Колийн Маккълоу
Венец от трева (19)

Не само Друз и италийските водачи бяха вършили работа през лятото; Цепион усилено бе търсил съмишленици сред конническото съсловие и в крайна сметка заедно с Варий бяха организирали солидна опозиция на Друз в плебейското събрание; най-сетне Филип, който открай време имаше слабостта да харчи повече, отколкото му позволяваха почтено спечелените средства, позволи на група конници и сенатори, разчитащи до голяма степен на доходите от огромните си латифундии, да го купят за своята кауза.

Разбира се, никой не знаеше точно какво се готви, но в Сената отдавна се беше получила молбата на Друз да бъде свикано заседание на септемврийските календи, а това беше достатъчно да предизвика интерес. Мнозина сенатори, които през отминалата пролетна сесия се бяха увлекли по красноречието на народния трибун, сега съжаляваха за допуснатата слабост; позициите, които той имаше през зимата и пролетта, вече бяха отслабени, на сенаторите им бе омръзнало да вършат велики дела в името на Друзовите идеи за световния мир и повечето от тях бяха твърдо решени този път да останат глухи за словата му, каквито и да са те.

Председателстваше Секст Юлий Цезар — като първи консул на него му се падаше да управлява през септември, а това означаваше, че ритуалите по откриването на заседанието трябваше да, бъдат проведени с абсолютна точност. Докато се извършваха гаданията и се четяха молитвите, сенаторите мълчаха почтително и едва когато кървавите следи от жертвоприношенията бяха измити, всички заеха с готовност местата си и набързо преминаха процедурите, предшестващи задължително речта на народния трибун.

Време беше за работа. Друз се надигна от пейката, поставена пред подиума, на който седяха консулите, преторите и куриатните едили, и се запъти към любимото си място при бронзовите врати, които както обикновено, щом той щеше да държи реч, бяха затворени.

— Уважаеми отци на римския народ, членове на римския Сенат — обърна се той топло към всички присъстващи, — преди няколко месеца в същата тази зала аз говорих за едно голямо зло, което живее сред нас — злото, наречено агер публикус. Днес обаче имам намерение да прикова вниманието ви върху едно друго зло, много по-голямо от агер публикус. Зло, което, ако не го пресечем навреме, има опасност да ни унищожи напълно. Да унищожи самия Рим. Става дума, разбира се, за народите, които живеят в съседство с нас на полуострова. За онези, които наричаме в общото название „италийци“.

При тези думи из редиците на облечените в бяло сенатори се разнесоха сподавени възгласи — сякаш вятърът бе нахлул изневиделица в залата или пък през някоя дупка от покрива се беше спуснал облак жужащи пчели. Друз добре чу реакцията на колегите си, но реши, че е рано да й обръща внимание.

— Ние сме свикнали да се отнасяме към тези десетки, стотици хиляди свои съседи като към граждани трета класа. Изразът е съвсем точен. Първата класа сме ние, римляните, втората — онези, които се ползват с латински права. Третата класа са италийците. Италиецът е човек недостоен от наша гледна точка да участва в решаването на общоримската съдба. Той е онзи, който може да бъде бит, глобяван, гонен, ограбван и експлоатиран безнаказано. Заради нас нито децата му, нито жена му, нито домът му могат да се чувстват в безопасност. Италиецът е човекът, който трябва да лее кръвта си в нашите войни, да издържа войските, с които сам ни дарява, да поверява съдбата на собствените си войници на нашите пълководци. Пак той е човекът, пред когото не устояхме на обещанията си да не създаваме римски и латински колонии сред земите му, да му осигурим пълна политическа самостоятелност в замяна на легионите, които трябваше да ни осигурява, и данъците, които трябваше да ни плаща; ние не само не устояхме на обещанията си, но построихме колонии навсякъде, за да отнемат от земята му, за да черпят от силите му и в същото време да го държат откъснат от останалия свят.

Слушателите му все повече се разшумяваха, но не чак толкова, че да заглушат думите му; но все пак се усещаше, че наближава буря. Устата на Друз пресъхна от напрежение, трябваше да спре и да преглътне, без да се издава. И за да не даде воля на нервите си, веднага продължи:

— Ние, римляните, не признаваме цар. Но в рамките на Италия самите ние се държим като царе и господари. Защото ни харесва усещането, което ни спохожда, докато гледаме как по-нискостоящите ни съседи пълзят в царствените ни крака. На нас ни харесва да се правим на царе! И ако народите, населяващи Италия, наистина ни отстъпваха по нещо, подобно поведение би било напълно оправдано. Но истината е, че италийците не ни отстъпват в нищо. Те са кръв от нашата кръв, плът от нашата плът. Иначе щеше ли в същата тази зала да се чува обвинението, че някой от нас е с „италийска кръв“? Често съм чувал великият и славен Гай Марий да бъде наричан „италиец“. И все пак именно той разгроми германите! Чувал съм и благородният Луций Калпурний Пизон да бъде наричан инсубриец, това не попречи на баща му да загине като герой под стените на Бурдигала! Чувал съм и великият Марк Антоний Оратор да бъде осъждан, задето втората му жена била дъщеря на италиец. И все пак тъкмо той унищожи пиратите и бе избран за цензор!

— Той наистина беше цензор — подвикна му от мястото си Филип — и тъкмо докато той беше цензор, хиляди италийци незаконно се писаха римски граждани!

— Може би искаш да намекнеш, Луций Марций, че съм го направил умишлено? — попита го заплашително Антоний Оратор.

— Точно това искам да намекна, Марк Антоний!

Антоний Оратор се надигна, от стола си така, сякаш мечка изведнъж бе влязла в залата и бе заела мястото му.

— Я да излезем навън, Луций Марций, че да го чуя пак от устата ти!

— Тишина! Марк Ливий говори! — прекъсна ги Секст Цезар и гърдите му жално изсвириха. — Луций Марций, Марк Антоний, нарушавате правилника! Седнете си по местата и изчакайте да ви се даде думата!

Друз продължи:

— Казвах, че италийците са кръв от нашата кръв й плът от нашата плът. Не само това, те дадоха своя голям принос за нашите успехи в Италия и извън нея. Те са добри войници, добри стопани и добри търговци. Сред тях има богаташи, има аристократи, потомци на родове не по-стари от римските, има и интелектуалци, които по нищо не отстъпват на нашите. Жените им са не по-малко грамотни и добре възпитани от римлянките. Италийците живеят в домове като нашите, хранят се със същото, с което се храним и ние. Колкото познавачи на виното имаме ние, толкова имат и те. И което е може би най-важното, физически те са досущ като нас.

— Глупости! — сряза го презрително Катул Цезар и посочи с пръст Гней Помпей Страбон от Пиценум. — И го виж тоя! Чип нос и сламени коси! Римляните можем да бъдем червенокоси, русоляви, белокоси, но със сламени коси не можем да бъдем! Този е чист гал, никакъв римлянин не е! Ако зависеше от мен, всички в нашата любима Курия Хостилия, които не са римляни, отдавна щяха да бъдат изхвърлени. Гай Марий, Луций Калпурний Пизон, Квинт Варий, Марк Антоний, който има наглостта да се ожени за по-нискостояща, цялата рода на Помпеите, дето влязоха в Сената със слама между зъбите, Дидиите от Кампания, Сауфеите, Лабиените и Апулеите. Аз мисля, че трябва да се отървем веднъж завинаги от всички тях!

Част от присъстващите посрещнаха думите му с бурен възторг, а другите — с бурно възмущение. С три изречения Катул Цезар успя да засегне до болка една трета от присъстващите, но в същото време погали, самочувствието на останалите две трети, които отсега нататък щяха да гледат отвисоко всеки един от споменатите си колеги. Само Цепион като че ли не се радваше особено — сред изброените от Катул беше приятелят му Квинт Варий.

— И все пак ще ме изслушате! — закрещя Друз. — Ако трябва, ще стоим тук до тъмно, но ще ме изслушате!

— Боговете да са ми свидетели, няма да те изслушаме! — отвърна му Филип.

— Няма да те слушаме! — изврещя и Цепион зад него.

— Думата е дадена на Марк Ливий! Всеки, който се опита да му я отнеме, ще бъде изгонен от заседанието! — успя все пак да надвика присъстващите Секст Цезар. — Писарю, излез навън и повикай ликторите ми.

Главният писар веднага изхвърча от залата и след малко доведе дванайсетте ликтори на първия консул, облечени в бели тоги и преметнали фасции през рамо.

— Застанете зад куриатните столове! — нареди им високо Секст Цезар. — Днес мнозина си позволиха да нарушат правилника, може да се наложи занапред да изгоня някого от присъстващите. — След което кимна към Друз. — Продължавай.

— Възнамерявам да представя на гласуване в плебейското събрание законопроект, даряващ пълно римско гражданство на всички, живеещи от Арн до Региум, от Рубикон до Верейум, от Тосканско до Адриатическо море! — заяви на всеослушание ораторът, за което му трябваше доста да понапрегне гласните си струни. — Време е да се освободим от това задушаващо ни зло, да престанем да смятаме част от жителите на Италия по-недостойни от останалите, да се откажем от предубеждението, че римляните сме нещо изключително! Назначени отци, Рим е Италия! И Италия е Рим! Нека веднъж завинаги се примирим с този факт и позволим на всички жители на полуострова да се чувстват равни!

В Сената настана невъобразим хаос: мъже на почтена възраст крещяха неистово: „не, не, не“, тропаха с крака, ревяха от злоба, свиркаха, пляскаха, най-подивелите дори започнаха да мятат сгъваемите си столове по посока на оратора и когато не го уцелеха — да му се канят със свити юмруци, че следващия път ще бъдат по-точни.

Но дори сега Друз не трепна.

— Ще го направя! — ревеше и той като обезумял на тълпата около себе си. — Ще го направя!

— Само през трупа ми! — извика Цепион от подиума на преторите.

Друз се обърна и злобно го изгледа.

— Ако трябва, и през трупа ти ще мина, разлигавен кретен! Ти изобщо виждал ли си жив италиец, та смееш да ми говориш? — Беше готов да се нахвърли да го бие.

— Да, Друзе, и то в твоята къща! За въстание говорехте, нали? Ти и приятелчетата ти Силон, Мутил, Егнаций, Видацилий, Лампоний, Дуроний, да изброявам ли още?

— Никога не сме се събирали у дома ми и никога не сме говорили, за каквото и да е въстание!

Цепион също беше скочил от куриатния си стол и пламтеше от гняв.

— Ти си предател, Друзе! Позор за семейството си! Ще те дам под съд за това!

— Не, цирей гноясал, аз теб ще те дам под съд! Какво стана със Златото на Толоза, Цепионе? Защо не кажеш на глас, та целият Сенат да те чуе? Защо не разкажеш за огромните си предприятия, защо не изброиш всички онези дейности, с които сенатор като теб не би трябвало да се занимава!

— Как му позволявате да говори такива неща? — обърна се Цепион към трите реда трибуни и протегна ръце в умоляващ жест. — Та той е предател! Отровна змия, това е той!

Секст Цезар и Скавър Принцепс Сенатус напразно се опитваха да възстановят известен ред в залата. Най-накрая първият консул се отказа, щракна с пръсти на ликторите си да вървят пред него, намести тогата си и гордо се запъти към входа. Някои от преторите го последваха, но Квинт Помпей Руф тръгна тъкмо в обратната посока — към стола на Катул Цезар, накъдето се бе насочил и Гней Помпей Страбон. И двамата се опитваха да убият с поглед самодоволния, по-високомерен отвсякога Катул, но преди да са успели да го достигнат, Гай Марий застана пред Страбон, поклати заплашително глава и рязко свали ръцете му край тялото. Крас Оратор на свой ред се впусна да задържи градския претор и в крайна сметка двамата Помпеи бяха изтикани безславно на стълбите пред Курията. По пътя Марий подбра и Друз, към когото се бе присъединил и Антоний Оратор. Катул Цезар остана ухилен до стола си и изчака да се отдалечат на почтително разстояние, преди сам да си тръгне.

— Този път се оказаха по-нервни — заключи Друз, докато се опитваше да се успокои.

Бяха се събрали в дъното на Кладенеца на комициите, за да не се засекат с противниците си; само за броени минути към тях се присъедини цяла група разгневени сенатори.

— Как можа да го каже това за нас, Помпеите! — ядосваше се на Катул Цезар Помпей Страбон, който се бе хванал за далечния си братовчед Помпей Руф като за сламка в развилнялото се море. — Ако някой от нас има сламени коси, то това е тъкмо той!

— Хайде, млъкнете де! — подкани ги нетърпеливо Марий, който напразно търсеше с поглед Сула; допреди няколко часа поне той беше един от най-запалените привърженици на Друз и със сигурност не бе пропуснал нито едно заседание, на което щеше да говори народният трибун. Къде се бе изгубил точно днес? Дали събитията не го бяха сварили неподготвен? Може би тъкмо в този момент се опитваше да прави мили очи на Катул Цезар? Трезвият разум му подсказваше, че предположението е налудничаво, но дори Марий бе смаян от реакцията на Сената. А и къде се губеше Принцепс Сенатус?

— Как не го беше срам тоя неблагодарник Филип да ме обвини, че съм подправил списъците? — продължаваше да скърца със зъби Антоний Оратор, все още почервенял от гняв. — Но пък видяхте ли го как подви опашка, щом го поканих да се разберем навън?

— Той като че ли не си даде сметка, че когато обвинява теб, Марк Антоний, обвинява и мен! — обади се Луций Валерий Флак, който може би за пръв път в живота си бе излязъл от кожата си от възмущение. — Ще ми плати за това, помни ми думата!

— Не пожелаха дори да погледнат на нещата от моята гледна точка — продължаваше Друз.

— Предполагам, че това не те учудва особено, Марк Ливий — дочу се отнякъде гласът на Скавър.

— Нима ти самият, принцепс Сенатус, ще продължиш да държиш моята страна? — попита Друз, когато Скавър най-сетне успя да си пробие път през скупчилите се около трибуна сенатори.

— О, да, да! — потвърди той, видимо развълнуван. — Съгласен съм с теб, че е крайно време да направим нещо, което не само е логично, но единствено може да предотврати назряващата война. За нещастие повечето ни колеги не искат да повярват, че до война може да се стигне.

— Скоро ще им се удаде случай да се убедят в противното — рече Друз.

— Така е — съгласи се Марий и отново се огледа. — Къде е Луций Корнелий Сула?

— Отиде си — отговори му Скавър.

— Сам или с някого от противниците ни?

— Мисля, че тръгна сам — въздъхна Принцепс Сенатус. — Опасявам се, че откакто синът му си отиде, Луций Корнелий се отнася с безразличие към всичко, което го заобикаля.

— И аз това забелязвам — кимна с видимо облекчение Марий. — Но пък си мислех, че врява като днешната може да разбуди заспалото у него.

— Само времето би могло да излекува рана като неговата — поклати глава Скавър, който също бе изгубил син, при това по много по-болезнен начин.

— А сега накъде ще вървиш, Марк Ливий? — попита Марий.

— В плебейското събрание — отвърна му уверено Друз. — След три дни свиквам концио.

— Там ще срещнеш още по-жестока съпротива — предупреди го Крас Оратор.

— Не ме интересува. Дал съм дума, че ще прокарам този закон и това е. Рано или късно ще го сторя!

— Междувременно, Марк Ливий — увери го Скавър в желанието си да го успокои, — ние всички ще се опитаме да въздействаме по някакъв начин върху Сената.

— Е, поне ще срещнете известно съчувствие у онези, които Катул Цезар така жестоко обиди — усмихна се плахо Друз.

— За нещастие тъкмо сред тях ще имаме най-непримиримите противници на всеобщото гражданство — ухили се злорадо Помпей Руф. — Всички са се отрекли от някоя леля или братовчед само защото са италийци, току-виж един ден им се наложи да ги срещат на улицата и да ги поздравяват като съграждани…

— На мен ли така ми се струва или ти наистина не се чувстваш засегнат от думите на Катул? — сопна му се Помпей Страбон, който още не можеше да си намери място от претърпяното унижение.

— Напротив, подобни думи никога не се забравят — продължаваше да се усмихва загадъчно Помпей Руф. — Но не виждам защо трябва да си изливам гнева върху тези прекрасни люде наоколо.

 

 

На четвъртия ден от септември, както бе обещал, Друз свика плебейското събрание на концио. Дойдоха много хора, защото, от една страна, се очакваше да хвърчат искри, а, от друга — с трибун като Друз никой не вярваше, че ще се стигне до открито насилие. И все пак той едва си беше отворил устата да говори, когато на Форума се появи Луций Марций Филип, съпроводен от ликторите си и голяма група от конници и сенаторски синове.

— Това събиране е незаконно! Нареждам то да бъде прекратено незабавно! — викаше Филип, докато ликторите му проправяха път сред тълпата. — Всички да се разотиват! Заповядвам ви да си вървите по домовете!

— Ти не можеш да даваш каквито и да било разпореждания по време на законно свикано заседание на плебейското събрание — напомни му със спокоен тон Друз, сякаш нищо в постъпката на Филип не го тревожеше. — Върви си гледай работата, консуле!

— Аз съм плебей и имам право да присъствам — на свой ред му напомни той.

Друз му се усмихна приветливо.

— В такъв случай, Луций Марций, дръж се като плебей, а не като консул! Ако искаш, стой и слушай заедно с всички останали!

— Събранието е незаконно! — настояваше Филип.

— Предсказанията бяха благоприятни и при свикването на днешното заседание съм спазил напълно буквата на закона, а ти просто отнемаш от ценното време на хората — заяви Друз за всеобщо удоволствие на публиката, която бурно го приветства. Римляните можеха и да не споделят възгледите на своя трибун, но се възмутиха от намесата на Филип.

Реакцията на тълпата обаче беше сигнал за младежите около Филип да започнат да блъскат хората около себе си и да ги изтикват вън от Кладенеца на комициите. По-дръзките вече изваждаха скритите под тогите тояги.

Като видя оръжията на нападателите, Друз мигновено смени тона си.

— Заседанието се закрива! — извика той от рострата. — Няма да позволя на някакви нехранимайковци да превръщат в масов побой подобно обществено събиране.

Но това като че ли не се хареса на самото събрание; неколцина от първите редици започнаха да отвръщат на удара с удар, на свой ред подгониха хората на Филип и скоро стана ясно, че тоягите ще влязат в употреба. Наложи се самият Друз да слезе при трибуните, за да предотврати боя и да убеди съгражданите си да си вървят по домовете.

Тъкмо в този момент на един разочарован италиец, който беше клиент на Гай Марий, до такава степен му причерня пред очите, че без да обръща внимание на никого, дори на апатичните ликтори, застана право пред консула и с добре премерен удар му разби носа. Преди дори да са го запомнили как изглежда, той се шмугна обратно в множеството и изчезна, докато Филип се опитваше да спре рукналата кръв, която бе оплискала снежнобялата му тога.

— Така ти се пада — усмихна се доволно Друз и се обърна на другата страна.

— Добре сторено, Марк Ливий — похвали го Скавър, който бе наблюдавал зрелището от стълбите пред Сената. — Сега накъде?

— Отново към Сената.

 

 

Когато на седмия ден от септември Друз отново се яви да говори в Сената, за негова голяма изненада беше посрещнат далеч по-дружелюбно; сподвижниците му бивши консули бяха сторили, каквото могат, и сенаторите бяха повече настроени да слушат от миналия път.

— Това, което римският Сенат и народ трябва да проумее — започна той твърдо, — е, че колкото по-дълго време отказваме да дадем римско гражданство на народите в Италия, толкова повече увеличаваме шансовете си да влезем в открита война с тях. Повярвайте ми, това го казвам напълно отговорно. И понеже предполагам, че мнозина от вас биха се изсмели над воинските качества на съседите ни, нека ви напомня, че всички те в продължение на четиристотин години са се сражавали рамо до рамо с нас, разбира се, когато не сме воювали помежду си. Те добре знаят какво означава Рим да воюва, но също така добре знаят как воюва Рим и от много време насам са се научили да воюват като него. В миналото на Рим му се е налагало да впрегне всички свои сили, за да се справи със съпротивата на един или два от италийските народи — нима някой от вас е забравил за Каудинските теснини^[1]? При това тогава воювахме единствено със самнитите. Преди Араузио най-тежките поражения, които римските легиони са претърпявали, са били тъкмо от самнитите. Питам ви, ако днес същите тези самнити се съюзят с останалите италийски народи и излязат против нас, дали Рим ще може да ги победи?

Отново сякаш вятърът влезе в залата да развее белите тоги на сенаторите, които неспокойно потрепериха от въображаемия хлад. Друз се умълча да чуе сподавените въздишки, които се разнесоха по редовете от двете му страни.

— Знам, голямата част от вас не вярват, че война с Италия е възможна. И то най-малко по две причини. Първата: защото не вярвате, че италийските съюзници могат да намерят достатъчно сериозна причина да се обединят помежду си срещу общия враг. Втората: защото не вярвате, че който и да е от съседните ни народи е готов за война. Дори сред онези, които открито ме подкрепят, има такива, които не могат да си представят, че италийските ни съюзници са готови за война. Всъщност по-правилно ще се изразя, ако кажа, че никой от поддръжниците ми в тази зала не може да си представи една действително въоръжена Италия. Откъде ще намерят италийците оръжие? — чувам ги да питат. Откъде ще намерят екипировка, откъде ще съберат войници? Но аз ви казвам, че те вече са ги намерили! Италия е готова за война, само чака да й се предостави повод да я започне. Ако ние не дадем на италийците гражданство, те ще ни унищожат.

Друз замълча и разпери лице в красноречив жест.

— Дълбоко съм убеден, че всеки от вас, римски сенатори, би нарекъл подобна война гражданска. Да, гражданска, защото ще представлява сблъсък между братя. Сблъсък, който ще се води на нашата земя — същата земя, която и италийците смятат за своя. С какво ще оправдаем пред потомците си тази война, която ще ни разори, ще ги лиши от наследството, което иначе биха получили? Нима ще им прозвучат убедително доводите, които ми представяте, за да ме оборите? В гражданските войни победители няма. И плячка няма. Няма и пленници, които бихме могли да продадем в робство. Чуйте какво ви казвам и се замислете над него с цялата сериозност, която въпросът изисква. Никой не ни пита как чувстваме нещата, на какви принципи трябва да се подчиним, за да ги приемем или не. Това, което се опитвам да направя, е да спася Рим от назряващата гражданска война.

Този път като че ли Сенатът наистина се заслуша. Или поне така му се искаше на Друз. Дори Филип, който не криеше яда си и постоянно си мърмореше под носа, не посмя да прекъсне противника си. И което беше още по-многозначително — дори иначе словоохотливият Цепион мълчеше. Освен ако това не беше някаква нова тактика, възприета от двамата през шестте дни между двете заседания; или пък елементарна предпазливост от страна на претора, който не искаше на свой ред да си отиде с подут нос.

Щом Друз свърши с речта си, в негова подкрепа последователно се изказаха Скавър, Крас Оратор, Антоний Оратор и Сцевола. Те също бяха изслушани внимателно от колегите си.

Но когато думата беше взета от Гай Марий, в залата настанаха същите вълнения като предния път. Друз вече предчувстваше победата си, когато се разбра какъв е бил планът на Филип и Цепион.

Вторият консул като по сигнал скочи на крака и закрещя като обезумял:

— Достатъчно! Достатъчно! Кой си ти, Марк Ливий Друз, който имаш наглостта да водиш към срама и позора най-достойните, най-уважаваните хора сред нас. Това, че италиецът Марий е на твоя страна, е напълно разбираемо, но да повлечеш след себе си самия Принцепс Сенатус. Какво трябваше да чуят ушите ми днес! Дали това, което влезе в тях, беше изречено наистина от устата на най-достойните сенатори в Рим?

— Питай се по-скоро какво е трябвало да помирише носът ти! — подвикна му заядливо Антоний Оратор. — Дали вонята, която цял живот е влизала в него, наистина се е носела от собственика му?

— Мълчи ти, италийски любовнико! — сряза го консулът. — Затваряй си устата, да не стане нещо с усмърдялата ти се на италийка главица!

И понеже последното явно бе намек за онази част от мъжката анатомия, която не бе прието да се споменава в Сената, Антоний Оратор реши, че няма какво повече да чака и заплашително се надигна от стола си. Все пак Марий и Крас Оратор, които седяха от двете му страни, бяха достатъчно бързи да го задържат, преди да е счупил главата на Филип.

— Този път мене ще слушате! — ревеше с цяло гърло Филип. — Събудете се, овчи глави, колко още ще търпите подобни мръсотии! Война ли? Че за каква война говорите? Италийците нямат нито оръжие, нито войници, за да воюват! Та те и срещу едно стадо овци не могат да излязат, дори това да сте самите вие!

Откакто бе превърнал заседанието в поредното цирково представление на Сената, и Секст Цезар, и Скавър напразно се опитваха да възстановят реда; най-накрая първият консул кимна към ликторите, които отново бе повикал за всеки случай в залата. Преди обаче те да се доближат до Филип, застанал в самия център на Курията, той демонстративно съблече консулската си тога и я захвърли в краката на Скавър.

— Дръж я, Скавре, предателю! Дръжте я всички, подарявам ви я! Аз отивам в истинския Рим да потърся истинските му управници!

— Също и аз — подкрепи го Цепион и също напусна подиума на магистратите. — Отивам в Кладенеца на комициите да свикам народното събрание!

В Сената отново настъпи пълен хаос, като огромната част от по-незначителните сенатори се защураха като мухи без глави, докато Скавър и Секст Цезар напразно призоваваха към спокойствие, а повечето от онези на предните редове хукнаха подир Филип и Цепион.

В долния край на Форум Романум се бяха насъбрали доста зяпачи, които чакаха с нетърпение да разберат какво е измъдрил Сенатът по този тъй интересен въпрос. Цепион се запъти право към рострата, откъдето обяви, че свиква трибутните комиции, без да се занимава с формалностите, още по-малко с факта, че Сенатът още е в заседание, което по принцип не позволява да се свикват народното или плебейското събрание. Той се впусна в ожесточени нападки по адрес на Друз, който бе дошъл лично да го изслуша от рострата.

— Погледнете го само, предателя! — размахваше ръце Цепион. — Знаете ли какво си е наумил? Да даде пълно римско гражданство на всички мръсни италийци на полуострова. Само да му позволим и всеки прояден от бълхите самнитски овчар, всеки умствено недоразвит пицентинец, всеки смърдящ разбойник от Лукания и Брутиум ще стане римски гражданин! А пък идиотският ни Сенат дотам е стигнал в идиотията си, че още малко и ще гласува пълната си подкрепа на този предател! Но аз няма да го позволя, няма!

Друз се обърна към деветте си колеги трибуни, които го бяха последвали на рострата; никой от тях не можеше да гледа с добро око на Цепионовата провокация, независимо от собственото си несъгласие с предложенията на Друз. Вярно, Цепион беше свикал трибутните комиции, не плебейското събрание, но го бе направил, преди Сената да прекрати заседанието си, а освен това по най-просташки начин бе отнел изконната територия на всеки себеуважаващ се народен трибун. Дори Миниций скърцаше със зъби от недоволство.

— Смятам да сложа край на този фарс — захапа устни Друз. — Вие всички с мен ли сте?

— С теб сме — увери го Сауфей, който беше негов човек.

Друз се изправи отпред на рострата.

— Събранието е свикано незаконно и аз налагам своето вето върху продължаването му!

— Разкарай се от събранието ми, предателю! — ревна в лицето му Цепион.

Но той не му обърна внимание.

— Вървете си по домовете, граждани на Рим! Току-що наложих своето вето над това събрание, което е напълно незаконно! Сенатът още не е разпуснат!

— Предател! Граждани на Рим, ще се оставите ли да ви заповядва човек, който иска да ви лиши от най-скъпоценната ви собственост? — не се отказваше противникът му.

Друз вече губеше търпение.

— Колеги трибуни, арестувайте този нещастник! — даде той знак на Сауфей.

Деветте трибуни оградиха Цепион и с лекота го свалиха от рострата; Филип, който наблюдаваше събитията от дъното на Кладенеца, изведнъж се сети за някаква важна работа и побърза да си тръгне от Форума.

— Достатъчно, Квинт Сервилий Цепион! — извика Друз, така че въпреки врявата всички на Форума да го чуят. — Аз съм народен трибун, а ти си позволи да ми пречиш в изпълнението на задълженията ми! Вземи си бележка, докато е време, втори път няма да те предупреждавам. Или ще напуснеш Форума веднага, или ще наредя да те хвърлят от Тарпейската скала.

Кладенецът на комициите си оставаше негова територия, а по погледа му Цепион разбра, че бившият му зет не се шегува; възраждаше се вековната вражда между патриции и плебеи и ако Друз наистина наредеше на колегите си да хвърлят Цепион от Тарпейската скала, те щяха да го сторят без колебание.

— Не си мисли, че си победил! — закани се той, щом го пуснаха да си върви, и се завтече да настигне Филип.

— Започвам да се чудя — сподели Друз пред Сауфей, докато двамата гледаха отдалечаващия се Цепион, — дали на Филип вече не му е дотегнало от гост като Цепион?

— На мен вече ми е дотегнало и от двамата — въздъхна тежко той. — Предполагам, разбираш, Марк Ливий, че ако Сенатът бе продължил заседанието си, щеше да гласува в твоя полза?

— Разбира се, че щеше. Защо иначе Филип щеше да разиграва такива трагикомични сцени? Голям актьор, пусто опустяло! — рече Друз и се засмя. — Да си съблече тогата… какво ли ще следва?

— Не си ли разочарован?

— Много. Но няма да позволя да ме спрат. Не и докато съм жив.

 

 

Сенатът възобнови работата си на септемврийските иди. Денят беше празничен и народното събрание по принцип не можеше да бъде свикано. Цепион не можеше да напусне заседанието.

Секст Цезар изглеждаше напълно изтощен от случилото се през последните две седмици, тежкото му дишане се чуваше в цялата зала, въпреки това изпълни всички задължителни церемонии, след които лично се обърна към сенаторите:

— Отсега нататък няма да остана безучастен към нито едно нарушение на правилника — заяви той така, че всички да възприемат думите му напълно сериозно. — А като се има предвид фактът, че източник на постоянните безредици са хора, седящи до мен на подиума на магистратите, иде ми да потъна в земята от срам. Луций Марций и Квинт Сервилий Цепион, отсега нататък ще се държите така, както повеляват ръководните постове, които заемате. Нека знаете, че в моите очи и двамата се държите по най-позорния начин, по който мога да си представя! Ако и занапред продължите да вършите беззакония и да светотатствате, ще пратя фасциите обратно в храма на Венеа Либитина и ще поискам народът преждевременно да ни избере заместници. — След което кимна на Филип. — Имаш думата, Луций Марций. Но нека те предупредя: поведението ти ми дотегна! Също както и на Принцепс Сенатус.

— Не ти благодаря, Секст Юлий, също както не благодаря на Принцепс Сенатус и на всички останали тук присъстващи, които са си сложили маските на големи патриоти — заяви нагло Филип, сякаш нищо не му бяха казали. — Как може човек да се представя за патриот, когато иска да подари на чужди хора римското гражданство? Не може хем да си патриот, хем да изменяш на родината си! Римското гражданство е за римляните. То не трябва да се дава на никого, който не е кръвно свързан с Рим или не си го е заслужил по законен път. Ние сме деца на Квирин, италийците не са. Само това е, което искам да кажа, първи консуле.

— Напротив, има още много за казване! — възрази му Друз? — Това, че сме деца на Квирин, никой не може да го отрече. И все пак Квирин не е римски бог! Той е бог на сабините, затова и обитава Квиринала, където навремето се е издигал сабински град. С други думи, Луций. Марций, Квирин е италийски бог! Ромул се е отдал под закрилата му и го е направил римски. Но Квирин принадлежи не по-малко на останалите италийски народи. Как ще предаваме Рим, когато искаме да го направим по-могъщ от всякога? Защото тъкмо това ще постигнем, ако разпространим римското гражданство из цяла Италия. Рим ще бъде Италия и това ще го направи всемогъщ; Италия ще бъде Рим и това ще я направи всемогъща. Онова, което като наследници на Ромул притежаваме до ден-днешен, ще си остане наше за вечни времена. Но не гражданството ни даде Ромул! Иначе щяхме ли ние да го раздаваме толкова щедро на хора, които не са деца на Ромул, на хора, които са дошли от другаде, не от Рим. Ако всички римляни трябва да са родени между седемте хълма, тогава какво търси в нашата августейша институция човек като Квинт Варий Серв Хибрида Сукронензис? Прави ми впечатление, Квинт Сервилий, че когато споменавате имената на неистинските римляни в Сената, него вечно го пропускате! Квинт Варий може да е всичко друго, но не и римлянин по рождение. До двайсетгодишна възраст той не само не е стъпвал в Рим, но дори не е имало с кого да говори на латински! И все пак, ето го — по волята на Квирин той седи сега сред римските сенатори, нищо че в своя говор, в своя начин на мислене, в своя поглед към нещата стои много по-далеч от нас, римляните, отколкото който и да е италиец! Ако наистина се вслушаме в думите на Луций Марций, ако наистина ограничим римското гражданство единствено до онези, които докажат, че родът им води началото си от Рим, то тогава първият, който ще трябва да напусне Сената, е Квинт Варий Север Хибрида Сукронензис! Той е чужденец!

Това, разбира се, принуди Варий здравата да почне да псува от мястото си, нищо че в качеството си на педарий нямаше право на глас.

Секст Цезар пое колкото въздух можеше с болните си гърди и призова към тишина, каквато мигновено се установи.

— Марк Емилий, Принцепс Сенатус, виждам, че искаш да говориш. Имаш думата.

Скавър беше много ядосан.

— Няма да позволя Сенатът да се превърне в пазарище само защото по божие наказание на столовете на висшите магистрати са се настанили хора, които не заслужават дори да бършат помията от улиците на Субура. Нека не споменавам дали всички сенатори наистина заслужават да бъдат такива! Това, което искам да ви кажа, е, че ако искаме Сенатът да оцелее — а оттам да оцелее самият Рим, — ще трябва да се отнасяме към съседите си италийци по същия либерален начин, по който се отнасяме и с неколцина от тук присъстващите.

Но Филип веднага стана на крака.

— Секст Юлий, когато даваше думата на Принцепс Сенатус, ти не пожела да забележиш, че и аз я исках. Като консул имам правото да говоря преди него.

Секст Цезар примигна от учудване.

— Нали от собствената ти уста чух как нямаш какво повече да кажеш, Луций Марций… Но ако толкова настояваш.

— Настоявам.

— Тогава бъди така любезен да ни кажеш всичко, което искаш да ни кажеш. Имаш ли нещо против втория консул да говори преди теб, Принцепс Сенатус?

— Не естествено — примири се Скавър и невъзмутимо седна на мястото си.

— Предлагам — подчерта всяка сричка поотделно Филип — Сенатът да отхвърли като неприемливи всеки един от законите, които Марк Ливий Друз е прокарал досега. Никой от тях не е бил приет по закона.

— Абсолютни глупости! — възмути се Скавър. — Никога в историята на Сената не се е случвало друг народен трибун да отдаде такова внимание на законодателните процедури, както това стори Марк Ливий Друз!

— И все пак законите си остават незаконно приети — държеше на своето Филип, който заради подутия си нос се задъхваше, а с едната си ръка постоянно опипваше удареното място. — Самите богове дадоха воля на своето несъгласие.

— Всяко едно от заседанията, които съм свикал, беше одобрено от боговете.

— Напротив, всяко от тях е било възприето като светотатство, както добре личи от събитията, случили се през последните десет месеца на територията на цяла Италия — съобщи на всеослушание Филип. — Научавам, че целият полуостров е изпитал под една или друга форма гнева на боговете!

— Ама наистина, Луций Марций, прекаляваш! Та кога ли Италия не е изпитвала гнева на боговете — обади се отегчено Скавър.

— Никога в такава степен! — заяви той. — Настоявам Сенатът още днес да препоръча на народното събрание да анулира всички закони на Марк Ливий Друз на основание проявите на божествен гняв. Секст Юлий, държа Сенатът още сега да гласува.

Скавър и Марий се загледаха намръщено. И двамата усещаха, че се готви нещо, но не можеха да си обяснят какво точно. Това, че Филип нямаше да постигне своето, беше сигурно. Тогава защо държеше непременно да се премине към гласуване?

Сенатът се раздели на две. Огромното мнозинство беше против предложението на Филип, който така се разбесня и разкрещя, че слюнка хвърчеше от устата му. Градският претор Квинт Помпей Руф, който седеше най-близо до него на подиума, чак се скри под тогата си да не го наплюе.

— Алчни неблагодарници! Достолепни тъпаци! Овце! Гадини! Боклуци! Кълцани мръвки! Гъсеници! Педерасти! Фелатори! Изнасилвачи на малки момиченца! Мърши! Извор на пороци! — това бяха само част от определенията, които Филип даде на колегите си.

Секст Цезар му остави достатъчно време да излее яда си, сетне даде знак на главния ликтор, който започна да блъска с пръчките си по пода, докато не загърмя цялата зала над главата му.

— Достатъчно! — извика Цезар. — Седни на мястото си и си затвори устата, Луций Марций, преди да съм наредил да те изхвърлят!

Филип седна, преви гърди в знак на пълно изтощение и отчаяние.

— Светотатство! — сложи точка той на словоизлиянията си, но така, че всички добре да го чуят. След което се умълча.

— Какви ли ги замисля? — подшушна Скавър на ухото на Марий.

— Нямам представа — измърмори той. — Би ми се искало обаче да разбера!

Следващият, който стана, бе Крас Оратор.

— Мога ли да говоря, Секст Юлий?

— Имаш думата, Луций Лициний.

— Нямам намерение да ви занимавам с италийците, нито с гражданството, което така много ценим, още по-малко със законите на Марк Ливий — започна импровизираната си реч Крас Оратор, който можеше да спечели всички с медения си глас. — Бих искал да поговоря за службата на римския консул и нека, преди да кажа какво мисля за тази служба, споделя някои наблюдения; а именно, че никога през дългите години, които съм прекарал в този Сенат, не съм бил свидетел как консулското звание може да бъде до такава степен принизено — да, принизено, — както успя да го принизи през последните няколко дни Луций Марций Филип. Никой досега не е посмял да се отнесе толкова безотговорно със службата си — а консулският пост е най-висшият в римското управление, — колкото Луций Марций Филип. И затова мисля, че не би било редно човек като него да продължи да заема подобна почетна длъжност. И все пак, щом човек е бил издигнат на управленски пост по волята на народа, то той има право да не се съобразява с нищо друго, освен със собствения си интелект и добро възпитание, без да забравяме, разбира се, дълговековния опит на предците ни в защитата на римските мос майорум.

Да бъдеш избран за римски консул, означава да се издигнеш в самите крака на боговете, да стоиш по-високо от всеки земен монарх. Защото консулската служба се поверява безвъзмездно, а заемащият я не управлява нито със сила, нито чрез възнаграждения за послушните. В продължение на една година консулът стои над всичко и всекиго. Империумът му надвишава този на всеки провинциален управител. Консулът е главнокомандващ на римската армия, той стои начело на управлението, на хазната, той трябва да ръководи всяко начинание, предприето в името на римската република! Дали е патриций, дали е нов човек, дали е баснословно богат, или е по-скоро беден, консулът е по-важен от всеки друг римлянин. Един-единствен човек може да се сравнява с него — другият консул. Затова и имената на двамата се записват едно до друго в консулските фасти, където да блестят до края на света.

Аз съм имал случай да бъда консул. Навярно поне трийсет души от тук седящите на свой ред са били консули, неколцина от тях са били и цензори. Бих искал да ги попитам как се чувстват в миг като днешния… Как се чувствахте, господа бивши консули, докато слушахте словоизлиянията на Луций Марций Филип през целия този месец? Не се ли чувствате омърсени, унизени, опозорени? Смятате ли за редно този човек, заел кажи-речи случайно консулския пост, да продължи и занапред да хвърля мръсотия, без да му се държи сметка за това? Не, нали? Чудесно! Защото и аз не смятам!

Крас Оратор отмести очи от предните редици на сенаторските трибуни, за да хвърли убийствен поглед на Филип, седнал на мястото си в средата на залата.

— Луций Марций Филип, ти си най-лошият консул, който е бил избиран! Ако сега бях на мястото на Секст Юлий, не виждам откъде бих намерил неговото търпение да не те изхвърля от тази зала! Как не те е срам да вървиш по улиците на нашия любим град, придружен от дванайсетте си ликтори, и да се наричаш консул? Ти не си никакъв консул! Не заслужаваш дори обувките на римските консули да лижеш. Ще си позволя да използвам израза на Принцепс Сенатус и да повторя вместо него, че човек като теб не заслужава дори да чисти помията по улиците! Вместо да бъдеш пример за подражание в очите на по-младите си колеги тук, в Сената, на съгражданите си на Форума, ти се държиш като последния демагог, който някога е дръзнал да говори от рострата, като най-пощръклелия оратор, който е имал смелостта да храчи в лицето на народа! Как смееш да използваш заемания пост, за да сипеш хули и обиди по адрес на членовете на този Сенат? Как смееш да твърдиш, че други са действали противозаконно? — Крас го посочи с пръст и като си пое дълбоко дъх, заключи:

— Твърде дълго се примирявах с напаст като теб, Луций Марций Филип! Или ще се научиш да се държиш, както подобава на един консул, или отсега нататък ще си седиш вкъщи!

Щом Крас Оратор се върна на мястото си, цялата зала гръмна от аплодисменти; Филип бе забил поглед в земята, така че никой да не вижда лицето му, а Цепион се опитваше с поглед да изпепели оратора.

Секст Цезар многозначително се покашля.

— Благодаря ти, Луций Лициний, че напомни на мен и на всички останали, на които предстои да заемат поста ми, какво означава да си консул. Надявам се и Луций Марций да си е взел бележка от словата ти. И понеже разбирам, че при настоящата атмосфера никой от нас не би бил способен да се държи нормално, разпускам днешното заседание. Нека Сенатът се събере отново след осем дни. Намираме се и разгара на римските игри и аз поне съм на мнение, че е редно да измислим друг начин за отдаване почит към Рим и основателя му Ромул от този да се засипваме с ругатни и недостойни приказки под покрива на Курия Хостилия. Приятна почивка, назначени отци, и гледайте добре да се забавлявате.

Скавър Принцепс Сенатус, Друз, Крас Оратор, Сцевола, Антоний Оратор и Квинт Помпей Руф се насочиха към къщата на Гай Марий да пийнат чаша вино и да обсъдят случилото се през деня.

— Е, Луций Лициний, здраво натри и без това смачкания нос на Филип! — радваше се като дете Скавър, докато жадно пиеше виното си.

— Тази реч ще се запомни — съгласи се Антоний Оратор.

— И аз много ти благодаря, Луций Лициний — на свой ред се усмихна Друз.

Крас посрещна тези похвали с подобаваща скромност и само каза:

— В крайна сметка той сам си го изпроси.

Понеже летните горещини още не искаха да напуснат Рим, всеки от гостите захвърляше официалната си тога на входа на къщата и бързо се отправяше на хладно в зелената градина.

— Това, което искам да знам — подхвърли Марий, седнал на ръба на басейнчето си, — е какво всъщност възнамерява да направи Филип?

— И аз това се чудя — съгласи се Скавър.

— Защо мислите, че има определени планове? — чудеше се Помпей Руф. — Според мен той е просто един невъздържан простак. Пък и не се сещам кога се е държал по-различно.

— Не, това, че е простак, не означава, че няма скрити помисли — поклати глава Марий. — По едно време, като че ли проумях за какво става дума, но в следващия момент всичко забравих.

Скавър въздъхна разочарован.

— Е, Гай Марий, в едно поне можеш да си сигурен — все някога ще разберем какви ги крои! И ако не се лъжа, това никога ще е още на следващото заседание.

— То се очертава да бъде интересно — предрече Крас Оратор и разтърка лявото си рамо. — Защо ли се чувствам толкова уморен? Напоследък усещам болки навсякъде по тялото си. Все пак не говорих твърде дълго… Но пък и бях доста ядосан, трябва да го призная.