Едит Несбит
Омагьосаният замък (12)

Дванадесета глава

Няма съмнение, би било любопитно да ви опиша какво изпитваше лорд Йълдинг, докато крачеше подир Мейбъл и Джими из просторните помещения на наследствения си замък, Само че аз съвсем не мога да знам какви чувства са го вълнували. Все пак може да се предположи, че лордът навярно е изпитвал известно смущение, примесено с леко учудване, пък и желание да се ощипе, та да се увери, че не сънува всичко това. Или пък е разсъждавал върху двата противоположни въпроса: „Аз ли съм се побъркал?“ и „Те ли са се побъркали?“, без обаче да може да реши кой би бил верният отговор. По всичко личеше, че децата май наистина вярват на странните неща, които разказват, пък и в крайна сметка желанието им се бе сбъднало — призракът се беше появил. Сигурно лордът си мислеше, че… но всичко това са празни приказки, защото и аз самата не бих могла да зная нещо повече за това, какво ли всъщност си е мислил лорд Йълдинг — поне не повече от вас.

Нито пък бих могла да ви кажа нещо повече за мислите и чувствата, които вълнуваха Мадмоазел. Известно ми е само, че тя беше много щастлива, но това всеки би могъл да го забележи, стига да я погледнеше. Може би сега е подходящият момент да обясня, че когато нейният попечител я бе изпратил в манастир, та госпожицата да няма възможност да пожертва състоянието си, встъпвайки в брак с бедния лорд, въпросният попечител веднага бе заминал за Южна Америка, разбира се, заедно с въпросното състояние, което му бе поверено. Като се намери без стотинка, Мадмоазел бе принудена да работи, за да си изкарва прехраната. Ето как тя стана гувернантка и ето как, възползвайки се от новото си занимание, предпочете да се настани в училището, намиращо се недалеч от имението на лорд Йълдинг. Тя отдавна жадуваше да се срещне с него, при все че беше почти уверена, че лордът я е забравил и не я обича повече. Сега най-сетне го бе срещнала. Според мен такива мисли трябва да са се въртели в главата на Мадмоазел, докато крачеше из просторните помещения на замъка, а ръката на лорда здраво стискаше нейната.

Колкото до това, което си мислеше Джими, то, разбира се, ми е ясно и мога да го прочета като в разтворена книга. Момчето си повтаряше: „Сега вече трябва да ми повярва!“ Това, че лорд Йълдинг трябва да му повярва на всяка цена, кой знае защо се бе превърнало в най-важното нещо на света за Джими. Щеше му се Джералд и Катлийн също да са с тях, та заедно да изпитат сладостта на триумфа. Само че сестра му и брат му трябваше да помагат на лелята на Мейбъл да сложи обратно холандските кувертюри върху разкошната мебелировка. Всъщност оказа се, че отсъствието им няма голямо значение, понеже, след като Мейбъл гордо изрече: „Сега ще видите!“, а останалите се скупчиха около нея в малката тапицирана стая с висок, обсипан със звезди таван, настъпи кратко мълчание и тогава… и тогава не се случи нищо. Ама съвсем нищо.

— Тук някъде имаше скрита пружина! — смутолеви Мейбъл, опипвайки нервно ламперията с пръсти, които изведнъж бяха станали горещи и, кой знае защо, влажни.

— Къде? — попита лорд Йълдинг.

— Тук! — заяви Мейбъл, като в гласа й се долавяше нарастващо нетърпение. — Само че сега не мога да я намеря!

Така и не я намери. Е, все пак откри пружинката на тайния долап под прозореца, тя си беше на мястото, но това се стори на всички като някаква безвкусна шега в сравнение с несметните съкровища, които очакваха да видят и които поне двама от тях наистина бяха виждали. Обаче пружината, отместваща дъбовата ламперия и разкриваща пред погледа бляскавото изобилие на тези несметни съкровища, така и не можа да се намери. Нещо повече, там просто нямаше и следа от нея. В това вече никой не се съмняваше. Всеки инч от дъбовата ламперия бе внимателно претърсен от грижливите пръсти на децата. Искрените и разпалени уверения на Мейбъл и Джими лека-полека замряха, а в настъпилата тишина още по-мъчително се усещаше как нечии уши се изчервяват, как някой засрамено отбягва нечий поглед и просто не може да повярва, че тази проклета пружина си позволява да се държи толкова нечестно. Казано с една дума, същият този някой най-сетне осъзна, че всичко това съвсем не е игра на шикалки.

— Сами виждате! — прозвуча сурово гласът на лорд Йълдинг. — Лично аз считам, че шегата ви, ако вие наричате това шега, продължи достатъчно дълго и на мен вече ми дойде до гуша от цялата тази безсмислица! Дайте ми пръстена! Той, позволявам си да мисля, трябва да е мой, след като твърдите, че сте го намерили някъде тук! И да не съм чул ни думичка повече за всички тия глупости, свързани с чудеса, магии и вълшебства!

— Пръстенът е у Джералд! — обади се едва-едва Мейбъл. Гласът й, ако можем така да се изразим, никак не звучеше радостно.

— Тогава доведете Джералд! — нареди сухо лорд Йълдинг. — Идете и двамата!

Двете деца унило излязоха, а лорд Йълдинг използва отсъствието им да обясни на Мадмоазел колко незначителни са всъщност тези бижута в сравнение с някои други неща. Не след дълго четирите деца пристигнаха.

— Тази история с пръстена вече ни омръзна! — решително заяви лордът. — Дайте ми го и да не се връщаме повече към това!

— Ами аз… Аз не мога да го сваля от пръста си! Той винаги се измъква по собствена воля! — опита се да обясни Джералд.

Лорд Йълдинг беше категоричен:

— Ей сега ще го измъкна!

Само че не успя.

— Да опитаме със сапун! — рече той твърдо.

Четирима от тях вече много добре знаеха, че за тая цел ще трябва да изхабят доста сапун.

— Те изобщо не вярват, че тук има скрити съкровища! — изплака Мейбъл и се обля в сълзи. — А пък аз не мога да намеря пружинката. Къде ли не я търсих! Нали си беше тук… Всички я видяхме… А сега никаква я няма…

Докато говореше, пръстите й продължаваха да се движат механично по ламперията. Когато момичето замлъкна, дъбовите дъски неочаквано се плъзнаха встрани и пред невярващите очи на лорд Йълдинг и бъдещата му съпруга се появиха обвитите в синьо кадифе полици, отрупани с искрящи скъпоценности.

— Дявол да го вземе! — възкликна изуменият лорд Йълдинг, все още не вярвайки на очите си.

— Господи, помилуй! — промълви госпожицата.

— Но защо се появиха чак сега? — облекчено въздъхна Мейбъл. — Защо не стана предишния път?

Джералд се намеси:

— Предполагам, че се дължи на магията! Вече мога да се обзаложа, че тук всъщност няма никаква истинска пружина, която да разкрива цялото това богатство. Ако не сте намерили нищо предишния път, то е било само защото пръстенът не е бил в стаята. Не си ли спомняте, нали самият Феб Аполон ни каза, че пръстенът е душата на магията?

— Защо отново да не скрием съкровищата и да изнесем пръстена от стаята? Така ще можем да проверим.

Веднага опитаха. Джералд се оказа напълно прав (както винаги, не пропускаше да отбележи той по-късно, когато се случеше да разказва тази история).

Когато пръстенът го нямаше в стаята, пружината също я нямаше, а когато пръстенът беше вътре, и пружината си беше на мястото.

— Сега и сам виждате? — обърна се Мейбъл към все още смаяния лорд Йълдинг.

— Виждам, че сте прикрили много хитроумно пружинката! — отговори недоверчивият благородник. — Наистина сте проявили висока интелигентност, като сте я открили и ако всички тези скъпоценности не са фалшиви…

Мейбъл го прекъсна обидено:

— Не са фалшиви, разбира се!

— Е, както и да е — рече лорд Йълдинг. — Много благодаря на всички ви. Мисля, че това урежда нещата. А сега — да обядваме. След това ще ви изпратя у дома с каретата. И ако нямате нищо против, пръстенът ще остане у мен.

Единственото, което постигнаха след половинчасови мъчения със сапун и вода, беше че пръстът на Джералд силно се зачерви и почна здравата да го боли. Тогава лорд Йълдинг благоволи да каже нещо твърде невъздържано и този път Джералд здравата се ядоса. Гласът му ясно отекна под сводовете на залата:

— Е, добре, сега вече съм сигурен, че искам този пръстен на всяка цена да се махне от пръста ми!

Разбира се, дрънкулката в същия миг се изхлузи от ръката на момчето (като по масло, както Джералд по-късно винаги уточняваше).

— Благодаря! — каза лордът.

* * *

— Сигурен съм, че той си мислеше, че нарочно не искам да го сваля! — говореше Джералд малко по-късно, когато децата, седнали на спокойствие на покрива у дома, обсъждаха случилото се пред кутия консервирани ананаси и бутилка джинджифилова лимонада.

— На някои хора не можеш да им угодиш. Нашият лорд съвсем не се разбърза чак толкова с каретата, когато разбра, че и Мадмоазел иска да си тръгне с нас. Трябва да си призная, че ми харесваше повече като обикновен управител. Сега като го гледам, хич не ми се вярва, че някога пак ще ми стане поне мъничко симпатичен.

— Той просто не е на себе си! — защити го Катлийн, като се облегна на керемидите. — Това е от магията — все едно боледуваш от дребна шарка. Не знаеш и не разбираш какво става с теб. Не си ли спомняте, че и Мейбъл, като стана невидима, най-напред беше направо непоносима и изобщо не беше на себе си?

— И още как! — засмя се Джими.

— Причината може и да е тази! — поде Джералд, опитвайки се все пак да бъде справедлив. — Но според мен тя по-скоро се корени в това, че лордът е влюбен. Тогава хората винаги ужасно оглупяват. Едно момче от нашето училище ми разправяше, че със сестра му било същото — направо си изгубила ума, а пък преди да се влюби, си била съвсем нормална.

По време на чая, пък и на вечерята, Мадмоазел цялата сияеше — беше хубава като мадона от коледна картичка, закачлива като същинска маймунка-мармозетка, както и толкова мила и приветлива, колкото и вие трябва винаги да се стараете да бъдете. На закуска Мадмоазел излъчваше същата лъчезарна ласкавост, привлекателност и веселост. Не след дълго лорд Йълдинг дойде да я навести. Срещата се състоя във всекидневната. Проявявайки цялата дискретност, на която бяха способни, децата останаха в класната стая. По едно време на Джералд му се наложи да се качи до горния етаж, за да си вземе молив, и изненада Илайза, прилепила ухо към ключалката на всекидневната. Разбира се, прислужницата тутакси бе отстранена.

След това Джералд се разположи на най-горното стъпало с книга в ръцете. До него не достигаше нито дума от разговора във всекидневната. Мястото, което бе заел, му даваше възможност да държи под око вратата на стаята, в която бяха влюбените. Така можеше да бъде сигурен, че никой няма да ги подслушва. Ето защо, когато вратата на всекидневната се разтвори шумно, Джералд можа да види как лорд Йълдинг направо изхвръкна от там. „Нашият млад герой — както разказваше момчето по-късно, — се изкашля с неподражаема деликатност, за да намекне за присъствието си. Но лорд Йълдинг, изглежда, не го забеляза. Благородникът се запъти към закачалката като пиян. Спря се пред нея и непохватно зарови между чадърите и връхните дрехи, докато накрая намери сламената си шапка. Мрачно я нахлупи на главата си и излезе, като яростно затръшна вратата.“

Лордът бе оставил всекидневната отворена. Ето защо Джералд, макар и съвсем съзнателно застанал на място, откъдето нищо не се чува, сега неволно долови някакви звуци. Това, което достигаше до него, както с голямо неудоволствие и дори възмущение установи той, бяха ридания и хлипания. Мадмоазел със сигурност плачеше.

— Дявол да го вземе! — изруга наум Джералд. — Тези двамата съвсем не си губят времето! Значи вече са започнали да се карат! Какво пък, да се надяваме, че никога няма да ми се наложи да се влюбвам.

Само че сега не беше моментът да прокобва собственото си бъдеще. Илайза всеки момент можеше да се появи отнякъде. На нея и окото й нямаше да мигне да нахлуе през отворената врата и да се натресе право в тайната, свещена мъка на Мадмоазел. Джералд си помисли, че ще бъде по-добре, ако предотврати подобен варварски акт. Затова тръгна полека по износената зелена холандска пътека, покриваща стълбите чак до долу. После тихичко влезе във всекидневната и леко, но плътно затвори вратата зад себе си.

* * *

— Всичко свършило вече! — повтаряше Мадмоазел, заровила лице в калъфката на възглавницата, на която някоя признателна бивша ученичка старателно бе извезала с мъниста прекрасни калии на яркочервен фон. — Никога той не ожени се за мен!

Не ме питайте по какъв начин Джералд беше спечелил доверието на госпожицата. Струва ми се, още в началото ви споменах, че това момче притежаваше вродено умение да се държи мило и любезно с възрастните, стига да поиска. Както и да е, в този момент Джералд държеше ръката на Мадмоазел с такава обич и привързаност, както би държал ръката на майка си, когато я боли глава. Джералд сладко й бърбореше: „Не бива!“, „Не плачете!“, „Недейте!“, а също и: „Всичко ще се оправи, сама ще видите!“, като в гласа му звучаха възможно най-гальовните и утешителни нотки, на които беше способен. От време на време дори лекичко я потупваше по гърба и ласкаво я умоляваше да сподели с него какво всъщност се е случило.

Това не беше просто любопитство. Настойчивите молби бяха предизвикани по-скоро от нарастващата увереност на Джералд, че каквото и да се е случило, очевидно за всичко е виновен пръстенът. И в това нашият герой беше напълно прав („както винаги“, не забравяше да напомни той по-късно).

Историята, която му разказа Мадмоазел, бе, меко казано, странна. Снощи, след вечеря, лорд Йълдинг излязъл да подиша чист въздух в парка, да се разходи и „да разсъди за…“.

— Да, да, досещам се какво е станало! — промърмори разбиращо Джералд. — Той, естествено, е носел пръстена и в градината е видял…

— Видял как монументи в градината на замък оживява! — сърцераздирателно изплака Мадмоазел. — А негов мозък бил ужасно затормозен от ваши смешни разказчета за чудеса, които доверили. Лорд Йълдинг вижда Аполон и Афродита оживяло, както са си мраморно. Лорд си спомня какво му разказали четири малки дечица и сам иска стане жива статуя. Тогава полудява — решава, че ваша история с отиване на остров и пируване с прекрасни пленителни богове — всичко това истина. Лорд Йълдинг скача в езеро и плува заедно със зверове и твари от Ноев ковчег. После ходи да седи на пикник с олимпийски богове на островче. Като взело зазорява, лудост и безумие малко намалява. Лорд мисля, че Пантеон вече изчезва. Но счита още себе си за статуя и крие се от градинари между дървета и храсти в своя собствена градина чак дорде удари девет без четвърт. Тогава лорд решава, че вече не иска бъде мраморно изваяние и че станал отново човек от плът и кръв. Аз, френска гувернантка, добре разбира, че това само един лошо сън и че негов глава размътило се от приказки, които вие му разказвали. Но лорд настоява, че това не са, и не приказки, но той глупак… загубил ум… побъркал се… Как вие казва на английски? А луд мъж нали не бива жени се, нали? Надежда няма. Никаква надежда! Аз в отчаяние, в дълбоко отчаяние! Живот — това празна работа! Няма никаква надежда!

— Има — рече настойчиво Джералд. — Има, разбира се! Уверявам ви, че има надежда! А пък животът си е съвсем както трябва. Няма причини да изпадате в отчаяние. Лорд Йълдинг нито е полудял, нито е сънувал! Това е вълшебството! Защото то наистина съществува!

— Не съществува! — отново проплака Мадмоазел. — Магия не съществува! Лорд Йълдинг наистина загубил ум, побъркан от радост да ме види пак след толкова много години! O, la, la, la…

Джералд предпазливо попита:

— А той спомена ли нещо за боговете?

— Това още един безумно негов идея! Най-безумен! Казва, че сам Меркюр определил среща на лорд при някакъв храм като изгрее луна!

— Точно така! — извика Джералд. — Точно така! Мила, скъпа, прелестна, сладичка Мадмоазел Рапунцела, не се дръжте като някоя превзета малка глупачка! — за секунда момчето се обърка, защото почти механично изреждаше галените думички, с които обикновено обсипваше Катлийн, когато сестра му беше много развълнувана или огорчена от нещо. Но бързо поправи грешката си. — О, аз само исках да кажа, че просто не бива да ставате като ония дамички, дето само циврят за щяло и нещяло. Нека утре лордът да отиде на срещата при храма. Ще отида и аз, ще дойдете и вие — заради него. Всички ще отидем — само трябва да разрешите на всички ни да излезем през нощта. Ще видите, че нещата ще се оправят! Лорд Йълдинг ще се убеди, че е напълно с всичкия си, а вие самата ще разберете каква е цялата тази каша. Ето, вземете моята носна кърпичка, съвсем чиста е, слава богу, още дори не съм я разгъвал. О! Ама недейте да плачете повече, нали намерихте своя прекрасен, отдавна изгубен възлюбен, когото продължавате да обичате все тъй силно!

Избликът на красноречие не отиде напразно. Мадмоазел взе носната кърпичка, все още ридаейки, но когато я доближи до очите си, вече почти се усмихваше. Тя каза:

— Ах, вие, калпазани такива! Да не решили направи някой номер на лорд Йълдинг, както на американец с призрачно привидение!

— Сега не мога да ви обясня — отговори Джералд. — Но ви давам честната си дума — а вие, макар да сте французойка, нали знаете какво означава честната дума на един истински англичанин — че всичко ще стане както вие искате! Досега не съм ви лъгал никога, нали? Имайте ми доверие!

— Сама не разбира защо, но ти вярва! — отвърна госпожицата, като си бършеше очите. И тя отново целуна Джералд — тъй бързо, че той дори не успя да се възпротиви. А и в такъв тежък за нея момент той без друго не би си позволил да я наскърби още повече, отдръпвайки се от целувката й.

— Е, какво толкова, щом й доставя удоволствие, а и на мен не ми пречи особено… — трябва да си е помислил той.

* * *

Луната вече почти е изгряла. Гувернантката французойка, все още наполовина изпълнена със съмнение, наполовина — с надежда, е твърдо решена да бъде до лорд Йълдинг, каквото и да става, пък ако ще той да е пощурял като някой мартенски заек. С нея са и четирите деца — бяха повикали Мейбъл с бърза пощенска картичка, изпратена още предната вечер. Всички те заедно крачат по покритата с роса трева. Луната още не е изгряла напълно. Сребристият й отблясък се смесва с розовите и кървавочервени багри на залеза. На запад небето е покрито с тежки, мастиленочерни облаци, между които още се долавят пищните цветове на залеза, а на изток, откъдето изплува нощното светило, небосводът е чист и прозрачен като водата в някое планинско езеро.

Гувернантката и децата прекосяват моравата, минават през буковата дъбрава и се провират през гъсто преплетените шубраци и малинови храсти. Най-сетне достигат до нещо като малко плато, разположено на върха на един от хълмовете. Там има множество огромни неодялани камъни, наредени във формата на пръстен. В средата на един от тях има причудлив кръгъл отвор със заоблени краища. В центъра на кръга стои голям плосък камък, самотен, изоставен и мрачен, изпълнен със символика и мъдрост. Той е обгърнат от спомени за древни предания и поверия, вече отдавна забравени. В кръга се помръдва някакъв тъмен силует. Младата французойка се откъсва от децата, затичва се към него и се хвърля в обятията му. Защото това е лорд Йълдинг. Той й казва да си върви.

— Вече никога остави тебе! — извиква момичето. — Ако ти луд, тогава и аз полудяла, защото вярва на приказка, която деца разказват! Вярва, че истина! Дошла тук с тебе бъда, с тебе остана и с тебе види какво изгряваща луна разкрие на нас двама! Остава тук, каквото да става!

Хлапетата се държат за ръце около плоския камък. Те са развълнувани много повече от магията в гласа на младата жена, отколкото от всички чудеса на разни вълшебни пръстени. Опитват се да не слушат какво си говорят двамата влюбени, и все пак го чуват.

— Не те ли е страх? — пита лорд Йълдинг.

Тя се разсмива:

— Мене страх? С теб?

Той я обгръща с ръка. Децата чуват как младата жена въздиша.

— Не те ли е страх? — пита отново лордът. — Не се ли страхуваш, любима моя?

Джералд се промъква през широката ивица торф, като побързва да каже:

— Който носи пръстена, никога не изпитва страх! Освен това, съжалявам, че трябва да го кажа, но чуваме ясно всяка ваша дума.

Младата жена избухва в смях:

— Няма значение, вече знаете, ние се обичаме!

В този миг лорд Йълдинг слага пръстена на ръката й. Те застават един до друг. Белият ръкав на сакото му се слива с белотата на нейната рокля и така, както стоят един до друг, двамата изглеждат досущ като мраморни фигури.

В този момент от кръглия отвор на камъка изпълзява лека сянка, която се устремява нагоре, И ето че тогава отворът се превръща в кръг, от който струи светлина. Един лунен лъч пронизва сивозеления обръч, очертан от камъните, и когато луната се издига в небето, лъчът бавно започва да се спуска надолу. Децата се приближават още повече до двамата влюбени. Лунният лъч се спуска все по-ниско и по-ниско и най-подир докосва далечния край на камъка и се измества все по-навътре, додето достига самата сърцевина на древния магически камък в центъра на кръга. И в този миг, сякаш чрез някаква невидима пружина, избликва истински фонтан от светлина. Всичко се променя. Или по-точно, загадката е разбулена. Не съществуват повече тайни. Сега замисълът на света изглежда простичък и ясен като някоя обикновена аритметична задача, изписана с големи цифри върху плочата на някое учениче. Човек не може да проумее как изобщо е възможно някой някога да се е учудвал на нещо. Пространството не съществува; всяко място, което някой някога е виждал или за което е мечтал, сега е тук. Не съществува и времето; в този миг е събрано всичко, което хората някога са извършили или което мечтаят да извършат. Това е миг и вечност едновременно. Това е центърът на вселената и самата вселена. Вечната светлина струи и осветява древната и вечна същност на нещата.

* * *

По-късно нито едно от шестте човешки същества, станали свидетели на възлизането на луната през онази нощ, не беше в състояние да мисли за него като за нещо, свързано по някакъв начин с времето. Лунният лъч се бе докоснал до сърцевината на камъка само за миг. Но в този миг имаше предостатъчно време да се случат много неща.

От височината, на която се намираха шестимата, погледът достигаше далече отвъд притихналия парк и потъналите в сън градини, които на лунната светлина изглеждаха сивозелени. А между храстите и дърветата се различаваха очертанията на движещи се фигури, които приближаваха към хълма.

Най-напред пристигнаха огромните допотопни зверове, появили се на земята още при сътворението на света — гигантски крилати гущери, споменът за които се е съхранил и до ден днешен някъде в дълбините на човешката памет (затова ние и днес си представяме приказните змейове и дракони подобни на тях). По хълма се изкачват мамути и птици с невероятни размери. Те кротичко се нареждат около каменния пръстен. Подир тях, но вече не от градината, а от най-отдалечените краища на света, се задават каменните божества на Египет и Асирия — с тела на бикове и криле на птици, с глави на ястреби и на котки. Те всички са издялани от камък, но едновременно с това са живи и гъвкави… Появяват се и чудати, почти уродливи фигури от кулите на храмове и катедрали — изваяния на ангели с прибрани криле и други, на страшни зверове с широко разперени криле; както и сфинксове, а също и примитивни, грубовати и непознати каменни идоли, дошли от покритите с палми южни острови. Последни пристигат възхитителните мраморни статуи на боговете и богините, които се събираха да пируват на острова сред езерцето и дори бяха поканили лорд Йълдинг и децата да се присъединят към тях.

Никой не казваше нито дума. Всяка от каменните фигури пристъпваше радостна и спокойна в кръга на светлината и разбирателството и подобно на деца, уморени от дълъг път всички те — една по една — тихо се промъкваха и се настаняваха там, щастливи, че са се завърнали у дома.

Децата се канеха да питат за много неща. Нали им бе обещано, че ще получат отговор на всичките си въпроси. Ала сега те не обелват и думичка, защото са попаднали в кръга на чистата магия, където всичко се разбира от само себе си.

По-късно никое от тях дори не можеше да си спомни какво точно се беше случило. Ала и никой от тях не забрави нито за миг, че са се озовали някъде, където всичко е било просто и прекрасно. А хората, у които е останал дори само споменът за това, вече никога не остават каквито са били преди. И заговорят ли за него на следващия ден, бързо установяват, че у всеки от тях се е съхранило по нещичко от това велико нощно откровение.

Каменните създания се приближават все повече до камъка в средата. Там, където го е пронизал лунният лъч, се е съхранила светлина, която се разпръсква на безброй капчици, досущ като падаща от високо вода. Всички, събрани там, са окъпани от нейното сияние Над огромното множество цари пълна тишина.

В един миг всички те биват обзети от непреодолим копнеж. Всеки един от тях — птица, звяр, гръцка статуя, вавилонско чудовище, човешко дете, влюбен мъж или влюбена жена — извръща лице към сияйната светлина, която ги обгръща отвсякъде. От гърдите им се изтръгва един и същ възглас:

— Светлина! — викат те, а гласовете им се надигат, напомняйки бученето на мощна прииждаща вълна. — Светлина! Светлина!

Миг по-късно светлината вече е изчезнала и по очите на всички освен на безсмъртните полепва сънят, лек като пух на глухарче.

* * *

Тревата беше роена и пронизващо студена, а луната бе забулена в облаци. Влюбените и децата стояха прави, скупчени един до друг, но вече не от страх, а от обич.

— Искам — промълви младата французойка, — да отидем при пещерата на островчето.

И тогава, в настъпващата ласкава лятна нощ, всички се спуснаха към навеса на брега, отвързаха подрънкващата верига на лодката и подир малко вече гребяха в езерните води между водните лилии и отраженията на звездите. Стигнаха до островчето и без усилие намериха стъпалата към подземието.

— Взех свещи — обади се Джералд, — ей така, за всеки случай.

И под слабата светлина на свещите те се спуснаха в залата на Психея, от чието изваяние все тъй струеше светлина. Всичко си бе съвсем същото, каквото го бяха видели децата при предишното си идване.

Това е Залата на Сбъднатите Желания^[1].

— Този пръстен… — каза лорд Йълдинг.

— Този пръстен — продължи неговата любима, — е вълшебният пръстен, даден на един смъртен много отдавна. Той става такъв, какъвто го наречеш. Една моя далечна прабаба го е дала на един от прадедите ти, за да й построи тук градина и замък, които да бъдат досущ като градината и замъка й в нейната родина. Така че, всичко тук е изградено донякъде със силата на неговата любов, донякъде — със силата на тази магия. Но възлюбената му така и не доживяла да види построеното — такава била цената на магията.

Езикът, на който Мадмоазел каза това, трябва да е бил английски, защото как иначе децата щяха да го разберат? И все пак — бе им направило впечатление, че това не беше обичайният й начин на говорене.

— Само децата — продължи тя, — не трябва да заплащат за вълшебствата на пръстена. За моята поява ти заплати с кошмара на безумието. Има само едно желание, което може да бъде изпълнено безвъзмездно.

— И то е…?

— Последното — отговори тя. — Да го изрека ли?

— Да! Да! Пожелайте го! — извикаха всички в един глас.

— Тогава искам — произнесе отчетливо любимата на лорд Йълдинг, — всички вълшебства, които пръстенът е направил досега, да се развалят, а самият той да бъде единствено символ на магията, която ще свърже тебе и мене завинаги.

Мадмоазел замлъкна. В същия миг вълшебната светлина, изпълваща залата, помръкна, помръкнаха и изображенията на сбъднатите желания — досущ както картините на някакъв магически фенер. Свещта на Джералд едва-едва осветяваше грубо издадените сводове на пещерата, а там, където преди стоеше статуята на Психея, сега имаше внушителен камък, на който бе издълбан надпис.

Джералд наклони свещта към него.

— Това е нейният гроб — промълви младата жена.

* * *

На следващия ден никой от участниците в тази история не си спомняше точно какво се е случило. Въпреки това твърде много неща се бяха променили. Вълшебният пръстен вече го нямаше, но за сметка на това, когато Мадмоазел се пробуди на сутринта, тя намери на пръста си обикновена златна халка. Освен това повече от половината скъпоценности от стаята с ламперията сякаш бяха потънали вдън земя, а онези, които бяха останали, не бяха скрити зад дъбовата облицовка. Те просто си лежаха върху обвитите със синьо кадифе полици. Нямаше и следа от тайния проход зад храма на флора. По същия тайнствен начин бе изчезнала и по-голямата част от скритите коридори и залички в двореца. Още по-странно бе, че статуите в градината се оказаха далеч по-малко, отколкото си бяха мислили всички досега. Значителна част от замъка направо липсваше, та се наложи да я възстановяват — нещо, което изискваше значителни разходи.

Всъщност това нямаше значение, защото скъпоценностите, които бяха останали, се оказаха напълно достатъчни, за да се покрият всички разноски.

Всичко, направено със силата на вълшебния пръстен, изчезна толкова неочаквано за героите на тази история, че те едва ли не започнаха да се питат (доста основателно, впрочем) дали изобщо е имало някакви чудеса, или само така им се е струвало.

Ала едно е сигурно: лорд Йълдинг се ожени за френската гувернантката и за церемонията използваха една обикновена златна халка, която, ако се замисли човек, не би могла да бъде нищо друго, освен вълшебният пръстен, превърнат по силата на последното желание в символ, който да свързва навеки живота на лорд Йълдинг с този на неговата съпруга.

И ако цялата тази история ви изглежда само празни приказки и измишльотини, тоест ако мислите, че Джералд, Джими, Катлийн и Мейбъл са злоупотребили с моята доверчивост и са ми пробутали куп лъжи и небивалици, как тогава ще обясните съобщението, появило се във всички вечерни вестници в деня след тайнството на възхождащата луна?

„МИСТЕРИОЗНО ИЗЧЕЗВАНЕ НА ИЗТЪКНАТ ЛОНДОНЧАНИН“

— гласеше заглавието, а вътре надълго и нашироко се разказваше как известен и уважаван във финансовите среди джентълмен бил изчезнал безследно.

„Господин Г.С. Гаднър — продължаваше вестникът — останал да работи в кантората си до късно, което било нещо съвсем обичайно. Вратата на кантората била намерена заключена и след като я разбили, открили дрехите на нещастния джентълмен струпани на купчина на пода. Там имало още чадър, бастун, стик за голф и, колкото и да е странно, четка за прах — като тези, които използват прислужниците. Тялото му било изчезнало безследно. Полицията твърди, че разполага с улики.“

Ако наистина имаха такива, полицаите ги запазиха за себе си. Но не ми се вярва да са имали каквато и да е следа, защото, разбира се, всеки би могъл да се досети, че въпросният многоуважаван джентълмен беше самият Гаден-Смраден. Той се бе превърнал в човек, когато, търсейки един наистина добър хотел, бе попаднал в Залата на Сбъднатите Желания. И ако цялата тази история не се беше случила в действителност, тогава как така четирите деца са се сприятелили до такава степен с лорд и лейди Йълдинг, че прекарват в Тауърс почти всяка ваканция?

На всички тях им е много удобно да си дават вид, че цялата тази история съм я измислила аз, но фактите са си факти и не могат да бъдат пренебрегнати.