Едит Несбит
Омагьосаният замък (11)

Единадесета глава

В замъка Йълдинг беше ден за посетители. Това се стори на децата удобен предлог да отидат да видят Мейбъл. А също и, както Джералд отбеляза, да се смесят с тълпата и така тайничко да се полюбуват на онова, което вече им бе добре известно и за което никой от навалицата нямаше и понятие — плъзгащата се ламперия, вълшебния пръстен и оживяващите нощем статуи. Навярно една от най-приятните страни на всички истории с магии е чувството, че знаеш неща, за които другите не само не подозират, но и не биха хванали вяра — дори някой да им ги разкаже.

По белия път към вратите на замъка се бе наредила тъмна върволица от файтони, каруци и двуколки. Имаше също три-четири автомобила, които тежко пухтяха на място, докато чакаха собствениците си. Имаше и куп велосипеди, струпани на зелената поляна до стената от червени тухли. Хората, които бяха пристигнали в замъка с файтоните, каруците, двуколките, велосипедите и автомобилите, а също и онези, които бяха дошли пеша, сновяха из парка на замъка или разглеждаха онези негови части, в които се допускаха посетители единствено в този ден от седмицата.

Днес имаше много повече посетители от обикновено, защото по неведоми пътища се бе разнесла мълвата, че в замъка е пристигнал самият лорд Йълдинг и по този случай щели да свалят холандските кувертюри от мебелите — ако се появи някой богат американец с намерение да наеме замъка за жилище, да може да го види в пълния му блясък.

Наистина, всичко изглеждаше великолепно. Бродираната коприна, блещукащата кожа и възхитителните дамаски на креслата, които обикновено бяха скрити от погледа под кафявото ленено платно, придаваха на помещенията уют и блясък, сред които всекиму би било приятно да поживее. По масите и первазите на прозорците бяха наредени вази и саксии с рози и всякакви други прекрасни цветя. Лелята на Мейбъл се гордееше с умението си да поддържа дома в ред и най-вече — така, че от пръв поглед да си личи добрият вкус. Тя беше научила много за подреждането на цветята от една поредица статии в „Домашен любимец“, озаглавена: „Как за девет пенса седмично да придадем на дома си вид, достоен за висшето общество.“

Големите кристални полилеи, освободени от платнените калъфи, блестяха изумително. Кафявите ленени чаршафи бяха смъкнати от огромните спални, а що се отнася до алените въжета, които обикновено преграждаха пътя на тълпата, те също бяха махнати и скрити някъде.

— Сякаш сме на гости на семейството на лорда! — обърна се дъщерята на бакалина от Солзбъри към приятеля си мелничар.

— Ех, ако янките не го вземат, какво ще кажеш, като се оженим двамката, да поживеем тук някое време? — попита своята възлюбена един чирак от магазина за платове.

А пък възлюбената възкликна:

— О, Реджи, как го измисли! Толкова си забавен! През целия следобед навалицата, нагиздена в най-хубавите си празнични дрехи — розови блузи, светли костюми, шапки, украсени с цветя, и шалове, които просто не се поддават на описание — се точеше непрестанно през тъмния салон, великолепните всекидневни, будоарите и картинните галерии. Безспирно бърборещата тълпа стихваше, обзета от страхопочитание, когато попаднеше в някое от прекрасните спални помещения. Там се бяха раждали и бяха умирали високопоставени особи. Там гости от кралското семейство бяха прекарвали чудни летни нощи преди много, много време, като на камината в големи вази неизменно били поставяни бъзови клонки, та да ги предпазват от треска и уроки. На терасата, на която някогашните благородни дами с плисираните си яки се бяха наслаждавали на аромата на дива роза и божо дръвче, на терасата, където изнежени жени, блестящи със своите руж, пудра и брокат, се бяха разхождали, полюшвайки обръчите на роклите си, сега отекваше тропот на кафяви ботуши, чаткане на токчета, смехове и надвикващи се гласове, в които децата така и не можеха да доловят нищо смислено. Цялата шумотевица за тях само нарушаваше тишината и очарованието на омагьосания замък и на прекрасните му градини.

— В края на краищата това съвсем не е смешно! — заключи Джералд, докато наблюдаваха крещящите цветове и слушаха гласовете от една беседка в края на терасата. — Никак не ми е приятно да гледам всичките тези хора в нашата градина.

— Сутринта говорих за това с оня симпатичен управител на имението — рече Мейбъл, като се отпусна на каменния под. — Той каза, че не било кой знае какво, дето ги пускат тук веднъж седмично. Добави още, че лорд Йълдинг желаел да им даде възможност да идват тук винаги, когато поискат и бил казал, че така и ще направи, ако дойде да живее тук.

— Хубава работа, няма що! — прекъсна я Джими. — А нещо друго не ти ли каза?

— Много неща ми каза — отговори Мейбъл. — Аз го харесвам. Дори му разказах…

— Не си!

— Не съм, ама съм. Разказах му за повечето от нашите преживелици. Оказа се, че обикновеният управител е прекрасен слушател.

— Да, и ако не си държиш езика зад зъбите, ще ни пратят в някоя прекрасна лудница до края на дните ни, така да знаеш, моето момиче!

— Нищо подобно! — каза Мейбъл. — Разправих му всичко — знаете как — една лъжлива думичка няма — и въпреки това никой не вярва. А когато привърших, управителят рече, че притежавам несъмнено писателско дарование, и му обещах да му посветя първата книга, която напиша, като порасна.

— Само че не го знаеш как се казва! — подхвърли Катлийн. — Да направим нещо с пръстена!

— В никакъв случай! — възпротиви се Джералд. — Забравих да ви кажа, но като се върнах да си взема тирантите, срещнах Мадмоазел. Тя ще дойде да ни вземе от тук и ще се приберем заедно.

— А ти какво й каза?

— Казах, че това е много мило от нейна страна — отговори Джералд натъртено. — И наистина си е така. Това, че на нас не ни изнася, не променя нещата.

— Може да е много мило, но същевременно е и ужасно досадно — възкликна Мейбъл, — защото сега ще трябва да висим тук и да я чакаме, а пък аз обещах на оня симпатичен управител да отидем при него. Той смяташе да напълни една кошница с разни неща за ядене и пиене и да си направим пикник.

— Къде?

— Там, зад динозавъра. Управителят обеща да ми разкаже подробно за праисторическите животни, дето са изчезнали още преди Ноевия ковчег. Защото освен динозаврите е имало още много подобни животни. С това щял да ми се отплати за моите мили фантасмагории. Да, точно така ги нарече.

— А кога?

— Веднага щом затворят портата. Някъде към пет.

— Бихме могли да вземем и Мадмоазел с нас — предложи Джералд.

— Предполагам, че за нея ще бъде голяма чест да пие чай с един управител. Но човек никога не може да бъде сигурен как някой възрастен ще приеме дори нещо най-обикновено.

Това го каза Катлийн.

— Добре, ето какво мисля аз — рече Джералд, като лениво се облегна на каменната пейка. — Вие тримата вървете да посрещнете управителя. Пикникът си е пикник! А аз ще остана да изчакам Мадмоазел.

Мейбъл радостно изчурулика, че предложението на Джералд е наистина чудесно, а той скромно изръмжа:

— Е, глупости.

Джими пренебрежително подхвърли, че Джералд открай време си го бивало да се подмазва на хората.

— Малките момчета не разбират кой знае колко от дипломация — меко отговори Джералд. — Да се подмазваш, е чиста глупост, но да си добър е по-хубаво дори от това, да си красив и…

— Ти пък откъде знаеш? — попита Джими.

— И освен това — продължи брат му, — човек никога не знае дали в даден момент възрастните няма да му бъдат от полза, пък и на тях им е приятно, като се държиш добре с тях. Все пак трябва да им създаваме някакви малки удоволствия. Помислете си само колко е ужасно да си стар. Да пази Господ!

— Ще ми се Да вярвам, че няма да остана стара мома! — обади се Катлийн.

— Аз изобщо нямам такова намерение! — отзова се незабавно Мейбъл. — По-скоро ще се оженя за някой пътуващ циганин-калайджия!

— Като помисли човек, това може и да е чудесно! — взе да разсъждава Катлийн. — Да се ожениш за някой цигански цар и да живееш в пътуващ фургон, като предсказваш бъдещето, а фургонът целият да е накичен с метли и кошници.

— Ех, ако можех да избирам — продължи Мейбъл, — аз, няма съмнение, щях да се омъжа за някой разбойник и да заживея с него в планинското му укрепление. Щях да се отнасям любезно с всичките му пленници и щях да им помагам да избягат, при което…

— Е, няма що, ще бъдеш истинско съкровище за съпруга си! — засмя се Джералд.

— Да, — не закъсня да се обади и Катлийн, — пък още по-добре ще е, ако е моряк. Ще има да гледаш дали корабът не се задава и всяка нощ ще оставяш на капандурата запалена лампа, та да му посочва пътя към дома по време на буря. А когато се удави в морето, ще ти е много мъчно и всеки ден ще носиш цветя на обраслия му с маргаритки гроб.

— Ами да — побърза да добави Мейбъл, — или пък, ако е войник, тогава и ти ще трябва да отидеш на война с него и да носиш къса фуста и триъгълна шапка, а около врата си — синджир, като някое санбернарско куче. Така описват жената на войника в една песен, която леля често си припява. Само забравих как се казваше.

— Аз като се омъжа… — тутакси продължи Катлийн.

— А пък аз като се оженя — прекъсна я Джералд, — ще си потърся за жена някое нямо момиче или ще накарам пръстена да направи така, че да не може да говори, освен ако няма да каже нещо важно. Я по-добре да хвърлим едно око наоколо.

Той прилепи лице до каменната ограда.

— Тръгнаха си най-после! — отбеляза момчето. — Лилавите и розови шапки се клатушкат в далечината и скоро съвсем ще изчезнат. Изглежда, че онзи смешен човечец с козята брадичка е тръгнал по друг път, та май ще трябва градинарите да го прогонят от имението. Обаче не виждам Мадмоазел. Мисля, че ще е по-добре да тръгвате. Аз ще я изчакам. Не бива да рискуваме да изпуснем пикника. Изоставен, героят на нашия разказ се озова сам и без никаква подкрепа, тъй като бе настоял смелите му сподвижници да се впуснат в преследване на каруцата с продоволствията. Той стоеше, заобиколен от всякакви опасности, и ги посрещаше сам-самичък, защото беше роден да стои на горящи палуби, които всички са напуснали и да храни напразни надежди, макар и отчаян от цялото човечество.

— Май по-скоро аз ще трябва да си търся ням съпруг — каза Мейбъл. — А в книгите, които ще напиша, няма да има никакви герои мъже, а само една героиня! Хайде, Кати!

Когато излязоха от прохладната и сенчеста беседка, всички имаха чувството, че са попаднали в истинска пещ — камъкът, с който беше покрита терасата, направо им пареше под краката.

— Сега вече знам как се чувства котка върху горещи керемиди! — изпъшка Джими.

Изчезналите праисторически животни се намираха в буковата горичка на един склон, на около половин миля от замъка и то — само ако вървиш направо през парка. Всъщност дядото на настоящия лорд Йълдинг бе наредил да издигнат фигурите им още в средата на миналия век, във великите дни на блаженопочиващия принц-консорт, на голямото изложение от 1851 година, на сър Джоузеф Пакстън и на Кристалния дворец. Каменните хълбоци на чудовищата, широките им и страховити криле, крокодилските им гръбнаци, покрити с ромбове, се сивееха през дърветата, макар още да бяха твърде далеч.

Повечето хора си мислят, че по обяд е най-горещо. Те обаче се лъжат. Изобщо не е така. Останалото без нито едно облаче небе се нагорещява все повече и повече през целия следобед и жегата достига връхната си точка някъде към пет часа. Сигурна съм, че всеки от вас трябва да е забелязал това, когато сте отивали някъде на чай, облечени в най-хубавите си дрехи, особено пък ако тия най-хубави дрехи са колосани и ви се налага да вървите дълго и продължително под палещите лъчи на слънцето, а наоколо няма никаква сенчица.

С всеки изминал миг на Катлийн, Мейбъл и Джими им ставаше все по-горещо и по-горещо. Затова те се движеха все по-бавно. Вече почти бяха стигнали до онова състояние, в което човек си казва: „По-добре да не бях тръгвал изобщо!“, когато зърнаха бялата кърпичка на управителя в началото на буковата гора.

Кърпичката, която се развяваше като знаме, приканващо на следобеден чай, сянката и най-вече перспективата да седнат им даде нови сили. Те ускориха крачка и след последния отчаян тръст се озоваха сред медните на цвят листа, които се полюшваха от невидим ветрец, и сивозелените корени на дърветата.

— Ох, слава богу! — извика Джими, като се просна на земята. — Здравейте, господине!

Управителят изглеждаше много хубав. Поне на момичетата им се стори така. Сега той не носеше бархетната си дреха, а беше облечен в сив фланелен костюм, който би задоволил изискванията на всеки граф. Сламената му шапка би могла да украсява главата дори на някой херцог. А колкото до зелената му вратовръзка, надали и истински принц би намерил по-хубава. Управителят поздрави сърдечно децата. Беше донесъл две големи кошници, които примамливо надзъртаха изпод буковите листа и изглеждаха натъпкани с всичко най-вкусно.

Техният домакин се оказа удивително деликатен. Не стана и дума за праисторическите зверове, макар техните напечени от слънцето каменни фигури да разпръскваха неотразимото си очарование пред очите на децата.

— Сигурно сте ужасно жадни — мило се усмихна управителят. — А когато утолите жаждата си, ще усетите и колко сте гладни. Още щом зърнах да се задава моята прекрасна разказвачка на небивалици, веднага сложих чайника на огъня.

Водата в чайника, поставен върху спиртник между два здрави, преплетени корена, скоро завря и забълбука.

— Според мен най-добре ще бъде първо да си свалите обувките и чорапите — проговори управителят. Гласът му звучеше така, сякаш ставаше дума за нещо, което се разбира от само себе си. (По същия начин възрастните дами предлагат на своите гостенки да си свалят бонетата.) — Ето там, на билото, има прекрасно пенливо поточе.

Трудно може да се опише какво невероятно удоволствие изпитаха децата, когато подир разходката в непоносимия следобеден пек потопиха нозете си в студената бързоструйна вода. Само на това бих могла да отделя няколко страници, но няма да го направя. Когато бях дете, недалеч от къщи имаше един прекрасен воденичен улей. В него плуваха безброй малки рибки, по водата се носеха паднали листа, над него се свеждаха върби, елши и други дървета. Те хвърляха сянка отгоре му и го запазваха приятно прохладен, а освен това… Но аз започнах да ви разказвам историята на живота си, а тук говорим за нещо съвсем различно.

Когато дечурлигата се върнаха с вече отпочинали, порозовели и още влажни нозе, чаят беше готов и ги чакаше, насипан в чашите. Великолепен чай с мляко колкото поискаш. То се бе появило от една бирена бутилка със запушалка на винт. Имаше също различни сладкиши, както и от любимия им джинджифилов кейк и още — сливи и голям пъпеш, изстуден до заскрежаване — наистина божествено пиршество, което дори малко напомняше за угощението на олимпийските богове.

Изглежда, че тази мисъл хрумна най-напред на Джими. Момченцето неочаквано се обади иззад широкия резен пъпеш:

— Вашето угощение почти напомня това на безсмъртните богове.

— Би ли ми обяснил загадъчната си асоциация? — усмихна се джентълменът в сивия фланелен костюм.

Джими, който изтълкува думите му като: „Какво имаш предвид?“, му разказа в отговор всичко за вълшебствата през нощта, за статуите, които оживяват, и за невероятния пир с неземно изобилие на всякакви деликатеси, откъсвани от мраморните ръце на статуите направо от клоните на дърветата, които растат на острова насред езерото.

Когато Джими привърши разказа си, управителят на имението го попита:

— Това в някоя книга ли го прочетохте?

— Не — отговори Джими. — Наистина се случи.

— Вие май сте компания млади фантазьори, а? — добродушно рече мъжът, като подаде на Катлийн сливите. Тя се усмихна приятелски, но все пак малко смутено. Джими толкова ли не можеше да си държи езика зад зъбите!

— Никакви фантазьори не сме! — заинати се Джими, което на всичкото отгоре не беше и кой знае колко възпитано. — Това, което ви разказах, е чиста истина, както и нещата, които ви е разправила Мейбъл!

Управителят изглеждаше малко притеснен:

— Добре, приятелю — рече той, — добре.

Последва ново, кратко и напрегнато мълчание.

— Сега обаче ми кажете — обади се Джими, който, изглежда, беше заръфал друго парче пъпеш, — вие вярвате ли ни изобщо, или не?

Катлийн прошепна:

— Джими, не ставай глупав!

— Защото, ако не ни вярвате, мога лесно да ви накарам да повярвате!

— Не! — възкликнаха в един глас Мейбъл и Катлийн. — В никакъв случай!

— Е, какво, вярвате ли, или не? — продължаваше да настоява Джими, все така легнал на земята, подпрял брадичка на дланите си и забил лакти в нещо като възглавничка от мъх. Босите му нозе подритваха насам-натам нападалите букови листа.

Управителят отговори, като подбираше думите си извънредно внимателно:

— Ти, момко, умееш да разказваш приключенията си като никой друг!

— Много добре! — рече Джими и рязко се изправи на крака. — Много добре, значи не ми вярвате. Е, Кати, виждаш ли, той все пак е истински джентълмен, нищо че е обикновен управител!

— Благодаря! — усмихна се управителят, а в очите му проблеснаха пламъчета.

— Няма да ни издадете, нали? — продължаваше да упорства Джими.

— Какво да не издавам?

— Каквото и да било от това, което ще научите.

— Разбира се, че няма. Аз, както ти сам отбеляза, съм човек на честта.

— В такъв случай… Кати, дай ми пръстена!

— О, не! — извикаха в един глас двете момичета.

Катлийн всъщност нямаше никакво намерение да му даде пръстена. И Мейбъл мислеше, че не трябва. Джими, разбира се, не използва сила. Но в края на краищата пръстенът се озова в ръцете му. Сега бе ударил неговият час. Всеки от нас изживява моменти, когато се сбъдва всичко, което поиска.

— Ето — рече Джими, — това е пръстенът, за който ви е разказвала Мейбъл. Сигурен съм, че той изпълнява всяко желание на притежателя си. Ако си го сложите и си пожелаете нещо, няма значение какво, желанието ви незабавно ще бъде изпълнено.

— А необходимо ли е да изрека желанието си на глас?

— Да… Поне така мисля.

— Само не пожелавайте нещо необмислено! — намеси се Катлийн, правейки каквото може, за да облекчи ситуацията. — Не искайте, например, хубаво време във вторник, или пък утре за вечеря да приготвят любимия ви пудинг. Трябва да си пожелаете нещо важно, нещо, което наистина искате!

— Така и ще направя! — рече управителят. — Така и ще направя. Ще поискам единственото, което желая от цялата си душа. Искам… Искам най-скъпият за мен човек тозчас да се озове тук!

Трите деца, познавайки силата на пръстена, тутакси се заоглеждаха да видят откъде ще се появи най-скъпият за управителя човек. Очакваха пред тях да се появи някой безкрайно сащисан господин и се изправиха, готови да успокоят и окуражат новодошлия. Ала в гората нямаше и следа от изплашен джентълмен. Само дето тъкмо в този момент пристигнаха Мадмоазел и Джералд, промъквайки се тихичко в шарените сенки на дърветата. Мадмоазел бе облечена цялата в бяло и изглеждаше прекрасно, просто като слязла от картина. Джералд пък здравата се бе зачервил от слънцето, но си беше вежлив, както винаги.

— Добър ден! — разнесе се гласът на неустрашимия предводител с разбитите надежди. — Тъкмо убеждавах Мадмоазел…

Това изречение така си и остана незавършено. Управителят и френската гувернантка бяха впили погледи един в друг като уморени пътешественици, които неочаквано разбират, че са стигнали до отдавна бленувания край на своето безкрайно пътуване. Децата разбираха, че каквото й да кажат, ще бъде без значение.

— Вие! — възкликна управителят.

— Но това… това значи сте вие! — промълви Мадмоазел със странен, сподавен глас.

Двамата останаха безмълвни, вгледани един в друг, като „заклани прасета“, както се изрази Джими, още дълго време.

— Тя ли е вашият приятел? — попита Джими.

— Да… о, да! — отвърна управителят. — Вие сте мой приятел, нали?

— Но да! — отговори мило Мадмоазел. — Аз съм ваш приятел.

— Ето на! Виждате ли! — извика Джими. — Пръстенът изпълни желанието ви, точно както ви казвах.

— Да не спорим сега за това! — усмихна се управителят. — Добре, щом искаш, нека да е пръстенът. Според мен това е щастливо стечение на обстоятелствата… Най-щастливото, най-хубавото…

— В такъв случай вие… — промълви гувернантката.

— Да, разбира се — каза управителят. — Джими, налей на брат си чаша чай! Мадмоазел, елате да се поразходим в гората — имаме да си казваме толкова неща.

— Хапни добре, мой Джералд! — рече Мадмоазел, която сега изглеждаше подмладена и смайващо напомняше приказна принцеса. — Аз ще се върне след час и всички прибере се заедно. Има неща да поговорим насаме с господин. От толкова отдавна не се срещали ние двама, лорд Йълдинг и аз!

— Значи той през цялото време си е бил лорд Йълдинг! — измърмори Джими, нарушавайки неловкото мълчание, останало след като бялата рокля и сивият костюм се изгубиха между буковете. — Не бих казал, че е особено остроумно! По-скоро ми прилича на някаква евтина шашма! Само си представете — тя е била негова приятелка и той пожелал тъкмо тя да дойде тук! Странна работа! Бива си го нашето пръстенче!

— Негова приятелка ли! — рече развълнувано Мейбъл. В гласа й се долавяше силно презрение. — Толкова ли не виждаш, че тя е неговата любима! Толкова ли не разбираш, че тя е жената, зазидана в манастир, защото любимият й бил много беден; и той я дирил дълго, но безнадеждно. Но сега пръстенът ги събра, за да живеят в щастие до края на дните си! О, колко се радвам! А ти, Кати, не се ли радваш?

— Много! — отвърна Кати. — Та това е почти толкова хубаво, колкото и да се омъжиш за моряк или разбойник…

Джими се обади отново:

— Пръстенът свърши цялата работа!

После помълча малко и продължи:

— Е, ако американецът наеме замъка, ще плаща луди пари и те двамата ще могат да живеят спокойно.

— Питам се дали няма да се венчаят утре? — произнесе Мейбъл.

— Нямаше да е лошо да им станем шаферки! — прошепна замечтано Кати.

— Може ли още малко пъпеш? — намеси се Джералд. — Благодаря. Как не разбрахме, че това е самият лорд Йълдинг? Ама че сме магарета и ние!

— Аз го знаех още от снощи — призна си Мейбъл. — Само че обещах да не казвам на никого. Видяхте ли сега, че наистина мога да пазя тайна!

— Е, браво, много хубаво! — рече Катлийн, леко засегната.

— Ама той се беше преоблякъл съвсем като управител, затова не го познахме — каза Джими.

— Преоблякъл се бил, на баба ми хвърчилото! — изсмя се Джералд. — Ха-ха, нали! Сега разбирам нещо, което и през ум не е минавало нито на Шерлок Холмс, нито на онзи безнадежден идиот Уотсън. Ако искаш да се маскираш така, че никой да не може да те познае, най-добре е да се покажеш такъв, какъвто си всъщност. Ще запомня това!

— Съвсем като Мейбъл, когато разправяше неща, на които никой не вярваше! — отбеляза Кати.

— Струва ми се, че Мадмоазел е наистина много щастлива — усмихна се Мейбъл.

— Нея си я бива, а той можеше да е и по-зле — заключи Джералд. — Малко сливи, ако може!

* * *

Съвсем ясно беше, че се е задействала някаква магия. На следващата сутрин Мадмоазел изглеждаше като една изцяло преобразена гувернантка. Страните й бяха порозовели, устните й — алени, а очите й сякаш бяха станали още по-големи и искрящи. Освен това се беше сресала по съвсем различен начин — не както досега. Прическата й беше доста по-свободна и много й отиваше.

— Мадмоазел излиза! — отбеляза Илайза.

Веднага след закуска ги навести лорд Йълдинг. Той пристигна с карета, покрита с елегантно синьо платно, теглена от чифт превъзходни коне, наметнати с кафяви покривала, които им отиваха дори повече, отколкото синьото платно подхождаше на каретата. Всички се качиха в кабриолета и благополучие пристигнаха в Йълдинг Тауърс.

Щом пристигнаха в имението, децата настойчиво поискаха да им разрешат да разгледат подробно целия замък — нещо, което дотогава беше напълно невъзможно. Продължиха да упорстват, докато не им разрешиха.

Лорд Йълдинг се съгласи, е, може би малко разсеяно, но напълно сърдечно. Мейбъл показа на приятелите си всичките скрити врати, тайни проходи и стълбища, които беше открила по време на самостоятелните си експедиции. Беше наистина славна утрин! Лорд Йълдинг и Мадмоазел също тръгнаха да обикалят къщата, но, трябва да признаем, без особено желание. Съвсем скоро усетиха неочаквана умора и излязоха през един от големите френски прозорци на всекидневната. Минаха през розовата градина и седнаха на каменната пейка в средата на лабиринта — тъкмо там, където някъде в началото на нашия разказ Джералд, Катлийн и Джими откриха спящата Принцеса, облечена в розова коприна и обкичена с диаманти.

Хлапетата обикаляха из замъка и се чувстваха напълно свободни — като същински полярни изследователи. И тъкмо когато се измъкваха по малкото паянтово тайно стълбище, водещо от будоара на един от представителните апартаменти до галерията на голямата зала, се озоваха лице в лице с оня странен дребосък с козята брада, който предния ден се бе загубил в градината.

— В тази част на замъка не се допускат посетители! — заяви Мейбъл, без да губи присъствие на духа и тръшна вратата след себе си.

— Известно ми е — отговори непознатият, който наистина приличаше на козел. — Само че имам разрешението на граф Йълдинг да разгледам цялата къща.

— О! — възкликна Мейбъл. — Ние — също. Моля да ме извините. Не знаехме за вас.

— Навярно сте роднини на негово благородие, ако смея да попитам? — осведоми се козобрадият.

— Не съвсем — отговори Джералд. — Приятели би било по-точно.

Джентълменът с козята брадичка беше слаб и много добре облечен. Имаше малки весели очи, а лицето му бе загоряло и присмехулно.

— Вие май играете на някаква игра?

— Не, сър — отговори Джералд, — само изучаваме замъка.

— А може ли и един напълно непознат да стане член на вашата експедиция? — попита джентълменът, като се усмихваше любезно, макар и, както им се стори, малко напрегнато.

Хлапетата се спогледаха.

— Знаете ли… — започна Джералд, — малко е трудно да се обясни… само че… нали разбирате какво имам предвид?

— Джералд иска да каже — намеси се решително Джими, — че не можете да се присъедините към нашата експедиция, без да знаем кой сте вие и какво търсите тук.

— Да не сте някакъв фотограф? — попита подозрително Мейбъл. — Или са ви изпратили от някой вестник да напишете статия за Тауърс?

— Напълно ви разбирам — отговори непознатият. — Нито съм фотограф, нито идвам по поръчка на някакъв вестник. Обикалям страната на свои разноски и си търся хубаво, удобно и просторно жилище, което да купя или наема. Казвам се Джеферсън Д. Коунуей.

— Така ли? — извика Мейбъл. — Значи вие сте американският милионер, който се интересува от замъка!

— Тази формулировка ми се струва незадоволителна, млада госпожице! — заяви мистър Джеферсън Д. Коунуей. — Аз съм американски гражданин, разполагащ с известни средства. А това тук е един приличен имот — дори повече от приличен. Ако се обяви за продан…

— Няма! Не може да се обяви за продан! — припряно започна да обяснява Мейбъл. — Адвокатите са го сложили под запор и лорд Йълдинг не може да го продаде, така пише в завещанието. Но бихте могли да го вземете под наем и да си живеете тук, в замяна на което да плащате на лорд Йълдинг приличен милионерски наем, та той да може да се ожени за гувернантката французойка.

— Охо! — рекоха в един глас Катлийн и мистър Джеферсън Д. Коунуей, който добави:

— Като ви слушам, ми иде да ви помоля на оглед да ме водите вие и никой друг. Така мога да бъда сигурен, че огледът ще бъде съвършено пълен и изчерпателен.

Окуражена от думите му, Мейбъл разведе милионера из целия замък. Той изглеждаше доволен, но и малко разочарован.

— Великолепно жилище! — рече той накрая, когато се върнаха там, от където бяха тръгнали. — Но се надявах, че в подобно здание все ще се намери я някое тайно стълбище, я някое място за укриване на преследвани свещеници или поне някое фамилно привидение…

— А, има! — отговори кратко Мейбъл. — Но мислех, че американците вярват само в машинарии и вестници.

Момичето протегна ръка и докосна пружината, скрита в ламперията зад гърба й. Тя се отмести и пред американеца се показа малкото паянтово стълбище. Тази гледка предизвика удивителна промяна у него. Човек направо не можеше да го познае — изведнъж стана енергичен, нетърпелив, изпълнен с ентусиазъм.

— Гледай ти, гледай ти! — повтаряше възторжено той, застанал на вратата, която водеше от будоара към спалнята за гости. — Та това е страхотно! Направо страхотно!

Надеждите на всички нарастваха с всяка изминала секунда. Вече изглеждаше почти сигурно, че са убедили американеца да наеме замъка, да плаща скромния си милионерски наем, та най-сетне лорд Йълдинг да се замогне достатъчно, за да може да си позволи да се ожени.

Мистър Джеферсън Д. Коунуей продължи:

— Ако тук наистина има призрак, още днес без никакво бавене ще уредя въпроса с граф Йълдинг!

— Със сигурност ще видите вашето привидение, ако останете тук до утре и преспите в тази стая! — убедително рече Мейбъл.

— Значи тук действително има призрак! — възкликна радостно американецът.

Мейбъл отговори:

— Разказват, че сър Рупърт, обезглавен по време на царуването на Хенри VIII, нощем обикалял наоколо, носейки главата си под мишница. Само че ние не сме го виждали. Виждали сме само една дама, облечена в розова коприна, с диаманти, вплетени в косите й. Обикаля замъка със запалена свещица в ръце — бързо додаде Мейбъл.

Останалите, изведнъж разбрали какво е намислила, тутакси побързаха да уверят американеца с възможно най-искрените си гласчета, че всички до един неведнъж са виждали дамата в розово.

Американецът погледна децата с притворени очи, в които проблясваха странни пламъчета.

— Добре — рече той. — Възнамерявам да поискам разрешение от граф Йълдинг да пренощувам в най-хубавата спалня на наследственото му имение. Ако чуя стъпките на призрака или до мен достигне поне една призрачна въздишка, тозчас ще наема замъка.

— Колко се радвам! — извика Катлийн.

— Изглеждате напълно уверена в съществуването на въпросното привидение! — отбеляза милионерът, като продължаваше да се взира в децата с искрящите си очички. — Трябва да ви предупредя, млади господа, че винаги ходя въоръжен, а когато видя призрак, стрелям!

И тозчас той измъкна от джоба на панталоните си пистолет и го погледна с умиление.

— Длъжен съм да ви предупредя, че минавам горе-долу за добър стрелец! — продължи той, като се разходи по излъскания паркет на спалнята и приближи до отворения прозорец. — Виждате ли голямата червена роза, онази, дето прилича на чинийка за чай?

Виждаха я.

В следващия миг оглушителен гръм разцепи утринната тишина, а червените листенца на уцеленото цвете се посипаха по парапета и терасата.

Американецът огледа децата, местейки поглед от едно на друго. Всички без изключение бяха ужасно пребледнели.

— Джеферсън Д. Коунуей е натрупал скромното си състояние, благодарение на своята бдителност в сделките — винаги си отварям очите на четири — завърши милионерът. — Благодаря ви за отзивчивостта!

* * *

— Само си представи, че направиш каквото ти се върти в главата — как само би те гръмнал! — бърбореше шеговито Джими. — Това ще си е истинско приключение, нали?

— Че аз още не съм се отказала! — предизвикателно заяви пребледнялата Мейбъл. — Да потърсим лорд Йълдинг и да поискаме да ни върне пръстена!

Лорд Йълдинг бе дал разпорежданията си на лелята на Мейбъл и обядът бе сервиран точно в шест часа в голямата мрачна зала, сред великолепието на кованото желязо и старинните дъбови мебели. Това бе разкошен обяд, поднесен в прекрасни сребърни съдове. Мадмоазел, която се подмладяваше с всяка измината секунда и все повече заприличваше на принцеса, се развълнува до сълзи, когато Джералд се изправи с чаша лимонада в ръка и вдигна наздравица за здравето на „лорд и лейди Йълдинг“.

Лорд Йълдинг отвърна с благодарствена реч, изпълнена с приятни шеги. Моментът се стори подходящ на Джералд и той кротичко се обади:

— Пръстенът… е, нали разбирате… вие не вярвате в него, но ние му вярваме. Може ли да си го получим обратно?

Получиха го веднага.

Тозчас децата свикаха оперативен съвет в стаята с ламперията, където преди време бяха видели несметните съкровища.

Тогава Мейбъл произнесе отчетливо:

— Сега този пръстен изпълнява желания и аз, която го нося, желая всички оръжия на американеца да бъдат донесени тук!

В същия миг помещението буквално бе задръстено чак до тавана с всякакви оръжия, за които може да си помисли човек. Имаше саби, копия, стрели, томахавки, лъкове, цеви за изстрелване на отровни стрелички, какви ли не старинни пушки и пищови, револвери, ятагани, мечове, боздугани — наистина всичко, за което може да се сетите, натрупано едно върху друго в пълен безпорядък.

Обкръжени от всичките тези смъртоносни оръжия, четирите деца едва си поемаха дъх.

— Сигурно американецът колекционира такива неща — промърмори Джералд. — Никак няма да се учудя, ако тия стрели са отровни. Мейбъл, я по-добре поискай да се върнат там, от където са дошли, и да опитаме да измислим нещо друго!

Мейбъл пожела оръжието да изчезне и веднага, щом изрече желанието си, хлапетата отново се озоваха в празната стая. Бяха заобиколени единствено от високия таван и дъбовата ламперия. Само че в този миг…

— Не! — извика Мейбъл. — Не мога да се примиря с това! Все трябва да има някакъв начин да доставим оригинал но привидение! Искам американецът, като си ляга, да е сигурен, че вижда призрак. Призракът на сър Рупърт, дето носи главата си под мишница, ще свърши работа!

— Довечера ли ще спи там?

— Не зная. Нямам представа. Искам американецът да вижда призрака на сър Рупърт всяка нощ, та да сме сигурни, че всичко ще е наред!

— Глупости на търкалета! — рече Джералд. — Откъде ще знаем дали е видял сър Рупърт, или не?

— Ще разберем на сутринта, когато дойде да наеме замъка.

Лека-полека нещата се уредиха. Както се оказа, лелята на Мейбъл направо изгаряше от желание да прекара вечерта в компанията на племенницата си. Колкото до останалите, те се прибраха у дома.

Тъкмо бяха седнали да вечерят, неочаквано на вратата се появи лорд Йълдинг. Той погледна усмихнато децата и каза:

— Мистър Джеферсън Коунуей би искал вие, момчетата прекарате нощта с него в спалнята за гости. Вече съм разпоредил да ви приготвят леглата. Няма да имате нищо против, нали? Изглежда, нашият гостенин си е наумил, че се каните да му погодите някакъв номер с призраци или нещо такова, не разбрах точно.

Трудно можеха да откажат на такова предложение. Всъщност беше направо невъзможно.

Когато удари десет часа, всяко от момчетата вече лежеше в тесен бял креват. Леглата изглеждаха смешно малки сред огромната тъмна спалня, на фона на високия мрачен балдахин, целият в пищни гоблени и огромни пера, които му придаваха гробовна тържественост.

— Надявам се, че все пак няма истински призрак — прошепна в мрака Джими.

— Не ми се вярва! — прошепна брат му в отговор.

— Нямам никакво желание да видя как призракът на сър Рупърт си носи главата под мишница! — упорстваше Джими.

— Няма такава опасност. Най-многото да видим как милионерът го вижда. Сигурно ще е интересно. Нали Мейбъл ще нареди да го види той, а не ние. По всяка вероятност цяла нощ ще спиш непробудно и няма да усетиш нищо. Сега затваряй очи, преброй до един милион и повече не се прави на магаре.

Само че Джералд си беше правил сметката без кръчмаря — в случая — Мейбъл. Веднага щом момичето научи от сивокосата си леля, че мистър Джеферсън Коунуей възнамерява да пренощува в замъка още тази нощ, то Мейбъл побърза да изрече: „Сър Рупърт и главата му да се появят в парадната спалня още тази нощ!“

Джими стисна очи и започна да брои. Не напредна кой знае колко, защото скоро потъна в дълбок сън. Същото стана и с брат му.

Двете момчета се събудиха от силен пистолетен гърмеж. В съзнанието им се мярна изстрелът, който бяха чули сутринта и отвориха очи, очаквайки да видят обляната в светлина тераса и червените листенца на розата, разпилени върху белия, напечен от слънцето мрамор.

Вместо това Джими и Джералд се намериха във величествената мрачна спалня, осветена едва-едва от бледите пламъчета на шест високи свещи. Насред стаята видяха американеца по риза и панталони, с димящ пистолет в ръката. Видяха също и от вратата на будоара да се появява стройна мъжка фигура, облечена в старинен кадифен жакет и три-четвърти тесни панталони, каквито някога са носели благородниците. Около врата на мъжа бе надиплена разкошна дантелена яка, а над яката нямаше нищичко. От глава нямаше и помен! Или по-точно, глава имаше, само че тя не си беше на мястото, а надничаше изпод дясната мишница на мъжа, придържана от изящно скроения кадифен ръкав на плътно прилепналата към тялото му старинна дреха. Лицето надничаше изпод мишницата и по устните му играеше приятна усмивка. Двамата братя, със съжаление трябва да призная, изкрещяха. Американецът стреля още веднъж. Куршумът мина през сър Рупърт, който продължи по пътя си, без да му обръща внимание.

В същия миг в спалнята се възцари непрогледен мрак. Следващото, което двете момчета си спомняха, беше, че вече е сутрин. Сивкавата утринна светлина се процеждаше през високите прозорци, а по стъклата плющеше пороен дъжд. Американецът беше изчезнал.

— Къде сме? — попита Джими, като седна в леглото с разрошена коса и се огледа наоколо. — А, да, спомням си. Уф, ама наистина беше ужасно! Вече започва да ми идва до гуша от този пръстен и от номерата му! Истина ти казвам!

— Глупости! — усмихна се сърдечно брат му. — На мен пък ми хареса. Изобщо не се уплаших. А ти?

— Не — отговори Джими. — Разбира се, че не.

* * *

— Здравата го изиграхме! — потри Джералд доволно ръце, когато малко по-късно научиха, че американецът още по тъмни зори е закусил с лорд Йълдинг, след което е хванал първия влак за Лондон. — Не си е губил времето, ами веднага е тръгнал да освободи старото си жилище, та да наеме това и тутакси да се нанесе! Е, най-сетне и нашето пръстенче да свърши нещо полезно!

* * *

— Може би сега най-после ще повярвате в пръстена? — обърна се Джими към лорд Йълдинг, когато го срещнаха малко по-късно в картинната галерия. — Свършихме цялата работа с негова помощ. Мистър Джеферсън видя призрак. Нали казваше, че ще наеме замъка, стига само да види истинско привидение, та ние веднага се погрижихме за това.

— А, значи това било ваша работа, така ли? — попита лорд Йълдинг, и гласът му прозвуча твърде странно. — Много съм ви задължен. Наистина.

— Да не говорим за това! — усмихна се лъчезарно Джими. — Искахме да направим нещо за вас. Пък и за него.

— Може би ще ви е интересно да научите, — каза лорд Йълдинг, като пъхна ръце в джобовете си и прикова поглед към Джими, — че мистър Джеферсън Д. Коунуей беше така приятно изненадан от вашия призрак, че ме изкара от леглото още в шест часа сутринта, за да обсъдим въпроса.

— Ей, страхотно! — не можа да сдържи възторга си Джими. — И какво каза?

— Доколкото си спомням — отвърна лорд Йълдинг, като гласът му продължаваше да звучи странно, — доколкото си спомням, той каза: „Уважаеми лорде, вашият наследствен замък е направо върхът! Човек просто не би могъл да си представи, че съществува подобно нещо! Разкошът тук е ненадминат, а околностите, убеден съм, по нищо не отстъпват на райските градини! Повече от очевидно е, че не са жалени средства. Предците ви несъмнено са били хора с голям размах. Обичали са нещата да се правят както трябва и са изисквали да се изпипва всяка подробност. Харесват ми гоблените, харесват ми дъбовите мебели, харесват ми тайните стълбища. Но, мен ако питате, мисля, че трябва да оставим предците ви да почиват в мир и да не ги тревожим повече!“. Аз му отговорих, че те вече несъмнено са намерили покой, а той се плесна по главата и извика: „Не, сър, съвсем не е така! До ден-днешен вашите прадеди обикалят наоколо по цяла нощ и разнасят главите си под мишница. Бих приветствал някое привидение, което ти къса сърцето с въздишките си, плъзга се в нощната тишина и изчезва някъде, може дори и да вдигне малко призрачна шумотевица! Да, това бих приел, дори щях да ви бъда благодарен и без колебание щях да наема наследствения ви имот. Но призрак, дето куршум не го хваща, докато ти се хили с отрязаната си глава под мишница, и разни малки момчета, дето пищят и припадат в същото време — не, сър, това вече не, благодаря! Значи — няма шест-пет — ако сега е такава модата на наследствените привидения в знатните британски фамилии, да ме прощавате!“ И така американецът си обра крушите с първия сутрешен влак.

— Мен ако питате — проговори Джими след малко, сякаш ударен от гръм, — наистина съжалявам за инцидента, но не знам някой да е припадал, наистина не знам за такова нещо. А що се отнася до призрака — мислехме, че точно от това имате нужда. Е, все ще се намери някой друг да наеме замъка.

— Не познавам друг човек, който да е достатъчно богат, та да може да си го позволи — отбеляза лорд Йълдинг. — Мистър Коунуей пристигна един ден по-рано от уговореното. Иначе сигурно нямаше да го срещнете. Представа нямам какво и как сте направили и, честно казано, ни най-малко не искам да знам. Във всеки случай беше много глупаво от ваша страна.

Последва мрачно мълчание. Дъждът продължаваше да плющи по високите прозорци.

Джими вдигна поглед към лорд Йълдинг. Кръглото му личице бе озарено от пламъчето на ново хрумване.

— Ами ако наистина сте толкова притеснен с финансите, защо тогава не продадете скъпоценностите си?

— Защото не притежавам такива, самонадеяни млади глупако! — отвърна лордът, вече много сърдит. После извади ръце от джобовете си и закрачи насам-натам из помещението.

— Говоря за бижутата, дето са скрити в стаята с ламперията, онази, дето таванът й е обсипан със звезди! — настояваше Джими, като неотстъпно вървеше по петите на лорда.

— Там няма нищо! — отсече рязко лорд Йълдинг. — И ако това е още някоя дивотия, свързана с пръстена, съветвам те да внимаваш, млади човече!

— Не са дивотии! — упорстваше Джими. — Нали сам ги видях! Там има колкото си щеш полици, отрупани е прелестни семейни скъпоценности! Като нищо можете да ги продадете и…

— О, не! — извика Мадмоазел, появила се изневиделица като олеографско изображение на някоя херцогиня на вратата на картинната галерия. — Не бива да продавате фамилните скъпоценности…

— Никакви скъпоценности няма, мила! — рече лорд Йълдинг, като тръгна към нея. — Вече ми се струваше, че никога няма да дойдете.

— О, няма ли? — каза Мейбъл, която бе влязла след Мадмоазел, — само елате да видите!

— Да видим какво ни покажат деца! — извика Мадмоазел, тъй като лорд Йълдинг не помръдваше от мястото си. — Най-малко бъде любопитно!

— Любопитно си е — увери ги Джими.

В крайна сметка всички тръгнаха към стаята с високия таван, обсипан със звезди. Мейбъл и Джими вървяха напред, а Мадмоазел и лорд Йълдинг ги следваха, уловени за ръка.

— Така е по-сигурно, като се държим за ръка! — уточни лорд Йълдинг. — Защото с всичките тези деца човек никога не знае какво може да му се случи.