Едит Несбит
Омагьосаният замък (4)

Четвърта глава

Бедата беше двойна — първо, Джералд си бе сложил пръстена и вече не можеше да го свали, така и той беше станал невидим. Второ, Мейбъл вече не можеше да се промъкне незабелязано в къщата, защото сега си бе най-обикновено момиче, което всички можеха да видят.

Сега на децата щеше да им се наложи не само да дават отчет за очевидната липса на едно от тях, но и да обясняват и повече от очевидното присъствие на едно напълно непознато момиче.

Мейбъл беше непреклонна:

— Не мога да се върна при леля! Не мога и не искам, пък ако ще да съм и двайсет пъти по-видима.

— Ами тя веднага ще подуши, че нещо не е наред в тази работа — съгласи се Джералд. — Ако се върнеш там, ще има да те разпитва за дамата с автомобила, дето те била осиновила, пък и кой знае още какво може да й дойде на ум. Само не знам как да обясним на Мадмоазел, че и ти се връщащ с нас… — И той отново се опита да измъкне пръстена от ръката си.

— Ами ако все пак кажем истината? — рече замислено Мейбъл.

— Мадмоазел няма да повярва! — противопостави се Кати. — Пък дори и да повярва, страшно ще се ядоса, ще се развика, направо ще побеснее, казвам ти.

— Не — прозвуча гласът на Джералд, — по-добре да не й разправяме какво е станало. Но иначе тя е доста разбрана. Можем просто да я помолим да останеш да спиш при нас, понеже вече е късно да се прибираш, а живееш далече.

— Това добре — кимна Джими, — а какво да кажем за теб, ако ни попита?

— Аз веднага ще си легна — отговори Джералд, — със силно главоболие. При това — няма да е лъжа! Направо ще ми се пръсне главата! Трябва да е от слънцето. Чувал съм, че черното поглъща слънчевите лъчи.

— По-скоро ти е призляло от крушите и джинджифиловия сладкиш — не пропусна да се заяде Джими. — Както и да е, давай нататък. Нямаше да е зле аз да бях невидимият. Щях да измисля нещо по-интересно от това да се тръшна в леглото с някакво тъпо главоболие, можеш да бъдеш сигурен.

— И какво толкова щеше да направиш? — попита гласът на Джералд точно зад гърба му.

— Поне стой на едно място, глупава откачалко! — каза Джими. — Постоянно ме стряскаш!

Джими наистина здравата беше подскочил:

— Тук! Ще вървиш между Кати и мен.

— Какво щеше да направиш ти на мое място? — повтори въпроса си Джералд от празното пространство между двамата.

— Щях да стана крадец и да се промъквам по домовете с взлом.

Кати и Мейбъл му напомниха в един глас колко лошо е да се краде.

— Ами тогава… щях да стана детектив — поправи се Джими.

— Та нали трябва да има какво да разследваш, за да станеш детектив? — каза Мейбъл.

— Детективите не винаги се занимават с разследване — обади се Джими и имаше право. — Ако не друго, поне щях да стана детектив, който осуетява плановете на престъпниците. Ето, ти би могъл да се заемеш с нещо такова. Сигурно ще е много весело. Защо не опиташ?

— Точно това смятах да правя и аз — рече по-големият му брат. — Нека се отбием при полицаите — да видим те как се справят с престъпността.

Така и направиха. Преди всичко, децата изчетоха обявленията, окачени на дъската пред полицейския участък. Издирваха се две изгубени кучета, едно портмоне, както и папка документи „без стойност за никого освен за собственика им“. Имаше и една кражба с взлом в Хутън Грейндж — бяха задигнати значително количество сребърни съдове.

„Предлага се възнаграждение от двайсет лири за всяка информация, която може да доведе до откриването на липсващата собственост.“

— Този случай ще бъде моят дебют — заяви Джералд. — Ще я видим тази работа.

— Я, идва Джонсън — добави той. — Сигурно се връща от дежурство. Поразпитайте го за кражбата. Безпощадният детектив не беше в състояние да изкопчи никаква информация от полицая, тъй като беше невидим. Ала по-малкото братче на нашия герой започна разпита по един твърде убедителен начин. Джими, бъди убедителен!

Джими повика полицая:

— Здрасти, Джонсън!

Джонсън отвърна:

— Здравей, хлапе!

— Ти си „хлапе“! — отвърна Джими, но без яд в гласа.

— Какво търсиш тук по това време? — попита шеговито полицаят. — Птичките отдавна са си легнали в гнезденцата.

— Ходихме до панаира — обади се Катлийн. — Там имаше страхотен фокусник. Само да го беше видял!

— Чух за него — отговори Джонсън. — Измама и лъжа е всичко това, ако питате мене. Щом ръката е малко по-сръчна, може да заблуди всеки.

О, какво нещо беше славата! Джералд, скрит в сянката, по дрънка монетите в джоба си за утеха.

— Какво беше това? — тутакси попита полицаят.

— Паричките ми подрънкват — отвърна Джими.

Това си беше чиста истина.

— Върви им на някои хора! — отбеляза Джонсън. — Да имаше и в моя джоб какво да подрънква.

— Е, как така да няма? — попита Мейбъл. — Защо не спечелите наградата от двайсет лири?

— Ще ви кажа защо. Защото живеем в царството на свободата и Британия владее моретата, нали знаете химна, та човек няма право дори да арестува някой подозрителен тип, па ако ще и да е повече от сигурен, че тъкмо той и никой друг е свършил работата.

— Срамота! — откликна Джими разпалено. — И кой мислите, че е свършил тази работа?

— Няма какво да мисля — знам със сигурност! — гласът на Джонсън беше суров и твърд като ботушите му. — Той е добре известен на полицията, извършил е куп престъпления, но и с пръст не можем да го бутнем, поне докато не съберем достатъчно доказателства, за да го дадем под съд. А дотогава ще си ходи на свобода и ще прави каквото си ще.

— Ами… — подхвана Джими, — аз като завърша училище, ще дойда при вас да изуча занаята и да стана истински детектив. Но засега по-добре да се приберем у дома и да проучим вечерята си. Хайде, лека нощ!

Децата отново се задълбочиха в обявите пред полицейското управление и не откъснаха очи от тях, додето не видяха Джонсън да минава през летящата врата на сградата и да изчезва вътре. В настъпилата тишина прозвуча гласът на Джералд, изпълнен с горчивина:

— Акълът ви е колкото на някоя кифла за половин пени! — процеди момчето. — Дори не се сетихте да попитате кога и как е било откраднато среброто, нищо не научихте, ама съвсем нищичко!

— Джонсън каза, че знаел всичко — наежи се Джими, — нали сам го чу!

— Е, да, само това успяхте да изтръгнете от него! Глупавите приказки на един още по-глупав полицай! Сега се прибирайте вкъщи да проучвате безценната си вечеря! За друго не ставате.

— А ти какво ще вечеряш? — попита Мейбъл.

— Кифли! — отново се озъби Джералд. — От тези за половин пени! Тъкмо да ми напомнят за свидните ми братче и сестриче. Надявам се, че поне имате достатъчно ум, за да успеете да купите едни кифли. Аз самият не мога да вляза в магазина в това състояние.

— Не се дръж толкова гаднярски, не ти отива! — посъветва го Мейбъл, без да губи присъствие на духа. — Ние направихме каквото беше по силите ни! Ако аз бях на мястото на Катлийн, имаше да чакаш проклетите си кифли за по половин пени и да си останеш с пръст в устата!

— Ако ти беше на мястото на Кати, галантният млад детектив отдавна щеше да е напуснал дома си. Каютата на който и да е разнебитен параход е за предпочитане пред най-разкошното жилище, ако трябва да го делиш с такава свадлива сестра — не й остана длъжен Джералд. — Ти сега-засега си външен човек и трябва да си знаеш мястото. Джими и Кати разбират достатъчно добре кога техният неустрашим предводител се шегува и кога — не.

— Да, но не и когато не виждаме изражението на лицето ти! — намеси се Катлийн, опитвайки се поне отчасти да успокои духовете. — Аз наистина мислех, че само се правиш на ядосан. Сигурно и Джими. Нали, Джими? Не сме свикнали още.

— Стига глупости! — каза Джералд. — Хайде, тръгвайте! Пекарницата е в тази посока.

И децата поеха към пекарницата. Докато Кати и Джими се занимаваха с покупката, другите двама зяпаха през витрината, без да могат да откъснат очи от плодовите торти, франзелките, всевъзможните сандвичи и изобилието от кифли, което се разкриваше зад жълтата муселинова завеска. Джералд използва това време, за да разкрие надълго и нашироко на Мейбъл плановете и надеждите, които окриляха сърцето на човека, комуто предстоеше след броени минути да се впусне в славното детективско поприще.

— Тази нощ ще си отварям очите на четири, така да знаеш! — поде словото си неустрашимият предводител. — През цялата нощ ще стоя нащрек, няма да имам грешка. Защото невидимият детектив не само може да намери изгубено портмоне или откраднато сребро, но е в състояние да разкрие и престъпление, което още не е извършено. Ще се навъртам наоколо, додето не забележа някакви подозрителни типове да се измъкват от града. Ще тръгна подире им, пък и те няма как да ме забележат. И така ще ги заловя на местопрестъплението, награбили всякакви скъпоценности с неизчислима стойност, и незабавно ще ги предам на властите.

— Ау! — изписка Мейбъл така пронизително, че в миг изтръгна Джералд от бляновете му.

— Стомахът ли те сви? — рече кавалерски неустрашимият предводител, понастоящем — невидим детектив. — Трябва да е от ябълките. Те наистина бяха много твърди.

— А, не, не става дума за ябълките! — отговори припряно Мейбъл. — Господи, какъв ужас! Как не се сетих по-рано!

— За какво не си се сетила по-рано? — попита нетърпеливо Джералд.

— За прозореца!

— За кой прозорец?

— За прозореца на стаята, където е ламперията, там, у дома, в замъка, не разбираш ли? Сега непременно трябва да се върна вкъщи. Не помниш ли, оставихме прозореца отворен и кепенците — свалени, а всичките скъпоценности са там. Леля ми така и няма да погледне. Тя никога не влиза в тази стая! Това решава въпроса! Трябва да се върна в замъка! Незабавно! Още в този миг!

Точно тогава Катлийн и Джими излязоха от пекарницата, носейки кифлите. По най-бързия начин им беше обяснено какво е положението.

— И както виждате, трябва да тръгнем веднага! — припряно заключи Мейбъл.

Джими и Катлийн се съгласиха, че това е наистина наложително, обаче Джими допълни, че ситуацията му изглежда непоправима.

— Защото ключът си остана от вътрешната страна, ако нямаш нищо против.

— Леля направо ще побеснее! — промълви тъжно Мейбъл. — Ще трябва да накара градинарите да сложат високата стълба, а след това…

— Ура-а-а! — извика Джералд невъздържано. — Тъкмо работа за мен! Невидимият Джери беше къде по-благороден и благонадежден от разни градинари с високи стълби! Ще се промъкна през прозореца, колко му е. Ще се изкатеря по бръшляна, ще затворя прозорците и кепенците, след това да окача ключа на гвоздея и ще се измъкна, без никой да ме забележи. Прислугата и без това нищо не подозира, така че на връщане спокойно мога да мина през лабиринта. Навярно има още много време. Съвсем не ми се вярва крадците да се захванат с мръсната си работа толкова рано. Според мен ще изчакат да падне нощта.

— Не те ли е страх? — попита развълнувано Мейбъл. — Не е ли опасно? Само си представи, че те хванат!

— Мене ли? Това не може да бъде! — отговори Джералд и в същия миг се запита дали този въпрос наистина бе зададен от Мейбъл, а не от Катлийн, която имаше досадния навик да открива опасност или безразсъдство във всяко приключение.

Обаче Катлийн каза просто:

— Довиждане тогава. Утре ще дойдем да те видим, Мейбъл. Ще те чакаме при храма на Флора в десет и половина сутринта. Надявам се, че няма да си навлечеш големи неприятности заради твоята благородна осиновителка с автомобила.

— Хайде все пак вече да отидем да разследваме вечерята си — предложи Джими.

— Добре — съгласи се Джералд с известна горчивина.

Тежко е, наистина, да се впуснеш в едно толкова рисковано начинание и изведнъж да осъзнаеш, че дългогодишните ти съратници ти отказват подкрепата си. Джералд чувстваше, че в момент като този той трябва да е в центъра на вниманието, и това според него се разбираше от само себе си. Но, уви, изглежда никой друг не беше на това мнение. Брат му и сестра му можеха спокойно да си говорят за вечерята. Нищо, тяхна си работа. Всъщност — все му е едно. Да правят каквото щат! Само напомни с едва забележима язвителност:

— Да ми оставите прозореца открехнат, та да мога да се прибера, когато свърша с детективската си работа! Да вървим, Мейбъл!

Момчето я хвана за ръка.

— Все пак ще взема кифлите! — допълни той, след като размисли. Грабна кесията, пъхна я в ръцете на Мейбъл и улицата се огласи от стъпките на двамата, докато самотният силует на тичащата Мейбъл се смаляваше в далечината.

* * *

Мадмоазел беше във всекидневната. Седеше до прозореца и се опитваше да чете писма на угасващата вече дневна светлина.

— A, vous voici!^[1]— възкликна тя. — Но вие отново пак закъснява, пък иска попита моят малък приятел Джералд, де ли е той?

Този миг наистина бе ужасен. В детективския план, който Джералд им изложи надълго и нашироко, не се предвиждаше отговор на този въпрос.

Възцари се тишина, която бе нарушена едва когато Джими се осмели да измърмори:

— Каза, че ще си легне веднага, защото го боляла главата.

Поне това, за главата, беше вярно.

— Малкият ми беден Джералд — плесна с ръце Мадмоазел. — Дали все пак няма да хапне поне мъничко? Да му кача нещо за вечеря?

— Джералд не може да хапне нищичко, като го връхлети някое от неговите страшни главоболия — сладко пророни Катлийн.

Това, разбира се, също бе истина.

Щом вечерята свърши, Джими и Катлийн отидоха право в леглата — изглеждаха съвсем равнодушни към главоболието на брат си. Мадмоазел измъкна отново снопчето писма и се залови да ги чете на масата сред остатъците от храна.

* * *

— Ей, ама то било страшно приятно човек да се разхожда на чист въздух късно вечерта! — долетя гласът на Джералд през ласкавия летен мрак.

— Вярно — съгласи се Мейбъл, чиято самотна фигура уморено крачеше по шосето. — Много се надявам, че леля няма да е чак толкова ядосана.

— Вземи си още една кифла — любезно предложи Джералд. Разнесе се дружно мляскане.

На вратата, която беше едновременно и вход, и изход на постройката за персонала в Йълдинг Тауърс, излезе самата леля. Мейбъл стоеше пребледняла и трепереща. Лелята я огледа от главата до петите, сякаш очакваше момичето да е пораснало за изминалите няколко дни.

Чу се тъничко гласче:

— Леличко!

Леличката отстъпи назад, а сетне направи крачка към Мейбъл.

— Ах, ти, лошо, лошо момиче! — извика тя сърдито. — Как можа така да ме разтревожиш! Да знаеш, госпожичке, че за наказание цяла седмица няма да ти дам да мръднеш от леглото! Ох, Мейбъл, благодаря на Бога, че нищо лошо не ти се е случило!

При тези думи двете се прегърнаха така, сякаш не се бяха виждали цяла вечност.

— Сутринта съвсем не изглеждаше толкова загрижена за мен — избърбори Мейбъл, като се увери, че леля й наистина се беше уплашила ужасно и сега искрено се радва, че племенницата й се завръща цяла-целеничка.

— Как ти хрумна, че не ме е било грижа за теб?

— Нали го чух с ушите си. Не ми се сърди, леличко, моля те!

— Вече ми се струва, че никога няма да мога да ти се разсърдя. Нали си жива и здрава! — гласеше неочакваният отговор на лелята.

— Но как така?

— Мила моя — поде лелята, като наблягаше на всяка дума, — бях изпаднала в нещо като транс. Имах чувството, че се разболявам. Винаги съм те обичала — просто не исках да те разглезвам. Но вчера, някъде към три и половина следобед, тъкмо си говорехме за теб с господин Люсън, на панаира де, внезапно почувствах, че ти сякаш не означаваш нищо за мен. Същото изпитах и като получих писмото ти. Така беше и когато дойдоха онези деца. Чак днес следобед, насред чая, внезапно излязох от унеса си и съвършено ясно осъзнах, че ти си изчезнала. Беше ужасно, мила моя, ужасно! Наистина ми се струва, че се разболявам. О, Мейбъл, защо направи това?

— Беше само шега — едва промълви Мейбъл.

После двете с леля й влязоха в къщата и вратата се затвори.

— За пръв път виждам такава караница. При нас е доста по-различно — промърмори Джералд, останал самичък отвън. — По-скоро ми прилича на магия. Не ми се вярва ние да сме на дъното на цялата тая работа. Няма начин да е така. Много по-вероятно е причината да е в замъка.

И наистина беше така. Защото замъкът трябваше да… Но всъщност няма да бъде честно към Джералд, ако ви кажа повече от това, което той знаеше през онази нощ, когато остана навън самотен и невидим. Момчето обикаляше около мрачните стени на замъка, та дано намери отворения прозорец на стаята с лампериите. Той минаваше през окъпани от нощната роса поляни, промъкваше се през дървета и шубраци, покрай локви, в които като в гигантски огледала се отразяваха безмълвните звезди и белите очертания на статуите. Изведнъж Джералд се почувства много странно. Не, не беше изплашен, нито развълнуван, нито пък изненадан. Просто се чувстваше съвсем различно — както никога досега.

Случката с невидимата принцеса будеше удивление, триковете на панаира бяха вълнуващи, внезапното решение да стане детектив раздвижи духа му. Но тези неща изглеждаха все пак в границите на възможното. Наистина — бяха необичайни, но не повече от химическите опити, когато при смесването на две течности изведнъж лумва огън. Бяха смайващи, но не надминаваха умелото фокусничество или жонгльорство. А сега, докато крачеше из градините, Джералд бе споходен от ново и непознато чувство. Денем тези градини изглеждаха недействителни, а нощем — истински. Докато вървеше, момчето, разбира се, не виждаше нозете си, но усещаше полюшването на влажните треви, в които газеше. Това, което изпитваше, трудно може да се опише, но изживяването бе изумително, силно, истинско — нещо, което човек едва ли някога ще забрави. Чувстваше, че е попаднал в някакъв друг свят, който сякаш бе метнат върху стария и го покриваше изцяло — като килим. А подът, старият свят, бе останал отдолу и Джералд крачеше по килима, застлан отгоре му, а този килим пък бе пропил магията на замъка и околностите му, досущ както торфът поема утринната роса.

Това чувство беше и странно, и приятно. Може би на вас също ще ви се случи да го изпитате някой ден. На този свят все още има някое и друго местенце, където човек може да изживее подобно нещо, но с всяка година тези места стават все по-малко.

Магическото очарование на градината обзе напълно Джералд.

— Още няма да влизам в замъка — рече си той. — По-добре да не бързам. Много е рано. Пък и може никога вече да не се озова тук посред нощ. Навярно тъкмо нощта е причината всичко да изглежда толкова различно.

В този момент клоните на плачещата върба се раздвижиха, през тях се мярна нещо светло. Две бели ръце разтвориха дългите, полюшвани от вятъра листа. Оттам се измъкна бяла фигура — странно създание с рога и кози крака, но с глава и ръце на момче. Джералд не се изплаши — и това бе най-чудното, при все че и да се бе уплашил, никога не би си признал.

Бялото същество протегна крайници, претърколи се по тревата, сетне се изправи и заподскача през поляната. Под върбата се белееше още нещо. Джералд се приближи на няколко крачки и видя, че това е пиедестал на статуя. Той беше празен.

— Значи те оживяват! — възкликна момчето. В това време от храма на флора излезе още някаква фигура, чиито очертания се белееха в мрака, и тутакси потъна в гъсталака на лавровите дръвчета.

— Статуите оживяват! — повтори си Джералд.

И тогава ясно чу някакъв звук — чакълът, с който бе настлана алеята, се трошеше. Към Джералд бавно и тежко се движеше нещо огромно и тъмносиво. Луната се показа тъкмо навреме, за да го освети. Оказа се един от ония гигантски гущери, които можеш да видиш в Кристъл Палас. Там каменните чудовища са изложени в същите невъобразими размери, които са имали преди няколко милиона години, когато са били господари на света, далеч преди човекът да ги измести.

— Той не ме вижда — каза си Джералд. — Изобщо не ме е страх! Значи той също оживява.

И докато гущерът минаваше покрай него, момчето протегна ръка и лекичко докосна крайчеца на гигантската му опашка. Тя беше каменна. Значи огромното животно не „оживяваше“, както си бе помислил, а изобщо си беше живо, макар и каменно. Щом усети докосването обаче, то се обърна, но Джералд също се обърна и препусна с пълна скорост обратно към замъка. Защото при каменното докосване цялата омагьосана градина се изпълни внезапно със Страх, който почти обхвана и самия Джералд. Сега момчето бягаше тъкмо от този Голям Страх, а не от пълзящото каменно чудовище.

Нашият герой се спря запъхтян под петия прозорец на сградата. Изкачи се на перваза по бръшляна, който се виеше по стената, и отново хвърли поглед към сивия склон. От езерото с рибките, където Джералд се бе любувал на отражението на звездите, се разнасяше плискане на вода — огромното каменно чудовище се търкаляше между водните лилии в плитчините.

Щом успя да се вмъкне в стаята, Джералд отново погледна назад. Езерото с рибките беше тихо, спокойно и тъмно. Луната се отразяваше в него. Светлината й падаше през клоните на плачещата върба върху статуята, застанала спокойна и неподвижна на пиедестала. В градината отново всичко беше на мястото си. Нищичко не помръдваше.

— Ама че бълнуване! — помисли си Джералд. — И през ум не ми беше минавало, че можеш да заспиш както си вървиш из градината и да ти се присънят такива неща.

След това затвори прозореца, запали клечка кибрит и спусна кепенците. Драсна още една клечка, за да види къде е вратата. Превъртя ключа, излезе и отново заключи, като окачи ключа на гвоздея, където му беше мястото. После се промъкна до края на коридора. Там се спря и зачака, без да се бои, че някой може да го зърне — нали бе невидим. Остана така, докато очите му си починат от пламъчетата на кибритените клечки, та да може отново да се ориентира на лунната светлина, която се процеждаше в помещението през прозорците на залата.

— Кой знае къде ли е кухнята — помисли си Джералд. Съвсем му беше излязло от ума, че вече е детектив. Чувстваше се разтревожен и най-много от всичко му се искаше да се прибере у дома и да разкаже на останалите за невероятните неща, които бе видял или сънувал в градината. — Все едно е всъщност какви врати отварям, нали още съм невидим! Я да видим? Невидим съм, разбира се, не мога да си видя ръката пред лицето!

За всеки случай провери още един-два пъти, но резултатът беше същият.

— Ето на, щом сам не се виждам, никой не може да ме види.

Джералд отвори една след друга много врати, минавайки през просторни помещения, в които мебелите бяха покрити с кафяво холандско платно, което обаче изглеждаше бяло на лунната светлина. От високите тавани висяха разкошни полилеи, също загърнати в плат. В някои от тези стаи стените сякаш оживяваха от окачените по тях картини, други пък бяха плътно запълнени с безброй редици книги. Имаше и парадни спални, под чиито огромни, украсени с пера балдахини несъмнено беше спала самата кралица Елизабет. (Между другото, тази кралица трябва твърде малко да се е застоявала в дома си, тъй като, ако вярваме на семейните предания, тя е спала във всяка стара къща в Англия.) Така или иначе, Джералд не успя да намери кухнята. След дълго лутане момчето отвори една врата, зад която започваше каменно стълбище. Като се изкачи по него, той попадна в тесен каменен проход. Оттам стълбите се спускаха надолу и така го отведоха до нова врата, под която се процеждаше светлина. Кой знае защо, този път се поколеба, преди да протегне ръка към бравата, за да я отвори.

— Хайде, стига глупости! — скара се сам на себе си Джералд. — Я не бъди такова магаре! Ти какво, невидим ли си, или не?

Той отвори вратата, а отвътре някой дрезгаво изръмжа нещо неразбрано.

Джералд пъргаво отскочи назад и се прилепи към стената. В същия миг от стаята излезе някакъв човек, който освети коридора с фенер.

— Всичко е наред — каза мъжът и в гласа му прозвуча явно облекчение. — Сигурно вратата не е била добре затворена, тя трябва да е изскърцала. Иначе няма нищичко.

— По-добре я залости тази врата! — отговори му друг, не по-малко дрезгав глас. — Да не мръдна от мястото си, ако тоя път не реших, че са ченгетата.

Отново затвориха вратата. Джералд нямаше нищо против. В интерес на истината, трябва да признаем, че той дори се зарадва. Никак не му харесваха онези хора там. Видът им просто внушаваше страх. Струваше му се, че дори и невидим, по-добре е да не се озовава очи в очи с тях. Пък и това, което видя, му беше напълно достатъчно. Нямаше съмнение, че е попаднал на шайка бандити. Имаше късмет — късмета на новаците, както биха се изразили картоиграчите — още през първата нощ на детективската си кариера попадна точно на местопрестъплението. Злодеите вадеха сребърните прибори от два големи сандъка, увиваха ги в парцали и ги пъхаха в чували. Вратата на помещението бе от желязо, дебело няколко пръста. Очевидно там се пазеха скъпоценностите на замъка. Разбойниците бяха разбили ключалката. Инструментите, с които бяха свършили тази работа, лежаха на пода, грижливо подредени върху парче плат, съвсем както резбарите пазят длетата си.

— Хайде, по-бързо! — чу Джералд. — Няма цяла нощ да се мотаем тука.

Среброто лекичко подрънкваше.

— Ама и ти си затракал с тия съдове като с кастанети — обади се по-грубият глас.

Джералд се обърна и се измъкна оттам колкото се може по-тихо и незабележимо. Най-любопитното беше, че макар и да не можа да намери пътя към крилото на прислугата допреди малко, когато не трябваше нищо да съобразява, сега той се озова тъкмо където трябваше, при все че главата му беше пълна, ако мога така да се изразя, със сребърни вилици и чаши и напрегнато се питаше дали някой не го преследва по криволичещите коридори.

— Младият детектив имаше късмет — рече си той, — надмина и най-смелите си очаквания благодарение на своя късмет. Той успя да се измъкне незабелязано от местопрестъплението и побърза да потърси помощ.

Ала каква помощ можеше да потърси? Несъмнено в къщата имаше хора, там беше и лелята на Мейбъл, но той просто нямаше как да ги предупреди. Беше безнадежно невидим и нямаше към кого да се обърне. Помощта на Мейбъл едва ли щеше да му е от полза. Полицаите? Докато ги повикат и докато дойдат, крадците преспокойно можеха да си вдигнат чуковете заедно с натъпканите със сребро чували.

Джералд се спря да помисли. За по-голяма концентрация хвана главата си с две ръце — точно както правите и вие, когато трябва да решите някое просто уравнение или да си припомните датите на главните сражения през Гражданската война.

После, с помощта на молива и бележника си, перваза на прозореца за писалищна маса и цялата си изобретателност, той написа:

„Знаете стаята със среброто. Там има крадци, които в момента крадат. Масивната врата е разбита. Пратете някого за полиция. Ако разбойниците побягнат, преди полицаите да са пристигнали, аз ще ги проследя.“

Поколеба се мъничко и написа отдолу:

„Ваш приятел — и да знаете, че това не е майтап.“

После уви бележката около един камък и здраво я превърза с връзка от обувката си. В този вид писъмцето чукна по прозореца на стаята, в която Мейбъл и леля й вечеряха, преливащи от радост. Менюто се състоеше от задушени сливи, сметана, пандишпанова торта, яйчен крем и студен хлебен пудинг.

Джералд беше колкото невидим, толкова и гладен. Ето защо той хвърли изпълнен с копнеж поглед към вечерята, преди да запрати камъка вътре. Момчето изчака докато затихнат писъците им и се убеди, че най-сетне вдигнаха камъка и прочетоха писмото му.

— Глупости! — заяви лелята, доста по-меко от обикновено. — Ама че щуротия! Това трябва да е някоя нескопосана шега.

— О, леличко, нека изпратим някой да повика полицията, щом настоява! — проплака Мейбъл.

— Кой настоява? — попита лелята.

— Все едно кой — изхленчи Мейбъл.

— Незабавно пратете да извикат полицията! — обади се Джералд отвън, като за целта използва най-мъжествения си глас. — Ако не го направите, после ще има да си скубете косите. С нищо друго не мога да ви бъда полезен!

— Ще насъскам кучетата по теб, нехранимайко! Така да знаеш! — извика лелята.

— Не, леличко, недей! — подскочи развълнуваната Мейбъл. — Той казва самата истина! Знам, че казва истината. Веднага да събудим Бейтс!

— Не вярвам ни думичка от всичко това! — възкликна леля й.

Когато по настояване на Мейбъл най-сетне събудиха Бейтс, неговата реакция не беше много по-различна. Но след като видя бележката и се наложи да избира между това, да отскочи до съкровищницата, за да докаже, че наистина не е трябвало да вярват на писъмцето, или да се качи на колелото, за да викне полицията, той все пак предпочете второто.

А когато полицаите пристигнаха, откриха, че вратата на съкровищницата зее отворена и среброто липсва — или поне толкова от него, колкото трима здрави мъже можеха да отнесат на гръб.

Бележникът и моливът на Джералд послужиха за още нещо през тази нощ. Беше пет часът сутринта, когато той пропълзя в леглото си, смазан от умора и премръзнал като камък.

* * *

— Мастър Джералд! — разнесе се гласът на Илайза в ушите му. — Седем часа сутринта е! Вече настъпи нов божи ден, а нощес пак е имало кражба с взлом… Но какво е това — жива да не бях! — разкрещя се тя, като вдигна щорите и погледна към леглото. — Само му погледнете кревата! Всичко е оплескано със сажди, а него никакъв го няма. Ох, Боже, Божичко!

При този вопъл Катлийн дотича от стаята си, а Джими седна в леглото и разтърка сънено очи.

— Какво има? — извика Катлийн.

— Знам ли, нещо май ми се зави свят.

Илайза се стовари с цялата си тежест върху един сандък и оттам продължи:

— Най-напред леглото му беше празно и цялото очернено със сажди, пък него никакъв го нямаше. А като погледнах пак, той си лежи в креватчето, без да е мръднал никъде. Трябва нещо съвсем да съм се побъркала. Ама на мен все такива неща са ми в главата, още откак вчера заран ми се причуха ония ангелски гласчета! Ама аз ще кажа на Мадмоазел какви си ги забъркал, момченце, всичките ти номера ще й разкажа, до един, така да знаеш! Ама че диване се извъдило! Цял да се наплеска със сажди от главата до петите като същински мръсен негър, а после да направиш на нищо и чистите чаршафи, че и възглавницата отгоре на всичко. Ти срам нямаш ли?

— Чакай малко — обади се сънено Джералд, — искам да ти кажа нещо.

Илайза само изсумтя презрително, което не беше кой знае колко учтиво от нейна страна. Но какво да се прави, нали току-що бе преживяла силно сътресение, все още не можеше да дойде на себе си.

— Можеш ли да пазиш тайна? — попита поверително Джералд изпод вече избеляващата чернилка.

— Да — каза Илайза.

— Тогава нито дума за това, което видя, пък аз ще ти дам два шилинга.

— А какво щеше да ми казваш?

— Каквото вече ти казах. За двата шилинга и за тайната. И да си затваряш устата.

— Не трябва да ги вземам — изломоти Илайза, като алчно протегна ръка. — А сега веднага да ставаш, господинчо, и да не забравиш да почистиш всичко — до последната саждичка.

Когато Илайза излезе, Катлийн възкликна:

— Джери, колко се радвам, че си жив и здрав!

Джералд отвърна хладно:

— Снощи май че не беше толкова разтревожена.

— Не мога да си представя как изобщо те пуснах там. Вярно, че снощи някак си не се тревожех. Но само да знаеш какво ми беше тази сутрин, като се събудих и си спомних накъде тръгна!

— Добре, добре, само по-внимателно, че цялата тая чернилка ще полепне по тебе! — промърмори мъжествено Джералд, попаднал в необузданите прегръдки на сестра си.

— Как така стана, та вече не си невидим? — полюбопитства Джими.

— Ами и аз не знам точно, но тъкмо Илайза спомена името ми и пръстенът се изхлузи.

— Разкажи ми всичко! — помоли Катлийн.

— Още не — отвърна тайнствено Джералд.

* * *

— А какво стана с пръстена? — попита Джими, след като привършиха със закуската. — Сега е мой ред.

— Ами аз… съвсем го забравих — плесна се Джералд по челото. — Но къде другаде може да бъде, освен някъде из леглото ми.

Там обаче го нямаше. Илайза вече беше оправила креватите.

— Кълна се, че в леглото нямаше никакъв пръстен! — смутолеви прислужницата. — Ако имаше, щях да го видя.