Колийн Маккълоу
Венец от трева (22)

Новината за събитията в Аскулум Пицентум достигна до Рим четири дни по-късно. Двамата римски актьори в трупата се бяха скрили навреме от клането и треперещи от ужас при гледката на безумната касапница в театъра, бяха сварили да избягат от града малко преди пиценци да се бяха сетили да затворят портите. Отне им цели четири дни да стигнат до Рим, защото или трябваше да вървят пеша, или да молят някой селянин да ги качи на магарешката си каручка, или в най-добрия случай да наемат коне до следващата спирка, а в ездата ги нямаше никакви. През цялото време не смееха да отворят дума за преживяното в Аскулум от страх да не си навлекат беля. Но понеже бяха актьори, когато най-сетне стигнаха Рим и започнаха да разправят за събитията, разказите им бяха толкова описателни, че целият град се почувства едва ли не личен свидетел на драмата. Ужасът обхвана всички римски домове, Сенатът отреди ден за траур в памет на загиналия претор, а весталките извършиха жертвоприношение в чест на Фонтей — бащата на най-новата им сестра.

Ако в цялата тази кървава история имаше нещо хубаво, то бе, че се бе изиграла след провеждането на новите консулски избори в Рим. Така поне на Сената му се спестяваше нещастието да слуша безпомощно словоизлиянията на обезумелия Филип. Двамата нови консули бяха Луций Юлий Цезар и Публий Рутилий Луп — първият, достоен за името си патриций, който се чудеше от какво да живее, а вторият — самодоволен простак, който се чудеше за какво да си харчи парите. Отново бяха избрани осем, вместо шест претори, сред които се наблюдаваше познатото равно съотношение между патриции и плебеи, между компетентни люде и абсолютни невежи; по-малкият брат на новоизбрания консул — Цезар Страбон заемаше поста на куриатен едил. Сред квесторите пък личеше името на Квинт Серторий, който се бе върнал от войната в Испания с венец от трева на челото и му предстоеше без съревнование да получи всички управленски постове, които поискаше. Гай Марий, братовчед на майка му, вече се бе погрижил младият Серторий да покрие сенаторския ценз и още с влизането в длъжност на бъдещите цензори той щеше да намери своето място в Сената. Серторий почти нямаше представа как се водят съдебни дела, но за човек на своята възраст той си бе спечелил огромна слава, а също като роднината си Гай Марий притежаваше вродената дарба да се харесва на народа.

Тази година колегията на народните трибуни представляваше доста внушителна гледка, но най-внушителен сред всички беше Квинт Варий Север Хибрида Сукронензис, който отдавна се бе зарекъл, че само да встъпи в длъжност, и всички поддръжници на идеята за всеобщо римско гражданство здраво ще си изпатят. Новините за клането в Аскулум Пицентум му дадоха още едно основание да се чувства сигурен победител в борбата с италофилите. Макар и още да действаше старата трибунска колегия, Варий непрекъснато сновеше сред познатите си конници и постоянното присъствие на Форума и търсеше подкрепа за законодателната си програма в плебейското събрание. Колкото до членовете на Сената, отчаяни от всекидневните укори, които сипеха Филип и Цепион, всички чакаха с еднаква надежда изтичането на годината и започването на следващия консулски мандат.

Наскоро, след като се бе разчуло за събитията в Аскулум Пицентум, в Рим пристигна мирна делегация от двайсет италийски благородници. Идваха право от новата столица Италика, но благоразумно замълчаха за новото й име, също както и не споменаха нищо за новоучредената държава Италия. Поискаха само аудиенция в Сената по въпроса за всеобщото римско гражданство за земите на юг не само от Арно и Рубикон, но от самата река Пад! Подобно неосъществимо искане имаше за цел единствено да задълбочи противоречията между италийци и римляни, както и по възможност да скара окончателно сенаторите помежду им. Управниците на Италия не мечтаеха повече за римско гражданство. Те искаха само едно — война.

Делегацията беше посрещната на първо време само от Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, който се затвори с двайсетте италийци в тъй наречения Сенакулум — малко здание в съседство с храма на Конкорд. Опитваше се да им внуши, че исканията им са абсурдни и дори обидни за Рим. Макар и верен поддръжник на Друз, след смъртта му Скавър се опитваше да забрави всякакви приказки за всеобщо римско гражданство. Предпочиташе да доживее мирно старините си.

— Можете да съобщите на онези, които са ви пратили, че докато Рим не получи пълно възмездие за станалото в Аскулум Пицентум — отсече той. — Сенатът няма да ви приеме.

— Случилото се в Аскулум е просто поредното доказателство колко силни са настроенията в цяла Италия — възрази му водачът на делегацията — марсът Публий Ветий Скатон. — Така или иначе, не е в нашите права да държим сметка на пиценци за каквото и да било. Те сами ще решават по-нататъшната си съдба.

— Не те ще я решават — поправи го Скавър, — а ние, римляните.

— И все пак, ние държим Сенатът да ни приеме — упорстваше Скатон.

— Сенатът няма да ви приеме.

Най-накрая двайсетте италийци благоволиха да си тръгнат. Никой не изглеждаше особено обезкуражен от решението на римляните — или поне така се стори на Скавър. Последен на вратата остана Скатон, който подаде на Принцепс Сенатус някакъв свитък.

— Ако обичаш, Марк Емилий, приеми това като писмено послание от страна на марсите.

Скавър реши да не се занимава с документа, преди да се върне на спокойствие у дома си, и чак там се сети да го поиска обратно от писаря си. Да се занимава още с разни италийци, му се струваше досадно, но все пак реши да види какво му пишат марсите. Колкото повече четеше, толкова повече нарастваше удивлението му.

Още на другата сутрин Скавър свика Сената на заседание; явиха се малко хора, защото никой знатен римлянин не обича да го викат на работа по никое време. Както се и очакваше, сред отсъстващите бяха Филип и Цепион. За разлика от тях първият консул Секст Цезар, както и двамата му наследници на поста се явиха, а също така новоизбраните претори и народни трибуни. По обясними причини не се виждаше само Варий. Консуларните сенатори присъстваха в голямата си част. За голямо облекчение на Секст Цезар заседанието щеше да протече при кворум.

— Вчера получих официален документ, подписан от трима марси — взе думата Принцепс Сенатус, — Квинт Попедий Силон, който в документа се нарича консул, Публий Ветий Скатон, който пък се е кръстил претор, и Луций Фравк — в качеството си на някакъв съветник. Нека ви го прочета целия.

„До римския Сенат и народ. Ние, избраните от народа на марсите за негови официални представители, декларираме от името на своя народ, че отсега нататък се отказваме от съюза си с Рим. Нека се знае, че повече няма да плащаме никакви данъци и такси на Рим, още по-малко ще обслужваме досегашните си задължения към него. Рим повече няма да получава помощта на нашите легиони. В близко бъдеще римският град Алба Фуценция трябва да премине в наши ръце, а римското му население да го напусне. Нека настоящият документ се изтълкува като обявяване на война.“

Членовете на Сената неспокойно се размърдаха. Гай Марий протегна ръка към свитъка и Скавър любезно му го предостави. Документът бавно обходи цялата зала, така че всеки с очите си да се убеди в неговата достоверност.

— По всичко личи, че от днес сме в положение на война — заключи с присъщия си лаконизъм Марий.

— Война с марсите? — Не искаше да вярва на ушите си Ахенобарб Понтифекс Максимус. — Вярно, тъкмо аз бях човекът, който преговаряше със Силон пред Колинската порта; вярно е и че тогава обсъждахме въпроса за войната. Но все пак е абсурдно марсите да мислят, че биха могли да ни победят на бойното поле! Та те просто нямат достатъчно войници, за да излязат срещу нас! Убеден съм, че двата легиона, които ми се представиха на Валериевия път, представляват цялата им армия.

— Да, случаят изглежда странен — съгласи се Скавър.

— Освен ако и останалите италийски народи не са обвързани по някакъв начин с марсите — предположи Секст Цезар.

Но в това никой от присъстващите не искаше да повярва, дори Гай Марий. И понеже нямаше какво повече да си кажат, сенаторите се разотидоха по домовете си, без да са приели каквото и да е решение. Единственото, което оставаше, бе Италия да се държи под строго наблюдение… Обаче беше изключено да изпратят нови двама скитащи претори. Сервий Сулпиций Галба, който беше пратен да разучава „италийския въпрос“ в южната половина на полуострова, вече бе пратил вест, че се завръща в Рим. Сенатът прие да отложи всякакви кардинални решения за по-късно, когато преторът ще се е прибрал и ще е изнесъл доклада си за положението на юг от Рим. Възможно ли бе да започне война с цяла Италия? Нищо чудно, но не още.

— Признавам, че докато Марк Ливий беше сред нас, живеех с усещането как всеки миг може да избухне конфликт със съседите ни — говореше Марий на Скавър, след като заседанието беше разпуснато. — Но сега, когато него вече го няма сред живите, подобна идея ми се струва напълно несериозна! Чудя се дори дали той нарочно не е преувеличавал, за да успее с програмата си. Но пък и дали марсите биха се хванали току-тъй сами? По всичко личи, че не разчитат на съюзници, но пък и Квинт Попедий никога не ми е приличал на глупак.

— Нямам какво да ти отговоря, Гай Марий — рече Скавър. — Всичко, което излезе току-що от устата ти, все едно аз съм го казал. Да му се не види, как пък не прочетох тая хартийка, преди Скатон да е напуснал Рим? Вътрешният ми глас подсказва, че боговете си играят с нас.

 

 

Разбира се, времето от годината не предразполагаше Сенатът да се занимава с други въпроси, освен с вътрешноримските. Колкото и сериозна да беше външнополитическата обстановка, никой не би се наел да взима решения по времето, когато една двойка сенатори вече слиза от сцената, а следващата още се колебае в настроенията на сенаторите.

И така през целия декември назначените отци се отдаваха на домашни разправии. Колкото и незначителни да бяха, инцидентите на Форума предизвикваха много по-голям интерес сред гражданите, отколкото някаква си декларация за война от страна на марсите. А сред тези тривиални въпроси, които вълнуваха обществеността, бе кой да заеме опразненото от Марк Ливий Друз място в колегията на понтифексите. Дори след толкова много години Ахенобарб Понтифекс Максимус още се чувстваше в правото си да претендира за жречеството на Друз, което според логиката на нещата трябваше да се падне на него. Затова той използва първия сгоден случай да предложи за поста по-големия си син Гней, отскоро сгоден за Корнелий Цина, дъщеря на патриция Луций Корнелий Цина. Понеже Друз беше плебей, редно беше мястото му да се заеме също така от плебей. Докато се стигне до самите избори, в кандидатските списъци се появиха имената на кажи-речи всички видни римляни от плебейски произход. Имаше и патриции, сред които Метел Пий, който също се чувстваше ощетен, задето по волята на избирателите мястото на покойния му баща бе заето от Гай Аврелий Кота. Най-накрая Скавър Принцепс Сенатус смая всички, като лично внесе сред имената на съревноваващите се това на патриция Мамерк Емилий Лепид Ливиан — роден брат на Друз, но отгледан в патрицианско семейство.

— Кандидатурата е незаконна по най-малко две причини! — възрази Ахенобарб. — Първо, защото е патриций. Второ, защото е от фамилията на Емилиите, а сред понтифексите вече има един такъв — самият ти Марк Емилий. И да искаш, и да не искаш, друг Емилий не може да ти прави компания.

— Глупости ми говориш! — тросна се на свой ред Скавър. — Аз да не го предлагам, защото се казва Емилий? Предлагам го, защото е роден брат на покойния Друз. По баща Мамерк Емилий е наследник на Ливий Друзите и аз държа той да бъде вписан сред кандидатите.

Най-накрая колегията на понтифексите се съгласи, че при настъпилите обстоятелства Мамерк може да участва като наследник на Ливиите, и името му бе включено в общия списък. Скоро се разбра колко са били привързани римляните към така преждевременно напусналия ги Друз; от участващите в изборите седемнайсет триби, и седемнайсетте гласуваха за Мамерк, който без конкуренция зае мястото на брат си.

По-сериозно започна да става положението с встъпването в длъжност на народния трибун Квинт Варий Север Хибрида Сукронензис. Още на десетия ден от декември, когато бе официалната церемония по смяната на трибунските колегии, Квинт Варий веднага поиска да се приеме закон, според който всички, уличени в подкрепа на идеята за всеобщо римско гражданство, трябва да бъдат третирани като държавни изменници. И деветимата му колеги единодушно наложиха ветото си над подобно безобразие, но Варий последва примера на предшественика си Сатурнин и мигом изпълни Кладенеца на комициите с мускулести наемници, които в най-скоро време разубедиха всеки от народните трибуни поотделно. Юмруците успяха да сплашат всякаква опозиция и скоро след Нова година в Рим бе учреден нов специален съд, който по името на създателя си бе наречен Варианска комисия. Съдът бе упълномощен да разследва само онези, уличени в подкрепа на всеобщото гражданство. Но понеже за аргументи в подкрепа на обвиненията се използваха най-бегли и мъгляви термини, кажи-речи всеки римлянин можеше да бъде представен пред съдебните заседатели, представляващи изключително конническото съсловие.

— Целта на подобно начинание е не преследване на държавните изменници, а преследване на личните врагове на Варий, разбирай на Цепион и Филип — споделяше неведнъж на публично място Скавър Принцепс Сенатус. — Само почакайте и сами ще се убедите! Това е най-позорният закон, приет през цялата римска история!

Варий реши да потвърди думите на Скавър още с първата набелязана жертва — стриктния, придържащ се към всички норми Луций Аврелий Кота, римски претор пет години по-рано и всеизвестен с ултраконсервативните си възгледи. По баща той беше брат на Аврелия и никога не бе бил кой знае колко силен привърженик на Друз. И все пак, подобно на много други сенатори, и той бе възприел идеята за всеобщото гражданство като неизбежна необходимост. През онези няколко седмици, когато Друз бе предприел своя отчаян щурм в Сената, Луций Аврелий бе дал своя глас в негова подкрепа, воден навярно от непреодолимата си омраза към Филип и Цепион. В това се състоеше и голямата му грешка в очите на Варий.

Изборът на Варианската комисия беше много подходящ; най-възрастният от новото поколение в рода на Аврелий Котите беше недотам влиятелен, че да го спасят приятелите му, и в същото време — недотам неизвестен, че никой да не му обърне внимание. Ако Варий успееше да спечели своето първо дело срещу него, съдът му щеше да се превърне в инструмент за терор срещу всички останали сенатори. Още първият ден от делото показа недвусмислено на Луций Кота, че съдбата му е решена. Съдебните заседатели бяха все хора, таящи неизлечима злоба срещу Сената, а председателят на съда — изключително влиятелният плутократ Тит Помпоний, дори не си правеше труда да изслушва доводите на защитата.

— Баща ми допуска голяма грешка — говореше Тит Помпоний син от мястото си сред тълпата зяпачи, докато гледаше как върви процесът.

Събеседник му беше не друг, а вероятно най-надареният ученик на престарелия Сцевола Авгур — младият адвокат Марк Тулий Цицерон. Цицерон беше четири години по-малък от Помпоний, но заради изключителния си интелект можеше да претендира, че е поне четиридесет по-стар.

— Какво искаш да кажеш? — зачуди се на твърдението му Цицерон, който след смъртта на приятеля си Сула се бе сближил с Тит Помпоний. Смъртта на младия Корнелий беше първата лична драма в живота на Цицерон; дори толкова месеци по-късно той още не можеше да се наплаче за загубата на скъпия си другар.

— Искам да кажа, че баща ми не е прав толкова да държи на влизането си в Сената — обясни мрачно Тит Помпоний. — Идеята на всяка цена да стане сенатор така е обсебила съзнанието му, Марк Тулий, че ще го разяде целия! Всичко, което прави през последните няколко години, е подчинено на една и съща цел — да влезе в Курия Хостилия. Като последния глупак се хвана на въдицата на Квинт Варий и се нагърби да председателства съда му. Премахването на законите на Марк Ливий Друз унищожи всички шансове баща ми да стане един от новите триста сенатори и Квинт Варий ловко се възползва от това. Обещал е на баща ми, че ако му помага в делото, още щом бъдат избрани новите цензори, той ще му уреди да влезе в Сената.

— Но нали баща ти се занимава с търговия? — попита го Цицерон. — Ако го приемат в Сената, ще трябва да зареже всичко и да зависи единствено от земята си.

— Това ни най-малко не го притеснява! — увери го Помпоний Младши. — Нали има мен? Скоро ще навърша двайсет, тъй и тъй ме е обучил добре, ще ме остави да ръководя цялата семейна каса. Но като че ли и това му се струва малко! Един ден ще вземе да се отрече и от мен, и от цялото си минало на лихвар и търговец, защото ще го е срам да си спомня как е тръгнал от някаква си кантора.

— И какво общо има всичко това с днешния процес? — продължаваше да не разбира приятелят му.

— Ами всичко, не виждаш ли? — ставаше нетърпелив Тит. — Той иска на всяка цена да влезе в Сената! Но греши именно като го иска. Та той е конник, при това един от десетте най-влиятелни конници в цял Рим. Аз лично не виждам какво лошо може да открие човек в това да си един от десетте най-влиятелни конници в Рим. Той държи част от „обществения кон“, която част един ден ще прехвърли на мен, всички идват да се допитват до мнението му, думата му се слуша в народното събрание, а трибуните на Хазната дори не биха помислили да предприемат нещо без изричната му благословия. Какво не му стига, та е все недоволен? Не, та не, трябва да стане сенатор! От влиятелен човек да се превърне в един от онези безмълвни членове, които превиват гръб на задния ред и слушат глупостите на по-възрастните си колеги.

— С две думи, искаш да кажеш, че баща ти е кариерист — заключи Цицерон. — Е, аз поне не виждам какво лошо има в това. Та аз самият не съм ли кариерист?

— Но ти не разбираш, Марк Тулий, че баща ми няма какво повече да постига в кариерата си. Той отдавна е достигнал своя истински връх. На него не му трябва да се издига като политик, нито да забогатее, защото няма по-богат човек от него, нито да го нарекат благородник; та нашият род е стар и почтен — по женска линия произлизаме от Цецилии Пилиите, само дето самите ние не сме патриции, но какво от това? — Тъкмо защото беше представител на най-висшата конническа прослойка, младият Тит трудно щеше да се сети, че думите му могат да наранят приятеля му. — Ти да станеш кариерист, Марк Тулий, винаги ще те разбера. Когато влезеше в Сената, всички ще те наричат нов човек и за да бъдеш допуснат сред римския нобилитет, ще ти трябва да се изкачиш чак до консулството. Затова отсега трябва да си търсиш приятелства и връзки, да печелиш сърцата на патриции и плебеи. Докато ако при всичко, което вече притежава, баща ми стане просто един педарий в Сената, това ще е крачка назад.

— Да влезеш в Сената, не може да бъде крачка назад! — разсърди се Цицерон.

Напоследък младият Тит се бе научил здраво да хапе с думите си и при него Цицерон за сетен път се бе убедил, че само да спомене, че е родом от Арпинум, и веднага бива пращан на дъното на обществото подобно на най-видния засега арпинец — Гай Марий. Ако всички продължаваха да гледат на Гай Марий като на италийски селяк без думичка гръцки, то какво щеше да е Марк Тулий Цицерон, ако не образован селяк с изящен гръцки. Образован или не, кажи му селянин и това е. Макар и от време на време да си разменяха дъщери, Тулиите и Мариите никога не се бяха обичали особено; откакто бе пристигнал в Рим обаче, Марк Тулий Цицерон се бе научил да ненавижда от дъното на душата си Спасителя на Рим. Както и да мрази своето родно място.

— Тъй или иначе — продължаваше да философства за живота конникът Тит Помпоний, — когато на свой ред създам семейство, никога няма да се оплаквам от общественото си положение. Дори цензорите да ми се молят на колене да вляза в Сената, няма да го сторя. Кълна ти се, Марк Тулий, аз никога, ама никога през целия си живот няма да стъпя в Курия Хостилия!

Междувременно беше ясно, че положението на Луций Кота става все по-отчаяно и по-отчаяно. Затова не беше изненада, когато на следващия ден при откриването на новото заседание по делото се разбра, че обвиняемият Луций Аврелий Кота е решил да замине доброволно в изгнание, вместо да чака да чуе с ушите си присъдата на заседателите. Подобен ход поне позволяваше на човек да събере каквото може от имуществото си и да се изсели заедно с него в някоя от провинциите; иначе не само че пак щяха да го изгонят от Рим, но и щяха да конфискуват цялата му собственост и да го лишат дори от средства за елементарно съществуване.

Времето обаче не беше подходящо нито за ликвидиране на сметки в банки, нито за разпродажба на семейни бижута. Колкото и Сенатът да се занимаваше с глупости, колкото и Варианската комисия да събираше върху себе си обществения интерес, деловите среди ясно усещаха накъде духа вятърът и вземаха необходимите мерки. Парите се изтегляха от обращение, дяловете в сдруженията губеха от стойността си, по-малките от тях свикваха отчаяни заседания на управителите си. Златарите и търговците на диаманти пък все по-задълбочено обсъждаха въпроса, дали избухването на една война няма да принуди управниците да спазват стриктно и без това действащия закон за лукса, и в крайна сметка решаваха да прехвърлят капиталите си в търговия с оръжие.

Нищо не успя да убеди римския Сенат, че марсите са обявили война на Рим. Отникъде не се чуваха новини за въоръжени нападения, още по-малко се говореше за военна подготовка у останалите италийски народи. Единственото, което можеше да разтревожи безгрижния град, бе, че вместо да се прибере у дома, както бе обещал, преторът Сервий Сулпиций Галба изчезна вдън земя.

Варианската комисия набираше скорост. Вторият осъден и изпратен в изгнание беше Луций Калпурний Бестия, който, за разлика от Кота си остана и без имуществото. Същото се случи и с Луций Мемий, заминал да се спасява на остров Делос. В средата на януари пред съда бе извикан самият Антоний Оратор, но той изнесе такава блестяща реч и бе посрещнат с такива бурни акламации от страна на публиката, че съдебните заседатели решиха за по-сигурно да го обявят за невинен. Разгневен от подобна мекушавост, Квинт Варий реши да си отмъсти, като осъди самия Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус.

Скавър се яви в съда съвсем сам, без нито един адвокат. Както винаги беше облякъл пурпурноръбата си тога претекста, а по някакъв тайнствен начин бе успял сякаш да материализира цялата аукторитас и дигнитас, която бе придобил през дългата си политическа кариера, и тя витаеше като ореол около плешивата му глава. С каменно изражение изчака Квинт Варий (който бе счел делото за достатъчно важно да го води сам) да му издиктува всички прегрешения, които е извършил спрямо римския народ, подкрепяйки италийската кауза, докато най-накрая изсумтя презрително и за малко не се изплю в лицето на обвинителя си. Дори не благоволи да се обърне към съдебните заседатели, ами заговори направо на тълпата зад себе си:

— Чухте ли, Квирити? — прогърмя гласът му из Форума. — Някакво си кариеристче от Сукрон, дето не се знае дали изобщо има римска кръв в жилите си, смее да обвинява мен, Скавър, Принцепс Сенатус, в държавна измяна спрямо Рим! Да, но Скавър отрича до едно всичките му обвинения! Вие на кого бихте повярвали, на него или на Квинт Варий?

— На Скавър! — изрева в един глас множеството, към което се присъединиха и съдебните заседатели. Не само това, ами неколцина дори станаха от столовете си и на рамене понесоха обвиняемия из площада.

— Голям глупак! — сподели по-късно Марий пред Скавър. — Дали наистина си е въобразявал, че ще може да обвини точно теб в държавна измяна? Дали би се намерил и конник, който да му повярва?

— Откакто тези нещастници, конниците, успяха да пратят на заточение Публий Рутилий Руф, им се струва, че вече няма кой да им се опре. Ха… — намести тогата си той, защото ездата, която му бяха организирали, бе поразвалила външния му вид.

— Когато Варий реши, че е достатъчно силен, за да се нахвърли и върху бившите консули, трябваше да започне с мен, не с теб — продължи Марий. — Мисля, че оправдаването на Марк Антоний трябваше да му послужи като предупреждение. Но той се сметна за твърде силен! Е, добре, предполагам, че в продължение на поне няколко седмици Варий ще си почине. И ще продължи с не чак толкова известни фигури. Бестия никой не би го защитил, всички го знаят какъв е разбойник. Докато Луций Кота не се радваше на много приятели. Вярно, че само роднините му биха му помогнали достатъчно, но той отдавна е изгубил симпатиите на чичовците си — всички погледи в семейството са насочени към синовете на Марк Кота и Рутилия. — Марий се замисли и веждите му заиграха в лукава усмивка. — Разбира се, най-голямото нещастие за Варий е, че не е римлянин. Ти си и аз съм, но той не е. Само че не ще да го разбере.

Този път обаче Скавър не се засмя, както би сторил в подобна ситуация.

— Не го разбират и Филип и Цепион — изсумтя той презрително.

 

 

Силон и Мутил бяха оставили достатъчно време на съюзниците си да се мобилизират, но цял месец мина, а никой от италийските народи не смееше да настъпи срещу Рим. За това съществуваха поне две причини. Едната Мутил би я разбрал; другата обаче имаше опасност да го доведе до ръба на отчаянието. Пазарлъците с етруските и умбрите се провеждаха от бавно по-бавно, а никой нито във военния, нито в големия съвет не искаше да започва една война, за която не се знае как би завършила; това беше причината, която Мутил бе склонен да приеме за оправдателна. Но освен страха съществуваше и друго — нежеланието да се разбере, че точно ти пръв си размахал оръжието. След толкова векове на съюз с Рим италийците продължаваха да гледат на бившите си господари с известно страхопочитание; тъкмо това отчайваше Мутил.

— Нека изчакаме Рим да направи първата крачка — предложи Силон пред военния съвет.

— Нека изчакаме Рим да направи първата крачка — предложи Луций Фравк пред петстотинте.

Когато научи, че марсите официално са обявили война на римския Сенат и народ, Мутил здравата се разлюти; беше убеден, че след подобна глупост римляните веднага ще се мобилизират, но Силон дори не сметна за нужно да се прави на гузен.

— Това беше най-доброто решение — продължаваше да твърди той. — Във войната, както и във всички други форми на човешко съжителство, съществуват закони. Нека римляните не кажат, че сме ги нападнали в гръб.

Колкото Мутил и да се опитваше да внуши у събратята си трезв поглед върху нещата, италийските водачи упорстваха в желанието си да видят Рим агресор.

— Но ако тръгнем сега, ще ги сварим напълно неподготвени! — отчаяно убеждаваше той военния съвет, докато съплеменникът му Гай Требаций се опитваше да убеди в същото петстотинте. — Предполагам, ясно ви е като бял ден, че колкото повече време оставим на Рим да се настрои за война, толкова по-малко шансове ни остават на нас да я спечелим! Това, че никой в Рим не желае да ни обърне внимание, може само да ни радва! Трябва да настъпим! Трябва да настъпим още утре! Ако сега се забавим, със сигурност ще загубим!

Но останалите мъдро клатеха глави. Изключение правеше единствено Марий Егнаций — просто защото и той беше самнит. Дори Силон, който добре разбираше логиката на приятеля си, отказваше да го подкрепи.

— Няма да е по правилата — повтаряше той и при цялото си желание да поемат инициативата, самнитите оставаха с вързани ръце.

Дори клането в Аскулум Пицентум не предизвика очаквания интерес; Гай Видацилий дори не сметна за нужно да изпрати военен гарнизон в града, който да го пази от римски наказателни действия. Според думите му подобни действия изобщо не се очертавали и надали някога щяло да се стигне до тях.

— Трябва да настъпваме! — не преставаше да повтаря в съвета Мутил. — Хората от селата твърдят, че зимата няма да е студена. Не виждам никаква причина да чакаме до пролетта. Трябва да настъпим още сега!

Но никой не искаше да настъпва и положението си оставаше все същото.

 

 

В крайна сметка първите прояви на движения се забелязаха у самнитите. Нито от римска, нито от италийска страна бяха погледнали на трагедията в Аскулум Пицентум като на проява на бунт; на населението просто му бе причерняло от обидите на римското малцинство и му го бе върнало тъпкано. Докато в случая с Кампания нещата стояха другояче — самнитското население тук в продължение на векове бе възпирало омразата си срещу римляните и латините, с които бе принудено да съжителства, и сега му се удаваше сгоден случай да й даде воля.

Първите вести за настроенията сред самнитите достигнаха до Рим един февруарски ден, когато в града се завърна без придружители и в доста окаяно състояние преторът Сервий Сулпиций Галба.

Новият първи консул Луций Юлий Цезар мигновено свика Сената на заседание, за да бъде изслушан докладът на претора.

— В продължение на шест седмици стоях задържан в град Нола — обясни дългото си отсъствие той пред притихналите сенатори. — Тъкмо бях пратил писмото си до вас, за да ви известя, че съм тръгнал за насам, и отседнах в Нола. Първоначално нямах намерение да минавам оттам, но понеже тъй и тъй пътят ми минаваше през града, реших да се позаинтересувам за настроенията и на тамошните самнити. Настаних се у една стара дама, която навремето беше първа приятелка с майка ми — разбира се, римлянка. Тя ми съобщи, че от известно време в Нола се случвали странни неща — изведнъж на римляните и латините станало напълно невъзможно да се ползват от услугите на съгражданите си, търговците по пазарите ги пъдели, не искали да им продават дори храна! За да я снабдяват, робите й трябвало да пътуват с каруца чак до Ацера. Когато излязох да обиколя града, придружен от ликторите и охраната си, навсякъде бях посрещан с хули и освирквания, но така и никой не посмя да ми излезе в лицето.

Галба направи неспокоен жест, сякаш искаше отдалеч да предупреди слушателите си, че разказът му няма да е много приятен.

— През нощта след пристигането ми в Нола самнитите затвориха градските порти и овладяха със сила целия град. Всички римляни и латини бяха поставени под стража в собствените им домове, а наред с тях и аз, ликторите ми, охраната и секретарите ми. Бях заключен в къщата на домакинята си, като предният и задният вход бяха завардени от въоръжени самнити. Там и прекарах допреди само три дни, когато приятелката на майка ми най-после успя да залъже нещо пазачите на задната врата и аз се измъкнах незабелязано. Облечен като търговец самнит, успях да изляза вън от крепостните стени, преди да са се сетили да ме търсят.

Скавър се приведе напред на стола си.

— През времето на задържането ти имаше ли случай да говориш с представител на местната власт, Сервий Сулпиций?

— С никого — отговори Галба. — Само от време на време разменях по някоя приказка с пазачите на вратата, нищо повече.

— И какво ти казаха те?

— Че цял Самниум се е вдигнал на въстание, Марк Емилий. Аз самият нямаше как да проверя истинността на подобно твърдение, а когато най-после се видях на свобода, цял ден се криех като заек от всеки човек с вид на самнит. Едва когато стигнах Капуа, започнах да питам хората около себе си, но никой за никакво въстание не беше чувал, поне за тази част на острова. Според мен в цяла Капуа нямаше човек, който да знае за събитията в Нола! През деня самнитите държаха градските порти отворени и не даваха вид, че нещо се е случило. Затова, когато разказах на управителите в Капуа за инцидента в Нола, те бяха смаяни. И дълбоко разтревожени при това… Дуумвирите на Капуа изрично ме помолиха да питам от тяхно име Сената какво да предприемат занапред.

— По време на пленничеството ти хранеха ли те? Как се държаха с домакинята ти? Позволяваха ли й да ходи на пазар до Ацера? — отново попита Скавър.

— Храната беше малко. Домакинята ми имаше право да пазарува в самата Нола, но можеше да купува само определени храни, при това на астрономически цени. На латините и на римляните не се позволяваше да напускат пределите на града — обясни Галба.

Този път Сенатът беше пълен; ако Варианската комисия бе имала своето благотворно влияние върху обществото, то бе, че заради общия страх сенаторите здраво бяха стегнали редиците си и все по-често се отбиваха в Сената, където да забравят за съдебните разправии.

— Може ли да взема думата? — обади се Гай Марий.

— Само ако никой по-висшестоящ не я поиска преди теб — изгледа го хладно вторият консул Публий Рутилий Луп; понеже беше февруари, той държеше фасциите, а съвсем не бе привърженик на Марий.

Но така и никой друг не пожела да говори.

— Ако наистина в град Нола римските граждани и латините са поставени под надзор и подложени на лишения, то и ние трябва да гледаме на града като на разбунтувал се срещу римската власт. Помислете малко: юни миналата година Сенатът упълномощи двама свои претори да извършат разследвания върху това, което нашият уважаван колега Квинт Лутаций нарече „италийски въпрос“. Преди почти три месеца единият от тези двама претори — Квинт Сервилий — бе жестоко убит в Аскулум Пицентум, също както и всички останали римски граждани, намиращи се по това време в града. Преди почти два месеца другият претор — Сервий Сулпиций — е бил заловен и затворен в Нола, заедно с всички римски граждани в селището.

Двама претори, единият на север, другият на юг, са станали жертва на ужасни инциденти. Цяла Италия, дори и най-затънтените й села, разбира значението, неприкосновеността на римския претор. И все пак, — назначени отци, свидетели сме как в единия случай е било извършено грозно убийство, а в другия е било наложено принудително задържане. Това, че не знаем как би завършило задържането на Сервий Сулпиций, се дължи единствено на щастливата случайност, позволила му да избяга. На мен обаче ми се струва, че и Сервий Сулпиций е щял да сподели рано или късно тъжната участ на Квинт Сервилий. Рим щеше да изгуби двама свои претори, и двамата дарени с проконсулски империум! При това и в двата случая поведението на техните убийци ясно подсказва, че не се страхуват от възмездие. Задавате ли си въпроса какво означава това? Означава само едно, колеги сенатори! Ако Аскулум Пицентум и Нола са достигнали дотам в дързостта си, че да посягат върху живота на римските претори, то е, защото са убедени, че възмездие няма да има! С други думи, в Аскулум и Нола разчитат между Рим и съответните области на Италия да избухне война, която да ни попречи да потърсим сметка на убийците.

Всички в залата застанаха като на тръни; не откъсваха очи от Марий. Той се спря за секунда-две и потърси с поглед неколцина от колегите си: Луций Корнелий Сула например, в чиито очи се четяха забравени искри; или Квинт Лутаций Катул, който гледаше оратора с уважение.

— И аз не по-малко от вас се смятам за виновен, назначени отци. Виновен за това, че откакто Марк Ливий Друз ни напусна и престана да ни предупреждава, аз като че ли отхвърлих всякаква мисъл за наближаващата буря. Рекох си, сигурно е бъркал, сигурно просто така му се е струвало. Когато след похода на марса Силон срещу Рим нищо съществено не се случи, изпаднах в още по-голяма заблуда. Казах си, че цялата работа е била наивен опит да получат с хитрост римското гражданство. Когато след това марсите отправиха до Принцепс Сенатус официален документ, с който обявяваха война на Рим, аз и на това не обърнах особено внимание. Не му обърнах внимание, защото заплахата идваше от един-единствен от италийските ни съседи, нищо че в онази делегация участваха представители на още седем. И което е може би най-показателно, до ден-днешен не мога да повярвам, че който и да е от италийските ни съюзници би имал желанието и смелостта да излезе срещу нас.

Марий закрачи по каменните плочки и застана пред затворените врати на Курията, за да може да гледа двете страни на Сената едновременно.

— И все пак това, което научихме днес от устата на Сервий Сулпиций, променя всичко. Разказът му хвърля съвсем нова светлина върху случилото се в Аскулум Пицентум. Както подсказва името му, Аскулум е пиценски град. Нола пък е самнитски. И двете селища не се ползват със статута на римска или латинска колония. Ето защо твърдя, че имаме пълни основания да се смятаме в състояние на война едновременно с марсите, пиценците и самнитите, които навярно са сключили съюз. Нищо чудно да се окаже, че в съюза влизат всички осем народи, които участваха в делегацията до Сената. Навярно с официалното обявяване на война марсите са искали да ни предупредят. Докато останалите седем членове на съюза дори не са сметнали за нужно да се съобразяват. Марк Ливий Друз не преставаше да повтаря, че италийските съюзници са пред прага на война. Макар и със закъснение, трябва да заявя, че и аз подкрепям мнението му. С тази разлика, че според мен прагът вече е прекрачен.

— Да разбираме ли, че според теб Рим се намира в състояние на война със съседите си? — попита Ахенобарб Понтифекс Максимус.

— Точно така, Гней Домиций.

— Продължавай, Гай Марий — подкани го Скавър. — Бих искал да те изслушам докрай, преди сам да взема думата.

— Остава ми съвсем малко да се доизкажа, Марк Емилий. Това, което всички трябва да разберем, е, че е нужна светкавична мобилизация. В същото време трябва да разберем докъде се разпростира съюзът срещу нас. Трябва да вдигнем на оръжие всички сили, с които разполагаме, за да защитим пътищата към Кампания. Необходимо е да се уверим в настроенията на латините, да проверим до каква степен колониите ни, намиращи се на вража територия, ще могат сами да се защитават в случай на обсада. Както добре знаете, аз самият владея обширни земи в Етрурия, също както Квинт Цецилий Метел Пий и мнозина друга от фамилията на Цецилиите. Не по-малки са владенията на Квинт Сервилий Цепион в Умбрия. А Гней Помпей Страбон и Квинт Помпей Руф държат в ръцете си Северен Пиценум. По тази причина, мисля, че ще е напълно по силите ни да задържим Етрурия, Умбрия и Северен Пиценум на своя страна — но само ако незабавно пратим делегация, която да влезе в контакт с тамошните големци. Що се отнася до Северен Пиценум обаче, мисля, че въпросните големци седят днес сред нас в Сената.

Марий кимна към Скавър Принцепс Сенатус.

— Излишно е да споменавам, че аз самият съм изцяло на разположение на римската държава.

Скавър стана от стола си.

— Подкрепям напълно всяка дума, изречена от Гай Марий на това заседание. Не можем да си позволим да изгубим минута време, назначени отци. Затова предлагам, да се абстрахираме от месеца, в който се намираме, и да предадем фасциите на първия консул. Мисля, че въпросът е достатъчно сериозен, за да се занимава с неговото разрешаване именно първият консул.

Възмутен, Рутилий Луп се надигна, но популярността му сред Сената беше доста малка и макар да настоя да се проведе гласуване, мнозинството се изказа против него. При цялата си злоба бе принуден да предаде властта на по-старшия си колега Луций Юлий Цезар. От приятелите на Луп само Цепион присъстваше; Филип и Квинт Варий се бяха спотаили някъде.

Доволен от подобно развитие на събитията, Луций Юлий Цезар скоро оправда доверието, което Принцепс Сенатус му бе оказал. В рамките на едно-единствено заседание на сената бяха взети всички по-важни решения. Така например, прието бе, че и двамата консули ще застанат начело на римските армии, докато управлението на града ще бъде предадено на градския претор Луций Корнелий Цина. На преден план излезе въпросът за управлението на задморските провинции, които и първи щяха да понесат тежестта на една евентуална война. Решено бе Сенций и занапред да остане в Македония, също както и колегите му управители в двете Испании. В същото време, за да се попречи на и без това агресивния цар Митридат да се възползва от вътрешните неразбории на Рим, за Киликия бе пратен Публий Сервилий Вация, който имаше за задача да поддържа спокойствието в тази част на Мала Азия. Най-важната промяна обаче беше назначаването на нов провинциален управител — консуларният сенатор Гай Целий Калд поемаше грижата за Трансалпийска и Италийска Галия едновременно.

— Ясно е — обосноваваше исканията си консулът Юлий Цезар, — че ако цяла Италия се вдигне на бунт срещу Рим, ние няма да можем да разчитаме на никакви войници от земите на полуострова. Затова пък в Италийска Галия се намират голям брой латински колонии, както и няколко римски колонии. Гай Целий ще се настани някъде в Италийска Галия и ще се заеме с набирането на войска.

— Бих искал да предложа нещо — закашля се от мястото си Марий. — Ако може квесторът Квинт Серторий да придружи Гай Целий. Вярно, че задълженията му тази година са от фискално естество, а и той още не е намерил мястото си в Сената. И все пак вярвам, всички сте се убедили, че Квинт Серторий е роден войник. Нека изпълнява чиновническите си задължения в услуга на армията.

— Предложението ти е прието — съгласи се Цезар.

Разбира се, самите финансови проблеми бяха ужасяващи. Хазната не можеше да се оплаче, че е празна, авоарите й можеха да подплатят не една военна кампания, но…

— Ако войната се разпростре на по-голяма територия, отколкото предполагаме, или ако се проточи по-дълго, ще ни трябват и повече пари — напомни Луций Цезар. — Мисля, че ще е добре, ако се замислим над въпроса, преди да е станало късно. Предлагам да обложим с преки данъци римските граждани и ползващите се с латински права.

Това естествено предизвика бурните протести на мнозина сенатори. Антоний Оратор обаче набързо скалъпи поредната си убедителна реч и със съдействието на Принцепс Сенатус успя да убеди недоволните, че друго решение няма. В цялата история на Рим никога не се бе събирал постоянен трибутум, до подобна мярка се прибягваше единствено във времена на нужда; откакто обаче великият Емилий Павел бе разгромил цар Персей и завладял Македония, римският народ бе прехвърлил всичките си данъчни задължения върху неримското население на провинциите си.

— Ако ни се наложи обаче да поддържаме повече от шест легиона войници, доходите ни от провинциите няма да стигнат — обяви главният трибун на хазната. — Занапред огромната тежест по въоръжаването, обличането и изхранването на войската ще легне върху плещите на Рим и на римската хазна.

— Сбогом, италийски съюзници! — извика свирепо Катул Цезар.

— Но като се има предвид, че е възможно да разчитаме на десет до петнайсет легиона — подхвърли Луций Цезар, на когото точно тази част от задълженията не се нравеше никак, — какъв трябва да бъде размерът на данъка?

Главният трибун на хазната се обърна към придружаващите го чиновници и след кратко съвещание обяви:

— Един процент от цялото имущество на човек.

— И както обикновено на пролетариите ще им се размине… — провикна се Цепион.

— По всичко изглежда, Квинт Сервилий — обърна се към него Марий с подходящата за случая ирония, — че тъкмо пролетариите ще попълват въпросните петнайсет легиона.

— И така, докато още не сме свършили с финансовата тема — продължи Луций Юлий Цезар, без да обръща внимание на разменените реплики, — предлагам да назначим неколцина от най-висшите сенатори да поемат грижата за снабдяването на армията с оръжие и всичко останало. По принцип проблемът е от компетенцията на префектус фабрум, но тъй като в момента няма ни най-малка представа какъв ще бъде общественият статут на легионерите, а и изобщо колко легиона ще са ни необходими, смятам за най-редно целият Сенат да отговаря за снабдяването на войската, поне на първо време. В момента под ръка имаме четири легиона ветерани в Капуа, както и още два, намиращи се в момента на обучение в Рим. И шестте бяха готвени за изпращане по провинциите, но за това вече и дума не може да става. Провинциите ще трябва да разчитат единствено на настоящите си гарнизони.

— Луций Юлий — обърна се към консула Цепион, — смятам, че всичко това е смехотворно! Понеже в някакви си два италийски града са станали някакви си два инцидента, ние изведнъж сме се хванали да обсъждаме въвеждането на поголовен данък, готвим се да свикаме петнайсет легиона армия, назначаваме сенатори да закупуват десетки хиляди комплекта военна екипировка, пращаме управители в провинции, които никога не са се смятали за такива… Е, докъде смяташ да стигнем? Още малко и ще обявиш всеобща мобилизация на мъжете под трийсет и пет години!

— Което и ще сторя наистина — отвърна му безцеремонно Цезар. — Все пак не виждам защо толкова си се разтревожил, Квинт Сервилий, ти отдавна си прехвърлил възрастта за военна служба. — Той се замисли и добави: — Поне на години.

— На мен пък ми се струва — взе думата Катул Цезар, — че Квинт Сервилий би могъл — казвам „би могъл“ — да има известно право. Напълно е достатъчно според мен засега да се задоволим с шестте легиона, които имаме, а за останалото да се погрижим, когато му дойде времето, сиреч когато заплахите за масово въстание се превърнат в действителност. Ако ли пък те се окажат само празни думи, тогава просто ще забравим за всякакви изключителни мерки.

— Когато Рим се окаже, че се нуждае от войници, Квинт Лутаций — възрази му веднага Скавър, — те ще трябва не просто да излязат на полето, но и да могат да се бият! За това е нужна предварителна подготовка. — И за да подкрепи думите си, се обърна към човек вдясно от себе си. — Гай Марий, колко време е нужно на един новобранец да стане добър войник?

— За да бъде пуснат в сражение, трябват сто дни. Но това не значи, че е станал добър войник, Марк Емилий. Едва като оцелее след първото сражение, би могъл да се смята за такъв — каза Марий.

— А не би ли могло подготовката да отнеме по-малко от сто дни?

— Може, но само ако новобранците са хора на място, а центурионите им — над средното равнище.

— Тогава ще е добре отсега да се поразтърсим за центуриони над средното равнище — заключи Скавър.

— Предлагам все пак да се върнем на въпроса, който обсъждахме — настоя Луций Цезар. — Доколкото си спомням, говорех за това, как по принцип снабдяването на войската спада към задълженията на префектус фабрум. Предложих по изключение въпросният префект да бъде избран измежду висшите сенатори. За целта ще е добре да направим списък от няколко подходящи кандидати, а после чрез избори да посочим най-достойния според нас. Избраникът ще може сам да определи кои други сенатори да му помагат. Предлагам в списъка на кандидатите да се включат единствено колеги, които по една или друга причина не могат да ходят на война. Дали ще чуя имена?

И така задачата получи синът на някогашния висш легат в армията на Гай Касий, който заедно с началника си бе загинал в германската засада пред Бурдигала — Луций Калпурний Пизон Цезонин. Жертва на онази необяснима болест, която се нахвърляше върху децата през летните горещини, Пизон куцаше лошо с левия си крак и по тази причина никога не бе ходил войник. Женен за дъщерята на живеещия в изгнание Публий Рутилий Руф, той бе интелигентен човек, който доста беше изпитал покрай преждевременната смърт на баща си — особено в парично отношение. Щом се разбра, че му предстои да купува бойно снаряжение в огромни количества и че сам ще назначава помощниците си, очите му заблестяха от радост. Ако не успееше да се възползва от случая хем да изпълни дълга си пред родината, хем да напълни собствената си кесия, значи наистина заслужаваше да умре в неизвестност… Но Пизон тихичко си се подхилкваше и знаеше, че няма такава опасност.

— Сега остава да решим кой да поеме командването — мина на следващата тема Луций Цезар; започваше да се уморява да говори, но твърдо възнамеряваше до края на заседанието да е свършил с всички по-важни въпроси.

— Как ще е най-добре да организираме войската си? — попита той сенаторите.

По принцип въпросът трябваше да е насочен лично към Гай Марий, но Луций Цезар нито беше сред почитателите на великия пълководец, нито смяташе, че на тази възраст и след този мозъчен удар той щеше да се покаже на някогашната си висота. Освен това Марий бе взел пръв думата и повече нямаше какво да каже. Затова погледът на консула се местеше от лице на лице и се чудеше кой от всички присъстващи може да му е от помощ. И понеже най-важното беше да му отговори друг, а не Марий, веднага повтори въпроса си:

— Луций Корнелий Сула, бих искал да чуя твоето мнение — бе подчертал последното му име, за да не стане объркване с градския претор — Луций Корнелий Цина.

Подобен въпрос, зададен лично към него, бе най-малкото неочакван, но Сула имаше готов отговор.

— Ако сред враговете ни влизат всички осем народи, участвали в делегацията до Сената, то твърде вероятно е да бъдем нападнати от две страни едновременно — от изток, по Вия Салария и Вия Валерия с двете му разклонения, и от юг, където самнитите упражняват повече или по-малко влияние върху цялата територия между Адриатическо море и залива Кратер на Тосканско. Нека първо погледнем на юг, ако апулите, луканите и венузините се присъединят към самнитите, хирпините и френтаните, то войната се очертава не само като неизбежна, но и като изключително тежка за нас. Нека наречем този театър на действия южен. Другия можем да кръстим северен, имайки предвид земите на север и изток от Рим, или централен, което е все същото. В този централен или северен театър ще си имаме работа с марсите, пелигните, маруцините, вестините и пиценците. Навярно забелязвате, че не включвам нито етруските, нито умбрите, нито жителите на Северен Пиценум.

Той си пое въздух и продължи бързо; целият план на действията му се беше разкрил като на карта.

— На юг врагът ще се опита на всяка цена да ни лиши от Брундизиум, Тарент и Региум. На изток и на север целта ще е да се прекъснат комуникациите ни с Италийска Галия, сиреч да се овладеят Вия Фламиния и по възможност Вия Касия. Ако враговете ни успеят, то единствената ни връзка с Галия ще остане Вия Аврелия до Дертона, заедно с продължението Вия Емилия Скаври до Плаценция.

Луций Цезар го прекъсна.

— Ако обичаш, излез да говориш отпред, Луций Корнелий.

Сула излезе от мястото си на първия ред и като че ли намигна в движение на Марий; това, че бе навлязъл така дръзко в неговата територия, хем го натъжаваше, хем го радваше. Радваше го дотолкова, доколкото бащината злоба шепнеше, че синът на Марий е жив и здрав; доколкото още не можеше да се заличи споменът как никой в Сената, дори Гай Марий не го покани навремето да докладва за подвизите си на изток; но най-вече, доколкото ако сега успееше да каже всичко, което знае, му се отваряше път към несънувани висини… „Жалко за теб, Гай Марий — мислеше си Сула. — Не искам да те наранявам, но рано или късно трябваше да го сторя.“

— Мисля — продължи той, след като зае място по средата на залата, — че както Луций Юлий предложи, ще е от жизнена необходимост да връчим върховното командване на двамата консули едновременно. Единият ще тръгне на юг, за да защитава Капуа, без чийто контрол бихме били обречени. Изгубим ли Капуа, изгубваме възможността и занапред да обучаваме войниците си, лишаваме се от услугите на цял един град, свикнал да изпраща римските легиони на война. Разбира се, освен самия консул, който ще води бойните действия, ще е добре да изпратим в Капуа друг сенатор с консулски ранг, който да се занимава с обучението на новобранците. Консулът, който поеме южния фронт, ще трябва да поеме върху себе си целия удар на самнитите и техните съюзници. Несъмнено самнитите ще искат да овладеят всички територии западно от земите си. От Ацера и Нола те ще се опитат да разпространят властта си до южния бряг на залива Кратер и всички там намиращи се пристанища — Стабия, Салернум, Сурент, Помпей, Херкулан. Достатъчно им е само едно от тях, за да получат излаз на Тосканско море — от много по-голямо стратегическо значение, отколкото собствените им пристанища на Адриатическо. И което е още по-важно — така ще ни откъснат от римските владения в южния край на полуострова.

Сула не беше голям оратор, знанията му по риторика бяха оскъдни, а почти цялата си кариера на сенатор всъщност бе прекарал далеч от Рим. Но пък и никой не го слушаше заради стила на изказа. Целта бе Сенатът да се запознае с една лесно изпълнима и проста за разбиране стратегия.

— Северният или централният театър на действие ни поставят пред повече неизвестни. Трябва отсега да приемем, че Северен Пиценум, Апулия, както и Апенините са попаднали в ръцете на врага. Ако държим на Етрурия и Умбрия, то трябва от самото начало да покажем на италийците с кого си имат работа. Ако обаче превесът мине на тяхна страна, то и двете области ще се присъединят към нашите противници, а ние ще бъдем напълно откъснати от Галия. Ето защо другият консул трябва да поеме командването на този фронт.

— И все пак, предполага се, че ще имаме един общ главнокомандващ — обади се Скавър.

— Напротив, Принцепс Сенатус, точно това не бива да допускаме. Двата театъра на действие, които току-що описах, се разделят от нашите собствени земи — наблегна Сула. — Разстоянието от северния до южния край на Лациум е голямо, още повече че Северна Кампания едва ли ще отхвърли нашата власт и ще трябва да пазим и нея. Виж, за Южна съм почти сигурен, че ще въстане срещу Рим. Стига италийците да спечелят някое сражение срещу нас и всички самнити и хирпини, населяващи областта, ще се вдигнат на оръжие. В Нола дори може да се каже, че са го сторили. От изток Лациум е защитен от Апенините, а също и Помптинските блата. Ако връчим върховното командване на един-единствен човек, той ще трябва постоянно да обикаля от единия фронт до другия, да губи излишно време по пътищата и в крайна сметка никога няма да оцени отблизо обстановката. Трябва да разберете, че ни предстои война на два напълно отделни фронта! А може да се окажат и три. На юг ще водим една кампания, защото Апенините стават проходими едва в точката, където се събират Кампания, Самниум и Апулия, сиреч всички бойни действия ще се въртят на ограничен периметър. Но на север няма да е чудно, ако се окажем отново подложени на удари от две страни едновременно — от север и от североизток. Можем да благодарим на Апенините, че най-високите им върхове са точно в тази част на Италия. Именно Апенините разделят земите на марсите, пелигните и маруцините, ако смятаме и тях, от тези на пиценците и вестините. Затова и не виждам как бихме могли да принудим врага да действа на един-единствен фронт. Вероятно ще трябва да пратим войски през Умбрия и Северен Пиценум, които да прехвърлят Апенините от север и по Адриатическото крайбрежие да се спуснат над въстаналите райони на Южен Пиценум. Междувременно с други сили ще трябва да нахлуем в земите на марсите и пелигните на изток от Рим.

Сула замълча: идеше му да се убие за подобна проява на слабост, но не можеше да я надвие. През цялото време, докато говореше, го занимаваше една-единствена мисъл — как гледаше на нещата Гай Марий? Ако той имаше различно мнение по въпроса, сега беше времето да му възрази. Което и направи.

— Ако обичаш, продължавай нататък, Луций Корнелий — подкани го старият му приятел по военно дело. — Дотук, и да искам, не виждам къде мога да те поправя.

В светлите очи на Сула заблестяха искрици, на устните му се появи лека усмивка, която скоро изчезна. Той вдигна рамене:

— Всъщност не виждам какво толкова да продължавам. Все пак планът, който нахвърлих сега пред вас, би влязъл в сила единствено при положение, че имаме срещу себе си споменатите осем народа. Може да се окажат и по-малко, може да се окажат и повече. Не мисля, че е мое задължение да посочвам с какво да се заемем. Но понеже тъй и тъй съм взел думата, смятам, че ще е най-добре, ако пълководците, които поемат северния и централния театър на действия, имат достатъчно клиенти в тези райони. Така например би било редно в Пиценум да действа Гней Помпей Страбон, той сам владее множество изходни пунктове, а и би разчитал на хиляди клиенти. Същото би могло да се каже и за Квинт Помпей Руф, макар и неговото влияние далеч да не е толкова голямо. Гай Марий пък би имал най-голям успех в Етрурия, където живее огромна част от клиентелата му. Както и Цецилий Метелите. В Умбрия всичко зависи от Квинт Сервилий Цепион. Ако всички тези мъже обединят усилията си на север и на изток, то Рим само би спечелил.

Сведе глава по посока на консула Луций Юлий Цезар и се върна на мястото си сред одобрителните възгласи на колегите си (или поне на него така му се стори). Бяха поискали неговото мнение преди това на когото и да било друг от Сената, при това по такъв жизненоважен въпрос, че авторитетът му не можеше да не е нараснал. Случилото се току-що му се струваше направо невероятно. Да не би най-сетне да поемаше по дългия път към върха?

— Мисля, че всички трябва да благодарим на Луций Корнелий Сула за този кратък, но в същото време изчерпателен анализ на обстановката — рече Луций Цезар и се усмихна на Сула по начин, който подсказваше, че и за в бъдеще би разчитал на услугите му. — Колкото до мен самия, аз съм напълно съгласен с казаното от него. Какво ще каже обаче Сенатът? Има ли сред присъстващите такива, които да мислят различно?

По всичко изглеждаше, че другомислещи няма.

Скавър Принцепс Сенатус шумно се покашля.

— Ти си този, който ще даде крайните разпореждания, Луций Юлий. Нека се знае все пак, че с риск да настроя назначените отци срещу себе си, предпочитам лично аз да си стоя в Рим.

— И аз мисля, че при отсъствието на двамата консули от града ще е добре човек като теб да ги замества — съгласи се Цезар. — Принцепс Сенатус ще бъде от неоценима услуга за градския претор Луций Корнелий Цина. — След което погледна встрани към колегата си Луп. — Публий Рутилий Луп, имаш ли нещо против да се нагърбиш, със северния и централния театър на действие? Като пръв консул намирам за свое лично задължение да се заема със защитата на Капуа.

Луп грейна от радост и тежко преглътна.

— Ще бъде чест за мен да се „нагърбя“ с тази задача, Луций Юлий.

— Тогава, ако Сенатът няма възражения, аз ще поема командването в Кампания. За свой пръв легат избирам Луций Корнелий Сула. За началник — гарнизон в Капуа и отговорник по военната подготовка на новобранците назначавам Квинт Лутаций Катул. Нека също така в щаба ми влязат като легати Публий Лициний Крас, Тит Дидий и Сервий Сулпиций Галба. Сега е ред на колегата ми Публий Рутилий да избере свой екип.

— Гней Помпей Страбон, Секст Юлий Цезар, Квинт Сервилий Цепион и Луций Порций Катон Салониан — рече без ни най-малко колебание Луп.

Внезапно настъпи пълно мълчание, което се запази и неестествено дълго. „Все някой трябва да го наруши!“ — каза си Сула и без да знае как сам отвори уста.

— Ами Гай Марий? — попита той двамата консули, доста нелюбезно при това.

Луций Цезар примигна от неудобство.

— Да си призная, не споменах Гай Марий, защото, имайки предвид собствените ти думи, Луций Корнелий, сметнах за естествено той да бъде един от предпочетените сътрудници на Публий Рутилий!

— Е, аз пък заявявам, че не го искам при себе си! — тросна се Луп. — И няма да позволя да ми бъде прикачен по чужда воля! Нека си стои в Рим, където е мястото на хора на неговата възраст. Гай Марий е вече твърде стар и твърде болен, за да ходи на война.

При което от мястото си стана Секст Юлий Цезар.

— Може ли да говоря, Луций Юлий? — обърна се той към първия консул.

— Имаш думата, Секст Юлий.

— Аз самият не съм стар — започна колебливо Секст Цезар, — но както всички в този Сенат добре знаят, съм тежко болен. Страдам от астма. В по-младите си години преминах през доста добра военна подготовка, сражавал съм се редом с Гай Марий в Африка, бил съм се и срещу германите в Галия. Участвах и в битката при Араузио, където по всяка вероятност тъкмо болестта ми ми спаси живота. И все пак сега е зимно време и не бих бил от никаква полза в един поход през Апенините. Вече съм навъртял години и от месец на месец гърдите ми отслабват все повече и повече. Това, разбира се, не е причина да бягам от задълженията си. Аз съм горд, че съм римлянин, че принадлежа на една от най-знатните фамилии в града. Но нека ви напомня, че досега и дума не се е отворила за конницата. А от конница ние ще имаме голяма нужда. Ето защо бих помолил Сената да ме освободи от задълженията ми на командващ в планините и вместо това да ми позволи да наема кораби и да прекарам студените зимни месеци в набирането на конница от Нумидия, Трансалпийска Галия и Тракия. Мога и да набирам доброволци сред римските граждани, живеещи в чужбина. Това е работата, за която се чувствам най-добре подготвен. Когато се върна напролет, ще бъде чест за мен да поема командването на който и да било легион. — Той се покашля и гърдите му отново жално изсвириха. — Предлагам мястото ми в щаба на Публий Рутилий да бъде заето от Гай Марий.

— Това е то! Шурей и зет! — скочи на крака недоволният Луп. — Няма да я бъде, Секст Юлий, така да знаеш! От години те слушам и ми се струва, че от всички болести на света ти най-подходящата си хванал! Когато ти трябва да си болен, идва веднага, когато ти трябва да си здрав, и помен от нея няма! Но виж, и аз мога като теб! — Започна да поема хрипливо въздух, уж че се задавя от кашлица.

— На теб може да ти е омръзнало да ме слушаш, Публий Луп, но явно през всичките тези години нито веднъж не си ме чул — опитваше се да не се ядосва Секст Цезар. — Аз не вдигам шум, когато вдишвам, а когато издишвам.

— Хич не ме интересува кога шумиш и кога пърдиш! — ставаше все по-арогантен Луп. — Просто знай, че няма да избягаш от задълженията си към мен, а Гай Марий ще си стои вкъщи!

— Един момент, ако обичаш — намеси се Скавър Принцепс Сенатус и стана заплашително от стола си. — И аз имам да кажа нещо по въпроса — изгледа той Луп по същия начин, както няколко седмици по-рано бе изгледал Варий пред съда за държавна измяна. — Редно е да знаеш, Публий Луп, че не си ми любимец! В действителност сега му е мястото да споделя дълбокото си съжаление, задето и ти носиш същото име като моя скъп приятел Публий Рутилий Руф. Може и да сте някакви далечни роднини, но аз лично не виждам как бихте могли да имате нещо общо помежду си! Руф беше едно от украшенията на този Сенат, което и сега много ни липсва. Докато ти си една от най-болезнените рани, които хорската суета е нанесла на нашата свята институция и която рана трудно ще зарасне!

— Но ти си позволяваш публично да ме обиждаш! — зяпна в удивление Луп. — Това е недопустимо! Аз съм консул все пак.

— Аз съм Принцепс Сенатус, Вълча главо, и мисля, че отдавна съм доказал, при това най-категорично, че мога да си позволя да се изказвам както сметна за добре. Нека Публий Вълчата глава знае, че когато го обиждам публично, правя го с най-сериозни основания и с оглед належащите интереси на цял Рим! Затова най-добре червеят, който е заел мястото на втори консул, да си затваря устата и да си пази главата! Разбирате за коя глава става дума… За кого се мислиш? За нещо повече от останалите само защото си си купил с пари избирането?

Почервенял от гняв, Луп понечи да му отговори, но той своевременно го спря:

— Не казвай нищо, Лупе! Стой си на мястото и мълчи!

След което се обърна към Гай Марий. По гордата стойка на Третия основател на Рим никой не можеше да познае как приема умишленото изпускане на името си.

— Сред нас седи един велик мъж — започна Скавър. — Само боговете са ми свидетели колко пъти през живота си съм сипел клетви връз името му! Само боговете са ми свидетели колко пъти съм пожелавал изобщо да не се беше раждал! Само боговете са ми свидетели колко дълги години съм се опитвал да бъда неговия най-жесток противник! Но песъчинките на времето се сипят все по-бързо и по-бързо, линията на живота ми от ден на ден изтънява все повече и повече, а аз откривам, че към все по-малко свои приятели пазя някогашната си привързаност. Това далеч не се дължи на тревогата пред наближаващата смърт. Не, просто с възрастта съм се научил по-добре да разпознавам кой заслужава и кой не симпатията ми. Хора, които преди години съм обичал с цялото си сърце, днес не означават нищо за мен. Затова пък хора, които навремето съм ненавиждал от дъното на душата си, сега почитам над всички други.

Скавър знаеше, че Марий не откъсва очи от него, затова умишлено държеше погледа си в съвсем друга посока; не за друго, а защото предчувстваше, че ако го кръстосаше с този на човека, за когото говореше, нямаше да се сдържи и щеше да избухне в типичния си смях. Но понеже речта му беше напълно искрена и всяка дума, която излизаше от устата му, се откъсваше право от сърцето му, не можеше да си позволи подобни несериозни прояви. Понякога чувството за хумор се оказваше с лоши последици!

— Двамата с Гай Марий сме преминали ръка за ръка през всички тези години — продължаваше той и не откъсваше поглед от пребледнелия Луп. — Двамата сме стояли един до друг в Сената и сме се гледали на кръв още по времето, когато ти, Вълча главо, си се врял в краката на родителите си. Карали сме се и сме се псували, хващали сме се за гушите и сме си плюли в лицето. Но и в годините на най-лютото ни съперничество ние заедно се борехме против враговете на републиката. Двамата еднакво сме се наслаждавали на гледката, която представляват безжизнените трупове на римските врагове. Защото винаги сме се сражавали рамо до рамо с тях. Присмивали сме им се заедно, плакали сме от мъка, когато са ни надвивали… Ето защо повтарям и нека всички вие ме чуете. Той е велик мъж. И което е по-важно — велик римлянин.

Скавър излезе пред редовете на сенаторите и се запъти към вратата, за да може да гледа и към двете страни на залата.

— Не само Гай Марий харесвам аз. Харесвам и Луций Юлий, и Луций Корнелий Сула. Защото дълбоко в себе си чувствам, че ни чака дълга и изключително кръвопролитна война. До вчера се съмнявах изобщо, че е възможна. Днес обаче съм убеден в обратното. Откъде тази внезапна промяна? Само боговете знаят. Когато според установения ред на събитията през живота ни ние сме се научили да приемаме нещата единствено по начина, по който сме ги приемали винаги преди това, на нас ни е трудно изведнъж да променим отношението си към света наоколо, да освободим съзнанието си от всякакви предразсъдъци и пристрастия. Но внезапно капаците пред очите ни падат и ние проглеждаме около себе си. Точно това ми се случи днес на мен, случи се и на Гай Марий. Навярно се е случило и с мнозина от останалите седящи в тази зала. Пред погледите ни внезапно се откриха хиляди малки подробности, за които дори вчера не сме и подозирали, че съществуват.

Аз самият избрах да остана в Рим, защото с годините съм се уверил, че съм най-полезен за съгражданите си, когато застана начело на общата държавна политика. Но това не важи за Гай Марий. Независимо дали като мен вие сте били много по-често негови противници, отколкото съюзници, независимо дали като Секст Юлий се чувствате задължени към него от родствени или приятелски връзки, вие всички трябва също като мен да признаете, че у Гай Марий цял Рим притежава изключителен военен талант, при това талант, преминал проверката на времето и утвърдил се с множеството походи, които той е водил в името на Рим. Не ме интересува, ако ще да е на деветдесет години или да е преживял не един, а три удара! Дори и на деветдесет години аз ще твърдя същото, което твърдя днес — намери ли се сред нас човек, който така като него да е способен да превръща думите в дела, то би било престъпление да не се възползваме от услугите му! Време е да сложите край на сляпото си упорство, назначени отци! Гай Марий е мой връстник, шейсет и седем годишен, а ударът, който го сполетя, бе преди цели десет години. С целия си авторитет на Принцепс Сенатус заявявам, че Гай Марий трябва да заеме поста на главен легат в армията на Публий Рутилий Луп, където ще има за какво да изразходва таланта си.

Никой не му отговори. Сякаш всички бяха престанали да дишат, не се чуваше дори Секст Цезар. Скавър седна на мястото си между Марий и Катул Цезар. Луций Цезар се вгледа във всеки от тримата поотделно, после погледът му зашари нататък по реда сенатори, за да се спре на Луций Корнелий Сула. Консулът усети как пулсът му се ускорява. Какъв беше отговорът, който Сула искаше да му внуши? В очите му се четеше толкова много, че беше трудно да се познае…

— Публий Рутилий Луп, оставям ти възможност доброволно, да приемеш Гай Марий за свой главен легат. Ако откажеш, ще подложа въпроса на гласуване от Сената.

— Добре, добре! — възкликна обезсърчен Луп. — Но нека не бъде мой единствен легат! Ще си поделя поста с Квинт Сервилий Цепион.

При тези му думи Марий отпусна глава назад и избухна в смях.

— Браво! — извика. — Да впрегнеш коня в една колесница с магарето!