Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Господари на Рим (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Grass Crown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
dakata1974 (2011)
Корекция и форматиране
maskara (2011)

Издание:

Колийн Маккълоу. Венец от трева. Част I: Предсказанието

Коректор: Лилия Анастасова

Оформление на поредицата: Димитър Стоянов — Димо

Компютърен дизайн на корицата: Иван Добрев

Художник: Емилиян Станкев

ИК „Плеяда“, 1996 г.

ISBN: 954-409-117-3

 

 

Издание:

Колийн Маккълоу. Венец от трева. Част II: Разривът

Коректор: Лилия Анастасова

Оформление на поредицата: Димитър Стоянов — Димо

Компютърен дизайн на корицата: Иван Добрев

Художник: Емилиян Станкев

ИК „Плеяда“, 1996 г.

ISBN: 954-409-118-1

 

 

Издание:

Колийн Маккълоу. Венец от трева. Част III: Омразата

Коректор: Лилия Анастасова

Оформление на поредицата: Димитър Стоянов — Димо

Компютърен дизайн на корицата: Иван Добрев

Художник: Емилиян Станкев

ИК „Плеяда“, 1996 г.

ISBN: 954-409-139-4

История

  1. — Добавяне

1

venets_ot_treva_01.png

— Най-вълнуващото събитие, на което станахме свидетели през последните петнайсет месеца — отбеляза Гай Марий, — беше слонът, който Гай Клавдий показа на римските игри.

Елия грейна при спомена за забележителното животно.

— Не беше ли великолепен? — възкликна тя и се наведе към масата, за да си вземе от едрите зелени маслини, докарани чак от Далечна Испания. — Можеше да застане на задните си крака и да ходи като човек! Или пък да танцува на четири крака! Или да се излегне на една страна върху грамадната кушетка и да се храни с хобота си!

Луций Корнелий Сула хвърли презрителен поглед към жена си и хладно възрази:

— Не мога да разбера защо хората толкова се забавляват, когато животните ги имитират? Слонът е най-благородното създание на света. За мен в чудовището на Гай Клавдий Пулхер има нещо ужасно перверзно — двойна гавра с човешкото и с животинското.

Репликата му беше последвана от кратко мълчание. Може би смущението продължи само секунда — две, но пък и всички насядали около масите се почувстваха крайно неловко. Най-сетне, за да престанат сътрапезниците й да зяпат засегнатата Елия, Юлия пресилено се засмя:

— Хайде, хайде, Луций Корнелий, слонът стана любимец на целия град! Аз самата не можех да му се начудя — толкова умен, а си вършеше и задълженията с истинско чувство за отговорност. Ами когато си навири хобота и започна да тръби в такт с барабана — направо удивително! Освен това никой не го биеше!

— Е, на мен пък ми хареса цвета му — счете за нужно да се обади на свой ред Аврелия. — От горе до долу розовичък!

На това дърдорене Луций Корнелий не обърна внимание, извъртя се на другата страна и продължи разговора си с Публий Рутилий Руф.

Юлия го изгледа тъжно и въздъхна.

— Гай Марий — рече тя на съпруга си, — мисля, че ако ни извините, ще е най-добре ние, жените да се оттеглим и да ви оставим да се наслаждавате на виното си.

Марий протегна дясната си ръка над тясната масичка, Юлия на свой ред му подаде своята, стискайки горещо тежката му длан, като се опитваше да прикрие още по-дълбоката тъга, обзела я при вида на изкривената му усмивка. Колко време вече беше минало от онзи коварен мозъчен удар, а следите по лицето на Марий си оставаха.

Това, което обаче най-трудно можеше да приеме преданата и любяща Юлия, беше и все по-осезаемия отпечатък, който болестта беше оставила върху ума на мъжа й: все по-често той си позволяваше да избухва, склонността му да се отдава на илюзии и празни надежди се засилваше, не понасяше политическите си противници…

Жената се надигна от стола си, издърпа ръката си от пръстите му и като му се усмихна, прегърна Елия.

— Хайде, скъпа, да отидем в детската стая.

Елия и Аврелия станаха. Тримата мъже останаха седнали, но прекъснаха разговора си, изчаквайки любезно жените да излязат от трапезарията. Марий направи жест на робите да изнесат столчетата от стаята и да се оттеглят. Останаха само трите големи кушетки, образуващи буквата „П“. За да им бъде по-удобно, Сула се премести от тази на Марий, където се беше излежавал до този момент, и се изтегна на последната, за да се обърне с лице към Рутилий Руф. Така тримата събеседници можеха спокойно да се гледат.

— Та значи Прасчо щял най-сетне да се прибира у дома — подхвана злободневната тема Луций Корнелий, щом се увери, че противната му жена се е отдалечила достатъчно, за да не го чува.

Марий се размърда неспокойно на кушетката си в средата на трапезарията и свъси вежди. Навремето подобна гримаса можеше да уплаши човек, но сега заради парализата на половината му лице изражението му придобиваше леко комичен характер.

— И какво очакваш да чуеш, Луций Корнелий? — рече той най-сетне.

Сула леко се засмя.

— Какво друго, ако не искреното ти мнение по въпроса? Макар че, Гай Марий, аз всъщност и не формулирах изречението си като въпрос.

— Това ми е пределно ясно, но все пак подобна реплика изисква отговор.

— Така е — съгласи се Сула. — Затова нека те попитам по друг начин. Какво мислиш по въпроса за завръщането на Прасчо от изгнание?

— Е, във всеки случай няма да запея радостни химни — втренчи в събеседника си проницателния си поглед. — Ами ти!

„Доста са се отчуждили един от друг — мислеше в това време Публий Рутилий Руф, облегнал се на лакът. — Преди три години — какво три! — преди две години никога не биха разговаряли с толкова недомлъвки. Какво толкова се случи между тях? И по чия вина?“

— Раздвоен съм, Гай Марий. — Сула се загледа в чашата си с вино. — Напоследък умирам от скука! — процеди през зъби. — Сега, щом Прасчо се върне в Сената, поне заседанията може да станат по-интересни. Липсва ми онази титанична борба, която двамата водехте преди години.

— В такъв случай, Луций Корнелий, трябва да те разочаровам. Когато Прасчо се завърне тук, мен вече няма да ме има.

Двамата мъже се надигнаха от местата си.

— Няма да бъдеш в Рим ли? — изписка с тъничкия си гласец Рутилий Руф.

— Не, няма да бъда — повтори Марий и лицето му засия в доволна усмивка. — Тъкмо си спомних, че навремето, преди да разгромя германите, бях дал обет на Великата Богиня, че ако спечеля войната срещу тях, ще посетя светилището й в Песин.

— Но, Гай Марий, ти не можеш да направиш това!

— Да имаш да взимаш, Публий Рутилий, мога! И ще го направя!

Сула се отпусна на кушетката си и прихна да се смее.

— Това ми напомня за Луций Гавий Стих!

— За кого? — попита веднага Рутилий Руф, който нямаше да изпусне току-така възможността да научи някоя нова клюка.

— Покойният племенник на покойната ми мащеха — продължаваше да се подсмихва той. — Преди много години той се нанесе в къщата ми — тогава тя още принадлежеше на покойната ми мащеха, — само и само за да се отърве от мен, настройвайки Клитумна срещу любимия й доведен син. Надяваше се, че ако двамата заживеем под един покрив, рано или късно ще му се удаде възможност да ме изрита на улицата. Но аз предпочетох да се махна сам. Да се махна изобщо от Рим. Така че, ако трябваше някой да бъде изритан насила от къщата, това можеше да е само Стих; за малко да стигнем и дотам — на Клитумна той бързо й омръзна. — Сула се извъртя и се излегна по корем. — Но не след дълго Стих умря — продължи замислено разказа си и както се усмихваше, театрално въздъхна: — Провалих му целия план!

— Значи мислиш, че ако си тръгна, Квинт Цецилий Прасчо Метел Нумидик няма да изпита кой знае какво удоволствие от победата си? — попита Марий.

— Точно така, и бих пийнал по този повод. — Сула посегна към чашата си.

Настъпи мълчание, което никой не се осмеляваше да наруши. Някогашната дружеска и непринудена атмосфера вече не съществуваше, дори последната реплика не можа да разсее облаците. „Може пък — продължаваше да разсъждава Публий Рутилий Руф — двамата никога да не са били истински приятели; някогашното им разбирателство да се е дължало не на друго, а на съжителството по бойните полета. И все пак как могат толкова лесно да забравят онези славни години, когато се сражаваха рамо до рамо срещу враговете на Рим? Как може това недоволство от скуката в Рим да ги накара да отхвърлят с лека ръка миналото? Сатурнин и неговият трети трибунски мандат ознаменуваха края на доброто старо време. Първо Сатурнин с неговия опит да се провъзгласи за римски цар, после и този злощастен удар, който повали Марий… Ти пък, Публий Рутилий — скара се той сам на себе си, — какви глупости говориш! Просто приятелите ти са хора, родени да вършат велики дела, а не да си седят на топло вкъщи. Ако отново започне война, в която да застанат отново един до друг, или се появи някой нов Сатурнин, който да призове народа на революция, и двамата отново ще замъркат като котки, които си ближат взаимно муцунките.“

Разбира се, и възрастта играеше огромна роля. Рутилий и Гай Марий вече гонеха шейсетте, а Луций Корнелий Сула бе навършил четиридесет и две. Понеже нямаше навика да се взира в огледалото си, Публий Рутилий Руф не можеше да знае със сигурност как е понесъл капризите на времето, но затова пък очите му още виждаха добре и нито Гай Марий, нито Луций Корнелий можеха да скрият нещо от тях.

През последните няколко години Марий толкова беше напълнял, че беше сменил размера на тогите си. Той открай време си беше едър, но затова пък и до ден-днешен наднорменото му тегло се разпределяше по равно в раменете, гърба, пояса и бедрата — разбира се, и в мускулестия му корем. Килограмите, които беше прибавил, не само че не го загрозяваха, но дори бяха заличили донякъде отока на лицето му — то цялото се беше загладило и закръглило, а оредяващата му коса разкриваше едно все по-високо чело. Рутилий Руф отдавна се беше научил да не забелязва парализата, обхванала лявата половина от главата на приятеля му, и погледът му винаги се спираше върху изумителните му вежди, които като две гъсеници продължаваха да се свиват и отпускат, сякаш по своя воля и да създават ядове на всички скулптори по света, обхванати от артистично безсилие при вида им! Когато на някой римски или италийски скулптор се възложеше да извае поредната статуя на Гай Марий — от името на даден град, гилдия или просто защото насред Рим се е разчистило някое празно петно, плачещо за статуя, — той предварително си знаеше, че ще трябва да се задоволи най-вече с тази причудливост на модела си. Но колко пъти бяха изпадали в ужас прехвалените скулптори, дошли чак от Атина или Александрия, за да претворят и те от камък лика на славния Марий — най-често изобразявания човек в Средиземноморието от Сципион Африкански насам, — когато зърнеха чудовищните му вежди… Всеки от тях се опитваше да изпълни задачата според силите си, но дори и избродирано върху парче плат, лицето на Гай Марий си оставаше просто невзрачен фон на двете му вежди.

Сега Рутилий Руф за сетен път си припомняше най-удачния портрет на приятеля си, който беше виждал — надрасканата преди години надве-натри с черно върху стената на собствения му дом рисунка. Бяха просто няколко черти — една дебела извивка за месестата му долна устна, малко блясък за очите (как бе могъл анонимният художник да постигне блясък с черно?) и по десетина линийки за всяка от двете вежди. И все пак авторът бе успял да покаже истинския Гай Марий, да изобрази едновременно гордостта, вродения му интелект, свободолюбието, изобщо сложния му характер. И все пак, можеше ли с една дума да се опише подобна форма на изкуство? Вултум ин пейус фингере. Лице, изписано със злоба. Но толкова правдоподобно, че злобата, се беше превърнала в голата истина. Уви, преди Рутилий Руф да е измислил как да се свали мазилката от стената и рисунката да бъде прибрана вътре в къщата, без да се натроши на хиляди парченца, в града се беше излял жесток порой и портретът бе заличен.

Но никой уличен драскач не би могъл да сътвори подобен шедьовър с лицето на Луций Корнелий Сула. Ако му се отнемеше магията на цветовете, Сула можеше спокойно да бъде сбъркан с всеки от хилядите красавци на Рим. Правилни черти, симетрично лице и неподправената римщина, която един Гай Марий никога не би могъл да притежава. Но видеше ли го човек на живо, Сула си оставаше изключителен. На четиридесет и две години косата му още не даваше признаци, че смята да оредява. Пък и каква коса! Нито червеникава, нито пък златиста. Гъста, спускаща се на вълни, може би малко по-дълга, отколкото трябва. А очите му си оставаха най-бледосините на света, сякаш извадени от дълбините на алпийски ледник, опасани с дебел контур от тъмносивкаво — като гъста пелена буреносни облаци. Тази вечер тънките му, извити вежди изглеждаха наситено кафяви, също както и дългите му мигли. Но Рутилий Руф беше заварвал Сула и при съвсем други обстоятелства и знаеше, че в момента си ги е изрисувал със стибий; иначе и веждите, и миглите му бяха толкова светли, че ако не беше бялата му, лишена от всякакъв пигмент кожа, навярно биха се изгубили съвсем.

Станеше ли въпрос за Сула, всички жени в града изгубваха ума и дума, забравяха чест и достойнство, не бяха в състояние да разсъждават. Забравяха всякакви условности, най-безсрамно унижаваха съпрузите, бащите и братята си, а случеше ли се Сула случайно да ги удостои с погледа си, като момиченца започваха да се кикотят, изпаднали в идиотски възторг. Какъв способен и интелигентен човек беше той! Смел войник, безупречен администратор, по-храбър от всеки друг, може би лишен от способността да мисли вместо подчинените си. Но жените си оставаха ахилесовата му пета. Или поне така мислеше Публий Рутилий Руф, който със своето хубавичко, но с нищо непривличащо погледа лице и със сивкавия си тен, типичен за мнозина римляни, никога не се беше отличавал с нещо в женските очи. Не че Сула можеше да се нарече любовчия, още по-малко човек, разбил много женски сърца; поне доколкото Рутилий Руф знаеше, този човек винаги се беше държал като съвестен гражданин. И все пак беше очевидно, че ако човек си е възложил за цел да се изкатери до върха на римската политическа стълбица, по-лесно би му било, ако не приличаше на божествения Аполон. Красивите мъже, способни да печелят женските сърца, пораждаха инстинктивно недоверие у събратята си, които неизбежно ги определяха като лекомислени, женствени типове, способни само да слагат рога на съперниците си.

Миналата година, продължаваше да размишлява Рутилий Руф, Сула се беше представил на изборите за претори. Всичко изглеждаше в негова полза. Военната му кариера беше забележителна, а Гай Марий от своя страна се беше постарал да убеди гласоподавателите колко неоценима му е била помощта на Сула в ролята му на квестор, трибун и най-накрая на висш легат. Дори Катул Цезар (който най-малко от всички имаше причина да обича Сула, тъй като го беше злепоставил преди години пред цялата му армия в Италийска Галия, вдигайки офицерски бунт, за да предотврати пълния разгром на легионите) си бе направил труда публично да го похвали за заслугите му по време на войната с кимврите в Италийска Галия. По-късно, през онези няколко дни, в които Луций Апулей Сатурнин беше заплашил да преобрази из основи държавата, пак Сула се беше показал най-решителен от всички и бе помогнал на Гай Марий да прекрати за броени часове безредиците. Защото всеки път, когато от устата на Марий излезеше някоя заповед, Сула беше този, от когото зависеше нейното успешно изпълнение. Навремето, малко преди да замине в изгнание, Квинт Цецилий Метел Нумидик — същият, когото Марий, Сула и Рутилий Руф наричаха помежду си Прасчо, — надълго и нашироко беше обяснявал пред многобройните си приятели, че всъщност щастливият завършек на войната срещу нумидийския цар Югурта в Африка се дължал изключително на Сула и че Марий несправедливо приписвал заслугите на себе си. Защото, ако не била самостоятелната акция на Сула по залавянето на Югурта, войната в Африка можела да продължи с години. Когато Катул Цезар, а заедно с него и всички ултраконсервативни сенатори се съгласиха с Прасчо, че заслугите за спечелването на югуртинската война трябва да се приписват най-вече на Сула, по всичко изглеждаше, че звездата на някогашния квестор вече е изгряла и че той няма как да не бъде сред шестимата избрани претори. Той самият също беше сторил всичко по силите си, за да спечели гласовете на избирателите — навсякъде се показваше еднакво скромен, избягващ излишните похвали, прям и откровен. До самия край на предизборната кампания не се отказа от твърдението си, че дори залавянето на Югурта трябва да се смята за дело на Марий, защото винаги е изпълнявал единствено неговите заповеди. Подобно поведение нямаше как да не спечели сърцата на избирателите, защото римляните винаги високо са оценявали лоялността на военния към неговия началник.

И изведнъж, когато центуриатните комиции се събраха в тъй наречената септа на Марсово поле, за да дадат гласовете си за бъдещите претори, се оказа, че името на Луций Корнелий Сула — аристократ, при това принадлежащ на една от най-знатните фамилии в града, — не е в списъка на шестимата избраници. За да бъде още по-голямо унижението му, сред новоизбраните претори имаше хора, които не само че бледнееха с качествата си в сравнение с него, но дори и не можеха да мечтаят за предците, с които се гордееше той.

И защо? Това беше въпросът, който си задаваха след изборите всички, свързани повече или по-малко с него, но той самият не каза нищо. Въпреки че много добре знаеше истинската причина; по-късно и Рутилий Руф и Марий щяха да научат в какво се състои цялата работа. Причината за провала му си имаше име и тяло, при това доста скромно по размери. Цецилия Метела Далматика. По онова време тя беше едва на деветнадесет. Но вече се беше омъжила за Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус — консул в годината, когато германите за пръв път се появиха, цензор в годината, когато Прасчо Метел Нумидик беше отплавал за Африка, за да се бие с Югурта, председател на Сената още от времето на консулството си, от което вече бяха изминали седемнадесет години. Отначало Далматика беше обещана за съпруга на Скавровия син, но младежът се самоуби след отстъплението на легионите на Катул Цезар при Тридентум в Алпите, тъй като се беше проявил като страхливец. Тогава Прасчо Метел Нумидик, настойник на своята седемнадесетгодишна племенница, я даде за жена на самия Скавър, нищо че между двамата съпрузи имаше четиридесет години разлика.

Никой естествено не си бе направил труда да попита Далматика какво мисли тя за една подобна връзка, а пък в началото и девойката не беше много сигурна дали сватбата й е за добро или за зло. От една страна, съпругът й се ползваше с огромни дигнитас и аукторитас и това нямаше как да не омае една млада патрицианка като нея, щастлива веднъж завинаги да се махне от дома на чичо си Метел Нумидик, където по онова време командваше леля й, жена, чиито сексуални прищевки и истерично поведение опъваха нервите на всички наоколо. Веднага след сватбата Далматика забременя (още един факт, който подсили Скавровата дигнитас, а оттам и аукторитас) и роди на съпруга си момиче. Но на една вечеря у дома срещна Сула. Привличането между двамата се оказа толкова силно, че едва не я подлуди от отчаяние.

Понеже Сула ясно си даваше сметка каква опасност представлява за него младата Далматика, дори не направи опит да задълбочи познанството си с нея. Но тя имаше съвсем различно мнение по въпроса. Скоро след като труповете на Сатурнин и другарите му бяха изгорени, както подобава на едни римски граждани, и Сула започна да кръстосва Форума, за да представя кандидатурата си за претор, тя се възползва от случая и също започна да отива на форума. Където и да отидеше Сула, можеше да е сигурен, че ще завари Далматика, загърната в множество наметала и използваща прикритието на някоя колона, за да остане незабелязана от минувачите.

Твърде скоро той се научи да стои далеч от места като Портикус Маргаритария, бижутерските дюкяни, където беше съвсем естествено да се разхожда една млада аристократка, при това, без да дава повод за каквито и да било подозрения. Така той практически лишаваше Далматика от възможността уж случайно и непринудено да го заговори на улицата, но тъй или иначе поведението й се превръщаше в кошмар, при това какъвто той вече веднъж беше изживял — по времето, когато Юлила го беше затрупвала с писма, които собственоръчно или с помощта на преданата си робиня пускаше в синуса на тогата му, използвайки всеки сгоден случай да остане незабелязана. Е, онази история поне завърши със сватба, с тъй нареченото конфареацио, което никой не можеше разтури, освен самоубийството на самата Юлила — след няколко безкрайни години на горчивина, пререкания и унижения, — още един трагичен епизод от съжителството му с хищни жени, които искат да го дресират.

И така, един ден Сула се запъти по мръсните, вонящи улички на пренаселената Субура, за да се довери на единствения си истински приятел — Аврелия, снахата на покойната му съпруга Юлила, на която имаше абсолютно доверие.

— Какво мога да направя? — оплакваше се той. — Като в капан съм, Аврелия; повтаря се абсолютно същата история както навремето с Юлила! Не мога да се отърва от нея!

— Най-големият проблем е, че жени като нея всъщност нямат с какво да си запълват времето — сви вежди младата жена. — За децата им се грижат бавачки, събират се на празненства с приятели само колкото да си разкажат поредните клюки, купуват си тъкачни станове, на които никога няма да седнат, а пък главите им са толкова празни, че дори не биха могли да убият скуката с някоя книга. Повечето аристократки са напълно безразлични към мъжете си, защото браковете им са били уговорени по сметка — родителите им са искали да придобият по-голямо политическо влияние или пък съпрузите им са търсели тлъста зестра и по възможност патрициански статус за децата си. Всяка ще издържи една година скука, но на втората ще се хвърли в първата любовна авантюра, която й се предложи. — Аврелия въздъхна. — Все пак, Луций Корнелий, в любовта те поне имат право на свободен избор — иначе никой за нищо не ги пита. Най-мъдрите се задоволяват с услугите на робите си. Но най-глупавите стигат дотам, че се влюбват. И за нещастие точно това е станало в нашия случай. Това бедно, глупаво дете Далматика е загубила ума си! А единствената причина си ти самият.

Сула прехапа устни и впери поглед в ръцете си, за да не прочете мислите му Аврелия.

— И да съм аз причината, не е било нарочно.

— Знам! Аз знам! Но дали го знае Марк Емилий Скавър?

— Моля се на боговете да не е научил нищо!

Тя се изсмя пренебрежително.

— Бих казала, че е научил, при това достатъчно.

— Тогава защо не е дошъл да ме види? Да не би да трябва аз да отида при него?

— Тъкмо за това мисля — отговори му Аврелия — собственичка на голяма къща с наематели, които често споделяха тайните си с нея, майка на три деца, самотна съпруга, научила се да се грижи за всички, без да си пъха носа в живота им.

Беше се облегнала върху писалищната си маса, покрита с документи — едни на отделни листове, други на дебели свитъци в калъфи; не ставаше обаче дума за безредие, а просто за още едно доказателство за заетостта на домакинята.

Сула си мислеше, че ако и Аврелия не може да му помогне със съветите си, то тогава никой друг не би могъл, защото освен нея имаше само един човек, на когото се доверяваше, но пък в случая и на него не можеше да се разчита. Ако Аврелия беше просто приятелка, Метробий му беше и любовник, а тази роля изискваше и известна емоционална нагласа, да не говорим, че ставаше дума за мъж. Предния ден се бяха срещнали с Метробий и младият грък — актьор не бе пропуснал да отправи горчива забележка по адрес на Далматика. Едва тогава ясно си беше дал сметка, че цял Рим ги обсъжда двамата с нея — щом дори Метробий, който от години живееше в среди, напълно различни от неговите, беше научил за възможната им връзка.

— Трябва ли да отида при Марк Емилий Скавър? — повтори въпроса си той.

— По-добре би било да говориш със самата Далматика, но изобщо не виждам как би могло да стане това — присви устни Аврелия.

Сула предложи:

— Ами би могла да я поканиш тук.

— В никакъв случай! — възмути се тя. — Луций Корнелий, познавам те като трезвомислещ човек, но понякога пренебрегваш някои обстоятелства. Не разбираш ли? Марк Емилий Скавър сигурно праща хора да следят жена му. Това, че все още не е одрал бялата ти кожа, се дължи просто на липсата на сериозни улики, които да докажат вината ти.

Сула оголи дългите си кучешки зъби, но гримасата му трудно можеше да се нарече усмивка. За миг маската му падна и Аврелия видя пред себе си напълно непознат човек. И все пак, можеше ли да се каже, че не го е виждала и по-рано? Всъщност тя отдавна подозираше съществуването на другото лице на приятеля си, но досега не й се беше случвало да го види. Това беше лишен от всякакви човешки качества, озъбен звяр, роден да вие при пълнолуние. За пръв път в живота си младата жена изпита ужас.

Явно, че неволно беше потреперила и това мигом прогони звяра надалеч; Сула надяна маската си и отново простена:

— Тогава какво да сторя, Аврелия? Какво мога да сторя?

— Последния път, когато ми говореше за нея — да речем, че е било преди две години, — ти самият каза, че си влюбен в нея, нищо че си я срещнал един-единствен път през живота си. Историята наистина поразително прилича на тази с Юлила. Което я прави още по-нетърпима. Разбира се, тя не знае нищо за Юлила, като изключим това, че някога си имал жена, която се е самоубила — това засилва интереса на жените към теб. Щом някоя се е самоубила заради теб, значи си опасен мъж. Какво предизвикателство! Не, страхувам се, че бедната Далматика до такава степен се е оплела в мрежата, която несъзнателно си й хвърлил, че вече няма надежда да се измъкне.

Аврелия се замисли за миг, сетне го погледна право в очите.

— Не казвай нищо, Луций Корнелий, не прави нищо. Изчакай Марк Емилий Скавър да те посети. Така поне ще изглеждаш невинен. Но трябва да си сигурен, че той не е намерил никакви доказателства дали жена му му изневерява с теб или не. Ще забраниш на съпругата си да излиза от къщи, когато ти си там — да не би на Далматика да й хрумне да подкупи робите ти и да се вмъкне неканена. Проблемът е, че ти нито разбираш жените, нито ги харесваш особено. Затова не знаеш как да реагираш, когато се отдадат на злото и коварното у себе си — вместо това сам ставаш зъл и коварен. Не друг, а съпругът й трябва да дойде да те види. Но те умолявам да бъдеш мил с него! За него подобно посещение ще бъде твърде унизително, както се чувства унизен всеки възрастен мъж, женен за младо момиче. Вярно, че още не си му сложил рога, но само защото не си поискал. Ето защо ще трябва да се държиш така, че с нищо да не накърниш гордостта му. Всъщност след Гай Марий Скавър е човекът с най-голям авторитет в Рим — усмихна се тя. — Знам, че той самият ще се засегне, ако чуе с кого го сравнявам, но тъй или иначе това е истината. Ако държиш да станеш претор, не можеш да си позволиш да оскърбиш точно него.

 

 

За съжаление Сула не изпълни точно заръките й. Не се държа достатъчно мило, не се оказа достатъчно отзивчив и не се опита да опази гордостта на Скавър, в крайна сметка си спечели в негово лице заклет враг.

В продължение на шестнадесет дни след разговора му с Аврелия не се случи нищо особено, с изключение на това, че вече ходеше по улицата с очи, отворени на четири, за да разпознае сред множеството съгледвачите, пратени от Скавър да следят жена му, внимателен повече от всякога да не направи някой непредпазлив жест пред тях. Срещнеше ли някои от Скавровите приятели, те неизменно си разменяха по някое намигване или усмивка, нещо повече — срещнеше ли своите приятели, и те реагираха по същия начин. Навярно същите хора и преди са го наблюдавали, само той не го е забелязвал.

Като капак на всичко Сула продължаваше да желае Далматика… или да я обича, или просто да е обсебен от мисълта за нея… или и трите заедно. Повтаряше се същата история като с Юлила. Същата болка, същата злоба, същото желание да удари в лицето първия срещнат. В един момент ще мечтае как се люби с Далматика, в следващия ще започне да си представя как й скършва вратлето и я гледа да танцува като пощръкляла на осветената от луната поляна в Цирцеи… не, не, всъщност това беше, когато уби мащехата си. Той все по-често отваряше тайното чекмедже в шкафа, съхраняващ маската на славния му предшественик Публий Корнелий Сула Руфин Фламен Диалис, изваждаше малките шишенца с отрова, както и кутийката с белия прашец… с едното бе видял сметката на юначагата Херкулес Атлас, с другото — на Луций Гавий Стих. А може би ще е най-добре с гъби? Както навремето се беше отървал от любовницата си: „Защо не опиташ от тези, Далматика?“

Но откакто Юлила беше умряла, много неща се бяха променили, много опит беше натрупал Сула и знаеше твърде добре, че тъй както навремето не бе посмял да убие съпругата си, така и сега не би посегнал на Далматика. Когато ставаше дума за жени от стари и благородни фамилии, единственото решение бе да се чака цялата история да се развие до своя горчив, но неизбежен край. Рано или късно двамата с Цецилия Метела Далматика щяха да извършат онова, което той сега не дръзваше да започне.

Един ден Марк Емилий Скавър почука на вратата му, на същата врата, докосвана от много призраци, която сякаш излъчваше омраза. Тази омраза мигом се предаде на Скавър и в главата му се завъртяха неприятни мисли, които само утежниха още повече положението.

Старецът трябваше да седне на стола за клиентите на Сула и да изгледа намръщено стройната фигура на домакина си, примигвайки с дълбоките си зелени очи, странно младежки в сравнение с бръчките по лицето и напълно оплешивялото му теме. Искаше му се — как му се искаше — никога да не е пристъпвал този праг, никога да не е идвал да моли като просяк да му бъде върната гордостта, която една подобна, почти смехотворна ситуация му беше отнела.

— Предполагам, знаеш защо съм дошъл при теб, Луций Корнелий? — започна Скавър, навирил гордо брадичка.

— Мисля, че се сещам — кимна Сула, но не каза нищо повече.

— Идвам да се извиня от името на жена си за непристойното й поведение спрямо теб и да те уверя, че след един подобен разговор между нас двамата тя повече няма да ти досажда с нищо.

А така! Ето, че изплю камъчето отведнъж. При това не беше умрял от срам, както се страхуваше, че ще стане. Но колкото и да се опитваше да изглежда безразличен Сула, на Скавър все му се струваше, че в очите му се чете презрение; нищо чудно да си го беше внушил, но тъкмо това презрение щеше да превърне Скавър в най-заклетия неприятел на Сула.

— Дълбоко съжалявам, Марк Емилий.

„Кажи нещо, да му се не види! Успокой стария глупак! Не го оставяй в подобно срамно положение, той е горд човек! Спомни си какво ти каза Аврелия!“ Но така или иначе думите упорито отказваха излязат от устата на Сула.

— Би било най-добре за всички нас, ако напуснеш за известно време Рим. Защо например не заминеш за Испания? — предложи най-накрая Скавър. — Чувам, че Луций Корнелий Долабела си търсел компетентни помощници.

Младият мъж го изгледа смаяно, сякаш не можеше да повярва на чутото.

Търсел си помощници ли? Не мислех, че нещата са стигнали чак дотам! Тъй или иначе, Марк Емилий, точно сега не мога да замина за Далечна Испания. От девет години съм в Сената и мисля, че е крайно време да се кандидатирам за претор.

Старецът преглътна тежко, но продължи с любезен тон.

— Направи го догодина или следващата, Луций Корнелий — опита се да го разубеди той. — Сега просто трябва да се отдалечиш от Рим.

— Марк Емилий, но аз самият не съм сторил нищо лошо! — „Грешиш, Сула! Точно това, което правиш в момента, е много лошо! Настъпваш важна личност по мазола!“ — Вече съм закъснял с цели три години да се явя за претор, не ми остава време да чакам. Ще се кандидатирам още тази година, което не ми позволява да напусна Рим.

— Бих те помолил да размислиш — заключи Скавър и стана от стола си.

— Няма за кога да размислям, Марк Емилий.

— Ако сега се кандидатираш, Луций Корнелий, мога да ти гарантирам, че няма да сполучиш. Нито ще сполучиш догодина, по-догодина или когато и да било — закани се посетителят. — Помни ми думата! По-добре напусни Рим.

— Повтарям, Марк Емилий — държеше на своето Сула, — дълбоко съжалявам за създалото се положение. Но нямам избор: трябва да остана в Рим и да се явя на изборите.

Срещата се оказа пълен провал и за двамата. Колкото и да се беше компрометирал заради жена си, Скавър Принцепс Сенатус все още се радваше на достатъчно аукторитас, за да повлияе на избирателите да не гласуват за Сула. На фастите бяха изписани други имена — повечето на неизвестни, посредствени люде, да не кажем глупаци. И все пак, те станаха претори, не Сула.

Публий Рутилий Руф научи цялата тази история лично от Аврелия и не пропусне да я разкаже на Гай Марий. Това, че Скавър Принцепс Сенатус се беше обявил против избирането на Сула за претор, беше ясно за всеки; но причината за подобна позиция си оставаше доста необяснима. Имаше хора, които обясняваха всичко с непреодолимата слабост на Далматика към Сула, но след като се захванеха да дискутират по-обстойно въпроса, обикновено всички единодушно отхвърляха хипотезата като твърде несериозна. След като й бил дал достатъчно време сама да осъзнае грешката си (както той самият разправяше), Скавър поговорил с жена си (любезно, но с нужния авторитет, както пак той твърдеше), а след това направил нужното всички негови приятели на Форума да научат за случилото се.

— Бедната, нямаше как да не й се случи нещо подобно — обясняваше той разчувствано пред неколцина приятели в Сената, използвайки момент, когато ще бъде чут от възможно най-много сенаторски уши. — Как ми се искаше да си хареса човек, дето да не е задължително протеже на Гай Марий, ама ей на… Сигурно това, че е красив, й се струва достатъчно.

Скавър добре си свърши работата, толкова добре, че дори най-големите интриганти на Форума, да не говорим за колегите му сенатори, решиха, че ако той е толкова зле настроен срещу Сула, то е единствено заради връзките му с Гай Марий. Въпреки че той единствен в цялата история на Рим се беше добирал шест последователни пъти до консулството, напоследък бе изгубил много от популярността си. Златните му години бяха безвъзвратно отминали, сега не се намираха достатъчно негови привърженици дори да го изберат за цензор. Което означаваше, че Гай Марий, тъй нареченият Трети основател на Рим, никога нямаше да влезе в редиците на най-видните консули, които неизменно завършваха политическата си кариера на цензорския пост. В римския обществен живот той беше просто един политически труп, забележителност — да, но която повече да привлича любопитството, отколкото да тревожи някогашните му противници. Щеше да си остане до края любимец на хората от трите по-долни класи, но никога на римските първенци.

 

 

Рутилий Руф си наля още вино и се обърна към Марий:

— Наистина ли възнамеряваш да отидеш чак до Песин?

— Защо не?

— И още питаш! Искам да кажа, че едно е да видиш Делфи, Олимпия или ако щеш дори Додона, но чак пък Песин? Та той се намира в самия център на Мала Азия, във Фригия! Най-изостаналото, най-нецивилизованото място на света, където живеят най-суеверните хора! Никъде няма да намериш глътка хубаво винце, да не говорим, че в продължение на стотици километри ще се клатушкаш на гърба на някой кон поради липса на път, достатъчно широк за каруца. От едната ти страна полудиви овчари, от другата ти — пак полудиви овчари, а на границата — свирепите варвари от Галатия! Ама наистина, Гай Марий, толкова ли държиш да го видиш оня Батацес със златните му парцали и диамантите в брадата? Ако съжаляваш, че си го изпуснал, повикай го обратно в Рим! Сигурен съм, че ще бъде безкрайно щастлив да поднови запознанството си с личните дами на нашия любим град — откакто си замина, не престават да леят сълзи за него.

През цялото време, докато Рутилий държеше тази патетична реч, Марий и Сула се заливаха от смях; цялата неловкост, която бе царила тази вечер между тримата мъже, се изпари и те пак можеха да разговарят свободно както някога.

— Ще отидеш да видиш що за птица е цар Митридат — на свой ред изрече Сула, сякаш бе твърдо убеден в предположението си.

Марий се усмихна; веждите му заиграха в учудена гримаса.

— Какви странни неща ти минават през ума! Откъде ти хрумна, Луций Корнелий?

— Познавам те, Гай Марий. Никога не си бил религиозен, няма и да станеш! Единственото, в което съм те чувал да се заричаш, е как ще ритнеш еди-кой си легионер в задника или как ще завреш военните си трибуни пак там. Има само една причина, заради която би завлякъл старите си кокали в сърцето на анадолската пустош, и това е любопитството ти да разбереш какво става в Кападокия и доколко цар Митридат стои в дъното на нещата — отвърна той и за пръв път от няколко месеца насам се усмихна щастливо.

Марий се обърна стреснат към Рутилий Руф.

— Надявам се, че само Луций Корнелий може да чете толкова ясно мислите ми.

Рутилий Руф се усмихна.

— Съмнявам се, че някой ще успее да отгатне истинските ти намерения. А аз взех, че ти повярвах, задник такъв!

Без дори да извърта глава (или поне на Рутилий Руф така му се стори), Марий отново се беше обърнал към Сула, за да поведат двамата своя пръв политико — стратегически разговор от известно време насам.

— Работата е там, че нямаме сигурни източници на информация — подхвана темата той. — Имам предвид, че в последните години нито един римлянин, става дума за римлянин, на когото може да се разчита, не е стъпвал в този регион. За претори там са изпращани предимно нови хора — такива, на които аз лично не бих имал никакво доверие. А всичко, което знаем, е от докладите им…

— И то е много малко — рече замислено Сула. — Навремето се чу, че Галатия била нападната едновременно от витинския цар Никомед от запад и от понтийския Митридат от изток. После, преди няколко години, старият Никомед се ожени за майката на невръстния цар на Кападокия, която мисля, беше регентка по онова време. И Никомед започна да се нарича цар на Кападокия.

— Така е — съгласи се Марий. — Предполагам, че не е бил особено щастлив, когато Митридат организира убийството на жена му и постави детето отново на престола — засмя се той. — Свърши с кападокийското царство на цар Никомед! Не знам как си е представял, че Митридат ще го остави току-така, след като убитата царица е родната му сестра!

— И именно нейният син управлява и до ден-днешен. Как се казваше… с тези особени имена… Ариарат, мисля — чудеше се Сула.

— Ариарат Седми, за да сме съвсем точни — потвърди Марий.

— Ти самият какво мислиш, че се готви? — попита Сула, който, като го гледаше с каква задълбоченост е проучил източните въпроси, не можеше да устои на изкушението да го поразпита.

— Не мога докажа със сигурност. Може би не става дума за нищо особено — просто някое ново пререкание между Никомед и Митридат. И все пак си мисля, че този млад цар на Понт, Митридат, има с какво да ни заинтригува. Ще ми се да го срещна. В крайна сметка, Луций Корнелий, той е на не повече от тридесет години, а вече владее, освен родното си царство и най-богатите земи около Евксинския понт. Нещо ми подсказва, че Рим го очакват големи неприятности.

Решил, че е крайно време и той да се намеси в разговора, Рутилий Руф изпусна уж неволно празната си чаша на масата, шумът сепна приятелите му и той се възползва от настъпилата пауза:

— Навярно мислиш, че Митридат е хвърлил око на Римска Азия? — кимна мъдро Рутилий. — Но защо да не я иска за себе си? Такава баснословно богата страна! Освен това най-цивилизованото кътче в целия свят… та то е било гръцко още преди гърците да са се наричали гърци! Дори Омир е живял и творил в днешна Римска Азия, можете ли да си го представите?

— Ще си го представя по-образно, ако започнеш да си акомпанираш на лира, докато ни говориш — прихна да се смее Сула.

— Да оставим шегата настрана, Луций Корнелий! Съмнявам се, че един цар Митридат няма да се интересува от римските владения в Мала Азия. Ако не друго, то поне да не предизвикваме съдбата… — „Да оставим шегата, да не предизвикваме съдбата.“ Рутилий Руф се замисли дали изказването му е било достатъчно артистично и това отново го изолира от разговора.

— Не ще и съмнение, че Митридат е хвърлил око на нашата азиатска провинция — рече Марий.

— Но той си остава просто един ориенталец — напомни му Сула. — А всички ориенталски царе изпитват ужас само като се спомене името на Рим — дори Югурта, който имаше много повече контакти с нас, римляните, и ни познаваше добре, трепереше от страх пред нас. Спомни си само на какви унижения се подложи той, преди да се осмели да започне война. Всъщност ние го принудихме да воюва.

— Е, мисля, че Югурта от самото начало е възнамерявал да се опълчи срещу нас — възрази му Рутилий Руф.

— Не съм съгласен — сви вежди Сула. — Предполагам, че е мечтаел да го стори, но си е давал сметка, че това ще си остане само мечта. Ние го принудихме да се хване за оръжието, когато Авъл Албин нахлу в Нумидия да търси плячка. Всъщност така са започнали повечето от войните, които сме водили! Някой алчен за злато празноглавец, на когото не бива да се поверява дори организирането на детско шествие по улиците на Рим, получава командването на римските легиони и ги праща да си трошат главите заради някаква си плячка; плячка, от която няма да се възползва Рим, а той самият. Карбон срещу германите, Цепион срещу германите, Силан срещу германите, списъкът може да бъде продължен…

— Като че ли се отклони от темата, Луций Корнелий — напомни му любезно Марий.

— Прав си, съжалявам! — усмихна се приятелски Сула на бившия си началник. — Както и да е, мисля, че положението на Изток прилича по много неща на това в Африка, преди да избухне войната с Югурта. Всички знаем, че Витиния и Понт са традиционни врагове, също така знаем, че и цар Никомед, и цар Митридат биха искали да разширят владенията си за сметка на съседните страни в Мала Азия. А там има тъкмо две области, които са много желани от тях — Кападокия и Римска Азия. Който владее Кападокия, ще владее и изключително плодородните й земи, а може да мисли и за по-нататъшно разширение към Киликия. Който владее Римска Азия, ще се радва на свободен достъп до Вътрешното море, на петдесетина важни пристанища, на изключително богат хинтерланд. Всеки нормален владетел би искал да подчини и едната, и другата област.

— Е, що се отнася до витинския цар Никомед, мисля, че няма от какво да се тревожим — на свой ред взе думата Марий. — Той се е обвързал и телом, и духом с Рим, и си дава ясно сметка за това. Не мисля, че Римска Азия — поне за момента — е в реална опасност. Става дума за Кападокия.

Сула кимна в знак на съгласие.

— Точно така. Западната част на Мала Азия е под пряка римска власт. Митридат едва ли ще се окаже по-различен от останалите източни монарси и да не се страхува от Рим. Колкото и бездарни да са нашите управители в Азия, едва ли би рискувал да поведе война срещу тях. Но Кападокия не е римска. Може да влиза в нашата сфера на влияние, но навярно и Никомед, и Митридат са си казали, че страната е достатъчно отдалечена от Рим, за да тръгнем да воюваме за нея, пък и недотам важна за икономическите ни интереси. Но, от друга страна, и двамата протягат ръцете си към нея като крадци, криейки истинските си намерения под имената на разни роднини, които уж управляват страната вместо тях.

Марий не се сдържа и изсумтя недоволно.

— Не бих казал, че в избора на Никомед да се ожени за царицата — регентка на Кападокия има нещо случайно!

— Да, но пък и нещата скоро се обърнаха против него. Цар Митридат се оказа дотолкова оскърбен от постъпката на сестра си, че заповяда да я убият. За кратко време синчето й беше възстановено на царския престол.

— За нещастие нашият официален приятел и съюзник не е Митридат, а Никомед — въздъхна Марий. — Колко жалко, че не бях в Рим, когато въпросът се решаваше в Сената.

— О, я недей така! — възмути се Рутилий Руф. — Царете на Витиния се смятат за наши приятели и съюзници още отпреди петдесет години! По време на последната ни война срещу Картаген и царят на Понт беше сред съюзниците ни, но когато бащата на Митридат закупи цяла Фригия от бащата на Маний Аквилий, стана невъзможно съюзническите отношения да бъдат продължени. Оттогава насетне Рим не е влизал в никакъв съюз с Понт. Освен това не можем да обявим за приятели и съюзници двама царе, които враждуват помежду си. Иначе би трябвало да им забраним да воюват. В случая с Витиния и Понт Сенатът реши, че ако и понтийският цар бъде обявен за римски приятел и съюзник, то това само би усложнило още повече ситуацията. Освен това щеше да се наложи Никомед да получи някаква компенсация за миналите си заслуги спрямо Рим.

— О, Никомед е един изкуфял дъртак! — нетърпеливо го прекъсна Марий. — Вече петдесет години управлява, а когато свали баща си от престола, съвсем не можеше да се нарече малолетен. Предполагам, че вече е прехвърлил осемдесетте. И поведението му само засилва напрежението в Мала Азия!

— Поведението му е на изкуфял дъртак, ако правилно разбирам мисълта ти. — Рутилий Руф изгледа настойчиво приятеля си със синкаво — виолетовите си очи, почти толкова виолетови, колкото тези на племенницата му Аврелия. — Не ти ли е минавало през ума, Гай Марий, че ние с теб също наближаваме възрастта на изкуфелите дъртаци?

— Хайде, хайде, да не вземете да се скарате! — намеси се Сула. — Разбирам какво искаш да кажеш, Гай Марий. Никомед отдавна е минал преклонната възраст, независимо дали още е способен да управлява или не. И все пак трябва да приемем, че е способен. От всички източни монарси той е най-близък до елинистическата традиция и все пак си остава ориенталец. Което означава, че ако допусне някъде и най-малката грешка, синът му ще се възползва от случая да го свали от престола. Затова няма как да не е запазил нюха и коварството си. Затова пък годините го карат да се държи все по-властнически и грубо. Докато в съседство с царството му управлява тридесетгодишен мъж, интелигентен, в разцвета на силите си, агресивно настроен и най-вече уверен в себе си. Да, но дали Никомед ще му отдаде заслуженото, докато е жив? Едва ли.

— Едва ли — повтори Марий. — Мисля, че ще бъдем най-близо до истината, ако кажем, че стигне ли се до война, схватката ще е неравностойна. За цялото си царуване Никомед едва смогна да опази наследеното от предците си, докато Митридат е истински завоевател. Да, Луций Корнелий, трябва да се запозная лично с този Митридат! — Марий се облегна назад върху левия си лакът и погледна изпитателно към Сула. — А ти, Луций Корнелий, защо не дойдеш с мен? Задържа ли те нещо тук? Ще си прекараш още една досадна година на бездействие в Рим, още повече че се очертава Прасчо отново да държи дългите си и безсмислени речи в Сената, а Прасчо Младши да се надува като пуяк задето е върнал татко си у дома.

Но Сула поклати глава категорично.

— Не, Гай Марий!

— Чувам напоследък — загриза нокътя си Рутилий Руф, — че официалното писмо, с което Квинт Цецилий Прасчо Метел Нумидик се поканва обратно в Рим след изгнанието му на остров Родос, е подписано не от друг, ами от първия консул Метел Непос и от Прасчо Младши! А за народния трибун Квинт Калидий, който успя да уреди връщането на изгнаника, не се споменава нито дума! Вместо неговия подпис документът носи този на един от най-младите сенатори, при това обвързан със случая в качеството си на приватус!

Марий се засмя.

— Бедният Квинт Кадилий! Надявам се поне младият Прасчо да му е платил добре за услугата — спогледа се той с Рутилий. — Не се променят много с годините Цецилий Метелите, а? Когато навремето и аз бях народен трибун, не преставаха да ме третират като пълен боклук.

— При това напълно оправдано — напомни му Рутилий Руф. Единственото ти занимание по онова време беше да тровиш живота на когото и да било Цецилий Метел, стига да е проявил някакви политически аспирации. Още повече, че се бяха заблудили как вече те имат в кърпа вързан! О, като се сетя как беснееше Далматик!

При споменаването на бащата на Далматика Сула чак потръпна и установи, че целият се изчервява. Какво ли ставаше с нея? Какво ли й беше причинил Скавър? От деня, в който Принцепс Сенатус го беше посетил у дома му, Сула не я беше зървал никъде из града. Говореше се, че Скавър забранил на жена си да излиза от къщи.

— Между другото — каза той на висок глас, — от сигурен източник знам, че на Прасчо Младши му готвели крайно сполучлив брак.

Двамата му приятели мигом изгубиха интерес към старите си спомени.

— А аз да не съм чул още нищо! — затюхка се Рутилий Руф, който се смяташе за най-осведомения човек в Рим.

— И все пак е истина, Публий Рутилий.

— Значи ще ми кажеш коя е!

Сула пъхна един бадем в устата си и замляска с удоволствие, преди да отговори.

— Хубаво вино, Гай Марий — похвали той домакина си и напълни чашата си от каната, която робите бяха оставили под ръка на господарите. После, без да бърза, разреди течността с вода.

— Е, хайде, Луций Корнелий, не го оставяй да умре от нетърпение! — въздъхна Марий. — Публий Рутилий е най-големият клюкар в Сената.

— Съгласен съм, че си пада клюкар, но пък и тъкмо на това дължим интересните писма, които ни пращаше в Африка, нали? — усмихна се Сула.

И коя е тя? — не се оставяше да бъде разсеян Рутилий Руф.

— Лициния Младша, по-малката дъщеря на самия градски претор, Луций Лициний Крас Оратор.

— Шегуваш се! — зяпна го Рутилий.

— Ни най-малко.

— Но тя е още дете!

— Доколкото разбирам, щяла да навърши шестнайсет в деня преди сватбата.

— Отвратително! — вдигна гъстите си вежди Марий.

— О, ама това вече минава всякакви граници на благоприличието! — ядоса се Рутилий Руф, дълбоко уязвен от чутото. — Прието е момичетата да се омъжват на осемнайсет и нито ден по-рано! Все пак ние сме римляни, не похотливи ориенталци!

— Е, за Прасчо поне можем да кажем, че едва е прехвърлил трийсетте — подметна Сула. — Ами Скавър?

— Хайде да не засягаме тази тема! — отсече Публий Рутилий. Виждаше се, че започва да гледа по-спокойно на чутото. — Да отдадем заслуженото на Крас Оратор. В рода им парите никога не са липсвали и все пак той успя да уреди дъщерите си чудесно. Голямата се омъжи за самия Сципион Назика, а сега малката — за малкия Прасчо, единствен син и наследник на баща си. Навремето, когато омъжиха голямата Лициния на седемнайсет за грубиян като Назика, си казах, че това е скандално, сега ми изглежда едва ли не нормално. Сигурно сте чули, че чака дете.

Марий плесна с ръце, за да извика иконома си.

— Я си вървете по домовете и двамата! Щом нямаме какво повече да си кажем и като някои квартални бъбривки се ровим в личния живот на младите си съгражданки, това означава, че е време да си лягаме. Чакала дете! Защо не отидеш в детската стая да си говориш с жените, Публий Рутилий?