Едит Несбит
Омагьосаният замък (9)

Девета глава

Между света на вълшебствата и оня, който мислим за действителен, се спуска завеса, тънка като паяжина, прозрачна като стъкло и твърда като желязо. Ако все някога човек намира по някоя малка пролука в нея, обикновено това става с помощта на вълшебен пръстен, талисман или нещо подобно и тогава може да му се случи какво ли не. Ето защо съвсем не бива да се изненадвате, че Мейбъл и Катлийн, които съвестно провеждаха една от най-скучните чаени церемонии с куклите си, внезапно бяха обзети от непонятно, но непреодолимо желание веднага да се върнат при храма на Флора. Те трябваше на всяка цена да отидат там, дори ако се наложеше да оставят неизмит кукленския чаен сервиз и неизядени половината стафиди. Момичетата поеха незабавно — както тръгва човек, направляван от магически импулс — въпреки всичкия си здрав разум, едва ли не — против волята си.

И колкото повече наближаваха храма на Флора в златистата тишина на следобеда, толкова по-ясно ставаше за всяка от тях, че не можеха да постъпят по друг начин. Затова, когато Джералд и Джими, хванати за ръка в тъмния тунел, нададоха първия си вик „просто защото така се прави“, отвън веднага долетя отговор.

Тънка ивица светлина се промъкна в тази част на тунела, където двамата най-малко очакваха да е вратата. Каменният блок се завъртя самичък и бавно се отвори. Момчетата излязоха оттам и се озоваха пред храма на Флора, примигвайки срещу яркото слънце. Те веднага попаднаха в прегръдките на Катлийн и под обстрела на въпросите на Мейбъл.

— Значи оставихте оня Гаден-Смраден да се мотае из Лондон, а? — натякваше им Мейбъл. — Можехте да поискате и той да дойде с вас.

— Добре си е там, където е! — отговори Джералд. — Не можех да мисля за всичко и освен това, как да ти кажа — не, благодаря! Сега си отиваме право вкъщи и запечатваме пръстена в плика, както си бяхме говорили!

— Да, ама аз още нищо не съм направила с него! — изхленчи Катлийн.

— И през ум не би ми минало, че все още искаш да го използваш, след като видя какви поразии прави! — каза Джералд.

— О, ще видиш, че той няма да прави такива неща, ако трябва да изпълни мое желание! — възпротиви се Катлийн.

— Ето какво — намеси се Мейбъл. — Според мен ще бъде най-добре да го върнем в съкровищницата и повече да не си играем с него. Изобщо не трябваше да го пипам. Нито да го изнасям оттам. Това си е същинска кражба и е точно толкова лошо, както когато Илайза уж го беше взела назаем, та да се изфука с него пред своя кавалер.

— Съгласен съм да го върнем — рече Джералд. — Но ако на някой от нас му хрумне наистина разумно желание, тогава ти, разбира се, няма да имаш нищо против да го вземем отново, нали?

— Разбира се — кимна Мейбъл.

Децата тръгнаха към замъка. Когато стигнаха там, Мейбъл отново натисна скритата пружина и ламперията полека се отмести. Скъпоценностите заискриха във всички цветове на дъгата. Пръстенът бе сложен на мястото му между причудливите украшения, за които преди Мейбъл бе казала, че са вълшебни.

— Гледай го само колко безобиден изглежда! — усмихна се Джералд. — И през ум няма да ти мине, че е вълшебен. Съвсем като някое от онези глупави пръстенчета, с които жените обичат да се кичат. Почвам да се питам дали и онова, което Мейбъл каза за останалите дрънкулки, не е истина. Защо пък да не опитаме?

— Само това остава! — извика Катлийн. — Струва ми се, че всички тия магически предмети са ужасно проклети. Като че ли им доставя удоволствие да ни създават неприятности.

— На мен ми се ще да опитам — призна си Мейбъл. — Само че толкова ядове брахме с тоя пръстен, че забравих кое за какво служеше.

Така беше и с другите. Може би по тази причина, когато Джералд приписа на бронзовите шпори свойството на бързоходните ботуши и опита въздействието им, не излезе нищо. Същото стана и с Джими. Той, макар и вече малко нещо столичанин, все още здраво стискаше брат си за ръката. Та когато Джими предположи, че ако носиш стоманената рицарска огърлица, джобът ти винаги ще е пълен със злато, неговият си остана празен. Не се случи нищо и когато двете момичета вмениха всички възможни най-чудодейни способности на различни пръстени, огърлици и брошки. Нищо, ама нищичко.

— Изглежда само пръстенът е вълшебен — въздъхна Мейбъл накрая. — Само че може… — внезапно добави тя със съвсем променен глас.

— Само че какво?

— Ами ако и пръстенът не е вълшебен!

— Нали вече знаем, че е.

— Аз не знам! — продължи Мейбъл. — Дори не зная дали днес е днес. Нищо чудно вече да е някой друг ден и просто да сме сънували всичко това. Сигурно още си е денят, в който измислих всичките онези глупости за пръстена.

— Не, не може да бъде! — отговори Джералд. — Нали тогава беше в дрехи на принцеса.

— Какви дрехи на принцеса? — попита Мейбъл, като широко разтвори тъмните си очи.

— Хайде, не се прави на глупачка! — в гласа на Джералд се долавяше безкрайно отегчение.

— Не съм глупачка — каза Мейбъл. — Освен това ми се струва, че вече е крайно време да си вървите. Джими сигурно отдавна иска да си изпие чайчето.

— Искам, разбира се! — намеси се Джими. — Но все пак ти наистина беше облечена в дрехи на принцеса. По-добре сега да спуснем кепенците и да оставим пръстена където му е мястото.

— Какъв пръстен? — попита Мейбъл.

— Не й обръщайте внимание! — подхвърли Джералд. — Прави се на интересна.

— Не се правя — каза Мейбъл, — но май съм изпаднала в транс — също като Пития^[1] или някоя Сибила^[2]. Та за какъв пръстен ставаше дума?

— За вълшебния пръстен — уморено се обади Катлийн, — който изпълнява желания и прави хората невидими.

— Нима сега не разбирате? — рече Мейбъл, като разтвори очи още по-широко, — пръстенът става такъв, какъвто го назовете, прави това, което вие твърдите, че прави. Ето защо ни направи невидими — защото аз казах, че има тази способност. Ако е такъв наистина, в никакъв случай не бива да го оставяме тук. Няма да е кражба, ако го вземем с нас, при положение, че е толкова безценен. Та какво, казвате, че може пръстенът?

— Да изпълнява желания! — отговори Джими.

— Това вече го видяхме — нали изпълни твоето глупаво желание — Мейбъл говореше все по-трескаво. — Аз пък казвам, че това не е вълшебен пръстен, който изпълнява желания, това е пръстен, който прави притежателя си четири ярда^[3] висок…

Докато говореше, тя беше взела пръстена и още преди да е довършила думите си, той се оказа високо-високо над главите на децата, надянат на пръста на една невъобразима Мейбъл, която — без шега и измама — беше висока най-малко дванадесет стъпки^[4].

— Това сама си го изпроси! — извика Джералд и беше прав.

Напразно Мейбъл настояваше пръстенът отново да започне да изпълнява желания. Той твърдо отказваше. Беше станал такъв, какъвто тя го нарече.

— И на всичкото отгоре никой не може да каже колко време ще трае действието му! — продължи Джералд. — Нали видяхте невидимостта.

Това бе доста трудно за изпълнение, но другите го разбраха.

— Може да си остане такава цели дни! — каза Катлийн. — О, Мейбъл, това беше съвсем необмислено от твоя страна!

— Имаш право и така ми се пада! — каза горчиво Мейбъл. — Трябваше да ми повярвате, когато казах, че става какъвто го назовеш. Тогава нямаше да се налага да ви доказвам това и сега нямаше да съм с такива идиотски размери. Какво да правя оттук нататък, искам да знам?

— Ще трябва да те скрием някъде, докато се върнеш към нормалния си ръст, това е всичко — практично рече Джералд.

— Да, но къде? — запита Мейбъл, като направи една двайсет и четири инчова крачка.

— В някоя от празните стаи. Няма да те е страх там, нали?

— Няма, разбира се! По-добре просто да бяхме върнали пръстена на мястото му.

— Е, не е наша вината, че не си е пръстенът на място! — заяви Джими с право, но граматически неправилно.

— Сега ще го занеса където трябва! — каза Мейбъл и се опита да свали пръстена.

— На твое място не бих направил това — замислено промълви Джералд. — Нали не искаш да си останеш дванадесет стъпки висока за цял живот? Във всеки случай, когато му дойде времето, пръстенът трябва да ти е на ръката! Иначе магията няма да се развали.

Мейбъл, превъзбудена и сърдита на целия свят, тозчас задейства пружината. Ламперията бавно зае обичайното си място и всички бляскави скъпоценности потънаха зад нея. Стената отново стана каквато си беше — осмоъгълна, облицована, без никакви мебели, цялата обляна в слънце.

— А сега къде да се скрия? — отново попита Мейбъл. — Добре поне, че леля се съгласи да пренощувам при вас. Както е тръгнало — някой ще трябва да остане при мен за през нощта. Никак не ми се иска да стоя сам-самичка с тези мои идиотски размери.

„Идиотски размери“ беше точно казано. Мейбъл бе поискала да бъде четири ярда висока — и така стана. Но на дебелина не се промени от времето, когато беше четири стъпки и седем инча висока. И резултатът беше, както Джералд отбеляза, невероятно червейоподобен. Дрехите й, разбира се, бяха станали подходящи за височината й и тя изглеждаше досущ като малко момиченце, което се оглежда в някое от онези удължаващи, криви огледала в Рошервилската градина, където едрите и набити хора изглеждат изискано стройни, а наистина стройните — като окаяни хърби. Тя внезапно се стовари на пода — досущ като дърводелски метър, който неочаквано се е свил.

— Няма смисъл да седиш така, момиче! — посъветва я Джералд.

— Не съм седнала — отговори Мейбъл, — само се приведох, за да мина през вратата. Май на повечето места ще трябва да се придвижвам на четири крака. Не виждам как иначе ще стане.

— Не си ли гладна? — внезапно попита Джими.

— Не знам. Наистина не знам — каза Мейбъл отчаяно. — Стомахът ми е толкова далеч.

— Е, ще отида да разузная дали наоколо е чисто — каза Джералд.

— Виж какво — каза Мейбъл, — мисля, че ще успея да се измъкна навън и преди да се стъмни.

— О, не бива! Сигурно някой ще те види.

— Никой няма да ме види, ако се промъкна през тисовата алея. Нали има жив плет с таен проход по протежението му, съвсем като в „Късметът на рода Вейл“.

— Къде?

— В „Късметът на рода Вейл“, това е една потресаваща книга. Тя първа ме въодушеви да търся скрити врати в ламперията и други такива неща. Бих могла да пропълзя през живия плет, прилепена до земята като змия. Той нали извежда сред рододендроните, близо до динозавъра — можем да се разположим там.

— И ще има чай! — възкликна Джералд, който, ако си спомняте, не беше обядвал.

— Точно там чай няма да има — обади се намусено Джими, който също не бе хапнал нищо.

— О, вие няма да ме изоставите — извика Мейбъл. — Знаете ли какво — ще напиша бележка за леля. Тя ще ви даде всичко, необходимо за един пикник, стига само да е у дома и да не е заспала. Ако не, някоя от прислужниците ще свърши тая работа.

На едно листче от безценния бележник на Джералд Мейбъл написа следното писмо:

„Мила леличко,

Моля те, бъди така добра да ни дадеш всичко, каквото трябва за един пикник. Джералд ще вземе нещата. Бих дошла и сама, но се чувствам малко уморена. Струва ми се, че съм пораснала твърде бързо.

Твоя любяща племенница: Мейбъл“

„П.П. Само, моля те, хапването да е повечко, някои от нас са ужасно изгладнели.“

Оказа се възможно, макар и доста трудно, Мейбъл да пропълзи през тунела от тисови дървета. Възможно, но бавно. Така че тримата едва бяха успели да седнат между рододендроните и да се зачудят къде, по дяволите, още се мотае Джералд, и той пристигна. Момчето се задъхваше под тежестта на една голяма покрита кошница. Стовари я на разкошния тревен килим, изпухтя и поясни:

— Ама пък си струваше! Къде е нашата Мейбъл?

Дългото бледо лице на Мейбъл, почти на нивото на земята, едва се виждаше между листата на рододендроните.

— Не приличам много на себе си, нали? — попита тя разтревожено. — А пък останалата част от мене се точи още мили нататък — под най-различни храсти.

— Там, където се виждаше, я покрихме с орлова папрат и листа — обясни Катлийн, изпреварвайки въпроса на брат си. — Само недей да мърдаш много, Мейбъл, че ще вземат да изпопадат.

Джими нетърпеливо разопаковаше кошницата. Там имаше всичко необходимо за един славен пикник — хляб, завито в зелев лист масло, шише мляко, шише с вода и кейк, колкото си искаш. Имаше и голямо количество жълто, лъскаво цариградско грозде в кутия, в която някога явно бе съхранявана огромна бутилка с някаква необичайна помада за коса и мустаци. Мейбъл предпазливо придвижи напред невероятните си ръце и се облегна на лакът. Джералд наряза хляба и го намаза с масло, а в това време Катлийн обикаляше наоколо да провери, както я бе помолила Мейбъл, дали маскировката от зеленина върху нещастното момиче е непокътната и в по-отдалечените си части. Сетне се възцари блаженото безмълвие на ядящи с апетит хора. То бе прекъсвано единствено от кратки и делови реплики, напълно естествени за случай като този:

— Още малко кейк, моля!

— Може ли малко мляко?

— Подайте ми гроздето.

Всички се чувстваха успокоени и вече далеч по-доволни от участта си. Към края на пиршеството ги бе обзело едно приятно състояние на отмала и отмора едновременно. Дори нещастната Мейбъл усети как то се разлива по отдалечените й крака, кръстосани под третия рододендрон в посока север-североизток от мястото на славната им закуска. Джералд също се наслади на това усещане и не без съжаление рече:

— Е, сега вече съм нов човек! Само че и да ми плащат, не мога да хапна нито зрънце повече!

— Аз пък мога — обади се Мейбъл. — Да, знам че всички се нахраниха и аз изядох своя дял. Но мога да ям още и то — много! Сигурно защото съм толкова висока!

Летният въздух бе изпълнен с онази удивителна безметежност, която настъпва след всяко добро похапване. Недалеч от децата през храстите прозираше огромният, покрит с лишеи гръб на сивия каменен динозавър. Той също изглеждаше доволен и щастлив. Джералд се пресегна през гъстия листак и докосна каменното му око. Погледът на динозавъра изглеждаше някак съучастнически.

— Смея да твърдя, че и той някога е обичал добре да си похапва! — каза Джералд, като се протегна блажено.

— Кой?

— Този дино… Как там му беше името? — небрежно отговори Джералд.

— А, той и днес се нахрани до насита — рече Катлийн и тутакси се разкикоти.

— Да, нали? — закиска се и Мейбъл.

— Не се смей толкова силно! — предупреди я Катлийн. — Иначе листата отгоре ти ще се разместят.

— Какво значи това — добре си бил похапнал? — попита подозрително Джими. — И всъщност защо се кикотите непрекъснато?

— А, нахрани се, всичко си изяде. Всичко вече е в корема му — рече Катлийн, като направо си умираше от смях.

— Добре тогава, прави се на интересна колкото си щеш! — сряза я Джими, внезапно ядосан. — Пет пари не даваме и не щем да знаем нищо, нали така, Джери?

— Аз искам да знам — отсече Джералд със смразяващ тон. — Направо си умирам от любопитство! Момичета, събудете ме, когато престанете да се преструвате, че не искате да кажете нищо.

При тези думи той килна шапката над очите си и се изтегна върху тревата с очевидното намерение да си подремне.

— Не се прави на глупак, де! — припряно заговори Катлийн. — Това е само шега. Нахранихме динозавъра, като сложихме в корема му дрехите и другите неща, от които направихме Гадните-Смрадни!

— Значи трябва да ги пренесем у дома на тръгване — измърмори Джералд, дъвчейки белия край на някаква тревичка. — Много добре сте направили!

— Слушайте — внезапно каза Катлийн, — хрумна ми нещо. Дайте ми пръстена само за мъничко. Няма да ви кажа какво ми дойде на ума, защото, ако не излезе нищо, има да ми се подигравате. Обещавам, че ще върна пръстена, преди да тръгнем за вкъщи.

— О, нали още няма да си тръгвате! — извика умолително Мейбъл и измъкна пръстена от ръката си. — Разбира се, че ще ти го дам — добави тя сериозно. — Дори ще ми бъде много приятно да видя какво ти е хрумнало, пък ако ще и да е някоя глупост.

Всъщност идеята на Катлийн беше съвсем проста. Внезапно си бе помислила, че може би пръстенът променя способностите си всеки път, когато някой му припише определени свойства, стига този някой да не е под въздействие на магическите му сили. Щом металическото кръгче премина от издължената бледа ръка на Мейбъл в пухкавата, зачервена и топла лапичка на Катлийн, тя подскочи нагоре и извика:

— Да вървим сега да изпразним динозавъра!

Сетне се затича с всички сили към праисторическото чудовище. Началото беше добро. Искаше й се да извика с пълен глас:

— Да, това е пръстен, който изпълнява желания! Той прави всичко, каквото поискаш от него!

Всъщност тя направо си го каза. Само че никой не я чу, като изключим птиците по дърветата, някоя и друга катеричка, а може би и каменният фавн, чието красиво лице се извърна усмихнато към нея, когато тя профуча покрай пиедестала му.

Пътят беше стръмен; слънцето печеше, а Катлийн тичаше с всичка сила, макар че, честно казано, братята й се изравниха с нея още преди да е стигнала до голямата тъмна сянка на динозавъра. Затова, когато наистина стигна до нея, момичето здравата беше прегряло и съвсем не беше в състояние да измисли някакво разумно желание.

— Ще се покатеря да извадя нещата! По-добре аз да го направя, защото знам къде точно съм ги сложила!

Джералд подложи гърба си, а Джими й помогна да се покачи на него. Сетне Катлийн изчезна в тъмния търбух на чудовището. Почти веднага оттам се изсипа същински порой: празни жилетки, панталони с лудешки мятащи се крачоли и палта с неконтролируеми ръкави.

— Пазете си главите! — извика Катлийн и от търбуха се посипаха бастуни, стикове за голф и за хокей, дръжки на метли. Всички те тракаха и дрънчаха, удряйки се едно в друго.

— Хайде — извика Джими.

— Чакай малко! — възпря го Джералд. — Аз ще се кача пръв!

Момчето се хвана за ръба на отвора, увисна на ръце и се набра нагоре. Тъкмо когато вече бе проврял раменете си през дупката, а коленете му достигнаха ръба, Джералд чу стъпките на Катлийн във вътрешността на динозавъра, а после и гласа й да казва:

— Каква чудна природа е тук, нали? Сигурно на статуите винаги им е прохладно. Как искам да бъда статуя! О!

Това „О!“ беше вик на ужас и отчаяние. Но той тутакси бе прерязан от вледеняваща каменна тишина.

— Какво става? — попита Джералд. Но попита само така, по навик, защото в себе си вече много добре знаеше какво се бе случило.

Момчето се изкатери в гигантската каменна кухина. На слабата светлина, която проникваше през отвора, той зърна нещо бяло, открояващо се на фона на сивите стени на динозавъра. Все още коленичил, Джералд порови в джоба си, извади кибрита и драсна една клечка. Когато пламъкът от синкав стана яркожълт, той вдигна поглед, за да види това, което много добре знаеше, че ще види — бялото, безжизнено мраморно лице на Катлийн. Косата й също беше бяла, както и ръцете, дрехите и обувките й — всичко беше бяло със студената, строга белота на мрамора. Желанието на Катлийн се беше сбъднало: беше се превърнала в статуя. В търбуха на динозавъра се възцари пълна тишина. Тя продължи дълго. Загубил ума и дума, Джералд не можеше да каже нищичко. Случилото се бе толкова неочаквано, толкова ужасно. Това бе много по-лошо от всичко досега. После се обърна и от каменната дупка, изпълнена със страшна тишина, извика на Джими, който бе останал в зеления, слънчев, шумолящ, жив свят отвън:

— Джими — рече той със съвсем обикновен, делови тон, — когато Катлийн хукна насам, тя каза, че това е пръстен, който изпълнява желания. И той, разбира се, стана такъв. Сега разбирам какво е кроила, тичайки като луда. В крайна сметка малката глупачка дойде тук и пожела да се превърне в статуя.

— И превърна ли се?

— Качи се да видиш!

Джими се покатери веднага, отчасти — самичък, отчасти — изтеглен от Джералд.

— Ама тя наистина е станала статуя! — изохка потресено момчето. — Не е ли ужасно?

— Ни най-малко — отговори Джералд. — Да идем да кажем на Мейбъл.

Двете момчета се върнаха при Мейбъл. Тя благоразумно беше останала под прикритието на рододендроните и листата. Новината гръмна точно както се пръска бутилка, улучена с пистолетен изстрел.

— Боже Господи! — изплака Мейбъл и потрепери от главата до петите с цялото си дванадесетфутово тяло, та папратите и листата, с които бе покрито, се стекоха на струи от него. И дванадесетфутовото момиченце тутакси усети колко е силно слънцето и как напича глезените му.

— И какво стана после? О, Божичко, Боже Господи! — повтаряше тя.

— Няма страшно, ще се оправи! — каза Джералд с привидно спокойствие.

— Да, знам, че ще се оправи! Но какво ще стане с мен? — вайкаше се Мейбъл. — Сега пръстенът е у нея. А времето, когато ще се развали моята магия, ще настъпи преди нейното. Не можеш ли някак да го вземеш? Да го свалиш от ръката й? Честна дума, ще го сложа на пръста й, веднага щом си възвърна предишния вид.

— Стига де, няма какво да цивриш толкова! — прекъсна я Джими, който, вместо да се трогне от сълзите й, намери за по-уместно да сложи на място точките и запетайките в несвързаните й приказки. — Ти поне нямаш за какво да ревеш. Всички момичета сте такива!

— Лесно ти е на тебе! — продължаваше да хленчи Мейбъл. — Дори не можеш да си представиш как се чувства човек, когато е толкова дълъг! Моля ви, опитайте се да вземете пръстена! В края на краищата той е много повече мой, отколкото на който и да е от вас, това поне не можете да отречете! Така или иначе, аз го намерих и пак аз казах, че това е вълшебен пръстен!

При тези думи чувството за справедливост, присъщо на Джералд, се пробуди в гърдите му.

— Мисля, че пръстенът също би трябвало да е станал мраморен — като дрехите и обувките й. Но все пак ще отида да проверя! Само че, ако не мога да го взема, значи не мога — и толкоз. Така че няма смисъл да вдигаш повече пара!

Първата клечка кибрит освети търбуха на динозавъра. На светлината тъмното кръгче на пръстена ясно се открояваше върху бялата ръка на превърналата се в статуя Катлийн.

Пръстите й бяха изопнати право напред. Джералд протегна ръка към пръстена. За негова изненада той се изхлузи съвсем лесно от студения мраморен пръст.

— Кати, моето момиче, сестричката ми, наистина ми е много мъчно! — промълви той и здраво стисна мраморната й ръка. После се досети, че тя навярно все пак го чува, та затова описа подробно и точно на статуята какво възнамеряват да правят. Това дори помогна нещата да му се изяснят по-добре. И сега вече със сигурност знаеше какво точно трябва да направят тримата. След като сърдечно потупа статуята по гърба, момчето се върна при рододендроновите храсти, вече напълно готово да даде своите разпореждания ясно и точно, като същински неустрашим предводител, както отбелязваше по-късно. Докато останалите, или поне някои от тях, още нерешително обмисляха какво може да се направи, неговият план бе приет единодушно, както винаги става с плановете на родените водачи.

— Ето ти безценното пръстенче, вземи си го! — обърна се той към Мейбъл. — Сега не те е страх от нищо, нали?

— Не! — отговори изненаданата Мейбъл. — Изведнъж забравих, че се страхувам. Мога да остана тук или, ако трябва, някъде по-навътре, стига само да ми оставите тия палта, та да не ми е студено през нощта. Хем така ще бъда и по-наблизо, когато Катлийн се превърне отново в момиче.

— Добре — каза Джералд. Точно това беше идеята и на неустрашимия предводител.

— Вие двамата си идете у дома и кажете на Мадмоазел, че Катлийн е останала в Тауърс. Тя наистина е тук.

— Вярно — каза Джими. — Тук си е и не смята да ходи никъде.

— Очевидно магията действа на някакви цикли от седем часа — отново започна да разсъждава Джералд. — Ти беше невидима двайсет и един, аз — четиринайсет, а Илайза — седем часа. Значи, когато пръстенът изпълнява желания, трайността на неговото действие се мери в интервали от по седем часа. Но сега никой не може да каже колко ще продължи магията. Никой не знае коя от вас двете ще възвърне предишния си облик първа. Във всеки случай ние с Джими ще се измъкнем през прозорчето на тоалетната и ще се спуснем по бръшляна, щом пожелаем лека нощ на Мадмоазел. Веднага ще дойдем тук да те видим, преди да си заспала. Мен ако питаш, по-добре ще бъде да отидеш по-близо до динозавъра, а ние, преди да тръгнем, ще те покрием отново с листа и папрати.

Мейбъл пропълзя нататък, прикрита от сянката на високите дървета. Когато се отдалечи достатъчно, тя се изправи. Изглеждаше тънка и стройна като тополка и съвсем недействителна. Никак не й беше трудно да се наведе над динозавъра, да провре глава през отвора и да види как бялата статуя, в която се бе превърнала Катлийн, сияе в мрака.

— Всичко е наред, миличка! — изчурулика дванадесетфутовата Мейбъл на каменната фигурка. — Аз ще бъда съвсем наблизо. Веднага ме повикай, щом отново станеш момиче.

Статуята остана съвършено неподвижна — нещо, присъщо за повечето статуи. Затова Мейбъл измъкна главата си и отново легна, а момчетата я покриха с листа и папрат.

После Джералд и Джими тръгнаха към къщи. Това беше единственото разумно нещо, което можеха да направят. В никакъв случай не биваше да допускат Мадмоазел да се разтревожи и в резултат на това полицията да тръгне по петите им. Ако откриеха отсъстващата Катлийн не просто в стомаха на динозавъра, а превърната в каменна статуя, това наистина би извадило от равновесие всеки служител на закона, пък какво оставаше за Мадмоазел, която, нали беше чужденка, щеше да се изплаши още повече и направо да си изкара акъла. А що се отнася до Мейбъл…

— Е, да отидем да я видим още веднъж, преди да тръгнем — предложи Джералд. — Че това, което стана с нея, като нищо може да вземе страха на всеки, освен на нас двамата.

— Да, тя нашата е друга! — съгласи се Джими. — Какво ли вече не ни мина през главите. Не знам какво трябва да се случи, та да ни изплаши!

— Горкичката Кати! Още си е статуя! — промълви Джералд.

— Вярно! — съгласи се Джими.

* * *

Слънцето бе потънало зад тъмните дървета и луната бе изгряла. Мейбъл, която лежеше в цялата си невероятна дължина, добре завита с палта, жилетки и панталони, си спеше мирно и тихо на вечерния хлад. Вътре, в търбуха на динозавъра, мраморната Катлийн, която все пак бе жива, също заспа. Тя чу какво каза Джералд и видя запалената клечка кибрит. Всъщност си беше съвсем същата Катлийн, само че сякаш обвита в мраморна черупка, заради която не можеше да се помръдне. Нито пък можеше да се разплаче, дори да искаше. Но на нея съвсем не й се плачеше. Оказа се, че мраморът нито е студен, нито е твърд. Кой знае как, но той си беше изпълнен с топлина и уют, даваше й чувство за сигурност. Гърбът не я болеше от изгърбената поза, в която бе застанала. Ръцете и краката й съвсем не се бяха сковали, при все че бяха стояли неподвижно часове наред. Всъщност всичко беше чудесно — дори повече от чудесно. Трябваше само да чака спокойно и търпеливо — още повече, че тук се чувстваше удобно — докато излезе от мраморната си черупка и стане същата Катлийн, която си беше. И тя зачака спокойна и щастлива, и не след дълго очакването й премина в нещо, което вече не беше очаквала, и което всъщност нищо не беше. Така, сгушено в самата сърцевина на мрамора, момичето заспа дълбоко и сладко, сякаш се намираше в собственото си легло.

Но се събуди тъкмо с усещането, че не лежи в своето легло — в интерес на истината трябва да отбележим, че изобщо не лежеше — събуди се с усещането, че стои права, а в нозете й са се забили безброй иглички и карфици. Ръцете й, протегнати в неудобна поза, бяха изтръпнали и уморени. Катлийн разтърка очи, прозя се и си спомни. Спомни си, че е статуя в търбуха на динозавъра.

— Ето ме отново жива и здрава — заключи Катлийн. — Сега трябва да се измъкна от тук, без да се бавя повече.

Тя седна. Спусна краката си през дупката в динозавърския търбух, която едва се сивееше в тъмнината. В същия миг някакво бавно, но мощно сътресение я отхвърли настрани — и тя седна на каменния „под“. Динозавърът се движеше!

— Олеле майчице! — изкрещя Катлийн отвътре. — Какъв ужас! Сигурно луната вече е изгряла и динозавърът е оживял, както Джералд разправяше!

Чудовището наистина се движеше. През отвора в корема му момичето виждаше как неговите тежки лапи премазват тревите, орловата папрат и мъха. Катлийн не посмя да скочи, защото се страхуваше, че ще попадне под огромните му ходила. В същия миг се сети и за нещо друго, от което направо се вцепени. Къде ли беше сега Мейбъл? Сигурно — някъде наблизо! Ами ако някой от тези гигантски нозе се стовареше върху ръката, крака или друга част от дванадесетфутовото й тяло? При тези й размери беше почти невъзможно да не я засегне, ако тя беше наоколо. Това трудно можеше да се избегне, дори ако динозавърът се опиташе да внимава. Пък той не се опитваше. И откъде-накъде? Катлийн стоеше край кръглия отвор, после увисна на ръцете си. Беше много трудно. Огромното животно се полюшваше ту на едната страна, ту на другата. Постепенно ускори хода си. Положението ставаше все по-лошо. Момичето така и не се осмели да скочи. Е, все пак трябваше да са доста далеч от Мейбъл. Динозавърът препускаше все по-бързо и по-бързо. Стомахът му — тоест подът, на който стоеше Катлийн, се клатушкаше нагоре-надолу. Вече се спускаха към подножието на хълма. Клоните пращяха и се чупеха, додето чудовището си пробиваше път през дъбовата горичка, а чакълът просто се трошеше под каменните му нозе. Най-сетне динозавърът стъпи върху нещо, което, също като него, беше от камък. Кратко затишие. Чу се плисък на вода. Бяха наближили езерото, в което всяка вечер на лунна светлина Хермес пляскаше с крилцата на глезените си, а Янус и динозавърът отиваха да поплуват заедно. Катлийн тозчас скочи през дупката върху плоския мраморен парапет на басейна. Втурна се да бяга колкото сили има и запъхтяна се спря чак в сянката под пиедестала на някаква статуя. И добре, че не беше изгубила нито секунда, защото в момента, в който изскочи от корема му, чудовищният гущер тежко се плъзна във водата, премазвайки хиляди прекрасни лилиеви пъпки по пътя си, и заплува към островчето в средата на езерото.

— Не се плашете, малка госпожице! Слизам! — разнесе се приятен глас и само след миг Феб Аполон^[5] скочи, без да остави и следа от ходилата си върху пиедестала на своя малък храм, и се приземи на няколко ярда от него.

— Вие сте нова — отбеляза Феб, като я погледна през изящно оформеното си рамо. — Нямаше да ви забравя, ако ви бях видял дори само веднъж.

— Нова съм, наистина! — призна Катлийн. — Съвсем нова! Дори не знаех, че можете да говорите.

— А защо не? — разсмя се той. — Нали и вие можете да говорите.

— Но аз съм жива!

— А нима аз не съм? — попита прекрасната статуя.

— О, да, така изглежда — отговори Катлийн, съвсем объркана, но не и изплашена. — Само си помислих, че би трябвало и вие да сте носили пръстена някога, щом сега мога да ви видя като жив.

Феб, изглежда, разбра какво искаше да каже момичето. И това му правеше чест, тъй като Катлийн определено не се изразяваше твърде ясно.

— А, това се отнася за простосмъртните! — усмихна се прекрасният млад бог. — Ние можем да се чуваме и виждаме помежду си в онези оскъдни мигове, когато оживяваме. И това е част от прекрасното вълшебство.

— Но аз съм смъртна!

— Вие сте толкова скромна, колкото и очарователна — разсеяно подхвърли Феб. — Прозрачната вода ме зове! Отивам там!

Миг след тези думи по повърхността на езерото се разнесоха концентрични сребристи кръгове. Те идваха от мястото, където силните бели ръце на прелестния бог на слънцето се бяха врязали в езерните води, когато той се гмурна.

Катлийн се обърна и тръгна нагоре по хълма към рододендроновите храсти. Трябваше да намери Мейбъл и да се приберат у дома незабавно. Дано само Мейбъл да си беше възвърнала предишния ръст, та да могат да се върнат безпрепятствено! Какво пък, нищо чудно и това да се беше случило в този час на чудеса! Окуражена от тази мисъл, Катлийн забърза нататък. Като минаваше през рододендроновия гъсталак, момичето си спомни изостреното, ярко оцветено хартиено лице, което бе зърнала през блестящите листа тази сутрин. Очакваше да се уплаши, но не стана нищо подобно. Откри Мейбъл по-лесно, отколкото очакваше. Всъщност никак не беше трудно да забележи на лунната светлина нейните дванадесетфутови очертания, напомнящи гигантски червей, загърнат в палта, панталони и жилетки. В този си вид Мейбъл будеше асоциации с тръбите от канализацията в някой мразовит ден, когато ги увиват с чували, за да не се пукнат. Катлийн лекичко докосна издължената буза на приятелката си. Спящата Мейбъл се пробуди.

— Какво става? — попита тя сънливо.

— Нищо, аз съм — обясни Катлийн.

— Колко са ти студени ръцете!

— Събуди се! — настоя Катлийн. — Налага се да поговорим.

— Не можем ли вече да се приберем у дома? Съсипана съм от умора, пък и толкова време мина от последния чай.

— Все още си твърде висока, за да се появиш вкъщи! — промълви тъжно Катлийн.

Тогава Мейбъл си спомни всичко.

Остана да лежи със затворени очи, а после изведнъж се размърда и извика:

— О, Кати! Само да знаеш как се чувствам! Толкова е странно! Все едно съм някоя от ония надуваеми змии, дето трябва само да им изпуснеш въздуха, та да ги прибереш в кутийката им. Така е, знам, че е така!

И наистина беше така. Гледайки я, Катлийн не можеше да не се съгласи, че това, което ставаше, наистина наподобява постепенното смаляване на надуваема змия в хватката на детски ръце — отдалеченият крак на Мейбъл се приближаваше все повече и повече, издължените мършави ръце на Мейбъл ставаха все по-къси и по-къси, лицето й вече не беше половин ярд дълго.

— Та ти се оправяш, наистина! Толкова се радвам! — извика Катлийн.

— Зная, че се оправям — каза Мейбъл; и в момента, в който го каза, тя отново си стана Мейбъл, вече не само вътре в себе си, където, разбира се, никога не се беше променяла, но и на външен вид.

— Вече си съвсем добре! Ура, ура, толкова се радвам! — продължаваше да ликува Катлийн. — А сега, миличка, най-после се връщаме вкъщи!

— Вкъщи? — попита Мейбъл, като бавно приседна и впери големите си тъмни очи в приятелката си. — Искаш да се върнем вкъщи? В този вид?

— Какво му е на вида ти? — нетърпеливо попита Катлийн. — Сега всичко ти е съвсем нормално.

— Говорех за теб — загадъчно отвърна Мейбъл.

— Защо, какво ми е? Хайде да тръгваме!

— Ти какво искаш да кажеш? Забрави ли какво се случи с теб? Или може би не знаеш? — почти й се скара Мейбъл. — Я се погледни на какво приличаш! Виж си ръцете, виж си роклята… Само се погледни!

Катлийн погледна ръцете си. Бяха бели като мрамор. Такава беше и роклята й, а също — обувките, чорапите, та дори и крайчетата на косата й. Цялата Катлийн от главата до петите беше бяла като току-що паднал сняг.

— Ама какво е това? — възкликна момичето, като цялото се разтрепери. — Защо цялата съм в този ужасен цвят?

— Нищо ли не разбираш? О, Кати, не се ли досещаш, че още си омагьосана? Все още си статуя!

— Не е вярно! Жива съм си! Нали разговарям с теб.

— Знам, че си жива, миличка — каза Мейбъл, успокоявайки я, както се успокоява капризно дете. — Така е, защото изгря луната.

— Но ти ме виждаш, че съм жива!

— Виждам те, разбира се! Нали пръстенът е у мене!

— Ама аз съм си съвсем добре! Сигурна съм, че се оправих.

— Нима не разбираш — поде Мейбъл внимателно, като улови бялата й мраморна ръка, — че не си се оправила? Сега е изгряла луната, а ти си статуя и си оживяла като всички останали статуи. Но щом луната се скрие, ти отново ще се превърнеш в неподвижна статуя. Ето защо, мила моя, не можем да си отидем у дома. Ти все още си само статуя. И си оживяла, както и всички други мраморни фигури в парка. Къде е динозавърът?

— Сега се къпе — отговори Катлийн, — заедно с останалите каменни зверове.

— Добре! — каза Мейбъл, опитвайки се да погледне на нещата откъм хубавата им страна. — Значи има поне едно нещо, за което трябва да сме благодарни.