Едит Несбит
Омагьосаният замък (8)

Осма глава

Всичко беше съвсем ясно. Нещастният управител навярно беше избързал да отвори вратата, преди да се бе развалила магията, още докато Гадните-Смрадни са били нещо повече от купчина палта, шапки и стикове. Сигурно бяха връхлетели отгоре му и го бяха подредили така. Мъжът лежеше напълно безчувствен. Джералд се чудеше с какво беше нанесена ужасната рана на челото му — дали със стик за голф, или за хокей? Момичетата вече се бяха притекли на помощ на пострадавшия. Главата му лежеше в скута на Мейбъл. Е, Катлийн се опита да я сложи в своя, но Мейбъл беше къде-къде по-бърза.

Както Джералд, така и Джими добре знаеха от какво най-напред се нуждае човек, изпаднал в безсъзнание, и вече се озъртаха наоколо още преди Мейбъл нетърпеливо да извика: „Вода, дайте вода!“.

— В какво? — попита Джими, като погледна колебливо първо ръцете си, а после зеления склон, в чието подножие се намираше мраморният басейн с водните лилии.

— В шапката ти, в каквото и да е, няма значение! — припряно отговори Мейбъл.

Двете момчета се озърнаха.

— Я си представи, че тръгнат след нас! — рече Джими.

— Кой да тръгне след нас? — бързо попита Джералд.

— Гадните-Смрадни! — прошепна Джими.

— Кой го е грижа? — окуражително отговори брат му.

Все пак Джералд се огледа много внимателно наляво и надясно и избра пътека, която никъде не минаваше прекалено близо до храстите. Напълни с вода от басейна сламената си шапка и тръгна обратно към храма на Флора, като грижливо я крепеше с двете си ръце. Но като видя колко бързо се процежда водата през сламата, момчето измъкна носната кърпа от малкото си джобче и я пусна в шапката. Добре, че се сети да направи това, та все пак остана малко вода, с която момичетата успяха да почистят кръвта от веждата на управителя.

— Трябва да му дадем да помирише ароматични соли! — спомни си Катлийн, все още обляна в сълзи. — Знам, че така се прави.

— Добре би било наистина — съгласи се Мейбъл.

— Леля ти сигурно има.

— Има, но…

— Не бъди такава страхливка! — сряза я Джералд. — Я си спомни за вчера! Теб не биха те наранили. Управителят сигурно нещо ги е обидил или бог знае какво е станало. Хайде, изтичай да потърсиш солите! Ние ще имаме грижата никой да не тръгне след теб.

Очевидно Мейбъл нямаше друг избор, освен да повери грижите за пострадалия на Катлийн. И тя го направи, хвърли мрачен поглед към рододендроните, ограждащи склона, и се запъти към замъка.

Другите трима се приведоха над човека, нарекъл се управител на имението. Той все още беше в безсъзнание.

— Не е умрял, нали? — попита разтревожено Джими.

— Не — успокои го Катлийн, — не е. Сърцето му бие съвсем нормално. Ние с Мейбъл му премерихме пулса на китката — както правят лекарите. Само колко ужасно добре изглежда!

— Е, не е толкова зле — призна Джералд.

— Така и не мога да проумея какво разбирате под „изглежда добре“ — подхвърли Джими.

Тъкмо в този миг върху мрамора се открои още една сянка редом с техните и един четвърти глас заговори. Това не беше Мейбъл. Те ясно виждаха нейната бързо отдалечаваща се фигурка но пътя към замъка.

— Твърде представителен млад човек — произнесе този четвърти глас.

Децата вдигнаха поглед и се намериха очи в очи с най-възрастния от Гадните-Смрадни, онзи, достопочтения. Джими и Катлийн изкрещяха от страх. Съжалявам, че трябва да го кажа, но направиха тъкмо това.

— Млък! — сопна се яростно Джералд. Той не се уплаши, нали пръстенът беше у него. — Затваряйте си устата! Аз ще имам грижата да го отпратя! — добави той шепнешком.

— Случилото се е много неприятно! — каза достопочтеният Гаден-Смраден. Говореше с много странен акцент. Имаше нещо особено в начина, по който произнасяше „р“-тата, а „м“-тата и „н“-тата звучаха, сякаш излизаха от устата на човек, страдащ от силно простудно заболяване. Все пак нямаше и следа от ужасяващите „Оуъ“ или „еиъ“, при спомена за които изминалата нощ изглеждаше още по-страшна. Катлийн и Джими се наведоха над управителя. Това безпомощно тяло им се струваше някаква защита дори само защото беше човешко. Но Джералд, изпълнен със силата и безстрашието, които пръстенът даряваше на притежателя си, погледна Гадния-Смраден право в лицето и изтръпна от изненада. Имаше защо. Лицето срещу него едновременно беше и не беше онова, което той бе нарисувал на специалната рисувателна хартия. Защото то вече не бе хартиено. Беше си съвсем истинско лице. Пръстите на ръцете и дланите му бяха мършави и почти прозрачни, точно каквито ги беше направил Джералд, но също бяха истински. А когато съществото се отмести малко, та да разгледа по-добре ранения управител, стана ясно, че то има крака и ръце, също тъй съвсем живи, и нормално функциониращ гръбнак. Това създание наистина беше живо — нямаше никакво съмнение.

— Какво е станало? — попита Джералд, като се опитваше да бъде колкото се може по-любезен. Усилието се оказа успешно.

— Безкрайно съжалявам — отговори Гадният-Смраден. — Другите ми познати трябва да са се загубили в тунела. Те така и не стигнаха до хотела.

— А вие го намерихте? — зяпна от учудване Джералд.

— Разбира се — потвърди Гадният-Смраден. — Много представителен, много изискан хотел — точно както ми обяснихте. После, когато се залутах тук — аз не дойдох по главния път, тъй като исках да се полюбувам на този горски пейзаж и на дневна светлина, а персоналът на хотела не можа да ме упъти — тогава намерих останалите пред тази врата. Бяха много разгневени. Прекарали цялата нощ заключени на това място. Най-сетне вратата се отворила — навярно този господин я е отворил, но преди да успея да се намеся, онзи отвратителен грубиян с цилиндъра, не зная дали си спомняте…

Джералд си спомняше.

— Та тази невъзпитана особа го удари по главата и господинът се строполи на мястото, където го виждате и сега. Другите тутакси се разпръснаха. Останах самичък и ви видях, тъкмо когато се канех да му помогна някак.

В този момент Джералд забеляза, че Джими е целият в сълзи, а Катлийн е пребледняла като лист рисувателна хартия.

— Какво има, млади приятелю? — попита добродушно достопочтеният Гаден-Смраден.

Джими зарева с всичка сила.

— Ето, вземи пръстена! — изсъска му побеснелият Джералд и го нахлузи върху топлия, влажен и треперещ пръст на брат си. Адският вой, който издаваше Джими спря тозчас, пресечен някъде по средата, а Джералд едва сега осъзна какво е трябвало да преживее Мейбъл през изминалата нощ. Все пак сега беше светло, пък и той съвсем не беше от страхливите.

— Трябва да намерим и другите! — каза момчето.

— Струва ми се — рече възрастният Гаден-Смраден, — че са отишли да се изкъпят. Дрехите им са в гората.

И той посочи нататък.

— Вие двамата идете да проверите! — нареди Джералд. — Аз ще остана да видя какво може да се направи с главата на този приятел.

В гората Джими, сега вече безстрашен като истински лъв, откри четири купчинки дрехи, а също — дръжки на метли, стикове за хокей, както и маски, с една дума — всичко, което бяха използвали снощи, за да направят господата Разни-Безобразни. На една каменна пейка на припек седяха двете дами Гадни-Смрадни. Катлийн предпазливо се приближи към тях. Както е известно на всички, посред бял ден е много по-лесно да бъдеш смел, отколкото нощем. Когато Кати и Джими се приближиха до скамейката, видяха, че тези Разни-Безобразни си бяха най-обикновени Разни-Безобразни, каквито често бяха правили. В тях нямаше и капчица живот. Никакъв. Джими ги разкъса на парчета. От гърдите на Катлийн се изтръгна въздишка на облекчение.

— Магията се е разтурила! — рече тя. — Но онзи възрастен джентълмен си е съвсем истински. Той може би случайно прилича на ония Гадни-Смрадни, които направихме снощи.

— Във всеки случай носеше палтото, което беше окачено в салона! — тросна се Джими.

— Не, сигурно и палтата си приличат. Хайде да се връщаме при непознатия. Той сигурно е още в безсъзнание.

Така и направиха. Когато стигнаха при другите, Джералд помоли възрастния Разен-Безобразен да се скрие в храстите. Джими щял да дойде с него.

— Защото — обясни момчето, — струва ми се, че клетият управител вече идва на себе си и нищо чудно да се разстрои при вида на непознат човек. Колкото до Джими, той ще ви прави компания. Несъмнено той е най-подходящият за тази цел.

Поне откакто Джими носеше пръстена, това си беше чиста истина. Не след дълго двамата потънаха в гъстата плетеница на рододендрона. Мейбъл се върна с ароматните соли тъкмо когато управителят на имението отвори очи.

— Винаги така става в живота — отбеляза тя, — спокойно можех да си спестя разходката. Но за всеки случай…

Мейбъл коленичи и поднесе шишенцето под носа на страдалеца, като го задържа чак додето човекът се разкиха и немощно понечи да отблъсне ръката й.

— Сега пък какво става? — промълви той едва чуто.

— Ударили сте си главата — обясни му кратко Джералд. — Лежете си спокойно.

— Само да не… мириша повече шишенцето… — едва-едва изрече непознатият и отново се отпусна върху мрамора.

Не след дълго се окопити, приседна и се огледа. Цареше напрегнато мълчание. При децата имаше и един възрастен, на когото страшната тайна бе добре известна. А очевидно нито едно от хлапетата нямаше представа какви мерки предвижда законът за хора, пък били те и деца, които създават Разни-Безобразни и им вдъхват живот, при все че творенията могат да се окажат гневливи, агресивни и опасни. Какво трябваше да каже? Какво да предприеме? Най-сетне непознатият промърмори:

— Странно нещо! Дълго ли съм бил в безсъзнание?

— Няколко часа — призна честно Мейбъл.

— Не много — каза Катлийн.

— Всъщност не знаем точно. Намерихме ви в това състояние — завърши Джералд.

— Сега съм съвсем добре! — заяви управителят на имението и погледът му се спря на изцапаната с кръв носна кърпичка. — Сигурно съм си ударил главата някъде. А вие сте ми оказали първа помощ. Благодаря ви от сърце. Все пак е странно…

— Кое е странно? — доброто възпитание задължаваше Джералд да се поинтересува.

— Е, може би „странно“ не е точната дума. Имам чувството, че ви видях тъкмо преди да загубя съзнание или каквото там е станало с мене. Докато бях в несвяст, ми се мярнаха най-невероятни неща, в които бяхте замесени и вие.

— Само нас ли сънувахте? Нищо друго? Нищичко? — попита Мейбъл, останала без дъх.

— О, какво ли не сънувах — всякакви невъзможни неща, но вие бяхте съвсем истински.

Всички въздъхнаха с облекчение. По-късно до един се съгласиха, че това беше наистина щастлива развръзка.

— Сигурен ли сте, че се чувствате добре? — отново попитаха децата, когато мъжът се изправи на крака.

— Напълно, благодаря.

Докато говореше, той погледна към статуята на Флора. После продължи:

— Знаете ли, присъни ми се, че някъде тук има голяма каменна врата. Разбира се, и следа няма от такова нещо. Просто не зная как да ви благодаря! — повтори той, като ги погледна с това, което момичетата наричат „неговите красиви, ласкави очи“. Сетне добави: — Имал съм късмет, че сте били наоколо. Идвайте тук винаги, когато ви се прииска — усмихна се мъжът с кадифената дреха. — Правя ви почетни посетители.

— Вие сте новият управител на имението, нали? — веднага попита Мейбъл.

— Да, така е. Откъде научихте? — попита той бързо, но децата не му казаха. Вместо това те точно запомниха по кой път си тръгна след размяната на ръкостискания, благопожелания и надежди за скорошна среща и на свой ред свиха по другата пътека.

— Ето какво ще ви кажа — рече Джералд, докато изпращаха с поглед високата, широкоплещеста фигура на управителя, която постепенно се смаляваше на фона на яркозеления тревист склон, — някой от вас замислял ли се е как да прекараме останалата част от деня? Защото аз имам нещо предвид.

Другите нямаха.

— Преди всичко, трябва да се отървем от оня Гаден-Смраден. Е, все ще намерим някакъв начин. След това се прибираме право вкъщи и още щом влезем, веднага пъхаме пръстена в плик и го запечатваме. Така вече няма да може да ни погажда номера! После ще се качим на покрива и ще прекараме един спокоен и приятен ден — ще четем книги и ще ядем ябълки. До гуша ми дойде от приключения, честно ви казвам!

Другите бяха съгласни.

— Сега — мислете! — продължи Джералд. — Мислете както никога досега — как да се отървем от оня Гаден-Смраден!

Всяко от децата се постара да мисли колкото сили имаше, но мозъчетата им бяха вече уморени от преживелиците, тревогите и страховете. Така че мислите им, както се изрази Мейбъл, не си заслужаваха мисленето, камо ли пък — казването.

Дано само Джими да е в безопасност! — рече Катлийн леко разтревожена.

— Ти пък намери за кого да се притесняваш! Нали сега пръстенът е у него! — успокои я Джералд.

— Ще ми се да вярвам, че няма да си пожелае някоя щуротия! — подхвърли Мейбъл, но Джералд я скастри, като й напомни, че трябва да пази тишина и да не му пречи да разсъждава.

— Струва ми се, че мисля най-добре, когато съм седнал — рече той и тутакси седна върху мрамора. А понякога се случва човек да размишлява най-добре на глас. — Нашият Гаден-Смраден си е чиста проба истински — в това не може да има никакво съмнение! Също така несъмнено е, че той е станал такъв, докато е бил в тунела. Ако успеем някак да го замъкнем отново там, той може да се превърне в това, което си беше и тогава само трябва да върнем палтата и другите неща там, откъдето сме ги взели.

— Няма ли някакъв друг начин? — попита Катлийн. Мейбъл, далеч по-откровена, заяви направо:

— Няма да вляза в онзи тунел за нищо на света, така да знаеш!

— Шубето ли те хвана? И то посред бял ден! — взе да й се подиграва Джералд.

Мейбъл не му остана длъжна:

— Във всеки случай в тунела няма да е посред бял ден!

Катлийн направо я побиха тръпки.

— Ако лекичко се приближим до него и изведнъж му съдерем палтото? — предложи тя. — Нали той и без това е направен от палта? Тогава вече няма да е истински.

— Ти така си мислиш! — хладно я прекъсна Джералд. — Откъде знаеш какво има под палтото му.

Катлийн отново цялата потрепери. На всичкото отгоре слънцето сияеше така радостно и безгрижно, а белите мраморни статуи, зелените дървета, фонтаните и верандите изглеждаха тъй безгрижно романтични — досущ като декори на някоя пиеса.

— Така или иначе — продължи Джералд, — поне ще трябва да се опитаме да го върнем в тунела и да залостим вратата подире му. Няма на какво друго да се надяваме. А после идва ред на ябълките, на „Робинзон Крузо“, на „Швейцарското семейство“ или на която книга си харесате, стига в нея да няма магии и вълшебства. Само трябва да свършим с това. Пък и той вече съвсем не е страшен. Нали видяхте, че си е съвсем истински.

— Тъкмо там е цялата работа! — каза Мейбъл замислено.

— Освен това всичко става посред бял ден! Само погледнете какво слънце грее! — не преставаше да настоява Джералд. — Хайде!

И той хвана за ръка двете момичета. Тримата се запътиха решително към редицата рододендрони, зад които бяха оставили Джими и Гаден-Смраден да ги чакат. Докато вървяха, Джералд им напомняше:

— Той е истински! Вижте как грее слънцето! Няма да трае повече от минута!

Повтори им тези неща безброй пъти, само и само да е сигурен, че няма да объркат нещо.

Когато наближиха храстите, искрящите листа зашумоляха, размърдаха се и се разделиха. Преди момичетата да имат време да отстъпят назад, оттам се измъкна Джими, примигвайки срещу яркото слънце. Клоните зад него се затвориха и нищо — нито движение, нито шумолене — не показваше, че там има още някой. Джими беше самичък.

— А той къде е? — попитаха двете момичета в един глас.

— А, разхожда се нагоре-надолу из алеята с елховите дръвчета! — отегчено обясни Джими. — И непрекъснато смята нещо в едно тефтерче. Твърди, че е изключително богат и по тая причина трябва на всяка цена да отиде до града и да се отбие до борсата или нещо такова. Там де, където дават злато срещу разни хартийки, стига да си умен и съобразителен, както казва той. Ще ми се и аз да се отбия през тази борса и да сменя малко хартийки. Какво ще кажете?

— Не искам да чувам за никакви смени повече! — сопна се Джералд. — Стигат ми толкова! Само ни го покажи къде е! На всяка цена трябва да се отървем от него!

— Имал и автомобил — продължаваше Джими, като разтваряше топлите, лъскави листа на рододендроните, — а също и градина с тенискорт, изкуствено езеро и карета с впряг от четири коня. Освен това от време на време прескачал до Атина на почивка — ей така, както другите хора отиват до Маргейт.

— Най-добре ще бъде — рече Джералд, докато се промъкваше след Джими, — да му кажем, че най-краткият път към гората е покрай хотела, който си мисли, че е намерил снощи. Така лесно ще го накараме да влезе в тъмния проход, ще го бутнем вътре и здраво ще затръшнем вратата след него.

— Ами той ще умре от глад там! — рече жалостиво Катлийн. — Ако наистина е жив.

— Едва ли! Магията на пръстена ще се развали по-рано. Пък и друго нищо не мога да измисля.

— Ама той е страшно богат — намеси се Джими през пращенето на храстите. — Знаете ли, че се е заловил да строи обществена библиотека там, където живее, и е поръчал да му направят портрет, за да го окачи вътре. Той мисли, че съгражданите му ще бъдат във възторг.

Децата бяха изминали участъка, засаден с рододендрони, и се озоваха на пътечка, покрита с мека и свежа трева и оградена от двете страни с борове и ели, високи до небето.

— Там е, някъде зад завоя! — промълви Джими. — Червив е с пари, направо не знае какво да ги прави. Построил е специални корита за водопой на конете, както и обществена чешма с негов бюст отгоре. Чудя му се защо не си е направил нещо като баня с плувен басейн до леглото, та да може, като се събуди, направо да се претъркаля в него! Искам и аз да съм толкова богат, тогава веднага щях да му покажа…

— Ето едно разумно желание! — рече Джералд. — Чудя се как на никой досега не му хрумна! Олеле майчице! — възкликна момчето и то — напълно основателно. Защото там, насред потъналата в зелени сенки борова алея, в горската тишина, нарушавана единствено от шумоленето на листата и от развълнуваното дишане на трите достойни за окайване деца, желанието на четвъртото — Джими — се сбъдна. Минавайки през бързи, но напълно видими степени на превъплъщение, Джими стана богат пред очите им. Най-страшното беше, че макар и да виждаха ясно всичко, те просто не разбираха какво се случва и дори да искаха, вече не можеха да го спрат. Джими, техният си Джими, с когото се занасяха и караха понякога, Джими, за когото се грижеха откак се помнят, само за няколко мига от малко момче стана юноша, после — приятен младеж, тутакси преобразил се в мъж на средна възраст. Със същата ужасяваща бързина Джими вече се бе превърнал във възрастен господин с благородна външност, елегантен, но старомодно облечен. Той ги гледаше отгоре през очилата си и питаше кой е най-прекият път до гарата. Ако тази чудовищна промяна не беше станала пред очите им — всичките ужасяващи подробности, които я съпътстваха, на никое от децата и през ум не би му минало, че този солиден, преуспяващ господин на преклонна възраст, облечен в редингот, с цилиндър и с голям червен монограм на великолепната жилетка, беше техният Джими. Но нали бяха свидетели на неговото преобразяване — нямаше как да отхвърлят жестоката истина.

— О, Джими, недей! — извика, отчаяно Мейбъл.

А Джералд промърмори:

— Това е направо чудовищно!

Колкото до Катлийн, тя плачеше, та се късаше и не беше в състояние да каже и думичка.

— Не плачи, момиченце! — изрече Онзи-който-някога-беше-Джими. — Колкото до тебе, млади момко, толкова ли не си в състояние да отговориш нормално на един нормален въпрос?

— Той дори не ни познава! — изплака безутешно Катлийн.

— Кой не ви познава? — нетърпеливо попита Онзи-който-някога-беше-Джими.

— Т-т-ти! — едва изрече Катлийн.

— Не ви познавам, разбира се — отговори Онзи-който-някога-беше-Джими. — Но това едва ли е причина да се разстройвате толкова!

Катлийн избухна в още по-силни ридания:

— О, Джими, Джими, Джими!

— Наистина не ни познава! — трябваше да признае Джералд. — Освен ако… Хей, Джими, ти да не се занасяш нещо, а? Хайде, кажи! Защото, ако се майтапиш, това е пълна свинщина…

— Казвам се господин… — рече Онзи-който-някога-беше-Джими, произнасяйки отчетливо някакво име. Всъщност, струва ми се, че ще бъде по-удобно, ако за по-кратко наричаме солидния възрастен мъж, в който се бе превърнал забогателият и пораснал Джими, с някое по-простичко име. Нека му казваме само „Онзи“ — съкратено от „Онзи-който-някога-беше-Джими“.

— А сега какво ще правим? — прошепна обзетата от панически страх Мейбъл.

На глас обаче тя каза:

— О, господин Джеймс, или както там казахте, че ви е името, ще бъдете ли така любезен да ми дадете този пръстен?

На пръста на Онзи все още проблясваше съдбоносният пръстен.

— Разбира се, че не! — отсече твърдо Онзи и добави: — Имаш вид на доста крадливо момиченце!

— Но какво мислите да правите? — попита унило Джералд, като дори не се опитваше да прикрие отчаянието си.

— Интересът, който проявяваш, младежо, е повече от ласкателен! — проговори Онзи. — Е, ще ми покажеш ли най-сетне пътя за най-близката гара?

— Не! — отговори Джералд. — Няма!

— В такъв случай — рече Онзи все още учтиво, макар и да беше ясно, че е на ръба на избухването, — може би ще ми посочите пътя за най-близката лудница?

— О, не, не, не! — извика Катлийн. — Не може да си толкова лош!

— Аз може и да не съм. Обаче вие сте! — отвърна Онзи. — Ако не сте се побъркали, трябва да сте идиоти по рождение! Както и да е. Преди малко зърнах един джентълмен, който изглеждаше напълно с всичкия си. Всъщност, струва ми се, че го познавам отнякъде.

В този момент видяха, че споменатият джентълмен се приближава към тях. Той беше не друг, а възрастният Гаден-Смраден.

— О, не си спомняш Джери и Кати, твоето Катенце-Котенце? — проплака Катлийн. — Джими, миличък Джими, стига щуротии!

— Малко момиче — рече Онзи, като я погледна през очилата си, — може само да се съжалява, че не са те възпитавали по-добре!

И той тръгна сковано към Гадния-Смраден. Две шапки се повдигнаха, размениха се по няколко думи и двамата възрастни господа закрачиха един до друг по оградената с борове алея. Трите нещастни деца ги последваха — ужасени, разтревожени, напълно отчаяни от случилото се. И което беше най-лошото — на края на своята изобретателност.

— Пожела си да е богат — и ето ти го богат! — обобщи Джералд. — Сега ще има пари за билети и за каквото си поиска.

— А когато магията загуби силата си — защото тя все някога ще я загуби, нали — Джими ще се намери някъде в ужас, вероятно — в някой наистина добър хотел, без да има представа как е попаднал там.

Мейбъл се обади замислено:

— Аз пък се чудя колко ли още ще просъществува този Гаден-Смраден?

— Вярно — рече Джералд. — Това ме подсеща, че вие двете трябва веднага да съберете палтата и всичко, останало от Гадните-Смрадни. Намерете някъде да ги скриете на първо време, все едно къде. Утре ще ги пренесем вкъщи. — После допълни мрачно: — Стига изобщо да има някакво утре.

— Недей да говориш така! — възкликна Катлийн задавено, сякаш всеки момент щеше отново да се разплаче. — Не може всичко да е толкова ужасно в такъв слънчев ден.

— Няма какво да спорим — каза Джералд. — Чуйте ме добре! Аз трябва да тръгна след Джими. Вие двете веднага се приберете при Мадмоазел и й съобщете, че Джими и аз сме се качили на влака с някакъв господин, който много приличал на някой от чичовците ни. И без това той наистина прилича на тях. Сто на сто ще се вдигне ужасна патърдия, но трябва непременно да тръгна след него.

— Всичко това е само куп лъжи и да те пита човек за какво! — тросна се Катлийн. — Ти, изглежда, не можеш да си отвориш устата, без нещо да излъжеш.

— Не се тревожи за тези неща — отговори брат й. — Това не са лъжи. Те са толкова истина, колкото и всичко останало в тази каша от магии, в която се забъркахме. Това е като да лъжеш насън — не можеш да не го правиш.

— Единственото, което знам, е че искам всичко това да свърши!

— Много важно, само с искане не става! — прекъсна я ядосано Джералд. — Сега — сбогом! Аз трябва да вървя, а вие — да останете. Ако това ще ви успокои, изобщо не вярвам, че всичко това става наистина. Прекалено е мътно. Кажете на Мадмоазел, че двамата с Джими ще се върнем за чая. Ако не успеем — нищо не мога да направя. В момента не мога да направя нищо за никого, освен, може би, за Джими.

Джералд се затича с всичка сила, тъй като момичетата едва се тътреха, а Гадният-Смраден и Онзи (някогашният Джими) бързо напредваха.

Момичетата останаха, загледани подире им.

— Трябва да потърсим онези дрехи! — напомни Мейбъл. — Няма как иначе. Някога толкова исках да бъда героиня, а когато това наистина ми се случи, изглежда съвсем различно, нали?

— Вярно, така е — съгласи се Катлийн. — А къде ще скрием дрехите, когато ги намерим? Нали няма… няма да е в онзи тунел?

— В никакъв случай! — заяви категорично Мейбъл. — Ще ги пъхнем в каменния динозавър. Отвътре той е съвсем празен.

— Нали оживява нощем, нищо че е каменен! — напомни й Катлийн.

Мейбъл я успокои:

— Е, поне докато слънцето грее, няма да оживее! Пък и пръстенът го няма.

— Така си и останахме днес без ябълки и книги на покрива — усмихна се тъжно Катлийн.

— Вярно, но щом се приберем, веднага ще се захванем с възможно най-бебешката игра. Ще организираме чаено парти за куклите. Така ще имаме чувството, че не е имало никакви магии и вълшебства.

— В такъв случай ще трябва да направим много силен чай — каза неуверено Катлийн.

* * *

Нека сега да тръгнем след Джералд. Неговата дребна, но все още ясно очертаваща се фигурка се движеше през мекия бял прахоляк на слънчевия път по следите на двамата възрастни господа. Ръката му със задоволство премяташе монетите в джоба на панталона му — неговият дял от печалбата на панаира. Леките обувки му позволяваха да се движи съвсем безшумно и бързо го носеха към гарата. Все така незабелязан, той стигна до там и се озова на гишето за билети тъкмо навреме, за да чуе как гласът на Онзи-който-някога-беше-Джеймс произнася:

— Един, първа класа, за Лондон.

Джералд почака, докато Онзи и Гадният-Смраден излязоха да се разходят на перона, любезно разговаряйки за политиката и за южноафриканските акции, и си взе третокласен билет до Лондон и обратно. Влакът навлезе в гарата с пронизително свистене и тежко пухтене. Наблюдаваните лица заеха местата си в първокласното купе, маркирано със синя линия. Наблюдаващият скочи в един жълт дървен вагон. Свирката изпищя, флагчето се развя. Влакът събра сили, цял се напрегна, потрепери и най-сетне тръгна.

— Нищо не разбирам! — каза си Джералд, сам-самичък в третокласния вагон. — Как така в едно и също време може хем да има влакове и автомобили, хем магии и вълшебства.

Но все пак ги имаше.

* * *

Мейбъл и Катлийн неспокойно претърсваха рододендроновите храсти, орловата папрат и елховите дървета. Момичетата намериха натрупани в шест отделни купчинки палта, шапки, поли, ръкавици, стикове за голф и за хокей и дръжки на метли. Задъхани и потни под безмилостното обедно слънце, те ги качиха на хълма, където между гъстите лиственици се издигаше огромният каменен динозавър. Той имаше голяма дупка в корема си. Катлийн показа на Мейбъл как да подложи гръб като за „прескочи-кобила“, покачи се на гърба й и се вмъкна в хладния каменен търбух на чудовището. Мейбъл й подаваше отдолу дрехите и стиковете.

— Има много място — каза Катлийн. — Нали опашката му се спуска до земята. Ами то си е съвсем като таен проход.

— Да, и само си представи как оттам изскача нещо и се нахвърля отгоре ти! — отговори й Мейбъл — и Катлийн, цялата разтреперана, веднага слезе.

По всичко личеше, че обясненията, които трябваше да дадат на Мадмоазел, съвсем нямаше да минат безболезнено, ала, както Катлийн отбеляза по-късно, и най-малката дреболия е достатъчна, за да отвлече вниманието на възрастните. Тъкмо когато разпалено обясняваха на Мадмоазел какъв точно е бил чичото, с когото момчетата са заминали за Лондон, край прозореца мина някакъв човек.

— Кой е този? — ни в клин, ни в ръкав възкликна Мадмоазел, като посочи с пръст към прозореца, което, както е известно на всички, съвсем не е признак на добро възпитание.

Това беше управителят на имението, който се връщаше от посещение при местния лекар. Върху раната, която им се бе видяла толкова страшна, когато я промиваха сутринта, сега бе залепено голямо парче лейкопласт. Момичетата казаха на Мадмоазел, че това е новият управител на Йълдинг Тауърс, а тя извика развълнувано: „О, небеса!“, и тутакси престана да задава неудобни въпроси, свързани с момчетата. Седнаха да обядват много късно и се нахраниха в пълна тишина. След обяда Мадмоазел излезе, като си сложи шапка, украсена с безброй розови рози, а в ръка носеше голям слънчобран, също целият на рози. Момичетата — все така мълчаливо — се заеха да подготвят кукленото чаено парти с истински чай. На втората чаша Катлийн избухна в сълзи. Мейбъл, също плачейки, я прегърна.

— Искам, — изплака Катлийн, — о, само как искам да знам къде са сега момчетата. Щеше да е такава утеха за мен!

* * *

Джералд пък много добре знаеше, но това не беше никаква утеха за него. Като си помисли човек, той всъщност беше единственият, който би могъл да знае къде са момчетата, защото Джими пък изобщо не знаеше, че е малко момче, каквото в момента несъмнено не беше. Колкото до оня там Гаден-Смраден, от него едва ли можеше да се очаква да знае каквото и да е, а още по-малко — къде са момчетата. В момента, когато Катлийн с трепереща ръка наливаше втората чаша куклен чай, наистина силен, но не достатъчно, за да удави мъката й, Джералд се прокрадваше — именно това е най-подходящата дума, по стълбището на величествената сграда на Градския съвет на Олд Броуд стрийт. На етажа, който току-що бе подминал, имаше врата с надпис: „М-р Г.С. Гаднър, посредник при стокови и финансови операции. (Също и при размяна на стоки.)“, а на горния етаж имаше друга врата с името на малкото братче на Джералд, което неочаквано бе забогатяло по един толкова магичен начин. Под името на Джими нямаше никакви титли или обяснения. Джералд така и не можеше да разбере всъщност как така Онзи (който някога беше Джими) е постигнал такова положение. Когато вратата се отвори, за да мине брат му, момчето успя да зърне множество чиновници и махагонови бюра вътре. Очевидно Онзи въртеше голям бизнес.

Какво трябваше да стори Джералд? Можеше ли изобщо да стори нещо?

Почти невъзможно е, особено ако си на годините на Джералд, да се вмъкнеш в някоя голяма Лондонска кантора и да обясниш, че високоуважаемият й началник на почтена възраст изобщо не е това, което изглежда, ами всъщност е твоето малко братче, превърнало се изведнъж във възрастен, влиятелен и богат господин само защото му е попаднал някакъв вълшебен пръстен. Ако все пак се съмнявате в това, съветвам ви да опитате и да се уверите сами. Джералд не можеше да почука и на вратата на господин Г.С. Гаднър, посредник при стокови и финансови операции (а също и при размяна на стоки), за да уведоми подчинените му, че техният достопочтен началник всъщност не е нищо повече от купчина стари дрехи, неочаквано оживели и по силата на някаква магия, която момчето не би могло да обясни, шефът им се е превърнал в човек само след като пренощувал в един наистина добър хотел, който обаче не съществувал.

Както виждате, положението изобилстваше с трудности. На всичкото отгоре, времето, когато Джералд беше свикнал да обядва, бе минало толкова отдавна, че той с всяка секунда огладняваше все повече и повече и като че ли това се оказа най-голямата трудност. Джералд осъзнаваше все по-мъчително, че като нищо можеш да си умреш от глад на стълбището на някоя лондонска сграда, стига само хората, които следиш, да се задържат достатъчно дълго в канцелариите си.

В това време по стълбите, подсвирквайки си, се изкачи някакво момче, чиято коса досущ напомняше четка за обувки. То носеше голяма тъмносиня чанта.

— Ще ти дам шест пенса, ако отидеш да ми купиш кифли за шест пенса и ми ги донесеш тука! — каза му Джералд с оня безапелационен тон, присъщ на всички велики главнокомандващи.

— Я да ги видим тия шест пенса — не по-малко безапелационно му отговори момчето.

Джералд показа сребърната монета.

— Добре, дай ги!

— Заплащане при доставката! — отсече Джералд, като си послужи с израз, който често беше чувал от търговци и продавачи, но и през ум не му беше минавало, че някога ще използва.

Момчето се усмихна одобрително.

— Бива си те! — констатира то. — Не си вчерашен.

— Вярно, че не съм! — съгласи се Джералд със сдържана гордост. — Да говорим направо! Трябва да изчакам един човек тук. Хайде, бягай за кифлите, пък аз ще ти пазя чантата, ако искаш.

— Само че и аз не съм вчерашен! — отбеляза момчето, като преметна чантата през рамо. — Тоя обирджийски номер ми мина за последен път доста отдавна — още когато бях на твоята възраст.

След този словесен удар той тръгна. Не след дълго се върна, носейки кифлите. Джералд му даде шестте пенса и грабна топлите кифли. Когато минутка по-късно момчето излезе от кабинета на мистър Г.С. Гаднър, посредник при стокови и финансови операции (а също и при размяна на стоки), Джералд отново го спря.

— Що за птица е оня там? — попита той, като посочи вратата с пръст.

— Адски важна клечка! — отговори момчето. — Тъпкан е с мангизи, направо ум да ти зайде. Има и кола, и всичко там, нали разбираш.

— А знаеш ли нещо за другия, дето е на горния етаж?

— А, той ли? Той е още по-голяма клечка! Много стара фирма са, със специално подземие в английската банка, та да си кътат златцето там в сандъци, все едно че е в някой хамбар. Майчице мила, само половин час да ме пуснат вътре, пътят да е чист и полицията да е някъде по-далече, друго не искам! Ей, ама ти ще се пръснеш, ако продължаваш да се тъпчеш с тия кифли!

— Искаш ли? — попита го Джералд и му предложи една.

— В нашата кантора разправят — избълва момчето, като по тоя начин честно и почтено си плати за кифлата със сведения, които никой не му беше искал, — че да има как, ония двамата ще се хванат за гушите — е, става дума, само за бизнес, ама така е, от години се дебнат да си направят мръсно!

Джералд вече съвсем недоумяваше каква ли магия е била необходима, та тези две едва вчера появили се създания — богатият Джими и Гадният-Смраден — да се сдобият с биография и минало. И ако все пак успееше по някакъв начин да ги отстрани, дали в такъв случай споменът, че изобщо са съществували, също щеше да изчезне? Това момче например щеше ли да ги забрави? Ами всичките ония хора от града, които работеха за тях? Дали канцелариите, обзаведени с махагон и пълни с чиновници, също щяха да изчезнат? А кой можеше да му каже дали чиновниците и всичкият този махагон съществуват наистина? А самият Джералд съществуваше ли? А момчето?

— Можеш ли да пазиш тайна? — попита той другото момче. — Искаш ли да си направим една шега?

— Би трябвало вече да се връщам в кантората — отговори то.

— Че върви тогава, кой ти пречи? — не му остана длъжен Джералд.

— Не се връзвай! — каза момчето. — Тъкмо се канех да ти кажа, че това не е от значение. За всичко си има чалъм! Знам как да се направя, че ми тече кръв от носа, ако се случи да закъснея.

Джералд приветства от все сърце неподозирания му талант, оказал се изведнъж толкова полезен и на място. После каза:

— Ще ти дам пет шилинга, честна дума!

— За какво? — беше естественият въпрос на момчето.

— Ако ми помогнеш.

— Как?

— Аз съм частен детектив.

— Кой, ти ли? Изобщо не приличаш на такъв.

— Добре де, каква полза има да си частен детектив и да приличаш не на друго, ами тъкмо на частен детектив? — попита нетърпеливо Джералд, като захапа нова кифла. — Оня тип там, от горния етаж — него го търсят.

— Полицията ли? — полюбопитства другото момче с възхитително нехайство.

— Не, не, опечалените роднини.

— „Върни се при нас“! — издекламира хлапакът от кантората. — „Всичко е простено и забравено“! Така вече ми е ясно.

— Та значи аз трябва да намеря начин да го заведа при тях! Виж сега, ако можеш да влезеш в кантората и да му предадеш бележка от някого, който го кани на делова среща…

— Чакай! — прекъсна го труженикът. — Идва ми на ум нещо два пъти по-добро. Ще влезеш ти и ще говориш с нашия Гаднър. Той дава мило и драго другото приятелче да му се махне от главата за ден-два. Тая сутрин в кантората точно това разправяха.

— Я да помисля малко! — рече Джералд, като остави последната кифла на коляното си, за да може да хване главата си с две ръце — така мислеше по-добре.

— Не забравяй да включиш в мисленето си и моите пет шилинга! — напомни му момчето.

На стълбището се възцари тишина, нарушавана единствено от кашлицата на някой от служителите на Онзи и непрекъснатото тракане на пишещите машини в кантората на мистър Г.С. Гаднър.

После Джералд се изправи, дояждайки кифлата.

— Всъщност имаш право — рече той. — Наистина трябва да опитам този номер. Ето ти петте шилинга.

След това внимателно изтръска трохите от дрехите си, прочисти си гърлото и почука на вратата на господин Г.С. Гаднър. Тя се отвори и нашият герой влезе вътре.

Хлапакът с коса като четка за обувки остана да се помотае още малко навън. Той разчиташе на сигурното оправдание с безотказно кървящия си в такива ситуации нос. И очакването му бе щедро възнаградено. Той слезе няколко стъпала по-надолу, скри се в една от извивките на стълбището и чу гласа на господин Г.С. Гаднър — един много добре познат в тази част на сградата (пък и на цялата стокова борса) глас. В момента той звучеше меко и дори приятелски:

— Значи тогава ще го помоля да ми даде да хвърля един поглед на пръстена и, без да искам, ще го изпусна на земята. Ти ще го вдигнеш. Само да не забравиш, че това е чиста случайност и че ти изобщо не ме познаваш. Не мога да допусна името ми да бъде замесено в подобни неща! Сигурен ли си, че той наистина не е с всичкия си?

— Повече от сигурен! — отговори Джералд. — Направо се е побъркал с този пръстен. Веднага ще тръгне след него. Пък и помислете си за неговите скърбящи роднини!

— Мисля, разбира се, мисля и за тях! — отговори добродушно мистър Г.С. Гаднър. — Просто не ми излизат от главата! Само за това мисля!

После господин Гаднър се качи в кантората на горния етаж и Джералд ясно чу Онзи да казва на чиновниците си, че отива да обядва.

След това кошмарният Г.С. Гаднър, съпроводен от Джими, който в момента се струваше на Джералд не по-малко кошмарен, се спуснаха по стълбите. Джералд и другото момче останаха спотаени на площадката между етажите, додето двамата господа не излязоха на улицата, разговаряйки за стоки и акции, дялове и борсови спекулации. Тогава момчетата излязоха от прикритието си и ги последваха.

— Чудя се — прошепна възхитено онова с косата като четка, — какво ще правиш сега?

— Ще видиш! — отговори Джералд. — Да вървим!

— Кажи де! Кажи, че трябва да се връщам!

— Да ти кажа, ама няма да ми повярваш! Този господин на почтена възраст всъщност изобщо не е на годините, на които изглежда. Ако искаш вярвай, ако не искаш — недей, но той е моето по-малко братче, което изведнъж се превърна в това, което виждаш. Колкото до другия, той пък изобщо не е истински. Целият е от стари парцали, а отвътре няма нищо.

— Да си призная, той така и изглежда — рече момчето, — ама бива си те да преувеличаваш!

— Братчето ми си сложи един магически пръстен и се превърна в този тулуп!

— Магии не съществуват — каза момчето. — Така ни учат в училище!

— Хубаво! — каза Джералд. — Довиждане.

— Чакай малко! Защо го преследваш?

— Заради вълшебния пръстен! Успея ли да го взема, веднага ще поискам всички да се озовем на едно определено място. И това ще стане. Веднъж да стигнем там, ще се справя и с двамата.

— Ще се справиш?

— Да. Пръстенът не може да отмени нещо, което вече е било пожелано от притежателя му. Вълшебството се разтуря само с течение на времето. Също както се развива навита пружина. Но затова пък пръстенът може да ти изпълни някое ново желание — почти съм сигурен в това. Във всеки случай — ще опитам!

— Голям лъжец си! — каза момчето с възхищение.

— Почакай и сам ще видиш!

— Да не искаш да влезеш в тоя тузарски ресторант, а? Няма да можеш!

Момчето замълча, изпълнено със страхопочитание пред величието на въпросното заведение.

— Да, така ще направя! Никой не може да ни изхвърли оттам, ако се държим както трябва. Ще дойдеш с мен! Лично аз смятам да обядвам.

Не знам по каква причина Джералд се беше привързал толкова към това момче. То дори не беше особено симпатично. Може би стана така, защото това беше единственият човек в Лондон, когото Джералд познаваше и с когото можеше да си поговори, като изключим, разбира се, Онзи-който-някога-беше-Джими и Гадния-Смраден. Но с тях пък той нямаше никакво желание да си говори.

Това, което последва, стана толкова бързо, че, както по-късно казваше Джералд, „си беше същинска магия“. Ресторантът беше препълнен — забързани мъже светкавично поглъщаха храната, която забързани келнерки светкавично им поднасяха. Разнасяше се дрънкане на вилици и чинии, бълбукане от наливане на бира, шум от разговори и миризма на всякакви вкусотии.

— Две пържоли, моля! — рече Джералд, като показа пълна шепа монети, та да не остави никакво съмнение в своята платежоспособност и най-почтени намерения. В този миг от съседната маса достигна до слуха му:

— А, да, любопитна семейна реликва.

Пръстенът напусна пръста на Онзи и господин Г.С. Гаднър, мърморейки: „невероятен уникат“, протегна недействителната си ръка да го поеме. Момчето с коса като четка наблюдаваше сцената със затаен дъх.

— Пръстенът си го бива! — призна то.

В следващия миг въпросният пръстен се изплъзна от ръката на господин Г.С. Гаднър и се търколи на пода. Джералд се хвърли след него като хрътка след заек. Наниза проклетото кръгче на пръста си и в препълнения ресторант се разнесе звънкият му глас:

— Искам двамата с Джими да се озовем в прохода зад статуята на Флора!

Това беше единственото безопасно място, за което успя да се сети в този миг.

Светлините, шумовете и миризмите на ресторанта се стопиха както восъчната капка се стапя в огъня, а дъждовната — във водата. Самата аз не зная, пък и Джералд не можа да разбере какво точно се случи в ресторанта. Вестниците така и не съобщиха нищо за случая, при все че нашият герой не преставаше да търси някое заглавие, като например: „Необичайното изчезване на известен гражданин на столицата“. Не зная и какво си е помислило момчето, чиято коса повече от всеки друг път бе заприличала на четка за обувки. Нито пък Джералд знаеше. Може би той би искал да научи нещо за него, докато аз пет пари не давам. Каквото и да си е помислило или направило то — все едно. Светлините, шумовете и миризмите на прословутия ресторант изчезнаха. На мястото на ярката светлина се възцари непрогледен мрак, на мястото на шумотевицата — пълна тишина, на мястото на уханията на говеждо, свинско, телешко, риба, овнешко, зеле, различни видове лук, моркови, бира и тютюн се появи вмирисаният на мухъл влажен дъх на подземие, което дълго време не е било проветрявано.

Джералд не се чувстваше никак добре и бе направо като зашеметен, пък и подсъзнателно усещаше, че скоро ще се почувства още по-зле и по-замаян. Но нямаше време за губене. Трябваше да намери подходящите думи, за да успокои столичния търговец, който някога беше Джими, и да го накара да кротува, докато дойде моментът — подобно на стегната пружина, която щеше да се развие с изтичането на магията.

Само дето напразно търсеше думите, които биха му помогнали. Такива думи нямаше. Нито пък бяха необходими. Защото от непрогледния мрак той чу глас — и това не беше гласът на обитателя на столицата, който някога беше Джими. Не, това беше гласчето на самия Джими, скъпото малко братче на Джералд, чието злополучно желание да забогатее превърна това, което Джими беше — млад и беден — в онова, което — стар и богат — можеше да стане. Другото гласче викаше:

— Джери, Джери! Буден ли си? Само ако знаеш колко шантав сън сънувах!

В следващите няколко секунди нито единият, нито другият можеше да каже каквото и да е. Джералд затърси пипнешком през тежкия мрак, тежката тишина и тежкия дъх на подземие и успя да улови ръката на Джими.

— Джими, старче, всичко е наред! — прошепна той. — Само че това съвсем не беше сън, а поредният номер на проклетия пръстен. Все пак успях да го взема и поисках да ни пренесе тук, та да те измъкна от това, което мислиш за сън.

— Къде си поискал да ни пренесе? — Джими се хвана за ръката му по начин, който, ако беше светло, той първи щеше да нарече „бебешки“.

— Тук, момчето ми, тук, в прохода зад статуята на Флора! — обясни Джералд и добави: — Сега вече всичко е наред! Няма за какво да се тревожиш!

— Наред е, няма що! — проговори в мрака Джими. В гласа му се долавяше раздразнение, ала във всеки случай — не чак такова, че да го накара да пусне ръката на брат си. — Само че как мислиш да излезем оттук?

Едва тогава Джералд разгада мрачното си предчувствие, което го ужасяваше много повече, отколкото светкавичният полет от Чийпсайд до Йълдинг Тауърс. Но рече непоколебимо:

— Ще поискам пръстенът да ни изведе навън, разбира се!

Каза го, при все че много добре знаеше, че пръстенът не може да разваля вече изпълнени желания.

И наистина нищо не стана.

Джералд изрече желанието си. После в тъмнината внимателно подаде пръстена на Джими. Той поиска същото.

Двете момчета си останаха където бяха — в тъмния проход зад статуята на флора, който водеше, поне по думите на онзи Гаден-Смраден, към един много приличен хотел. Каменната врата беше затворена, а те двамата дори не знаеха как се отваря.

— Ех, само да имах някоя клечка кибрит! — въздъхна Джералд.

— Защо не ме остави в съня ми? — почти изхленчи Джими. — Там поне беше светло и всеки момент щяха да ми донесат сьомгата със салата от краставици.

— А пък аз — обади се Джералд, потънал в мрачни мисли, — точно щях да си получа пържолата с пържени картофи.

А сега двамата разполагаха само с тишината, мрака и острия мирис на пръст.

— Открай време съм се чудил какво ли ще е това, да си жив погребан! — обади се приглушено Джими след малко. — Сега вече знам. Не! — гласът му внезапно премина в крясък. — Не е истина! Не е истина! Не вярвам! Това е само сън и нищо друго!

Последва мълчание, което продължи колкото да преброиш до десет.

— Да! — храбро извика Джералд въпреки тежката миризма, тишината и тъмнината. — Това е само сън, Джими, старче, сън и нищо повече! Трябва само да се държим един за друг и от време на време да викаме за помощ, ей така, на майтап — просто защото така се прави. Само сън е, разбира се!

— Разбира се! — промълви Джими сред тишината, мрака и тежкия мирис на пръст.