Едит Несбит
Омагьосаният замък (1)

Първа глава

Те бяха трима — Джери, Джими и Катлийн. Разбира се, Джери всъщност се казваше Джералд, а не например Джерамая^[1], както би могъл да си помисли някой. Колкото до Джими, той в действителност беше Джеймс. А що се отнася до Катлийн, нея пък никога не я наричаха със собственото й име. Обикновено й казваха Кати, Коти или дори Катенце-Котенце, когато братята й бяха особено добре разположени към нея. Когато пък не бяха — най-често й викаха Драскащата Котка. И тримата бяха изпратени да учат в един малък град, който се намираше в западната част на Англия. Разбира се, момчетата бяха в едно училище, а момичето — в друго, защото разумната практика момчетата и момичетата да посещават едно и също училище все още не е така разпространена у нас, както, надявам се, ще стане някой ден. Ето защо те се виждаха само през съботните и неделните дни в дома на една мила неомъжена жена. Но това беше една от ония ужасни къщи, където просто е невъзможно да си поиграе човек. Знаете ги тези къщи, нали? Там винаги има нещо, което ви притеснява и не ви позволява да си поговорите, дори ако сте останали сами. А как бихте могли да си поиграете, когато там всяка игра изглежда като нещо, което се прави насила и всъщност изобщо не върви? Така че моите герои очакваха ваканцията. Тогава щяха да се приберат у дома и да бъдат заедно по цели дни в една къща, където играта беше нещо напълно естествено, а разговорите и смеховете — съвсем непринудени. Наоколо се простираха обширните поля и гъстите гори на Хампшър, в които можеш да видиш и свършиш куп интересни неща.

При тях щеше да дойде и братовчедка им Бети и децата вече си бяха съставили планове за лятото. В училището на Бети бяха приключили занятията малко по-рано. Ето защо тя се озова в къщата в Хампшър преди тях тримата. Веднага щом пристигна, Бети се разболя от дребна шарка. По тази причина моите герои нямаше как да се приберат у дома. Можете да си представите как се почувстваха те. Мисълта за седемте безкрайни седмици, които трябваше да прекарат при мис Хърви, беше направо непоносима. Ето защо и тримата незабавно писаха вкъщи, като единодушно твърдяха, че просто е невъзможно да останат там. Писмата им безкрайно озадачиха техните родители, които досега си бяха мислили, че децата винаги с голямо удоволствие посещават милата мис Хърви. Както и да е, те се оказаха „смайващо разбрани по този въпрос“, както заяви Джери, и след много писма и телеграми беше уредено момчетата да отидат в училището на Катлийн и да останат там през ваканцията, тъй като всички момичета се бяха завърнали по домовете си, а и преподавателките също ги нямаше с изключение на една французойка.

— По-добре тук, отколкото при мис Хърви — отбеляза Катлийн, когато момчетата се отбиха да попитат Мадмоазел кога ще бъде удобно да се настанят.

— И освен това — продължи сестра им, — ще видите, че нашето училище не е и наполовина толкова противно, колкото вашето. Тук на масите си имаме покривки, а на прозорците — пердета. А при вас какво е? Само голи дъски, чинове и мастилени петна.

Докато момчетата си стягаха багажа, Катлийн положи всички усилия да направи стаите колкото се може по-приветливи. Дори ги беше украсила с цветя, поставени в буркани от сладко. Всъщност цветята бяха предимно невенчета, понеже в градината в задния двор вече не бе останало кой знае какво друго. Отпред растяха мушкато и здравец, както и калцеоларии и лобелии, ала, разбира се, на децата не им бе позволено да ги късат.

— Ще трябва да измислим някаква игра, та да си запълним времето през ваканцията — каза Катлийн, след като си изпиха чая. Тя вече беше разопаковала и подредила дрехите на момчетата в боядисаните скринове. Додето сръчно разпределяше спретнатите купчинки, бе усетила у себе си необичайна зрялост и чувство за отговорност. — Защо не напишем книга?

— Няма да можеш — рече Джими.

— Нямах предвид да я напиша самичка, естествено — отвърна Катлийн, малко засегната. — Исках да кажа да я напишем заедно.

— Много работа — отсече кратко Джералд.

— И все пак, ако напишем книга — настояваше Катлийн, — в която да се разкрива истинската същност на училищата, хората ще я прочетат и има да се чудят как ни е дошло на ума да го направим.

— А, по-скоро ще ни изключат — каза Джералд. — Не, в никакъв случай. По-добре да си измислим някаква игра на открито — я на разбойници, я нещо подобно. Нямаше да е лошо да можехме да намерим някоя пещера, в която да складираме припасите си и там да се храним.

— Само дето наоколо няма никакви пещери — промърмори Джими, който винаги противоречеше. — И освен това твоята прекрасна Мамзел няма да ни разреши да излизаме сами.

— А, това трябва да се провери — каза Джералд. — Сега ще ида да поговоря с нея като баща.

— В този вид? — Катлийн презрително го посочи с пръст и Джералд се погледна в огледалото.

— На нашия герой ще му отнеме само минутка да се среше, да си оправи дрехите и да си измие лицето и ръцете — издекламира Джералд и отиде да превърне думите в дела. Момчето, което след малко почука на вратата на всекидневната, наистина изглеждаше много добре — стройно, кестеняво, определено впечатляващо. Мадмоазел седеше в стаята и четеше някаква книга, подвързана в жълто. Възпитателката изглеждаше унесена и като че ли не съвсем тук. Джералд умееше с лекота да се прави на интересен — едно много полезно качество, когато трябва да се справяш с някои по-особени възрастни. Той разтваряше сивите си очи колкото се може по-широко, отпускаше крайчетата на устните си надолу и така придобиваше кротко и умоляващо изражение, с което напомняше досущ на малкия лорд Фаунтлерой, който, между другото, би трябвало да е ужасно остарял и да е станал непоносим позьор.

— Entrez!^[2] — извика Мадмоазел с пронизителното си френско произношение. Момчето влезе.

— Eh bien?^[3] — попита тя нетърпеливо.

— Надявам се, че не ви безпокоя — рече Джералд с толкова сладък глас, сякаш устата му бе пълна с мед и масло.

— О, не, ни най-малко — отговори госпожицата, вече значително по-меко. — Какво това, което вие желае?

— Помислих си, че би било редно да дойда и да ви поднеса почитанията си — отговори Джералд. — Нали вие сте стопанката на къщата?

И той протегна към нея току-що измитата си ръка, все още влажна и зачервена. Тя я пое.

— Ти едно много добре възпитано малко момче — отбеляза госпожицата.

— Ни най-малко — отговори Джералд, по-учтиво от когато и да е. — Наистина ми е мъчно за вас. Сигурно е ужасно, че се налага да се грижите за такива като нас през цялата ваканция.

— О, не, съвсем не — каза Мадмоазел на свой ред. — Убедена съм, че ще бъдете добри и послушни децата.

Погледът на Джералд я увери, че той и останалите хлапета ще бъдат същински ангелчета — поне доколкото е възможно едно дете да заприлича на ангелче, без, разбира се, да изгуби напълно човешката си природа.

— Ще се постараем! — рече той убедително.

— Може ли човек направи нещо за вас? — любезно запита гувернантката французойка.

— О, не, благодаря! — каза Джералд. — Не бихме искали да ви създаваме грижи. Всъщност, струва ми се, че ще имате още по-малко грижи, ако утре ни пуснете да прекараме целия ден в гората. Дори бихме могли да вземем с нас и обяда си — някаква суха храна — нали разбирате, та да не създаваме грижи и на готвачката.

— Много си съобразителен, няма що! — хладно каза Мадмоазел.

Тогава в очите на Джералд се прокрадна усмивка. Той умееше да прави това дори когато устните му си оставаха съвсем сериозни. Мадмоазел долови пламъчето в погледа му и избухна в смях. На свой ред Джералд също се разкиска.

— Малък негодник! — възкликна тя. — Защо не казал веднага, че иска да се освободите от surveillance, или, както вие казвахте — по-строг надзор, без да се преструваш, че искате да ми направи добро впечатление?

— Човек трябва да бъде внимателен с възрастните — обясни Джералд. — Пък и това не беше само преструвка. Ние наистина не искаме да ви създаваме грижи… а не искаме и вие да…

— И аз да ви създавам грижи. Eh bien! Вашите родители, те разрешават ли ви да скита по цели дни из гората?

— О, да — отговори Джералд убедително. — Разбира се, че ни разрешават.

— Е, тогава аз няма да ставам по-голямо чудовище от ваши родители. Ще предупредя готвачката за ваша храна. Сега доволен ли си?

— Напълно — увери я Джералд. — Мадмоазел, вие сте толкова добричка.

— Добричка? Аз? — повтори тя. — Иска каже крава?

— Не, не, ъ-ъ-ъ… — поясни Джералд, — вие сте наистина cherie^[4]. Няма да съжалявате за това, повярвайте ми. Не бихме ли могли да направим нещичко за вас — да ви намотаем преждата на кълбета или да ви потърсим очилата, а може би нещо друго?…

— Та той ме взима за баба си — разсмя се Мадмоазел по-силно от обикновено. — Хайде сега, вървете и да не правите повече пакости, отколкото трябват!

* * *

— Е, какво стана? — попитаха го другите.

— Всичко е наред — отговори Джералд с престорено безразличие. — Казах ви, че така ще стане. Смелата и изобретателна младост спечели уважението на чуждоземната гувернантка, която на времето си трябва да е била красавицата на забутаното селце, от което е дошла.

— Не ми се вярва някога да е била красавица. Прекалено е строга! — отбеляза Катлийн.

— А! — усмихна се Джералд. — Така е само защото нямаш подход към нея. С мен никак не беше строга.

— Чудя се какви ли глупости си й надрънкал — недоверчиво се обади Джими.

— О, не, аз просто съм дипс… как точно се казваше? Нещо като посланик беше. Дипсополмат — ето какво съм аз. Все пак ще имаме на разположение цял един свободен ден и да не ми е името Джак Робинсън, ако не открием някоя пещера.

Седнала на почетното място на масата за вечеря, Мадмоазел се стори на Катлийн по-благоразположена от всякога. Самата вечеря се състоеше от хляб и меласа. Меласата беше намазана върху филийките преди няколко часа и сега храната беше по-твърда и суха от всички твърди и сухи неща за ядене, които можете да си представите. Джералд извънредно учтиво подаде на госпожицата маслото и сиренето, като по този начин просто я застави да опита хляба с меласата.

— Ба! Та това все едно да си сложиш пясък в уста — толкова сушаво. Нима е възможно това вас харесва?

— Не — отговори Джералд. — Не е възможно, но не е прието момчетата да правят бележки относно качеството на храната си!

Мадмоазел се засмя, но след този случай сухият хляб с меласа вече не се появи на масата за вечеря.

— Как успя да постигнеш това? — прошепна възхитено Катлийн, преди да си легнат.

— Какво толкова, никак не е трудно да разбереш какво иска някой възрастен, стига само да го погледнеш малко по-внимателно. Ще видиш, че оттук нататък направо ще й се кача на главата.

На другата сутрин Джералд стана рано и набра букетче розови карамфили, които намери скрити между невените в градината в задния двор. Превърза букетчето с черна панделка и го постави в чинията на Мадмоазел. Тя се усмихна и, трябва да признаем, изглеждаше доста хубава, когато втъкна цветята в колана си.

— И намираш това за много хубаво — каза Джими след това, — да се подмазваш на хората — само и само да ти позволят да направиш това, което искаш, като им пробутваш я цветя, я каквото ти е под ръка и току им подаваш солницата.

Катлийн неочаквано защити по-големия си брат:

— Не е точно така — рече тя. — На мене ми е ясно защо го прави Джералд, само че аз самата никога не се сещам навреме за тези неща. Не разбираш ли, ако искаш възрастните да се държат добре с тебе, най-малкото ще трябва и ти да се държиш така с тях и да се сещаш за всякакви дреболии, които ще им доставят удоволствие. Никога не ми идва на ум, че трябва да направя нещо подобно, а пък Джери не забравя и затова всички стари дами го харесват. И дума не може да става за подкупване или за подмазване. То си е един вид честност — все едно да плащаш онова, което купуваш.

— Е, във всеки случай — каза Джими, без да се задълбочава повече върху моралната страна на въпроса, — все пак ние си спечелихме един прекрасен ден, който ще прекараме в гората.

Така и стана.

Широката главна улица беше толкова спокойна дори и в този оживен утринен час, че изглеждаше недействителна. Простираше се цялата окъпана в слънчева светлина. Листата на дърветата сияеха зелени и свежи, измити от нощния дъжд, но пътят бе сух, а на слънчевите лъчи дори прахолякът по него искреше като разсипани диаманти. Красивите стари къщи се издигаха солидни и здрави — сякаш и те се приличаха на слънчицето и му се радваха.

— Дали все пак наоколо има някакви гори? — попита Катлийн, докато минаваха край пазара.

— Е, това не е чак толкова важно, горите де — промълви унесено Джералд. — Така или иначе, непременно ще намерим нещо. Един от нашето училище разправяше, че от баща си знаел за една малка пещера недалеч оттук. Тя се намирала някъде под склона, в една отбивка на пътя за Солзбъри. Но баща му казал също, че там имало и един омагьосан замък, така че може би това за пещерата да не е вярно.

— Ако можехме само да намерим отнякъде рогове — каза Катлийн, — бихме могли да открием някой вълшебен замък, като ги надуваме с все сила през целия път.

— И ти ако имаше пари да ги полееш за рогове… — добави Джими презрително.

— Е, случайно имам, така че хайде да не губим повече време! — отговори Катлийн.

И роговете бяха купени от едно мъничко магазинче с изпъкнала витрина, препълнена със сладкиши, краставички и кисели ябълки. Миг след това тихото площадче на края на града, където бяха църквата и домовете на най-уважаваните семейства, заехтя от мощния звук на роговете. И въпреки това нито една от къщите не се превърна в омагьосан замък.

Тогава децата продължиха по пътя за Солзбъри, който бе силно напечен от слънцето и покрит с прах. Ето защо не след дълго решиха, че няма да е лошо да спрат и да изпият едно шише джинджифилова лимонада.

— Ще носим лимонадата в коремите си, все едно че е в бутилка — отбеляза Джими. — А шишето можем да скрием и да си го приберем на връщане.

В това време стигнаха до едно място, където пътят, както се изрази Джералд, изведнъж тръгваше в две посоки.

— О, това наистина прилича на приключение! — рече Катлийн.

Децата поеха най-напред по дясното разклонение, после свърнаха в лявото, за да бъдат съвсем справедливи, както се изрази Джими, сетне отново надясно, след това наляво и тъй нататък, и тъй нататък, додето най-накрая съвсем се изгубиха.

— Ама съвсем! — възкликна Катлийн. — Направо възхитително!

Дърветата сплитаха клоните си над главите им, а от двете страни на пътя се точеха обрасли с храсти възвишения. Търсачите на приключения отдавна бяха престанали да надуват роговете си. Всъщност се оказа ужасно изтощително да упорстващ в тая работа — особено когато няма кого да дразниш.

— Олеле, майчице! — въздъхна Джими, изплезил език. — Я по-добре да поседнем и да си хапнем от храната за обяд. Можем да го наречем закуска, нали така? — добави той за по-убедително.

Тримата тутакси насядаха в храстите, които се бяха сплели като същински жив плет, и без повече бавене изядоха узрялото цариградско грозде, което трябваше да им бъде за десерт. След това, докато седяха и си почиваха, те си мислеха колко хубаво щеше да бъде всичко това, ако обувките не ги стягаха толкова. В този миг Джералд, както беше седнал, се облегна на храстите зад себе си, а те неочаквано се огънаха — и то толкова рязко, че той за малко не се стовари на земята. Нещо беше поддало на натиска на тялото му. На всичкото отгоре се чу и звук, наподобяващ падането на тежък предмет.

— Хубава работа! — възкликна Джералд, който веднага се съвзе от изненадата. — Там трябва да има голяма дупка! Я погледнете — камъкът, на който се бях облегнал, просто изчезна!

— Ще ми се това да е пещера! — промърмори Джими. — Само че, разбира се, не е.

Катлийн замислено промълви:

— Ако надуем роговете си, не бих се учудила да се окаже точно това.

И без да губи време, наду своя.

Джералд промуши ръка между храстите.

— Тук няма нищо — каза момчето, — само — въздух. А това е просто една напълно празна дупка!

Другите две деца започнаха да разгръщат храстите. Наистина, в склона имаше дупка с внушителни размери.

— Смятам да вляза вътре и да видя какво има там — заяви Джералд.

— О, недей! — извика сестра му. — Не ми се ще да се пъхаш там! Я си представи, че има змии!

— Не ми се вярва! — отговори Джералд, но се наведе и драсна клечка кибрит.

— Пещера е! — извика той и тутакси коленичи върху обраслия с мъх камък, на който беше седял преди това. Пропълзя по него и неочаквано изчезна.

Последва мълчание, в което се долавяше единствено задъханото дишане на хлапетата.

— Добре ли си? — извика Джими.

— Да, идвайте! Най-добре първо да си спуснете краката — има някаква издатинка тук.

— Тогава аз ще бъда следващата — каза Катлийн и тръгна. Спусна първо краката си, както беше посъветвал Джералд. Те обаче се люшнаха във въздуха.

— Внимавай! — викна Джералд от тъмното. — Ще ми извадиш очите! Спусни си краката надолу, момиче, а не ги размахвай във въздуха. И не се опитвай да летиш, бездруго няма къде.

Все пак той се постара да й помогне колкото може, като енергично издърпа краката й надолу, а сетне я подхвана под мишниците. Катлийн усети как шумолят сухите листа под обувките й и остана на мястото си, готова да посрещне Джими, който се появи с главата надолу, сякаш се гмуркаше в непознато море.

— Това си е истинска пещера! — възкликна радостно Катлийн.

— Младите изследователи — започна да обяснява Джералд, като запуши с раменете си отвора, през който се бяха промъкнали, — в началото бяха заслепени от непрогледния мрак на пещерата и не можеха да видят нищо.

— Непрогледният мрак не може да те заслепява! — каза Джими.

— Ех, да имахме свещ — каза Катлийн.

— Може да заслепява — възрази Джералд. — Не виждаха нищо, но техният неустрашим водач, чиито очи тутакси привикнаха с мрака, вече бе направил първото си откритие, още додето тромавите силуети на останалите се блъскаха при входа на пещерата.

— О, така ли? И какво е то?

Другите двама вече бяха свикнали с начина, по който Джералд разказваше някоя история — все едно, че разиграваше представление. И все пак понякога им се искаше брат им да не говори чак толкова много или поне да не го прави, сякаш чете кулминационните моменти от някоя книга.

— Но той така и не разкри тази потресаваща тайна на верните си спътници чак додето всички те не му дадоха честната си дума, че ще запазят пълно спокойствие.

— Добре де, ще запазим пълно спокойствие — промърмори нетърпеливо Джими.

— Това вече е друго — усмихна се Джералд, като изведнъж престана да говори като по книга и се превърна в обикновено момче. — Там има светлина! Погледнете отзад!

Децата погледнаха. Наистина имаше светлина. Сивкавият полумрак по кафявите стени на пещерата изсветляваше нагоре и после върху него внезапно се наслагваше плътна тъмна линия, която показваше, че от някоя пролука или ъгъл на пещерата се промъква дневна светлина.

— Мирно! — изкомандва Джералд или поне това имаше предвид, макар че каза: „Мирно!“, както подобава на един войнишки син. Другите двама механично се подчиниха.

— Ще останете в положение мирно, додето не издам команда „Ходом марш!“, след което ще тръгнете предпазливо напред в разгънат строй по следите на вашия смел предводител. Напомням ви, трябва много да внимавате да не стъпвате върху убитите и ранените.

— Не ми харесва като говориш така! — възмути се Катлийн.

— Няма никакви убити и ранени — обади се Джими, като потърси ръката й в мрака, — просто иска да ни предупреди да гледаме да не се препънем и да не се ударим в камъните, не разбираш ли?

Тъкмо в този момент той намери ръката й и тя изпищя.

— Но това съм аз — каза Джими. — Мислех, че би предпочела да те водя за ръка. А ти се държиш като най-обикновено момиче.

Очите им вече взеха да свикват в тъмнината и сега всички виждаха, че са попаднали в грапава каменна пещера, която продължаваше направо още три или четири ярда, а сетне рязко завиваше надясно.

— Победа или смърт! — извика въодушевено Джералд. — А сега — напред, ходом марш!

Той тръгна внимателно напред, като избираше пътя си по ронливата камениста пръст, която покриваше пещерата.

Като зави зад ъгъла, извика колкото му глас държи:

— Платно, платно на хоризонта!

— Великолепно! — възкликна Катлийн, въздъхвайки с облекчение, когато неочаквано се озова на място, обляно от силна слънчева светлина.

— Никакво платно не виждам — недоволно се обади Джими, който вървеше след нея.

Тесният проход водеше до една кръгла арка, цялата обрасла с папрат и пълзящи растения. Трите деца минаха под нея и се озоваха в дълбока тясна падина. Камъните от двете й страни бяха обрасли с мъх, а от цепнатините им излизаха папрати и какви ли не високи треволяци. По върховете на скалите растяха дървета, които образуваха свод над падината. Слънчевата светлина се процеждаше през клоните и се разсипваше надолу в разноцветни ярки петна. Така падината приличаше на покрит златистозелен коридор. Пътеката, настлана със сивозелени плочи, върху които вятърът бе навял купчинки сухи листа, слизаше стръмно надолу. Тя свършваше пред друга кръгла арка, вече съвсем тъмна отвътре, която също бе обкръжена от скали, треви и храсти.

— Гледай, гледай, та това е съвсем като железопътен тунел, само че на открито! — обади се Джими.

— Навярно това е входът на омагьосания замък — извика възторжено Катлийн. — Да надуем роговете си!

— Млъкнете там! — нареди Джералд. — Смелият капитан смъмри подчинените си за глупавото им бърборене…

— Това за мен ли се отнася? — възмутено се сопна Джими.

— И така може да се каже — отговори Джералд и вдъхновено продължи: — … смъмри подчинените си за глупавото им бърборене, като им нареди да напредват предпазливо и да пазят пълна тишина, тъй като в края на краищата можеше да се окаже, че наоколо се спотайва някой с неприятелски намерения, а още по-вероятно беше новата арка да се окаже леден блок или нещо не по-малко опасно.

— Какво например? — попита разтревожено Катлийн.

— Мечки, да речем — отговори кратко Джералд.

— В Англия обаче няма мечки извън мрежата на клетките. В Америка викат на мечките „мрежки“^[5] — добави Джими безучастно.

— Бегом марш! — беше отговорът на Джералд.

И децата препуснаха. Под натрупаните влажни листа пътеката бе ужасно твърда и камениста за набитите им от ходене крака. Тримата спряха пред тъмната арка.

— Има още стълби надолу — каза Катлийн.

— Това несъмнено е леден блок — констатира Джералд.

— Не говори така! — помоли го Катлийн.

— Нашият герой — отново поде Джералд, — който не можеше да бъде изненадан от нищо, повдигна падналия дух на малодушните си подчинени, като ги увери, че той притежава достатъчно сила, за да продължи напред и сам, а те са свободни да постъпят както намерят за добре, щом са такива бъзливци.

— Ако обиждаш — прекъсна го Джими, — ще си продължиш самичък.

Помълча малко и добави:

— Така да знаеш!

— Та това е част от играта, глупчо! — взе да му обяснява добродушно Джералд. — Утре ти можеш да бъдеш Смелият капитан, та по-добре си затваряй устата и отсега мисли как ще ни наричаш, когато дойде твоят ред да командваш.

Те се спускаха по стълбите много бавно и внимателно. Над главите им виснеше нисък каменен свод. Като не успя да намери ръба на последното стъпало, Джералд драсна клечка кибрит и стана ясно, че това всъщност е началото на нов тъмен тунел, който завива наляво.

— По този проход — каза Джими, — навярно ще можем да се върнем горе на пътя.

— Или по-скоро под него — отговори му Джералд. — Не забравяй, че сме слезли единадесет стъпки под земята.

Джими и Катлийн продължиха напред, следвайки водача си. Сега Джералд напредваше много предпазливо, защото, както им обясни, се боеше да не би отново да се появят стъпала. Тунелът, по който се движеха, беше съвсем тъмен и децата не виждаха нищо.

— Хич не ми харесва тая работа — прошепна Джими.

Като изминаха известно разстояние, пред тях като че отново се появи едва-едва блещукаща дневна светлина, която с всяка крачка ставаше все по-ярка. И не след дълго ги доведе до нова арка. От нея се разкриваше гледка, която така напомняше картинката на някоя книга за Италия, че чак да ти спре дъхът. Нашите приятели продължаваха безмълвно да крачат напред, което не им пречеше да попиват гледката с очи. Една къса кипарисова алея, която към края си се разширяваше, водеше към мраморна тераса — просторна и бяла, цялата обляна в слънце. Децата все още примигваха от рязката промяна, пък и от изненада. Те се облегнаха на широките плоски перила. Огледаха се и чак опулиха очи, защото неочаквано видяха под себе си едно истинско, ама съвсем истинско езеро, което досущ приличаше на онова от „Прелестите на Италия“ — езеро с лебеди, островче по средата и заобиколено с плачещи върби. По-нататък се простираха тучни зелени склонове, осеяни с горички, а между дърветата се белееха статуи. Върху едно неголямо възвишение отляво се издигаше кръгла бяла постройка, украсена с изящни колони, а отдясно имаше водопад, който с плисък слизаше по обраслите с мъх камъни, за да се влее накрая в езерото. Едни стъпала водеха от терасата към водата, а други — към зелените ливади на отсрещната страна. По-далеч, в тревистите склонове, пасяха елени. А още по-нататък, там, където дърветата се сгъстяваха в нещо като горичка, се издигаха причудливи фигури от сив камък, които децата не можеха да оприличат на нищо виждано досега.

— Онова момче в училище… — промълви Джералд.

— Това е омагьосан замък! — прекъсна го Катлийн.

— Не виждам никакъв замък — възрази Джими.

— А как тогава ще наречеш това, като знаеш толкова?

С тези думи Джералд посочи натам, където зад обширния пояс от липи в небесната синева се врязваха бели кули и бойници.

— Струва ми се, че в този замък не живее никой — каза Катлийн. — И въпреки това, вижте колко поддържан изглежда. Трябва да е вълшебен.

— Може би съществуват и вълшебни косачки за трева — предположи Джими.

— Ако бяхме герои от някоя книга, този замък щеше да бъде омагьосан. Със сигурност! — възкликна Катлийн.

— Той е омагьосан — понижи глас Джералд.

— Но омагьосани замъци не съществуват! — каза доста уверено Джими.

— Ти пък откъде знаеш? Какво те кара да мислиш, че на света няма нищо друго освен това, което си видял със собствените си очи?

Пренебрежението в гласа на Джералд беше направо съкрушително.

Джими продължи да упорства:

— Мене ако питате, магиите са излезли от мода още когато хората са изобретили парните машини, вестниците, телефона и телеграфа.

— Като си помисли човек, телеграфът доста прилича на магия — усмихна се Джералд.

— А, как пък не! — сопна се Джими, като в гласа му се долавяше най-дълбоко презрение.

— А може би магиите и вълшебствата са изчезнали просто защото хората вече не вярват в тях — предположи Катлийн.

— Добре де, хайде да не си разваляме изживяването с тези изтъркани съмнения — решително рече Джералд, — аз лично ще вярвам във вълшебствата толкова силно, колкото мога. Ето, тук пред нас има една омагьосана градина, а там — един омагьосан замък и трябва да призная, че съм повече от радостен, задето ми се предоставя възможност да ги опозная и изследвам. Тогава безстрашният рицар тръгнал начело, като оставил недостойните си оръженосци сами да избират дали да тръгнат по неговите стъпки, или не.

И той се отдели от балюстрадата и закрачи смело към поляната. Стъпките му отекваха, изпълнени с непоколебимост. Джими и Катлийн тръгнаха след него.

Такава градина никой никога не бе виждал — сякаш взета от някоя вълшебна приказка. Децата се промъкнаха тихичко покрай елените, които само повдигаха красивите си благородни глави, колкото да видят какво става, но не изглеждаха ни най-малко разтревожени. След като преминаха през нещо, което наподобяваше голямо торфище, трите деца тръгнаха под скупчените ароматни и тежки стари липи и така най-подир се озоваха в прекрасна розова градина, оградена с гъст жив плет от късо подстригани тисови дръвчета. Градината лежеше пред тях — червена, розова, зелена и бяла — цялата в слънчеви отблясъци — тя приличаше на разноцветната и силно парфюмирана носна кърпичка на някой великан.

— Имам чувството, че всеки момент ще срещнем градинаря и той ще почне да ни пита какво търсим тук. Какво ще му кажем тогава? — попита Катлийн, забола нос в дъхавите цветове.

— Ще му кажем, че сме загубили пътя и това ще си бъде чиста истина — отсече Джералд.

Само че не срещнаха нито градинаря, нито пък някой друг. Ето защо усещането, че са попаднали в омагьосано място, ги обземаше все по-силно и по-силно, додето накрая те започнаха да се стряскат едва ли не от звука на собствените си стъпки, отекващи в огромното, безмълвно пространство. Вече стана дума, че розовата градина бе обградена с истински жив плет от тисове. Оттам пък започваше същински лабиринт, съвсем подобен на онзи, който сте виждали в Хамптън Корт.

— Сега — рече натъртено Джералд, — помнете ми думата. В центъра на този лабиринт ще открием тайната на вълшебството. Изтеглете сабите си, мои смели мъже, и тръгнете напред, като пазите пълна тишина.

Така и направиха.

В лабиринта между преплетените тисови дървета беше много горещо, а пътят към вътрешността беше умело прикрит. Отново и отново се оказваха пред тъмната тисова арка над розовата градина и бяха много доволни, че не са забравили големите си чисти носни кърпи.

Когато излязоха за четвърти път от лабиринта на същото място, Джими извика:

— О, искам… — и съвсем неочаквано гласът му замря.

— Ау! — извика момчето отново, но този път по съвсем различен начин. — А къде ни е яденето?

Едва тогава, във внезапно настъпилото мълчание, те и тримата си спомниха, че кошницата с обяда беше останала на мястото, откъдето се промъкнаха в пещерата. Мислите им все по-натрапчиво, почти любовно се въртяха около резените студено говеждо, шестте домата, хляба и маслото, смачканата хартийка, в която бе загъната солта, ябълковите тригуни и чашката от дебело стъкло, от която човек можеше сладко-сладко да си пие джинджифилова лимонада.

— Хайде да се връщаме — предложи Джими. — Да тръгваме още тази минута, та да си приберем нещата и най-сетне да седнем да хапнем.

— Нека опитаме още веднъж да се оправим с лабиринта. Никак не обичам да се отказвам от нещо, преди да съм го свършил докрай — каза Джералд.

— Гладен съм! — извика Джими.

— И защо тогава не го каза по-рано? — попита го Джералд троснато.

— Защото по-рано не бях.

— Тогава и сега не си. Не можеш да огладнееш така изведнъж. Я, какво е това?

„Това“ беше някаква червена нишка, която се точеше в основата на преплетените тисови дървета — съвсем тъничка нишчица, която човек едва ли би забелязал, без да се взре в корените много внимателно.

Всъщност — оказа се памучен конец. Джералд го повдигна нагоре. Единият му край бе привързан към някакъв продупчен напръстник, а другият…

— А другия край просто го няма! — извика Джералд, без дори да се опитва да прикрие триумфиращите нотки в гласа си. — Ето, в това е ключът към цялата работа! Е, как ви се струва сега студеното говеждо, а? Аз открай време си знаех, че някой ден ще ми се случи някакво чудо, и ето — така и стана.

Джими процеди:

— Мен ако питате, градинарят е оставил конеца там.

— Със сребърния напръстник на Принцесата, привързан към него? Виж! На напръстника има коронка.

Наистина имаше.

— Хайде — заговори Джералд с нисък и настойчив глас, — ако сте търсачи на приключения, наистина бъдете такива! Освен това, сигурен съм, че някой вече е минал и е прибрал говеждото още преди няколко часа.

Джералд тръгна напред, като намотаваше червения конец на пръста си. И това наистина беше ключът към всичко, защото той ги доведе тъкмо в центъра на лабиринта. Тъкмо там, насред лабиринта, децата попаднаха на истинско чудо.

Следвайки червения конец, изкачиха още две стъпала и се озоваха на кръгла полянка. По средата имаше голям слънчев часовник, а съвсем наблизо — широка мраморна скамейка, като всичко беше плътно прикрито от тисовите дръвчета. Червеният конец водеше право през тревата покрай слънчевия часовник. В другия край на нишката се бяха вкопчили малки загорели пръсти, на всеки от които имаше пръстен. Пръстите, разбира се, преминаваха в ръка с безчет гривни, по които блестяха червени, сини и зелени скъпоценни камъни. Тази ръка пък бе облечена в ръкав от розовозлатиста богато извезана коприна, е, наистина — поизбледняла тук-там, но все още — извънредно внушителна на вид. Ръкавът пък беше част от роклята, с която бе облечена една девойка, полегнала на каменната скамейка. Несъмнено знатната особа бе потънала в дълбок сън под безмилостното слънце. Розовозлатистата дреха се спускаше надолу, като разкриваше изящно извезана светлозелена фуста. Великолепна дантела с цвета на току-що разбита сметана допълваше облеклото на дамата. Тънък бял воал, обсипан със сребърни звездички, покриваше лицето й.

— Това е омагьосаната Принцеса — едва промълви Джералд, сега вече наистина впечатлен. — Нали ви казвах!

— Това е Спящата красавица — прошепна Катлийн. — Това е… Само погледни в какви старовремски дрехи е облечена, досущ като ония, които носят придворните дами на Мария Антоанета от картинките в учебника по история. Тя е заспала и е спала цели сто години. О, Джералд, ти си най-големият между нас — значи ти трябва да си прекрасният принц, а ние никога не сме и подозирали.

— Тая принцеса не е истинска — отново се заяде Джими.

Но другите двама тутакси му затвориха устата — отчасти, защото винаги намираше начин да развали всяка игра, а отчасти — защото и те самите не бяха уверени, че особата, полегнала под безмилостното слънце, беше принцеса. Всичко, което се случваше в това тяхно приключение — пещерата, прекрасните градини, лабиринтът, червеният конец — всичко подсилваше чувството за вълшебство, на което в този миг Катлийн и Джералд се бяха поддали почти изцяло.

— Повдигни воала, Джери! — прошепна Катлийн. — Ако тя не е изумително красива, ще можем да бъдем уверени, че тя не е никаква принцеса.

— Вдигни си го ти! — отвърна Джералд.

— Доколкото си спомням, забранено е да се пипат експонатите — намеси се Джими.

— Това да не ти е восъчна кукла, глупчо! — разсмя се батко му.

— Не, не е — не пропусна да се обади и сестрата. — Никакъв восък не би могъл да издържи на такова силно слънце и да изглежда толкова добре. Пък и, ако нямаш нищо против, виж я, че диша. Това е самата Принцеса, няма съмнение!

Като каза това, момичето много внимателно повдигна крайчеца на воала и го спусна отново. Лицето на Принцесата беше дребничко и се открояваше с особена белота между двете й черни плитки. Носът й бе прав, а веждите — изящно очертани. По бузите и носа й се виждаха няколко лунички.

— Нищо чудно, че има лунички — прошепна Катлийн. — Нали е спала толкова години на това слънце!

Устните на спящата въпреки всичко не напомняха на розова пъпка. И все пак…

— Не е ли прекрасна? — въздъхна Катлийн.

— Може би щеше да е, ако не беше така напрашена! — намери за уместно да отговори Джералд.

Катлийн обаче поде решително:

— Хайде, Джери, ти си най-големият между нас!

— Така е — съгласи се Джералд малко неспокойно.

— Щом е така, ти трябва да разбудиш Принцесата.

— Ама това не е никаква Принцеса — обади се Джими, с ръце в джобовете на панталоните. — Бас държа, че това е просто някакво момиченце, облечено в официалните си дрехи.

— Но тя е с дълга рокля! — настояваше Катлийн.

— Вярно, но виж, че роклята й е по-дълга, отколкото трябва! А ако се изправи, няма да е много по-висока от Джери.

— Е, хайде де — продължаваше да настоява Катлийн. — Джери, моля те, не се прави на глупак. Просто си длъжен да го направиш!

— Да направя какво? — попита Джералд, като подритваше лявата си обувка с десния си крак.

— Не знаеш ли? Трябва да я пробудиш, като я целунеш, разбира се.

— Без мене тия! — рязко отсече Джералд.

— Е, все някой трябва да го направи.

— Ама тя може и да не ме хареса като се събуди! — промърмори Джералд.

— Аз веднага бих опитала — подхвърли Катлийн. — Но предполагам, че няма да е същото, ако я целуна аз вместо принца.

Катлийн се наведе и целуна Принцесата. Само че нищо не се случи. Принцесата остана да си лежи, потънала в дълбок сън.

— В такъв случай ще трябва да опиташ ти, Джими. Не се съмнявам, че ще успееш. Само побързай веднага да отскочиш назад, преди да ти е зашила някоя плесница.

— Откъде накъде ще го удря? Та той е още съвсем малко момче — прекъсна я Джералд.

— Ти си малко момче! — тросна му се Джими. — Нямам нищо против да я целуна. Защо да не я целуна. Аз да не съм страхопъзльо като Някои Други Хора. Само че да се разберем — ако го направя, искам до довечера аз да бъда Смелият предводител.

— А, не! Виж какво… Я чакай малко — извика Джералд. — Може би по-добре аз да…

Но в това време Джими успя да залепи звучна целувка, която жизнерадостно отекна върху бледата буза на Принцесата и сега трите деца стояха, затаили дъх, очаквайки да видят какво ще последва.

Резултатът беше, че Принцесата разтвори големите си тъмни очи, протегна се, лекичко се прозя, закривайки уста с малката си загоряла от слънцето ръка. Сетне произнесе съвсем ясно и отчетливо, без да остави място за съмнение, че всичко това е истина:

— Значи стоте години вече са минали? Колко са пораснали тисовете! Кой от вас е моят принц, онзи, който ме изтръгна от плена на дълбокия сън, в който прекарах толкова години?

— Аз! — обади се безстрашно Джими, след като се убеди окончателно, че Принцесата не възнамерява да удря плесница на когото и да било.

— О, мой благородни избавителю! — отрони се от устата й. После тя протегна ръка, а Джими я сграбчи и я разтърси енергично.

— Но мен ако питат — рече момчето, — всъщност ти не си истинска принцеса, нали?

— Как да не съм? — каза тя. — Кой друг би могъл да е Принцесата? Ето, виж короната ми.

И като отметна настрани обсипания със сребърни звездички воал, тя показа скритата под него малка коронка. Дори и Джими не можеше да отрече, че е обсипана с истински диаманти.

— Ама… — опита се да каже нещо той.

— Но всъщност — продължи Принцесата, като разтвори очите си още по-широко, — трябва да сте знаели, че се намирам тук, защото в противен случай едва ли щяхте да свърнете насам. А как успяхте да минете покрай драконите, които пазят това място?

Джералд не обърна внимание на въпроса й.

— Ще ми се да зная — попита той, — ти наистина ли вярваш в магии, вълшебства и тям подобни?

— Длъжна съм — отговори му Принцесата. — Ако някой трябва да вярва в тях, това бездруго съм аз. Ето на, погледни, точно тук си убодох пръста с вретеното.

Тя показа един малък белег на китката си.

— Значи това наистина е омагьосан замък, така ли?

— Разбира се — увери го Принцесата. — О, разбира се! Ама колко си глупав!

После тя се изправи и розовата й, изкусно извезана дреха се спусна на светли талази.

— Нали ви казвах, че роклята й е прекалено дълга! — не пропусна да отбележи Джими.

— А, когато потънах в дълбок сън, тя си беше съвсем както трябва — обясни Принцесата. — Сигурно е пораснала през тия сто години.

— А пък аз изобщо не вярвам, че си принцеса! — извика Джими. — Или поне…

— Не се притеснявай, няма никакво значение дали вярваш, или не — успокои го Принцесата. — Не е толкова важно в какво вярваш ти. По-важното е каква съм аз.

Тя се обърна към другите двама и предложи:

— Хайде да отидем в замъка. Там ще ви покажа всичките си прекрасни украшения и останалите си скъпоценности. Искате ли?

— Да — отговори Джералд, като в гласа му се долавяше известно колебание. — Само че…

— Само че какво? — попита нетърпеливо Принцесата.

— Само че сме ужасно изгладнели.

— О, и аз съм много гладна! — извика Принцесата.

— Но ние нямаме нищо за ядене освен закуската, която забравихме на пътя.

— Вече минава три — каза Принцесата, като погледна към слънчевия часовник. — Е, да, вие не сте хапвали нищо от няколко часа. А помислете си за мен! От сто години насам не съм слагала нищичко в устата си. Хайде, побързайте. Да отиваме в замъка!

— Мишките сигурно са изгризали вече всичко — промърмори Джими мрачно. Сега той разбираше, че наистина си има работа с принцеса.

— О, не, нищо не са изгризали мишките — прозвънна радостно гласът на Принцесата. — Забравяте, че тук всичко е омагьосано. Тук времето е спряло да тече от сто години насам! Хайде, побързайте, да вървим към замъка. Само ще се наложи някой от вас да ми придържа шлейфа. Иначе няма да мога да помръдна от мястото си, защото през стоте години той е станал безобразно дълъг.