха гореспоменатите Миниций, Сестий и Сауфей, както и още шестима римляни, толкова неизвестни и невдъхващи доверие, че народът едва ли щеше да запомни имената им. Пък и се оказа, че няма и за какво да ги помни, след като никой от тях не направи нищо достойно за отбелязване през целия си мандат, започнал на десетия ден от декември, сиреч един месец след изборите. Разбира се, Друз беше по-скоро доволен, че нямаше достойни противници в колегията.

Колегията на народните трибуни се събираше в Базилика Порция, на приземния етаж, в едно широко помещение, обърнато към сградата на Сената. Залата беше почти празна, между множеството дебели и грубо издялани колони се виждаха само няколко сгъваеми стола, които представляваха, цялото обзавеждане; понеже Базилика Порция беше най-старата в града, и архитектурата й беше от най-странните. В дните, когато нямаше насрочени заседания на плебейското или народното събрание, народните събрания се събираха на това място, за да изслушват просителите, които идваха да ги занимават с жалбите, предложенията и молбите си.

Друз установи, че очаква с нетърпение тъкмо това си задължение, но още повече първата си реч, която щеше да произнесе пред Сената. От самото начало беше сигурен, че ще се сблъска със съперничеството на висшите магистрати, защото Филип все пак се беше добрал до куриатния стол — макар и след Секст Юлий Цезар, първия от фамилията на Юлиите добрал се до консулство в последните четиристотин години. Цепион пък беше избран за претор, нищо че тази година преторите бяха по изключение осем, а не шест; случваше се и друг път, когато Сенатът реши, че шестима претори няма да успеят да се справят с положението, народното събрание да избере осем. Тази година беше точно такава.

Друз имаше добрите намерения да предложи пръв на колегите си някой от законопроектите си, но за негово голямо разочарование още на първия ден от мандата им, веднага щом официалните церемонии приключиха, онова твърдоглаво магаре Миниций обяви с пискливия си гласец, че свиква плебейското събрание на концио с цел обсъждането на жизненонеобходим закон. „В миналото — крещеше Миниций пред тълпата, — децата от браковете между римски гражданин и неримлянка наследяваха гражданството на баща си. Много лесно! Не мислите ли, че така се народиха твърде много римляни — хибриди? И за да попречим на тази пукнатина в стената на римщината да разруши крепостта — философстваше той, — трябва да се прокара нов закон, лишаващ от римско гражданство всички деца от смесени бракове, дори когато римлянинът е бащата.“

И така, плебейското събрание гласува лекс Миниция де либерис, което беше твърде неприятна изненада за Друз, особено като се имаха предвид одобрителните възгласи сред тълпата. Личеше си, че огромната маса от избирателите продължава да държи на своето римско гражданство и за нищо на света не би го подарил на по-нисшестоящите. А за нисшестоящи се смятаха всички хора по света.

Разбира се, Цепион подкрепи предложената мярка, но в същото време си повтаряше, че по-добре да не я бяха измисляли; ставаше дума за новия му приятел, приет отскоро в Сената от цензора Ахенобарб Понтифекс Максимус, комуто беше клиент. Цепионовият приятел, беше изключително богат — до голяма степен за сметка на събратята си испанци — и носеше твърде импозантното име Квинт Варий Север Хибрида Сукронензис. Никой обаче не се учудваше на скромността му да се представя навсякъде единствено с първите си две имена — Квинт Варий. Прякорът му „Север“ имаше смисъл повече на „жесток“, отколкото на „строг“, „Хибрида“ недвусмислено подсказваше за неримското му потекло по майчина линия, а Сукронензис издаваше, че е бил роден и отгледан твърде далеч от Рим — в испанския град Сукрон. Изобщо Квинт Варий трудно можеше да се нарече римлянин, във всеки случай имаше много по-малко основания за това от мнозина знатни италийци. Това не му пречеше обаче да храни амбицията да стане един от най-великите римляни в историята — амбиция, за която всички средства изглеждаха добри.

Още щом се запозна с Цепион, Варий се закрепи към него. Нито за миг не се отказваше да сипе комплиментите си по адрес на приятеля си патриций, още по-малко да му върши хиляди дребни услуги. Като че ли обаче сам не знаеше на какво се дължи големият му успех пред римлянина. Просто Цепион се чувстваше спрямо него в същото положение, в което навремето беше чувствал Друз спрямо себе си.

Не всички Цепионови приятели посрещнаха особено доброжелателно Квинт Варий. Най-топъл прием испанецът откри у Луций Марций Филип, когото няколкото поредни изборни неуспеха бяха поизтощили финансово и който си търсеше богати привърженици, които могат да му пъхнат тлъстите суми под масата и след това да махнат безгрижно с ръка. Затова пък Квинт Цецилий Метел Пий, познат и като Прасчо Младши, възненавидя Варий от първия миг, в който се запознаха.

— Квинт Сервилий, стомахът ти как издържа присъствието на тази гадина до себе си? — заинтересува се Прасчо, при това без дори да заекне от смущение. — Ако Варий се бе намирал в Рим по времето, когато баща ми умря, може би наистина щях да повярвам на Аполодор, че великият Метел Нумидик е бил отровен! И щях да знам от кого…

Друг път Прасчо Младши щеше да отбележи пред Ахенобарб Понтифекс Максимус:

— Как така става, че всичките ти по-важни клиенти са такава измет? Ама наистина! Някой ден хората ще си спомнят за Сервилий Авгур, ще се сетят и за тоя ми ти Варий и ще излезе, че си станал покровител на всички лекета в град Рим.

Коментарът бе направен толкова ненадейно, че Ахенобарб не можа да измисли какво да му отвърне.

Не всички обаче можеха да оценят Квинт Варий по достойнство. За лековерните, а и за всички онези, които не се бяха заинтересували повече за него, той си оставаше изключително приятен човек. Първо, защото беше хубавец, при това типично мъжки тип — висок, добре сложен, мургав, с огнен поглед и приятни черти. Освен това се държеше благовидно, не можеше да се похвали с особени ораторски качества — още повече че испанският му акцент беше много силен, но пък и никой не можеше да му отрече, че се старае, както приятелски го беше посъветвал Цепион. Така или иначе, Квинт Варий си оставаше любима тема за обсъждане.

— Чудесен човек, разумен и умерен във всичко — хвалеше го Цепион.

— Паразит, ако не и чист сводник — твърдеше на свой ред Друз.

— Най-щедрият и любезен човек, когото съм срещал — не пестеше благодарностите си Филип.

— Лигав като храчка — заявяваше в типичния си стил Прасчо Младши.

— Много ценен клиент — клатеше глава Ахенобарб Понтифекс Максимус.

— И все пак не е римлянин — заключваше с презрение Скавър Принцепс Сенатус.

Естествено на любезния, разумен и безценен за патрона си човек Квинт Варий не му стана много приятно, дето съгражданите му приеха новия лекс Миниция де либерис. Защото току-виж се оказало, че той самият престанал да им бъде съгражданин. За нещастие трябваше да се увери в крайната непроницателност на приятеля си Цепион, който така и не се оставяше да бъде убеден да не подкрепя законопроекта.

— Не се тревожи, Квинт Варий — успокояваше Цепион испанеца, — законът няма обратна сила.

Най-наплашен от всички обаче беше Друз, нищо че околните едва ли го подозираха. Приемането на Минициевия законопроект ясно доказваше, че настроенията в Рим са изключително против широкото разпространение на римското гражданство.

— Ще трябва да премисля отново цялата си законодателна програма — сподели той пред Силон, който бе дошъл да го посети малко преди края на годината. — Обявяването на всеобщо римско гражданство ще трябва да се отложи за края на мандата ми. Надявах се да започна с него, но уви, не мога.

— Никога няма да успееш да прокараш подобен закон, Марк Ливий — поклати горчиво глава Силон. — Никой няма да ти позволи да го прокараш.

— Напротив, ще го прокарам, защото всички ще искат да го сторя — възрази му Друз, по-решителен от всякога.

— Е, ако това ти се стори някаква утеха — усмихна се приятелят му, — вече говорих с предводителите на останалите италийски племена и знам със сигурност, че всички мислят като мен — че ако успееш да ни прислониш под крилото на Рим, всички италийци ще те имат за свой патрон. Изготвихме текста на бъдещата клетва, до края на идващото лято ще сме я произнесли. Затова може би е добре, че няма да започнеш мандата си с въвеждането на всеобщо гражданство.

Друз се изчерви от вълнение. Трудно му беше да повярва на чутото. Вече не ставаше дума дори за армия от клиенти, а цяла една нация да му бъде клиент!

Той се впусна в изпълнението на законодателната си програма чрез въвеждането на обещаните мерки за подялба състава на висшите съдилища между сенатори и конници. След това се захвана да разширява състава на Сената. И все пак първата си реч в тази насока прочете не пред плебейското събрание, а в самия Сенат с надеждата колегите му да дадат своето съгласие с проектозаконите му, преди да ги е отнесъл за ратифициране пред плебса.

— Аз не съм от демагозите — заговори той пред смълчалите се сенатори в Курия Хостилия. — В мое лице вие виждате народния трибун на бъдещето — мъж, достатъчно зрял и достатъчно опитен, за да разчита традициите така, както подхожда на епохата, в която живеем, мъж, който до последния си дъх ще защитава авторитета на Сената. Нищо от онова, което възнамерявам да сторя в Кладенеца на комициите, няма да изненада неприятно колегите ми сенатори, защото всеки свой законопроект аз ще представям първо тук и ще търся тяхното одобрение да го представя на всенародното гласуване. Нищо от онова, което ще поискам от вас, няма да е унизително за вас, нищо от онова, което ще поискам от себе си, няма да е унизително за мен. Защото аз съм син на човек, който също е бил народен трибун и е чувствал отговорностите си също както ги чувствам аз; защото съм син на човек, избиран и за консул, и за цензор, на човека, който нанесе такива жестоки поражения на скордизите в Македония, че му бе отсъден триумф. Защото съм наследник на Емилий Павел, на Сципион Африкански, на Ливий Салинатор. Фамилията, към която принадлежа, е древна и почтена, а аз самият съм достатъчно узрял за длъжността, която заемам.

Тук, назначени отци, в тази сграда, сред това събрание от древни, и славни имена се крие изворът на римското законодателство, оттук черпи сила римската власт, оттук започват нишките на римската администрация. Затова и тъкмо на това събрание, тъкмо в тази зала ще говоря първо аз с надеждата, че ще се вслушате в думите ми, за да разберете, че всичко, което предлагам, е логично, разумно, необходимо.

Щом завърши с речта си, Друз беше бурно аплодиран от целия Сенат. В реакциите на римските отци се усещаше едва ли не благодарност, че новият трибун веднъж завинаги скъсва с традицията, която навремето Сатурнин се бе опитал да наложи в отношенията между Сената и народа. Марк Ливий Друз беше тъкмо обратното на Сатурнин — той се държеше първо като сенатор, а след това като народен трибун, готов да служи във всичко на плебса.

Все още действащите консули се знаеха като хора с либерални възгледи, също както и действащите претори. Затова и почти никой не гласува в Сената срещу двата законопроекта на Друз. Макар и новоизбраните магистрати да не бяха толкова обещаващи, Секст Цезар се отнесе благосклонно към предложенията на трибуна, докато Филип не посмя да се обади изобщо; единствен Цепион говори против намеренията на бившия си зет и шурей, но понеже сред колегите му нямаше човек, който да не знае за враждата между двама им, изказването му беше посрещнато с безразличие. Самият Друз очакваше по-сериозна съпротива в плебейското събрание, където се слушаше думата на конниците, но опасенията му се оказаха напразни. Той изтълкува успеха си с хитрия си ход да представи и двата си законопроекта на едно и също концио. Най-влиятелните представители на конническото съсловие нямаше как да не обърнат внимание на вратичката, която им се отваряше според втория закон. Възможността и те да влязат в Сената, който досега е оставал недостъпен за тях само защото местата му са били запълнени докрай, не можеше да бъде изпусната току-така. Освен това подялбата на местата в съдилищата по равно се струваше на всички справедлива — сенаторите щяха да излъчват председателите на съда, затова пък петдесет и първият заседател щеше да е задължително конник. Честта на конническото съсловие беше напълно защитена.

Цялата политика, която Друз смяташе тепърва да провежда, беше сближението между двете съсловия; само едно такова сближение можеше да доведе до промяна в общественото мнение и по други въпроси. Колкото и да следваше примера на Гай Семпроний Гракх, той не можеше да не оплаква постоянно пагубните резултати от една политика на конфронтация и дълготрайно разделение.

— Именно Гай Гракх пръв раздели отчетливо двете съсловия едно от друго, при това съвсем изкуствено, защото нима всеки един член на сенаторско семейство не е конник до момента, в който на свой ред не влезе в Сената. Стига да има нужния имуществен ценз в преброителните списъци, той бива включен като конник. А не е влязъл в Сената по простата причина, че там вече са заели местата си твърде много негови роднини. И конниците, и сенаторите принадлежат на първата класа! В едно и също семейство баща и син могат са членове на различните съсловия и заради Гай Гракх те трябва да се чувстват едва ли не врагове. Това е изкуствено разделение. Единствената действителна разлика между съсловията е от компетенцията само на цензорите — щом влезе в Сената, човек бива лишен от правото да се занимава, с каквато и да е търговска или предприемаческа дейност, стояща встрани от земевладението. Така е било открай време.

Всичко това Друз го говореше този път пред плебейското събрание, където се бяха събрали да го слушат и мнозина сенатори.

— Хора като Гай Гракх не заслужават особена почит, а и делата им не могат да бъдат одобрявани — продължаваше той, — и все пак никой не може да ми попречи да почерпя от торбата с хитростите му всичко онова, което сам смятам за достойно за възхищение! Именно Гай Гракх пръв предложи Сенатът да увеличи състава си. Но заради общата атмосфера, която цареше в онези години, заради несъгласието на баща ми, а и заради другите недотам почтени части от общата му политическа програма намеренията му останах неизпълнени. Сега обаче аз съм този, който иска да увеличим състава на Сената. Макар и син на баща си, аз не мога да затворя очи пред факта, че една такава промяна може да бъде единствено за добро при сегашните обстоятелства! Рим се разраства. Нарастват и задълженията, които всеки един гражданин, зает в управлението, трябва да поеме върху плещите си. Да, но се оказва, че изворът, от който всички политически мъже в града черпят своята сила, е твърде малък, а водата му е застояла. И Сенатът, и конническото съсловие се нуждаят от свежа кръв, именно затова ви предлагам този законопроект, който има за единствена цел да им вдъхне повече жизненост.

И двата законопроекта бяха приети към средата на януари от новата година, нищо че втори консул вече беше Филип, а един от осемте претори — Цепион. Друз можеше да си отдъхне с облекчение — беше направил първата крачка, без да настрои някого срещу себе си! Може би се лъжеше в надеждите си, че и занапред го очакват само успехи, но пък и начинанието му бе потръгнало като по вода.