Едит Несбит
Омагьосаният замък (10)

Десета глава

— Ако… — промълви мраморната Катлийн и гласът й прозвуча съвсем отчаяно, — ако аз наистина съм статуя, оживяла на лунната светлина, не мога да разбера как така не те е страх от мен.

— Нали нося пръстена? — отговори отривисто Мейбъл. — Хайде, миличка, развесели се! Скоро нещата ще се оправят, ще видиш! Само се опитай да не мислиш за това!

Тя продължаваше да говори, както се говори на малко дете, което си е порязало пръстчето или си е ожулило коленцата на чакъла в градината.

— Знам, знам, че всичко ще се оправи! — измърмори Катлийн, но си личеше, че го прави само колкото да каже нещо.

— Знаеш ли какво ми мина през ума? — продължаваше да бърбори безгрижно Мейбъл. — Всъщност ние двете бихме могли да научим много неща за това омагьосано място, стига само другите статуи да не се надуват много и да имат желанието да си поговорят с нас.

— Не, те изобщо не са надменни — увери я Катлийн. — Поне Феб Аполон никак не е надут. Да знаеш само колко мил и любезен беше с мен.

— Той къде е?

— Беше в езерото.

— Тогава да побързаме нататък! — заговори Мейбъл. — Ох, Кати! Само да знаеш колко е хубаво да се върнеш в нормалния си вид!

И тя се изправи с подскок, разпръсквайки папратите и клонките, които я бяха покрили, докато бе дванадесетфутова, и те се разлетяха като при неочаквана буря. Но мраморната Катлийн така и не помръдна.

Обгърнати от тишината на нощта, двете момичета седяха на тревата, която на лунната светлина изглеждаше сивкава. Огромният парк все още приличаше досущ на илюстрована картичка. Само плискането на фонтаните и долитащата отдалеч свирка на западния експрес нарушаваха тишината. Може би тъкмо по тази причина тя изглеждаше още по-пълна.

— Каква благодат, сестрице моя! — произнесе един благозвучен глас зад тях. Двете момичета бързо обърнаха глави, досущ като подплашени птички. Сред сивите треви стоеше самият Феб, цял обгърнат от лунната светлина. От мраморното му тяло все още се стичаше езерна вода. Прекрасният млад бог им се усмихваше дружелюбно и приятелски.

— А, това сте вие! — каза Катлийн.

— Аз и никой друг! — усмихна се весело Феб. — Коя е вашата приятелка — някое земно дете?

— Това е Мейбъл.

Мейбъл се изправи, учтиво се поклони и след като съвсем мъничко се поколеба, все пак се осмели да протегне ръка.

— Ваш покорен роб, милостива госпожице! — рече Феб, като докосна ръката й с мраморните си пръсти. — Но трябва да си призная, че недоумявам как изобщо ни виждате и защо не се страхувате от нас?

Мейбъл мълчаливо протегна ръката, на която носеше пръстена.

— Ето едно напълно задоволително обяснение! — рече лъчезарният бог на слънцето. — Но щом притежавате този пръстен, защо още пазите земната си външност? Хайде, превърнете се в статуя и елате да поплуваме в езерото!

— Не мога да плувам — каза Мейбъл уклончиво.

— Нито пък аз! — допълни Катлийн.

— А, вие можете! — увери я Феб. — Всички статуи, които оживяват, са опитни и изкусни в гимнастическите упражнения. А вие, тъмнооко дете с коси като непрогледна нощ, побързайте да се превърнете в статуя и да се присъедините към нас.

— Предпочитам да не го правя, ако нямате нищо против — отговори предпазливо Мейбъл. — Виждате ли… Този пръстен е толкова особен… Човек си пожелава нещо — и то наистина се сбъдва, но никога не знаеш колко време ще трае. Наистина, би било чудесно да съм статуя сега, но не и утре сутринта.

— Да, и друг път съм чувал такива неща за земните хора — замислено рече Феб. — Но, мило дете, вие като че ли наистина нямате представа за възможностите на този пръстен. Трябва да кажете точно какво искате и пръстенът ще изпълни каквото сте пожелали. Ако сама не определите колко време да продължи желанието ви, тогава Аритмос, проклетият бог на числата, като нищо ще ви заплете във всички щуротии, които му хрумнат и кой знае кога ще развали заклинанието. Защо не кажете така: „Искам до зазоряване да бъда статуя от жив мрамор, досущ като моята малка приятелка, а когато луната се скрие, отново да си стана предишната тъмноока Мейбъл с коси като непрогледна нощ…“

— О, да, направи го! Знаеш ли колко хубаво ще бъде! — извика Катлийн. — Хайде, Мейбъл, направи го! Нали ако и двете сме статуи, няма да се страхуваме от динозавъра!

— О, в света на живия мрамор страхът е съвсем непознат — добродушно се усмихна Феб. — Та не сме ли братя — ние и динозавърът — братя, еднакво изваяни от камък и живот?

— А ако стана статуя, ще мога ли да плувам?

— И да плувате, и да се гмуркате, и да се носите по вълните — всичко, което пожелаете. Ще присъствате и на едно незабравимо нощно угощение с обитателите на Олимп. Ще вкусите храната на боговете, ще пиете от техните чаши, ще чуете химните на безсмъртните, както и смеха, който се разнася от устните им.

— Угощение ли? — възкликна Катлийн. — О, хайде, Мейбъл, моля те, побързай! Сигурна съм, че и ти си изгладняла като мен!

— Но това няма да е истинска храна! — продължаваше да упорства Мейбъл.

— За вас ще бъде точно толкова истинска, колкото и за нас, олимпийските богове — увери я изящният Феб Аполон. — Дори във вашия многоцветен свят не може да се намери нещо по-истинско.

И все пак Мейбъл се колебаеше. След малко тя погледна нозете на Катлийн и изведнъж рече:

— Много добре, така и ще направя! Само че по-напред ще си събуя обувките и чорапите. Мраморните обувки изглеждат направо ужасно — особено връзките. А как ви се струват едни мраморни чорапи, които все се смъкват надолу? Защото моите само това правят.

И тя бързо смъкна обувките и чорапите си.

— Мейбъл има усет към красотата! — в гласа на Аполон прозвучаха одобрителни нотки. — А сега, детето ми, кажи желанието си и аз веднага ще ви заведа при обитателите на Олимп.

Леко разтреперана, Мейбъл произнесе думите, на които я научи прекрасният Аполон. И на окъпаната в лунна светлина морава вече имаше две дребнички живи статуи. Снажният Аполон ги хвана за ръка.

— Хайде да потичаме! — извика той.

И те затичаха.

— Ох… О, колко е хубаво! — едва промълви останалата без дъх Мейбъл. — Погледни само как се открояват белите му нозе на фона на тъмната трева. Винаги съм мислела, че е ужасно скучно да си статуя, но май не е така!

— Няма място за скука в света на безсмъртните! — разсмя се богът на слънцето. — А вие не бива да забравяте, че тази нощ сте едни от нас.

Така те се спуснаха по целия склон до самото езеро.

— Скачайте! — извика Аполон. Момичетата скочиха, а богът — след тях. Водата се разплиска около трите бели, искрящи фигури.

— Ей, ама аз мога да плувам! — извика Катлийн.

— И аз! — обади се Мейбъл.

— Разбира се, че можете — усмихна се Феб. — Сега — да обиколим три пъти езерото и ще се насочим към островчето.

Тримата заплуваха един до друг. Аполон предвидливо не бързаше, та децата да не се уморят. Колкото и да беше странно, мраморните им дрехи, изглежда, изобщо не им пречеха. Не съм сигурна, че и с вашите ще бъде така, ако внезапно ви обземе непреодолимо желание да се хвърлите в басейна около фонтана на Трафалгарския площад и се опитате да си поплувате на воля там. Във всеки случай, Катлийн, Мейбъл и възхитителният бог на слънцето се плъзгаха във водата изящно и спокойно, с изумителна лекота и уверени движения, без ни най-малко усилие или умора, така, както сигурно и вие сте се любували насън на собственото си умение да плувате.

Трябва да отбележим също, че езерото бе наистина най-подходящото и приятно място, където може да си поплува човек. Водните лилии, чиито дълги листчета и стъбла толкова често създават неприятности на обикновените плувци, ни най-малко не пречеха на гъвкавите движения на мраморните ръце и нозе. Луната светеше високо в ясния нощен небосвод. Плачещите върби, кипарисите, храмовете, терасите, бреговете, обрасли с дървета и храсталаци, както и великолепната стара сграда на замъка — всичко това прекрасно допълваше романтичното очарование на цялата сцена.

— Трябва да призная, че това е най-хубавото от всичко, което пръстенът е направил за нас досега! — каза Мейбъл, докато плуваше отпуснато, но със съвършено изчистени движения.

— Знаех, че ще ви хареса! — разнесе се приятният глас на Феб Аполон. — Сега — още едно кръгче — и отиваме на острова.

Не след дълго тримата се изкачиха на острова. Намериха се заобиколени от папур, бял равнец, ленивчета, върбовка, както и няколко закъснели дъхави кадифени цветчета ливадниче.

Всъщност островът се оказа доста по-голям, отколкото изглеждаше от брега. И сякаш целият бе покрит с дървета и всевъзможни храсти. Но когато, водени от Аполон, навлязоха в тяхната сянка, някъде зад дърветата забелязаха ярка светлина, която бе прекалено наблизо, за да идва от другия край на острова. Почти веднага, щом преминаха горичката, децата разбраха откъде идва тази светлина. Дърветата, през които току-що се бяха проврели, ограждаха с тъмен кръг голямо осветено пространство. Те бяха толкова гъсти и тъмни, че както отбеляза Катлийн, съвсем приличаха на тълпа запалянковци около футболно игрище.

Най-напред се появи широка кръгла поляна, а след нея — мраморни стъпала, които водеха към кръгъл басейн. В него нямаше нито една водна лилия, а само златни и сребърни рибки, които се стрелкаха насам-натам и проблясваха като живак или като тъмни пламъчета. Това затворено пространство от трева, мрамор и вода бе озарено от лъчисто бяло сияние, седем пъти по-силно и от най-ярката лунна светлина. А в тихите води на басейна се отразяваха седем различни луни. Личеше си, че това са наистина само отражения, тъй като те непрекъснато се размиваха и разпръскваха във водата, стига само някоя златна или сребърна рибка да помръдне, дори и най-лекичко.

Момичетата погледнаха към небето, сякаш очакваха да видят на него седем луни. Но не, над тях светеше само старата месечина — самотна, както винаги.

— Там има седем луни! — рече Мейбъл и посочи с пръст към езерото, нещо, което съвсем не е признак на добро възпитание.

— Разбира се! — отговори й любезно предводителят на музите. — При нас всичко е седемкратно повече, отколкото във вашия простосмъртен свят!

— Но вие самият сте един-единствен, не сте седмина! — рече Мейбъл.

— Не, не съм, но струвам колкото седмина! — обясни й богът на слънцето с приветлива усмивка. — Нали знаете, числата сами по себе си изразяват само броя, тоест количеството, а качеството никога не е в съответствие с него! Дори напротив! Мисля, че ме разбирате.

— Не съвсем! — отвърна Катлийн.

— О, обясненията винаги ужасно са ме отегчавали! — сложи край на този разговор възхитителният Аполон. — Ще се присъединим ли към дамите?

На отсрещната страна на басейна се бе събрала голяма група фигури, които бяха толкова бели, че отдалече изглеждаха като голяма дупка между дървесните стволове. Наброяваха някъде между двадесет и тридесет, всички те бяха оживели статуи. Някои от тях бяха потопили мраморните си нозе във водата между сребърните и златните рибки. От поклащането на краката им се образуваха леки вълнички, които набраздяваха отраженията на седемте луни в езерото. Други пък се замеряха с рози, и то — рози, чийто аромат бе толкова силен и сладък, че Мейбъл и Катлийн можеха да го усетят чак от другия край на басейна. Трети пък се бяха хванали за ръце и танцуваха в кръг, а две от мраморните фигури, приседнали на също тъй мраморните стъпала, играеха на котешка люлка — игра, която и вие знаете, но която се играе също така от дълбока древност. Едва ли е необходимо да уточняваме, че конецът, който бе усукан около пръстите им, също бе мраморен.

Щом новодошлите се приближиха към тях, някои от групата ги посрещнаха с приветствия и весели смехове. Чу се възглас:

— Пак закъсня, Аполоне!

Друг пък подхвърли:

— Какво стана, да не би някой от конете в колесницата ти да си е загубил подковата?

Трети глас извика нещо за лаврите и лавровите венци, но се загуби в общата глъчка.

— Доведох ви две гостенки — рече предводителят на музите и в същия миг статуите ги обкръжиха, изпълнени с любопитство, като докосваха косите на момичетата, галеха ги и ги потупваха по бузите, дори се опитваха да ги щипнат, доколкото мраморът може да бъде ощипан, и ги обсипваха с всички възможни най-ласкави имена.

— Готови ли са венците, Хеба^[1]? — извика най-високата и като че ли най-величествената от дамите. — Ще трябва да направиш още два.

Хеба се спусна по стълбите едва ли не в същия миг. Ръцете й бяха препълнени с току-що изплетени благоуханни венци от рози. Имаше по един за всяка мраморна глава.

Сега вече всеки от участниците в започващото пиршество изглеждаше поне седем пъти по-красив от преди. Гледката беше изключителна, защото, трябва да напомним, ставаше дума за богове и богини. Децата тозчас се сетиха как на тяхното празненство с малиновия сироп Мадмоазел им беше обяснила, че боговете и богините винаги окичвали главите си с венци от рози по време на своите пиршества.

Хеба сама нагласи благоуханните цветове върху главите на момичетата, а пък Афродита Урания^[2], най милата жена на света, ги улови за ръка и им заговори. Нейният глас им прозвуча така, както звучат гласовете на майките в миговете, когато са ни най-скъпи.

— А сега побързайте, трябва да подготвим празненството! Ерос^[3], Психея^[4], Хеба, Ганимед^[5], вие сте най-младите тук, така че погрижете се за плодовете!

— Плодове ли? — попита недоумяващо Катлийн. — Къде са? Не виждам никакви плодове.

Тъкмо тогава четири изящни и стройни силуета се отделиха от голямата група фигури и се запътиха към двете момичета.

— Ей сега ще ги видите! — усмихна се Ерос, едно възхитително красиво момче — нещо, с което двете момичета незабавно се съгласиха. После чаровният палавник се усмихна приятно и допълни:

— Само трябва да си ги откъснете.

— Ето така! — обади се Психея и протегна мраморната си ръка към клоните на плачещата върба. После я показа на момичетата. В нея имаше един узрял и несъмнено много вкусен нар.

— А, разбирам — каза Мейбъл. — Просто трябва…

Тя протегна пръсти към върбовите клони и в ръката й тутакси се озова твърда, обла, добре узряла праскова.

— Да, да, точно така! — засмя се Психея, която пък навярно беше най-красивото момиче, което човек можеше да си представи.

Малко по-късно Хеба извади няколко сребърни подноса от растящата наблизо елша. Четирите откъснати плода вече бяха старателно положени в тях. В това време по-големите статуи на богове и богини измъкваха златни бокали, кани и блюда от клоните на ясеновите дървета и на младите дъбчета наоколо. После започнаха да пълнят съдовете с всичко най-хубаво за ядене и пиене, което човек би могъл да си представи. И като ги напълниха, ги поставиха по стъпалата. Това беше наистина божествено пиршество.

Не след дълго всички насядаха или се изтегнаха върху меката трева и увеселението започна. И — о, чудо! Храната, поднесена в тези блюда, не можеше да се сравни с нищо, познато досега, както и възхитителните напитки, които се изливаха от златните чаши в мраморните усти на всички участници в пиршеството! А колкото до плодовете — никъде по земята не могат да се срещнат такива, както и да се чуят смехове, подобни на онези, нито пък химни, които поне донякъде да напомнят на химните, отекващи в тишината на тази нощ!

Когато погледът на Катлийн падна върху изящното рамо на Ерос, тя изведнъж възкликна:

— О! — а по пръстите й се стичаше сокът от третата й праскова и капеше върху мраморните стъпала като истински сълзи. — Как ми се иска и нашите момчета да бяха тук!

— И без това от доста време се питам какво ли правят сега? — обади се Мейбъл.

— В момента… — намеси се Хермес, кацайки, след като, подобно на гълъб, бе описал широк кръг във въздуха, — в момента двамата безутешно обикалят около динозавъра. Измъкнаха се от къщи през прозорчето, за да ви търсят! Много се страхуват да не ви се е случило нещо лошо. Опасяват се дори от най-лошото. И навярно щяха да се разплачат, ако не знаеха, че сълзите не подхождат на едни истински мъже, били те и невръстни!

Катлийн се изправи и изтръска капчиците амброзия, полепнали по мраморния й скут.

— Много съм благодарна на всички вас! — рече тя. — Беше безкрайно мило от ваша страна, че ни поканихте тук, на вашето пиршество! И наистина прекарахме великолепно! Но ми се струва, че е време да тръгваме.

— Ако се тревожите за братята си — вежливо се обади Феб, — няма нищо по-лесно от това да ги доведем при нас. Искате ли? Само ще трябва да ми дадете пръстена за минутка.

Той го взе от ръката на Катлийн, която впрочем го подаде доста неохотно. Сетне повелителят на музите потопи пръстена в отражението на една от седемте луни и го върна на момичето. То го сграбчи, сякаш от това зависеше животът й, което не беше много далеч от истината.

— Сега — усмихна се ласкаво богът на слънцето, — трябва да поискате братята ви да дойдат тук, но — по същия начин, по който Мейбъл изрече желанието си. Кажете…

— Знам, знам какво да кажа! — прекъсна го нетърпеливо Катлийн. — Искам момчетата тутакси да се превърнат в статуи от жив мрамор като нас с Мейбъл и да са такива до зазоряване, а после да си станат обикновени момчета, каквито са си!

— Ех, какво да се прави — въздъхна прекрасният Аполон, — не бихме и могли да очакваме върху плещите на толкова млад мрамор да стоят пълни с древна мъдрост глави. Ако не бяхте ме прекъснали, щях да ви напомня, че трябва да поискате още вашите братя да се озоват тук… и…, но все едно, няма нищо страшно. Хермес, стари приятелю, бъди така добър да прескочиш при тях и да ги доведеш, като по пътя им обясниш как стоят нещата!

Феб отново се наведе и топна пръстена в едно от отраженията на седемте луни, преди да го върне на Катлийн.

— Ето така! — усмихна се той лъчезарно. — Сега пръстенът е очистен от всички желания и вече е готов за нови вълшебства!

Тъкмо в този момент се намеси Хера^[6], повелителката на боговете. Тя обърна към децата огромните си очи и рече:

— Нямаме навик да разпитваме гостите си, но този пръстен очевидно представлява интерес за всички ни.

— Това е онзи пръстен! — отговори Феб.

— В това няма съмнение — продължи Хера, — но ако не беше неучтиво да се задават въпроси, бих те попитала как пръстенът е попаднал в ръцете на тези земни деца.

— О, това е дълга история! — отвърна усмихнато Феб Аполон. — Но историята — след пиршеството, а след историята — песните.

Изглежда, Хермес беше обяснил на момчетата всичко от игла до конец. Ето защо, когато мраморните Джералд и Джими пристигнаха, прелетели целия път с ръце, здраво вкопчени в крилатите глезени на бога, на тях очевидно вече всичко им беше ясно. Те се поклониха дълбоко на богините и без никакво притеснение заеха местата си, сякаш всяка нощ им се случваше да вечерят с олимпийски богове.

Хеба вече бе изплела розовите им венчета и сега момчетата — мраморни, с увенчани глави — ядяха и пиеха спокойно и уверено, като че ли си бяха у дома. Катлийн ги гледаше, щастлива, че дори сред потоците безсмъртна амброзия не беше забравила братята си.

— А сега — настойчиво се обади Хера, след като двете момчета се бяха натъпкали до ушите с всичко, което им се прищя, и не можеха да хапнат нищичко повече, — сега да чуем историята.

— Да — обади се нетърпеливо Мейбъл, — крайно време е!

Катлийн я подкрепи:

— О, да, нека да чуем цялата история! Колко ли интересна ще бъде!

В този момент се разнесе гласът на Аполон:

— Само че тази история ще ни я разкажат нашите гости! — рече той неочаквано.

— О, не! — извика Катлийн и се отдръпна.

— Момчетата може би ще се окажат по-смели? — отекна гласът на Зевс-Гръмовержец^[7], върховния повелител на боговете. Той свали своя розов венец, който му беше малко нещо тесничък, и започна да разтрива ушите си.

— Наистина не мога — обади се Джералд. — Пък и никакви истории не знам.

— Нито пък аз! — каза Джими.

— Всъщност те искат да им разкажем как сме намерили вълшебния пръстен — намеси се припряно Мейбъл. — Добре, ако искате, ще започна аз. Имало едно време едно малко момиченце, което се казвало Мейбъл — продължи тя още по-припряно и все така, почти в скоропоговорка разказа историята, като описа най-подробно всичко, свързано с омагьосания замък, или почти всичко, което вие, любезни читатели, сте прочели дотук.

Мраморните олимпийски богове я слушаха омагьосани — почти толкова омагьосани, колкото беше самият замък. Млечната лунна светлина се разстилаше наоколо, сякаш безброй бисери се сипеха в дълбоки води.

— И това е всичко! — неочаквано завърши Мейбъл. — Катлийн пожела момчетата да дойдат тук, а лорд Хермес бе така любезен да ги донесе и ето ни всички тук.

Нейният разказ бе посрещнат с нескриван интерес и когато Мейбъл приключи, отвсякъде се посипаха какви ли не въпроси и коментари. Всеки искаше да узнае по още нещо, но Мейбъл незабавно прекрати надигащата се глъчка.

— А сега — извика момичето, — искаме да ни разкажете вие!

— Да ви разкажем ли? Какво?

— Ами как така оживявате, откъде знаете за пръстена и изобщо всичко, което знаете.

— Всичко, което зная аз? — Феб Аполон (защото тя се бе обърнала към него) се разсмя — и не само той, всички мраморни устни се извиха в усмивка. — И остатъкът от живота ви, мило земно дете, няма да ви стигне, ако реша да ви разкажа всичко, което зная.

— Е, тогава поне ни разкажете за пръстена и как така оживявате нощем! — помоли Джералд. — Нали разбирате, изглежда ми ужасно странно.

— Разкажи им, Аполоне! — прозвуча гласът на най-милата жена на света. — Не измъчвай повече децата.

Като чу тези думи, Феб отново се усмихна ослепително и се изтегна по гръб върху купчината леопардови кожи, които Дионисий бе измъкнал от клоните на един смърч.

— Всички статуи — обясни Аполон, — могат да оживяват, когато изгрее луната, стига да искат. Само че онези, които са поставени във вашите отвратителни градове, никога не пожелават това. И защо им е да виждат колко са ужасни тези места!

— Имате право! — каза Джералд учтиво, колкото да запълни настъпилото мълчание.

После богът на слънцето продължи:

— Във вашите великолепни храмове има безброй изваяния на светци и воини, легнали възнак върху саркофазите си. Те също оживяват и бродят около храмовете си или кръстосват околните поля и гори. Всеки простосмъртен може да ги види, но само през една-единствена нощ в годината. Вие успяхте сега, защото притежавате пръстена. Само благодарение на него се присъединихте към нашето мраморно братство. Но през онази единствена нощ в годината, за която вече ви казах, би могъл да ни съзре всеки.

— И кога е тази нощ? — попита Джералд все така учтиво, използвайки кратката пауза.

— По време на Празника на жътвата — отговори богът на слънцето. — Когато през тази нощ изгрее луната, тя праща към олтарите на определени храмове лъч най-чиста светлина. Един от тези храмове се намира в Елада, погребан под планината, която Зевс стовари отгоре му в неукротимия си гняв. Друг такъв храм има в тази страна; намира се именно в тази прекрасна градина.

— Тогава — разпитваше Джералд, все по-заинтригуван, — значи ли това, че ако се изкачим при храма през въпросната нощ, ще можем да ви видим отново, без да сме статуи и без пръстенът да е у нас?

— Точно така! — каза Феб. — Нещо повече, през тази нощ сме задължени да отговаряме на всички въпроси, зададени ни от простосмъртните.

— А кога точно е тя?

— Охо! — възкликна Аполон през смях. — Май наистина ти се ще да узнаеш!

Тъкмо в този момент величественият мраморен повелител на боговете се прозя шумно, поклати дългата си брада и подвикна:

— Стига приказки, Аполоне! Ако те оставят, цяла нощ ще бъбриш врели-некипели. Хайде, настрой си лирата!

— Ами пръстенът… — едва успя да прошепне Мейбъл, докато изящният бог на слънцето настройваше белокаменните струни на мраморната лира, която досега бе лежала в нозете му. — Ами как разбрахте за пръстена?

— Ще ви обясня след малко — прошепна красавецът, без да извръща глава. — Сега трябва да се подчиним на Зевс. Само не забравяйте да ме подсетите за това, преди да се е зазорило и ще ви разкажа всичко.

Мейбъл се отдръпна назад и се облегна удобно на коленете на Деметра. Катлийн и Психея седнаха хванати за ръце. Джералд и Джими се изтегнаха на земята, подпрени на лакти, с погледи, вперени в бога на слънцето. Ерос и Ганимед, които се бяха запилели някъде, също се върнаха и легнаха в тревата един до друг.

Аполон все още само държеше лирата си, без пръстите му да докосват струните, но духът на музиката вече се носеше из въздуха, омагьосващ и покоряващ, прогонващ всички мисли и желания освен мисълта за музиката и желанието за слушане.

След това Феб Аполон нежно изтръгна мелодия от струните. И всички прекрасни блянове на света закръжиха с гълъбови криле наоколо; и всички хубави помисли, които понякога уж ни спохождат, но никога не ни приближават достатъчно, сега населиха сърцата на слушащите като свои родни гнезда. И те забравиха за времето и пространството. Забравиха какво е да си тъжен, забравиха какво е да си лош; и всеки имаше чувството, че целият свят лежи като вълшебна ябълка на дланта му и че целият свят е добър и прекрасен.

И тъкмо в тоя миг магията се развали. Една струна се скъса — пълна тишина — и Феб скочи на крака с вик:

— Зората! Зората! Връщайте се по пиедесталите си, о, богове!

Мигом великолепните мраморни създания скочиха на крака и се втурнаха през пояса от дървета. Под нозете им пращяха съчки и храсти. Децата ги чуха да се хвърлят във водата. Чуха също и тежкото дишане на огромен звяр и се досетиха, че динозавърът също бърза към своето място. Само на Хермес му стигна времето (нали летенето е по-бързо от плуването) да се извие за момент над главите им и да им прошепне с лукава насмешка:

— След четиринайсет дни — при храма на Странните камъни!

— А тайната на пръстена? — задъхано попита Мейбъл.

— Този пръстен е душата на магията! — отговори Хермес. — Повторете въпроса си, когато луната се покаже за четиринадесети път, броено от днес, и ще научите всичко!

При тези думи той размаха своя белоснежен жезъл и се издигна във въздуха с крилатите си глезени. С него изчезнаха и седемте луни, отразени във водата. Задуха студен вятър. Дрезгавата светлина ставаше все по-ясна — денят приближаваше. Птиците започнаха да се разбуждат и да чуруликат. И мраморът се смъкна от телата на децата, досущ като кожа, която се сгърчва в огъня, и те вече не бяха статуи, а най-обикновени хлапета от плът и кръв. Намериха се затънали до колене в къпинак и остри високи треви. Нямаше и следа нито от меката и просторна ливада, нито от мраморните Стъпала, да не говорим пък за езерото със златни и сребърни рибки, където се отразяваха седемте луни. Утринната роса покриваше тревата и къпиновите храсти и на всичкото отгоре беше ужасно студено.

— Трябваше да се върнем с тях! — едва промълви Мейбъл, тракайки със зъби. — Сега не можем да плуваме, вече не сме статуи. А доколкото си спомням, това тук беше остров.

Че беше остров — беше.

И никой от тях не можеше да плува.

Децата го знаеха. Тези неща човек винаги ги знае, даже без да ги опитва. Така например, сигурна съм, вие прекрасно знаете, че не можете да летите. Има неща, в които просто не можеш да се заблудиш.

С всяка секунда небето ставаше все по-светло, а перспективите пред нашите герои — все по-мрачни.

— Предполагам, че тук няма и лодка, а? — попита Джими.

— Не, няма — каза Мейбъл. — От тази страна на езерото не държат лодки. Има една под навеса на отсрещния бряг, разбира се, ако можеш да доплуваш до там!

— Знаеш, че не мога! — обиди се Джими.

— Никой нищо ли не може да измисли? — попита Джералд и потрепери.

— Е, като открият, че сме изчезнали, ще почнат да претърсват наоколо, включително и реките и езерата — обади се Джими, донякъде обнадежден. — Да проверят дали не сме паднали във водата и не сме се удавили. Та когато стигнат до тук, ще почнем да викаме и ще ни спасят!

— Да, момчето ми, наистина ще бъде хубаво! — беше горчивият коментар на Джералд.

— Стига си се заяждал! — намеси се Мейбъл тъй безгрижно, че останалите впериха учудени погледи в нея.

— Пръстенът! — продължи тя. — Пръстенът! Трябва само да поискаме да ни върне вкъщи. Нали Аполон го изплакна в отражението на една от луните и сега е готов за следващото желание.

— Защо не каза по-рано? — рече Джералд с глас, който издаваше най-добро настроение. — Къде е пръстенът?

Мейбъл се обърна към Катлийн:

— У тебе беше!

— Знам, че беше у мене! — отговори тя ужасено. — Само че аз го дадох на Психея да го разгледа… и… и той остана на пръста и…

Всяко от децата се опита да не се ядоса на Катлийн. И всички отчасти успяха.

— Ако някога се измъкнем от това проклето островче — замислено каза Джералд, — надявам се, че ще можеш да намериш статуята на Психея и да го вземеш обратно.

— Няма да мога! — изхленчи Мейбъл. — Нямам представа къде се намира тази статуя. Никога досега не съм я виждала. Може да е в Елада или кой знае къде другаде. Понятие нямам къде е.

Никой не можеше да й каже нищо мило и успокоително, но ми е приятно да отбележа, че изобщо никой нищо не каза. Денят вече почти бе настъпил, от север небето се обагряше в бледорозово и бледовиолетово.

Момчетата стояха навъсени, с ръце в джобовете. На Мейбъл и Катлийн явно им се струваше невъзможно да стоят по някакъв друг начин, освен вкопчени една в друга. А високата трева около краката им бе цялата в ледена роса. Тихо подсмърчане и пресечено дишане нарушиха тишината.

— Вижте какво — рязко каза Джералд. — Няма да търпя това, чувате ли? С хленчене нищо не се оправя. Не, не се държа свински! Това е за ваше добро! Защо не вземем да обиколим острова и да го проучим? Може някъде да намерим лодка, скрита между провисналите клони.

— Че откъде ще се вземе там? — попита Мейбъл.

— Някой може да я е изоставил — Отговори момчето.

— А как тогава този някой е напуснал острова?

— Ами с друга лодка, разбира се! — отговори Джералд, като едва сдържаше нетърпението си. — Хайде!

Провесили нос и повече от сигурни, че няма да намерят никаква лодка, четирите деца се заловиха да проучват острова. Колко пъти всяко от тях си беше мечтало да попадне на някой самотен остров, колко пъти си бе пожелавало морето да го захвърли на някой пуст бряг. Е, сега се бе случило нещо такова. Действителността понякога е твърде различна от мечтите и рядко е и наполовина толкова хубава, колкото са те. Най-зле се чувстваше Мейбъл, нали си беше оставила чорапите и обувките на другия бряг. Сега острите треви и къпините здравата драскаха голите й нозе.

Децата се промъкваха през гората, опитвайки се да излязат на брега, но това се оказа направо невъзможно. Клоните на дърветата бяха преплетени толкова гъсто, че не можеше по никакъв начин да се мине през тях. Най-сетне откриха някаква тясна, обрасла в трева пътечка, която криволичеше насам-натам между дърветата. Намусени и посърнали, те тръгнаха по нея. С всяка измината минута надеждата да се приберат незабелязано в училищната сграда ставаше все по-слаба. Ако откриеха, че ги няма и че леглата им са непокътнати, щеше да се вдигне такава патърдия, че — „прощавай, свобода!“, както лаконично обобщи Джералд.

— Разбира се, че можем да се измъкнем от тук! — рече той. — Като видим някой от градинарите или от пазачите на брега, трябва да викаме силно. Само че, ако го направим, това ще значи край на нашата тайна и изобщо край на всичко!

— Да! — мрачно се съгласиха другите.

— Хайде, побързайте! — изкомандва Джералд, у когото се пробуди отново духът на родения пълководец. — Лесно ще се измъкнем от тая неприятност, с колко други сме се справяли, спомнете си! Погледнете, слънцето изгрява! Сега не се ли чувствате по-добре? По-бодри сме, нали?

— А, да, да, разбира се! — измърмориха останалите, като в гласовете им се долавяше нескривано отчаяние.

Слънцето вече беше изгряло и изпращаше ярки снопове светлина право срещу острова. Лъчите си пробиваха път през листата на дърветата и заслепяваха децата. Това, придружено от факта, че Джералд изобщо не поглеждаше откъде минава (както Джими не пропусна да отбележи по-късно), бе достатъчно обяснение за онова, което се случи с Джералд — предводителя на групичката. Той случайно се спъна, хвана се за някакво дърво и изведнъж изчезна, викайки силно. Чу се пращене и трясък. Мейбъл, която вървеше след него, едва успя да се дръпне, та да не полети и тя надолу по обраслите с мъх стъпала, които изведнъж се бяха появили тъкмо пред краката й. Те се спускаха надолу в земята.

— Ей, Джералд! — извика тя. — Удари ли се?

— Не — измърмори все още невидимият Джералд. Гласът му звучеше ядосано, тъй като всъщност се беше ударил, и то — здравата. — Има стъпала, а после проход.

— Обичайно нещо! — каза Джими.

— Знаех, че тук някъде имаше проход! — прозвънна гласчето на Мейбъл. — Той минава под езерото и извежда при храма на флора. Тоя проход и градинарите го знаят, но не смеят да минават през него, понеже ги е страх да няма змии.

— О, ами тогава можем да се измъкнем през него! И, знаеш ли какво, Мейбъл — Джералд определено повиши глас, — струва ми се, че можеше и по-рано да се сетиш за него.

— Ами не ми дойде на ум! — рече момичето. — И освен това… Струва ми се, че той води тъкмо към мястото, което онзи Гаден-Смраден взе за приличен хотел.

— Аз няма да дойда! — заяви непоколебимо Катлийн. — Много е тъмно вътре, не искам да влизам. Така да знаете!

— Много добре, скъпа! — обади се строго Джералд и главата му се показа изпод преплетените корени на къпините. — Никой не те кара да минаваш през тъмните подземия. Ако предпочиташ, можеш да останеш тук, а ние ще се върнем да те вземем с лодка. Джими, подай ми фенерчето! — и той протегна ръка да го вземе.

Джими откачи фенерчето от гърдите си. Трябва ли да ви напомням, че лампите във всички вълшебни приказки се държат тъкмо там. (Виж „Аладин“ и др.)

— Взехме го — обясни той, — за да не се спънем в някоя част от дванадесетфутовата Мейбъл и да си изпотрошим краката.

— А сега — каза Джералд много решително, като запали клечка кибрит и отвъртя дебелото заоблено стъкло на велосипедното фенерче, — не знам какво смятат да правят останалите, но лично аз ще се спусна по стълбите и ще мина през прохода. Ако открием хубавия хотел — още по-добре, хубавите хотели досега никому не са навредили.

— Не ми харесва тази работа — промърмори уморено Джими. — Ти и сам много добре знаеш, че никой не може да излезе през каменната врата при храма на флора, ако изобщо се доберем до там.

— Това не знам! — отговори Джералд, все още ентусиазирано и тарторски. — Там, някъде отвътре, трябва да има скрита пружина за отваряне на вратата. Миналия път не носехме фенерчето и не можахме да огледаме, не помниш ли!

— Ако има нещо, което наистина да мразя, това са подземията! — измърмори Мейбъл.

— Не се прави на страхливка! — рече Джералд, като по този начин прояви нещо като дипломатичност. Ти си смело момиче, Мейбъл, аз ли не го знам. Ти води Джими за ръка, а аз ще водя Кати. Да тръгваме!

— Не искам никой да ме води за ръка! — каза Джими, разбира се. — Аз да не съм малък.

— Да, но Кати иска. Горкичката Кати! Горкичката малка Кати! Доброто братче Джери ще я води за ръчичката през целия път.

Горчивият сарказъм на Джералд обаче не сполучи, защото Кати с благодарност се вкопчи в ръката, която той й протегна на подбив. Тя беше прекалено притеснена, за да обърне внимание на подигравката, както обикновено.

— Благодаря ти, Джери — каза тя, изпълнена с признателност, — толкова си мил, ще се опитам да не се страхувам!

Едва след минута-две, Джералд засрамено си даде сметка, че не беше постъпил добре.

И така, оставяйки зад гърба си пищните отблясъци на изгряващото слънце, четиримата се спуснаха по каменните стъпала, които отвеждаха до един подземен и подводен тунел. Стори им се, че всичко потъна в мрак, а сетне се появи някакво подобие на светлинка — сякаш великолепието на изгрева неочаквано бе заменено с малката, но упорита лампичка на фенерчето от колелото на Джералд.

Стъпалата наистина отвеждаха в тунел, началото на който бе задръстено от листа, навявани от вятъра кой знае колко есени наред. Малко по-нататък проходът рязко завиваше и продължаваше по други стъпала, които се спускаха все по-надолу. След това тунелът преминаваше в дълъг прав коридор, облицован изцяло с мраморни плочи. Джералд стискаше ръката на Кати с повече грижа и по-малко раздразнение, отколкото можеше да си представи.

А Кати от своя страна с изненада установи, че се страхува много по-малко, отколкото бе очаквала.

Фенерчето очертаваше неголям кръг мъждива светлина. Следвайки я, децата вървяха едно зад друго по мраморния коридор. Продължиха да напредват тихомълком, додето изведнъж светлината на фенерчето им се стори като пламък на свещ, изнесена посред бял ден — я за да запалиш огън на открито, я за да взривиш влак или за каквото и да било друго. Защото сега децата, наистина със смесени чувства — учудване, любопитство, възхищение, но не и страх, се озоваха в една огромна зала. Нейният сводест таван се поддържаше от две редици кръгли колони. От всеки неин ъгъл струеше мека и ласкава светлина, която проникваше навсякъде, както водата изпълва скалистите потайности на невидимите морски пещери.

— Колко е хубаво! — прошепна Катлийн.

Това задъхано признание погали слуха на по-големия брат, а Мейбъл хвана ръката на Джими и също прошепна:

— Трябва да те хвана за ръка, трябва да пипна нещо, за да повярвам, че не сънувам!

Защото залата, в която бяха попаднали, беше най-прекрасното място на този свят. Няма да ви я описвам, тъй като едва ли ще се намерят и двама души, които да я видят по един и същи начин. А вие едва ли ще разберете нещо, ако се опитам да я пресъздам през очите на всеки един от четиримата. Всеки от тях виждаше различни неща, но за едно бяха единодушни — че никога досега не са виждали нищо по-хубаво. Искам само да обърна внимание, че залата от всички страни беше обградена с високи арки. Според Катлийн те бяха несъмнено в стил „Мур“. Мейбъл ги определи като „Тюдор“, Джералд — като „нормандски“, Джими — като готически. (Ако нямате представа от тези неща, попитайте за тях добрия си чичо, който колекционира стари медни съдове, и той непременно ще ви обясни най-подробно. А може би господин Милър, художникът на тази книга, ще бъде така добър да ви нарисува различните видове арки.)

През тези арки човек можеше да види какво ли не — наистина какво ли не! Една от тях откриваше гледка към маслинова горичка, в която двама влюбени се държаха за ръце, обгърнати от мекото сияние на прекрасна италианска луна. През друга пък се виждаше развълнувано море, в което плуваше кораб, неуязвим за гигантските бушуващи вълни. Третата показваше един крал, седнал на трона си, и заобиколен от раболепните си придворни. Четвъртата арка водеше към един наистина добър хотел, на чието парадно стълбище се припичаше на слънце самият Гаден-Смраден. Имаше и една майка, приведена над дървена детска люлка; и един художник — с все още влажна четка в ръка, той се взираше като омагьосан в току-що завършената си картина. На нея бе изобразен генерал, умиращ на бойното поле, където Победата бе издигнала знамето, на което генералът бе останал верен до гроб. Всички тези неща съвсем не бяха нарисувани, те бяха от истински по-истински. Бяха живи и, разбира се — нетленни.

Тези арки обрамчваха още много изображения. Всяко едно от тях показваше някакъв върховен момент от живота — най-хубавото, което душата на човек би могла да пожелае или съдбата да му подари. И онзи наистина добър хотел тук си беше съвсем на мястото, тъй като за съжаление трябва да призная, че има не малко хора, които не искат нищо по-възвишено от живота освен „някой наистина добър хотел“.

— О, колко се радвам, че дойдохме тук, колко се радвам! — непрекъснато повтаряше Катлийн и здраво стискаше ръката на брат си.

Четиримата ни герои бавно се движеха из просторното помещение, обляно от ослепителна светлина, в която бледият отблясък на тяхното фенерче се губеше.

Когато бяха стигнали почти до края на залата, децата видяха откъде идва тази невероятна светлина. Тя извираше от един ъгъл, където стоеше онази статуя, за която Мейбъл „и понятие си нямаше къде се намира“ — статуята на Психея. Те бавно тръгнаха към нея — щастливи, но и доста изплашени. Когато приближиха достатъчно, видяха на вдигнатата й ръка тъмното кръгче на пръстена.

Джералд пусна ръката на Катлийн, стъпи на фронтона и се покачи на пиедестала. Там се изправи — едно мургаво и живо човешко същество срещу бялото мраморно момиче с крилца на пеперуда.

— Надявам се, че нямаш нищо против! — рече той и внимателно издърпа пръстена. После скочи на земята и каза:

— Само не тук.

И повтори:

— Не знам защо, но не тук.

Тогава четиримата оставиха мраморната Психея и не след дълго велосипедното фенерче отново влезе в употреба, насочвано от Джералд. Той ги поведе обратно през тъмния проход навън от Залата на… но те още не знаеха коя е тази зала.

Тъмнината в криволичещия тунел им се стори още по-непоносима след ослепителния блясък. Те вървяха, притиснати един до друг, след слабата светлинка на фенерчето. Тогава Катлийн промълви:

— Дай ми пръстена! Знам точно какво да поискам.

Джералд й го подаде неохотно. Тя го взе и произнесе отчетливо:

— Искам — Катлийн наблягаше на всяка дума, — никой у дома да не разбере къде сме били тази вечер! Искам също така всеки от нас да се озове в собственото си легло, съблечен, измит, по нощница и потънал в дълбок сън!

Следващото, което си спомняше всяко от децата, беше добрата, силна, най-обикновена дневна светлина — не просто изгрев, а онази ярка дневна светлина, в която сте свикнали да ви будят. При това всеки осъмна в собственото си легло, както разумно се бе разпоредила Катлийн, изричайки желанието си. Единственото, което не беше наред в изискването „всеки да бъде в собственото си легло“, бе това, че, разбира се, леглото на Мейбъл се намираше в Йълдинг Тауърс. Ето защо прошарената глава на леля й така и не можа да побере как така Мейбъл, която уж щеше да остане да нощува в града — при онова момиче, с което напоследък така се бе сприятелила, Мейбъл, която не се беше прибрала до единайсет часа (а тогава леля й заключи вратата), все пак на сутринта си беше в леглото. И макар че лелята не блестеше с особен ум, все пак не беше и толкова глупава, че да повярва на което и да било от единайсетте невероятни обяснения, които обърканата Мейбъл успя да разгърне пред нея в продължение на цялата сутрин. Първото (което излиза дванадесето) всъщност беше истината, но, разбира се, едва ли е нужно да обясняваме, че лелята не бе чак толкова умна, та да му повярва.