Едит Несбит
Омагьосаният замък (7)

Седма глава

— Можете ли да ми препоръчате някой добър хотел? — Онзи, който задаваше въпроса, нямаше нищо, ама нищичко в главата си. Едва ли някой знаеше това по-добре от Джералд. Той също така знаеше и че под палтото на питащия няма и помен от рамене. Там, където трябваше да бъдат раменете, децата бяха сложили най-обикновена закачалка — такава, на която грижливите домакини окачват саката и връхните дрехи. Издигнатата въпросително длан всъщност не беше никаква длан, а просто ръкавица, добре натъпкана с носни кърпички. Що се отнася до останалата част от ръката, това не беше нищо друго, освен чадърчето на Катлийн. И въпреки всичко скалъпеното по този начин нещо бе донемайкъде живо и при това задаваше ясен и смислен въпрос, който повече би подхождал на истински човек.

С чувството, че цял потъва в дълбока вода, Джералд осъзна, че сега или никога е моментът да се възползва от случая. При тази мисъл му се стори, че потъва още по-дълбоко. Виждаше му се съвсем невъзможно да се възползва и в най-малка степен.

— Моля да ме извините, не чух добре — рече момчето и това беше всичко, за което му стигнаха силите. Обаче яркоцветната физиономия се обърна отново към него и още веднъж попита:

— Мооее ами препоъа няоой дооъър хооел?

— Хотел ли търсите? — попита на свой ред Джералд, което и на самия него му прозвуча доста глуповато. — Добър хотел?

— Ооър хоел! — потвърдиха яркочервените устни.

— Ужасно съжалявам наистина — рече Джералд. Човек, разбира се, може да бъде вежлив при всякакви обстоятелства, пък и учтивостта на Джералд си беше вродена. — Само че всички добри хотели в нашия град ги затварят много рано — някъде към осем, доколкото зная.

— Ауаму оето им проушим ушие! — рече разгневено застаналият до него Разен-Безобразен. И до ден днешен Джералд не можа да разбере как това чучело, скалъпено на шега от шапка и балтон, с небрежно изрисувано хартиено лице, още с оживяването си успя да се превърне във внушителен, очевидно преуспяващ и уважаван в съсловието си около петдесетгодишен гражданин. Той изглеждаше досущ като онези наши сънародници, които пътуват само в първа класа и пушат само скъпи пури. Този път Джералд разбра, без да става нужда да му се повтаря няколко пъти, че гореспоменатият Разен-Безобразен бе казал:

— Да им проглушим ушите от чукане!

— Няма как! — обясни му Джералд. — До един са глухи като пънове. Всички, дето имат хотели в града. Такъв е неписаният закон в тая загубена провинция! — яростно отсече момчето. — Само глухите могат да бъдат съдържатели на хотели. Това се дължи на хмела в бирата — добави бързо той. — Хмелът помага при болки в ушите, знаете.

— Е-е рааирам аълно — рече многоуважаемият Гаден-Смраден. И Джералд съвсем не се изненада, че съществото „не го разбираше напълно“.

— Е, с това се свиква — каза си Джералд. В това време около тях се събраха други Разни-Безобразни. Госпожата с пищното боне също се намеси в разговора и Джералд с известна изненада установи, че вече доста добре разбираше какво казват тези Гадни-Смрадни, дето и едно небце си нямаха в устата.

— Ако няма хотел, поне квартира в някой дом.

— „Моят дом е в хладната земя!“ — си тананикаше някой неканен и безполезен току в ухото на Джералд. Всъщност — беше ли наистина безполезен? Кой знае…

— Сещам се за една квартира — колебливо заговори Джералд. — Само че…

Тъкмо в този миг той видя, че най-високото от всички тия отвратителни създания си пробиваше път към него. То беше облечено в овехтял кафяв балтон, а на главата си носеше цилиндъра, който винаги стоеше на закачалката в училище, та ако дойдат крадци, да помислят, че шапката е на пазача, който е някъде из сградата. Приближаващият се Разен-Безобразен изглеждаше несъмнено по-открит и непринуден от предишния, макар че от пръв поглед личеше, че съвсем не е от благородно потекло.

— Ие ряая аау… — започна той. В същия миг Гадната-Смрадна, чиято шапка бе цялата обкичена с цветя, го прекъсна. Тя говореше доста по-разбираемо от останалите. Това, както впоследствие установи Джералд, се дължеше на факта, че устата й беше нарисувана отворена, така че вътре наистина имаше някакви гънки, които поне донякъде наподобяваха небце. Джералд съвсем ясно разбираше какво казва тя:

— Питам какво става с файтоните, които поръчахме? Къде са?

— Нямам представа — отвърна Джералд. — Но ще се опитам да разбера. Сега обаче се налага да се преместим на друго място — побърза да допълни той. — Нали виждате, представлението свърши. Вече искат да затварят и да угасят осветлението. Трябва да отидем някъде другаде.

— А оием а руо мяо! — повтори достопочтеният Гаден-Смраден и тръгна към външната врата.

— Ърете лед нео, ърете! — рече и онази с шапката, кой знае защо, този път доста неразбрано. Джералд и до ден-днешен ме уверява, че това се дължало на факта, че яркочервените й устни се били разтворили в усмивка.

— За мен ще бъде удоволствие — продължаваше техният домакин по неволя с присъщата си любезност, — да направя за вас каквото мога. Нещата се усложняват още повече и то тъкмо когато човек най-малко го очаква. Бих дошъл с вас да ви помогна в търсенето на квартира, ако ме изчакате няколко минути във… на двора. Това е един необикновен двор — продължи момчето, като видя презрението, което се изписа по хартиените лица. — Не е като другите, нали разбирате — помпата скоро я боядисаха цялата в зелено, а пък кофата за боклук е емайлирана! — отчаяно нареждаше той.

Гадните-Смрадни се спогледаха и Джералд тутакси разбра, че зелената помпа и емайлираната кофа за боклук коренно променяха нещата.

— Нямате представа колко ми е неприятно — продължи той, — че се налага да ме изчакате навън. Навярно би трябвало да ви обясня, че имам един чичо, който не е съвсем с всичкия си. Предписаха му точно в девет и половина да яде овесена каша и трябва да му я давам аз, защото чичо ми на всичкото отгоре не ще да хапне нищичко, ако му го поднесе някой друг.

Джералд изобщо не се притесняваше какви ги дрънка. Гадните-Смрадни и Разните-Безобразни можеш да ги лъжеш без угризения на съвестта. Нали не бяха нищо повече от купчина дрехи и различни домакински предмети. Щом нямаха тела, мозък и тъй нататък, определено не принадлежаха към човешкия род. И след като не бяха човешки същества, а само оживели привидения, едва ли можеха да бъдат излъгани наистина.

Минаха през стъклената задна врата, оцветена в синьо, жълто, червено и зелено. Джералд ги поведе надолу към двора по железните стъпала, като сам вървеше начело. Някои от Разните-Безобразни все пак имаха нещо като обувки, но онези, чиито нозе бяха направени само от дръжките на метли или чадъри, намериха стъпалата от ковано желязо за крайно неудобни.

— Бихте ли изчакали под балкона, моля? — рече Джералд с цялата учтивост, на която бе способен. — Чичо ми наистина съвсем си е загубил ума и ако случайно види някакви непознати, не бих се наел да отговарям за последиците, дори и непознатите да са знатни особи.

— Може би — обади се нервно дамата с шапката, — ще бъде по-добре сами да си потърсим някакъв подслон за през нощта.

— Не ви съветвам — рече Джералд строго, както само той умееше. — Длъжен съм да ви предупредя, че полицията в градчето задържа всеки, който не е тукашен. Така е според новия закон, който лейбъристите току-що прокараха в парламента, та вие като нищо може да попаднете на място, което, макар и да е „някакъв подслон“, никак няма да ви се хареса. Не бих могъл да понеса мисълта, че сте се озовали в затворническа килия! — почти разчувстван, завърши той.

— Оя е е сме изгуили доуентие си! — рече достопочтеният Гаден-Смраден и не пропусна да добави нещо, което звучеше като „Без документи положението е крайно неудобно.“

Както и да е, най-сетне всички се скупчиха под железния балкон. Джералд се взря още веднъж в тях и се зачуди как така сърцето му не трепва от страх, а същевременно безпристрастният му разум оценяваше неговата изключителна храброст. Тези създания наистина можеха да накарат кръвта в жилите ти да се смръзне, особено на тази светлина, или по-точно — при тази липса на светлина. Изглеждаше почти невъзможно човек да повярва, че това са само дрехи, подплънки, чадъри, стикове и нищо друго. Докато се качваше по стълбите, Джералд ги чуваше как разговарят помежду си на своя странен език, състоящ се изключително от „уу“ и „ъа“. След като вече бе привикнал донякъде с него, дори му се стори, че различава гласа на достопочтения Гаден-Смраден, който изричаше нещо като „Много добре възпитано момче“, а също и на дамата с шапката, която се отзова топло: „Да, наистина!“

Вратата с цветното стъкло се затвори зад гърба на Джералд. Отзад остана дворът, населен от седем невероятни създания. Отпред беше притихналата къща, населена от пет човешки същества, толкова изплашени, колкото могат да бъдат само хората. На вас може и да ви се струва, че няма нищо чак толкова страшно в Гадните-Смрадни. Но то е само защото никога не сте ги виждали да оживяват. Опитайте и вие да си направите един такъв — никак не е трудно. Ще ви е необходим само някой стар костюм на баща ви, шапка, една-две възглавници за подплънка, яркооцветено хартиено лице, някой и друг стик или каквато и да е пръчка, чифт ботуши — и това е всичко. После помолете татко си да ви услужи с вълшебния си пръстен и не забравяйте да му го върнете, след като пръстенът е свършил работата си. Ще ми е любопитно да видя как ще се чувствате тогава.

Разбира се, Джералд не изпитваше страх, тъй като пръстенът беше у него. Нали вече знаете, че този, който го носи, не го е страх от нищо, стига само да не докосва страхотиите, които би могъл да види. Но момчето разбираше много добре как се чувстват останалите. Ето защо Джералд спря за минутка в салона да помисли какво би го успокоило най-много, ако той самият беше на тяхно място.

— Кати, аз съм! Какво става, Джими? Мейбъл, привет! — извика той високо и весело. Но и на него самия това му прозвуча неестествено.

Вратата на трапезарията се открехна едва-едва.

— Хайде бе, какво става тук! — продължаваше Джералд, като в същото време натисна леко вратата с рамо. — За какъв дявол сте залостили вратата?

— Сам ли си? — попита Катлийн. Гласът й звучеше приглушено и задъхано.

— Сам съм, разбира се! Не се прави на глупачка!

Вратата полека се отвори. Зад нея се показаха три много уплашени лица и разхвърляните в безпорядък столове, на които бе седяла тяхната внезапно оживяла публика.

— Те къде са? Да не са ти направили нещо лошо? Чухме ги как говорят. Господи, ужасно е!

— Долу са, на двора — отвърна Джералд, като се постара да изобрази най-радостното оживление, на което беше способен. — Голям майтап е, да ви кажа! Държат се съвсем като истински хора, същински британски поданици, много са мили и любезни и наистина е невъобразима смехория! Дръжте Мадмоазел и Илайза настрана! Аз ще се оправя с тях. Катлийн и Джими да си легнат, докато съпроводя Мейбъл до замъка. Само трябва да намеря някакъв подслон за тия Гадни-Смрадни. Ама наистина е много смешно. Да можехте само и вие да дойдете с мен!

— Смешно? — повтори Катлийн отпаднало и недоверчиво.

— Направо да си умреш от смях — увери я Джералд. — Сега само ще слушате какво казвам на Мадмоазел и Илайза и ще ме поддържате, каквото и да става.

Мейбъл кимна, но подхвърли:

— Но нали не смяташ да ме оставиш сама, щом излезем навън и да тръгнеш с тези ужасни същества? Джералд, та те изглеждат като същински дяволи!

— Чакай да ги видиш по-отблизо! — посъветва я Джералд. — Съвсем обикновени са. Приличат на истински англичани. Първото, за което ме попита един от тях, беше дали не мога да му препоръчам някой добър хотел. Вярно, в началото не можех да му разбера какво говори, нали няма небце в устата.

Джералд веднага усети, че е направил грешка. Не биваше да казва това.

Досега Мейбъл и Катлийн се държаха за ръце с вид, който недвусмислено показваше, че няколко мига преди това са били вкопчени една в друга, агонизирайки от страх. Сега конвулсията се повтори. А Джими, който седеше на крайчеца на импровизираната сцена и подритваше розовата кувертюра, видимо потрепери.

— А, това няма никакво значение! — впусна се да обяснява Джералд. — Човек много бързо свиква да им разбира. Дори като идвах насам, чух един от тях да казва, че съм много добре възпитано момче. Ако бяха истински дяволи, изобщо нямаше да обърнат внимание на такова нещо.

— Пет пари не давам за колко добре възпитан те смятат. Във всеки случай, ако не ме заведеш у дома, можеш да бъдеш сигурен, че ти липсва каквото и да е възпитание! Ще дойдеш ли? — гласът на Мейбъл не търпеше възражение.

— Ще дойда, разбира се. Ще видиш, че ще падне голям майтап. Сега да се разберем за Мадмоазел.

Докато говореше, Джералд си облече палтото, после изтича по стълбите. Децата останаха скупчени в салона. Чуваха го съвсем ясно как безгрижно и весело бърбори, че няма-нищо-особено, нищо-не-се-е-случило-и-няма-защо-да-си-залоствате-вратата, докато чукаше на стаята на Мадмоазел, като я уверяваше:

— Това съм аз, Джералд, няма нищо страшно!

След кратко мълчание вратата се открехна и се чу приглушен разговор. После Мадмоазел и Джералд се запътиха към стаята на Илайза, Чу се как увещават ужасената слугиня, която ги удави в потоп от несвързано бръщолевене, но бе внимателно успокоена.

— Кой знае какви лъжи им разправя сега! — промърмори навъсено Джими.

— Не говори така! — упрекна го Мейбъл. — Не са лъжи. Той просто им казва само толкова, колкото е добре за тях да знаят.

— Ако беше мъж… — поде смразяващо Джими.

— А пък аз, ако бях момче — отговори Мейбъл, — нямаше да губя ума и дума от страх пред една купчина стари палта.

— Не мога да си простя, че сме ви изплашили толкова! — достигаше до тях меденият гласец на Джералд. — И през ум не ни мина, че ще се изплашите толкова много. И все пак номерът си го биваше, нали?

— Майчице мила! — прошепна Джими. — Та той разправя, че всичко това е било номер, който ние сме скроили!

— Че то така си и беше — твърдо рече Мейбъл.

— Номерът наистина бил превъзходен! — чу се и гласът на Мадмоазел. — Но как успели да направи да се движат те?

— А, често си играем така. Правим го с конци. Ако ви интересува, някой път ще ви покажа — обясняваше Джералд.

— И това е вярно — прошепна Катлийн.

— Трябва да покаже на мен още веднъж ваш номер, той наистина забележителен — каза Мадмоазел, като се появи на най-горното стъпало.

— Но аз вече ги махнах оттам — отговори Джералд.

— И това не е лъжа! — прошепна Катлийн на Джими.

Джералд продължаваше:

— Наистина ужасно съжаляваме, че ви разтревожихме толкова. Затова решихме, че няма да искате да ги видите още веднъж.

— Ами тогава — рече весело Мадмоазел, като надникна в разхвърляната трапезария и се увери, че фигурите действително са изчезнали оттам, — може седне да вечеря и да обсъди ваше превъзходно театрално представление.

Джералд се захвана да обяснява надълго и нашироко какво удоволствие ще достави това на братчето и сестричето му. Що се отнася до него, Мадмоазел навярно разбира, че той е длъжен да изпрати Мейбъл до вкъщи и че дори Мадмоазел да я покани да пренощува, това, за жалост, е невъзможно заради отвратителния характер на леля й. А не биха могли да пратят Илайза да придружи момичето, защото самата Илайза се страхува да излиза вечер, освен ако не е в компанията на кавалера си.

И така, Мейбъл си сложи своята шапка и се загърна в съвсем не своята наметка. После двамата с Джералд излязоха през задната врата, съпроводени от приятелски пожелания за лека нощ и лек път и уговорки за следващия ден. Щом вратата се затвори зад гърба им, Джералд хвана Мейбъл за ръката и бързо я поведе към страничната уличка, през която можеше да се влезе в двора. Като свиха зад ъгъла, момчето спря.

— Първо искам да те попитам нещо — каза той. — Ти откачалка ли си?

— Ти си откачалка — отговори Мейбъл, но чисто механично, понеже виждаше, че Джералд не се шегува.

— Защото мен ни най-малко не ме е страх от тия Гадни-Смрадни. Те са безвредни като питомни зайци. Но някоя откачалка може да си изкара акъла и да провали цялата работа. Ако си такава, направо си кажи. Веднага ще се върнем и ще обясним, че се боиш да се прибираш в тъмното и че аз ще прескоча да кажа на леля ти, че си останала при нас, та да не се тревожи.

— Не съм откачалка! — сопна се Мейбъл. — Пък и… — додаде тя, като се озърна в тъмнината, а в погледа й се четеше неподправен ужас. И тя храбро завърши: — от нищичко не ме е страх.

— Щом имаш желание, ще ти дам възможност да споделиш с мен трудностите и опасностите, пред които съм изправен — рече Джералд. — Да знаеш, че не бих направил това дори за собствения си брат. Ако ми подлееш вода, вече никога няма да ти проговоря и ще забраня и на другите да имат нещо общо с теб.

— Ама ти си бил истински звяр! Няма защо да ме заплашваш, аз и така съм си достатъчно храбра!

— Мейбъл — промълви Джералд тихо и развълнувано, тъй като почувства, че е дошло време да смени тона, — знам, че си смела. Вярвам в теб и ти имам доверие! Тъкмо затова те забърках в цялата тази работа! Сигурен съм, че под момичешката си външност ти имаш лъвско сърце! Мога ли да разчитам на теб? Каквото и да стане?

Мейбъл веднага разбра, че ако каже нещо друго, освен „да“, щеше веднъж завинаги да загуби сладката слава на момичето с лъвското сърце. И без да се колебае нито миг, тя отвърна:

— Да!

— Тогава изчакай тук. Близо до фенера. Като ме видиш да излизам с онези Разни-Безобразни, не забравяй, че са безопасни като змейове, исках да кажа — като гълъбчета. Разговаряй с тях като с всеки друг. Ясно ли е?

Момчето се обърна и понечи да тръгне, но отново спря, когато Мейбъл му зададе съвсем естествения въпрос:

— А в какъв хотел каза, че мислиш да ги заведеш?

— Олеле, Божичко! — възкликна Джералд измъчено и тутакси зарови пръсти в косите си. — Ето на, виждаш ли, Мейбъл, ти вече ми помагаш.

Очевидно дори в такъв момент Джералд не губеше добрите си обноски.

— Ами на мен съвсем ми беше излязло от главата! Мислех да те питам няма ли някаква къщичка или каквото и да е там в землището на замъка, където бих могъл да ги заведа да пренощуват? Нали знаеш, магията скоро ще се развали, както когато ти и аз бяхме невидими? Не след дълго те ще се превърнат отново в куп палта и тям подобни, които можем да пренесем лесно у дома. Ще се намери ли нещо подходящо?

— Има един таен проход… — започна Мейбъл, но тъкмо в този момент вратичката откъм двора се открехна и един от Разните-Безобразни подаде глава и разтревожено огледа улицата.

— Тук съм! — обади се Джералд и изтича да го посрещне.

Мейбъл с огромни усилия на волята се удържа да не побегне обратно. Всеки път, когато по-късно си спомняше за тази нощ, се изпълваше с гордост от себе си.

Ала в настоящия момент зловещата групичка на Гадните-Смрадни се беше скупчила край вратата на дворчето, пазейки онази предохранителна тишина, която бе абсолютно наложителна при близостта на един безнадеждно загубил разума си чичо.

— Стъпвайте на пръсти, миличка! — прошепна Разната-Безобразна с бонето на онази с шапката. Колкото и да беше голямо напрежението, което изпитваше в момента, Джералд не можа да не се учуди, че тя все пак успя да стъпва на пръсти, което беше най-малкото странно, тъй като пръстите на единия й крак представляваха връх на стик за голф, а на другия — на стик за хокей.

Мейбъл почувства, че съвсем нямаше да бъде срамно, ако отстъпи до фенера в края на уличката, но като стигна до него, се застави да спре, макар и с известно усилие. Едва ли друг освен нея самата някога щеше да разбере какво бе й струвало това. Помислете сами — да се изправиш там готова на всичко и да чакаш мълчаливо тези невъобразими кухи същества да стигнат до теб. Да слушащ как тропат по настилката с дървените си крака или да гледаш как се носят безшумно, като жената с шапката например — беше ужасно — полата й се развяваше и докосваше земята, а под дрехата, както Мейбъл много добре знаеше, нямаше нищо, ама нищичко!

Момичето стоеше съвсем тихо. Дланите й бяха студени и влажни, но тя не помръдна от мястото си, като си повтаряше отново и отново: „Не е истина!… Не е истина!… Това е само сън! Не може да бъде действителност! Тези изчадия не съществуват!“

Не след дълго се появи Джералд. Всичките Гадни-Смрадни го наобиколиха. Джералд им каза:

— Това е Мейбъл, наша добра приятелка. Тя играеше принцесата в представлението, нали си спомняте? Дръж се мъжки! — прошепна той в ухото й така, че другите да не могат да го чуят.

Нервите на Мейбъл и без друго бяха опънати като струни. Тя изживя един кошмарен миг, в който се двоумеше дали да се опита да се държи мъжки, или чисто и просто да си остане едно обезумяло от страх момиченце и да хукне с всички сили, пищейки пронизително. Още повече, че тъкмо в този миг достопочтеният Гаден-Смраден лекичко я потупа по рамото („Не може да е истински!“ — помисли си Мейбъл), а особата с венеца от рози я хвана за ръката с меката, натъпкана с носни кърпички ръкавица, привързана към края на един чадър, т.е. със своята ръка, и възкликна:

— Милото ми, умно създание! Нали мога да се подпра на тебе?

В думите й прозвуча момичешка екзалтация, само дето при изговора съгласните почти не се долавяха.

Странна беше тази среднощна процесия, но в Лидлъсбай хората си лягат рано, а колкото до тамошните полицаи, те, както и събратята им по цял свят, носят ботуши, та човек може да ги чуе поне от една миля. Ако се чуеха такива стъпки, Джералд щеше да има достатъчно време да върне спътниците си обратно, и да предотврати нежеланата среща. Той вече разбираше, че не би могъл да упрекне Мейбъл в липса на смелост. Ясно чуваше как вежливо отговаря на още по-вежливите забележки на оживелите Разни-Безобразни. Нямаше откъде да знае колко малко й оставаше да се разпищи и така да развали цялата работа, привличайки вниманието на полицията и на жителите на градчето.

Не срещнаха никого, като се изключи един случаен минувач, който измърмори:

— Гай Фоукс^[1], пази Боже! — и панически мина от другата страна на пътя. Когато на другия ден разправи на жена си какво е видял, тя — едно, че не му повярва, но освен това тържествуващо заяви, че тези привидения били заслужено божие възмездие — което вече беше крайно несправедливо от нейна страна.

Мейбъл имаше чувството, че участва в някакъв невероятен кошмар, от който обаче бе обзет и Джералд — същият Джералд, дето я беше питал дали е откачалка, или не. Не, не беше, но скоро щеше да стане, стига всичко това да продължеше още малко. Все още успяваше някак да отговаря на учтивите възклицания на тези невъзможни хора. Често беше чувала леля си да казва: „невъзможни хора“ — е, сега поне вече знаеше какво е имала предвид.

Летният полумрак незабелязано се бе превърнал в лятна нощ. Луната заливаше всичко със светлината си. Разните-Безобразни хвърляха по белия път сенки, много по-страшни, отколкото бяха самите те. Мейбъл за миг си помисли колко добре щеше да е, ако нощта беше съвсем непрогледна, но веднага се отказа от това си желание, потрепервайки от ужас.

Джералд пък трябваше да отговаря на несекващите въпроси на онзи Разен-Безобразен с цилиндъра. Той се интересуваше от всичко, свързано с учението му, от това, какво спортува, на какво играе, как се развлича и какви амбиции има младият човек. Момчето се питаше колко ли още ще продължи магията. Беше сигурно, че действието на пръстена по някакъв начин е свързано с интервала от седем часа. Само че кой би могъл да каже дали тези същества ще живеят седем часа? А може би четиринадесет? Или двайсет и един? Умът му се залута в лабиринта от кратни на седем (в преценяването на най-благоприятните възможности) и рязко дойде на мястото си едва когато процесията се озова пред портата на замъка.

Беше заключено, разбира се.

— Вече е много късно — обясни момчето, когато Гадните-Смрадни започнаха да блъскат по желязната порта с невероятните си ръце. — Няма кой да ни отвори. Има и друг път, само че трябва да се мине през една пещера.

— Но дамите… — понечи да протестира достопочтеният Гаден-Смраден. Само че дамите не му дадоха възможност да продължи и в един глас заявиха, че те просто обожават приключенията.

— Тези преживявания са толкова вълнуващи! Човек не може да ги забрави! — допълни онази, която носеше шапката с цветя.

И те заобиколиха по пътя. Най-сетне стигнаха до входа на пещерата. Оказа се, че съвсем не беше лесно да го открият на лунната светлина. Тя променя до неузнаваемост и най-познатите неща. Джералд се промуши пръв; носеше фенера от колелото си, който бе взел за всеки случай на излизане. Мейбъл влезе втора. След нея се заспускаха и Разните-Безобразни, като при това се разнасяше зловещото кухо потропване на дървените им крайници по камъните. Докато пропълзяваха през дупката, те издаваха неописуеми възклицания — свидетелства за най-голямо любопитство. Мъжките гласове звучаха по-смело, женските бяха изпълнени с нервна възбуда, но всички до един, следвайки светлината на фенерчето, минаха през тунела, папратите и арката.

Когато най-накрая стигнаха до обляната в лунна светлина италианска градина, те останаха запленени от очарованието й. Едно напълно разбираемо „О!“, изразяващо смайване и възхищение, се изтръгна от повечето яркочервени хартиени устни. Достопочтеният Гаден-Смраден отбеляза, че мястото не е за пропускане: „Ей богу, сър, така си е!“

По тези мраморни тераси и художествено оформени чакълести алеи никога не бяха отеквали подобни стъпки. Нито пък, при всичките чудеса наоколо, такива невъобразими сенки бяха падали някога върху равните, сиви, росни морави. Такива или поне подобни неща минаваха през главата на Джералд. (Всъщност той си мислеше: „Мога да се обзаложа, че никога и никъде не е минавала такава процесия, та дори и тук!“) Тъкмо в този миг видя как статуята на Хермес скочи от пиедестала и се затича към тяхната групичка с неподправеното любопитство на някое хлапе, което за нищо на света не иска да пропусне поредната улична схватка. Джералд не можа да не забележи, че той бе единственият, комуто правеше впечатление приближаването на бялата фигура на прекрасния млад гръцки бог. Момчето веднага се досети, че можеше да види това само благодарение на пръстена. Другите не виждаха нищо. Измъкна пръстена от ръката си. Сега Хермес си стоеше на пиедестала и досущ приличаше на снежния човек, който децата си правят през коледната ваканция. Обаче щом сложи пръстена отново, Хермес се появи, като кръжеше около групичката и настойчиво се взираше в невероятните лица на Разните-Безобразни.

— Този хотел изглежда да е от най-висока класа! — рече оня с цилиндъра. — Трябва да се признае, че околностите са оформени с най-добър вкус.

— Налага се да минем през задната врата — неочаквано се обади Мейбъл. — Предната се заключва в девет и половина.

Един нисък и набит Гаден-Смраден, който носеше каскет за крикет на жълти и сини райета и говореше много трудно, промърмори нещо за приключения и лудории и за това, как понякога човек неочаквано се чувства съвсем подмладен.

Вече се движеха край облицования с мрамор басейн, в който се стрелкаха и проблясваха златните рибки. Там беше дошъл да се изкъпе и да пие вода и огромният праисторически звяр. На лунната светлина водата сияеше с диамантен отблясък. Единствен от всичките си спътници Джералд можеше да види как огромното и покрито с люспи чудовище се търкаля и премята между пъпките на водните лилии.

После цялата групичка тръгна нагоре по стълбите към храма на Флора. Задната част на постройката не бе украсена с елегантни арки, но пък се намираше точно срещу един от стръмните хълмове, които разнообразяваха градината. Мейбъл заобиколи статуята на богинята, застана зад нея, докосна я леко и тогава фенерчето на Джералд като същински прожектор открои много висока и тясна врата. Камъкът, който служеше за вход, бавно се завъртя, щом пръстите на Мейбъл се допряха до него.

— Насам — каза тя леко задъхана. Чувстваше задната част на врата си студена и настръхнала.

— Ти, момчето ми, ни води напред с фенера! — безцеремонно се обади един Гаден-Смраден с вид на същински буржоа.

— Но аз… Аз трябва да остана до вратата, за да я затворя! — рече Джералд.

— Това и принцесата може да го направи. Ние ще и помогнем — обади се словоохотливо онази с венеца и Джералд не можа да не си помисли, че е недопустимо да се бъркаш в чужди работи по такъв начин.

Все пак момчето обясни с внимателна настойчивост, че именно той е този, който отговаря за затварянето на вратата.

— Сигурен съм, че не бихте желали да си навлека неприятности — упорстваше той, а Гадните-Смрадни, отново любезни и разумни, се съгласиха в един глас, че ако това се случи, всички те ще бъдат ужасно огорчени.

— Вие вземете това! — разпореди се Джералд, като подаде фенерчето на най-възрастния от Разните-Безобразни. — На вас по право се пада да бъдете водачът.

После шепнешком попита Мейбъл:

— Там има ли още стълби?

— Не съм сигурна — прошепна му тя в отговор. — Продължава така цяла вечност, след това завива.

— Да се шушука — изведнъж се обади най-дребният от Гадните-Смрадни, — съвсем не е признак на добро възпитание!

— Не му обръщайте внимание! — измърмори една от жените. — Намерил се кой да претендира за добро възпитание — някакво парвеню!

При тези думи тя стисна ръката на Мейбъл с ужасяваща фамилиарност.

Достопочтеният Гаден-Смраден тръгна напред с фенера, а останалите доверчиво го последваха. Един след друг всички се промушиха през тясната врата. Джералд и Мейбъл останаха сами, като едва си поемаха дъх и почти хлипаха от облекчение. Само че, както се оказа, се радваха преждевременно. Защото от прохода ненадейно се чу глъчка и шум от боричкане и додето децата се опитваха да затворят вратата, Гадните-Смрадни я натискаха с всичка сила навън — дано се отвори отново. Мейбъл и Джералд така и никога не научиха дали тези странни създания са зърнали в тъмния тунел нещо, което ги е разтревожило, или все пак по някакъв начин са разбрали с празните си глави, че това в никакъв случай не би могло да бъде задният вход на някой приличен хотел. А може би някакъв внезапен инстинкт ги беше предупредил, че се опитват да ги изиграят. Двамата разбраха, че тълпата Разни-Безобразни вече не са приятелски настроени и доверчиви. Беше настъпила рязка промяна. Сънливата тишина на прекрасната лятна нощ бе нарушена от виковете им:

— Не, не, не!

— Няма да продължим нататък!

— Нека той сам да ни води!

Чуваха се женски писъци, а дрезгавите и решителни викове на мъжките Гадни-Смрадни говореха за надигащо се недоволство й, което беше по-лошо от всичко, за учудващо силни атаки срещу тясната каменна врата, която децата не бяха успели да затворят докрай. През тесния процеп се виждаше страховитата черна тълпа, мятаща се на всички страни, в светлината на велосипедното фенерче на велосипеда. Меките юмруци се протягаха към вратата. Ръцете, направени от стикове, напираха разгневено към света, който, ако тази врата се затвореше, щеше да изчезне завинаги за тях. А що се отнася до речта им, ако техните несвързани гласни звукове могат да се нарекат така, в нея не беше останала и следа от предишната отстъпчивост и вежливост. Напротив, гласовете бяха заплашителни, изпълнени с онази сила, която придава единствено непоносимият ужас.

Един от тези меки юмруци докосна ръката на Джералд и в същия миг всички най-големи страхотии, които някога си беше представял, оживяха пред момчето — така действителни, че повече не можеха да бъдат.

— Затискай, затискай, ако ти е мил животът! — изкрещя той и като опря тока на обувката си върху пиедестала на Флора, мъжки подпря вратата.

— Не мога повече… Не мога… — изхленчи Мейбъл, която се опита да направи като него, ала краката й се оказаха твърде къси, а пиедесталът — твърде далеч.

— Не бива да излизат в никакъв случай, не бива! — повтаряше задъхано Джералд.

— Ще ви дадем да разберете, само веднъж да се измъкнем! — дочуваше се иззад вратата.

Трябва да отбележим, че тези гласове звучаха толкова яростно, а думите, които произнасяха — толкова неясно, че едва ли някой друг би могъл да ги разбере, освен двете деца, чиито сетива бяха пределно изострени от неописуемия ужас.

— Какво става там? — неочаквано се разнесе един непознат глас — звънлив и силен, произнасящ всички гласни и съгласни ясно и отчетливо, върху мраморния под на храма на флора се появи нова сянка.

— Бързо елате и ни помогнете да затворим вратата! — едва успя да извика Джералд на непознатия. — Ако се измъкнат оттам, ще ни избият до един!

Между раменете на Джералд и Мейбъл се промуши яко мъжко рамо, облечено в кадифе. Силният крак на мъжа потърси опора в пиедестала. Тясната тежка врата поддаде бавно и се затвори, пружината изщрака и бушуващата, заплашителна маса Разни-Безобразни остана зад нея, а Джералд и Мейбъл — о, невероятно избавление! — останаха отвън. Мейбъл се хвърли върху мраморния под, разтърсвана от дълбоки и гръмки ридания — израз както на облекчение, така и на крайно изтощение. Ако случайно и аз се намирах там, щях да погледна някъде встрани, само и само да не забележа същата слабост и у Джералд.

Новодошлият вероятно беше някой от горските в имението — или поне така си помисли Джералд. Той сведе поглед към… е, да кажем, към Мейбъл, и рече:

— Стига, стига, не се дръж като някое глупаче! (Или май каза: „две малки глупачета“). Какво има, за какво е цялата тази шумотевица?

— Наистина не мога да ви кажа! — отговори Джералд, все още поемайки си дъх на пресекулки.

— Все пак трябва да видим какво става, нали? — прозвуча отново любезният и приятен глас на непознатия. — Хайде да отидем някъде на по-светло и да обсъдим положението.

Дори в състоянието, в което се намираше — объркан и все още не на себе си, Джералд успя да съобрази, че един горски, който говори по подобен начин, трябва да има зад гърба си романтично минало, и че тъкмо на такъв човек трудно ще „пробуташ“ някоя съшита с бели конци история — далеч по-трудно, отколкото на Илайза, Джими или дори на самата Мадмоазел.

Джералд се изправи и хвана отпуснатата и пареща ръка на хлипащата Мейбъл, в същия миг непознатият пък хвана неговата и поведе двете деца от тъмното подножие на храма на Флора към обляното в лунна светлина стълбище.

Тук тримата седнаха, мъжът — по средата, а децата — от двете му страни. Той ги притегли към себе си, държейки ги за ръце, и те усетиха сигурност и спокойствие.

— Е, сега разказвайте!

Мейбъл още се късаше от плач. Мисля, че трябва да я извиним. Тя бе проявила голяма храброст. И освен това, нека ви обърна внимание, че всички героини в романите по правило имат такива моменти.

Но Джералд рязко отсече:

— Няма смисъл. Ако ви скалъпя някаква историйка, вие веднага ще разберете, че ви лъжа.

— Това несъмнено ласкае моята прозорливост — усмихна се непознатият. — Но какво ви пречи да ми разкажете истината?

— Ако ви кажем истината — отговори Джералд, — никога няма да ни повярвате.

— Нека опитаме — каза човекът с кадифената дреха. Той беше гладко избръснат и имаше големи очи, в които играеха пламъчета на лунната светлина.

— Не мога! — настояваше Джералд. Беше съвсем ясно, че не се шегува. — Ще си помислите, че и двамата сме се побъркали и ще накарате да ни затворят или пък… Не, по-добре да спрем дотук. Благодарим ви за помощта. Сега ни оставете да си вървим.

— Питам се — продължи замислено непознатият, — дали това не се дължи на въображението ви.

— Значи смятате, че ние ей така сме си ги измислили… — разгорещено започна Джералд, но тутакси замълча благоразумно, макар и малко късно.

— Ако под „тях“ разбирате хората, които с моя помощ затворихте в онази гробница — подхвърли мъжът, като пусна ръката на Мейбъл и я прегърна през раменете, — не бива да забравяте, че аз не само ги чух, но и ги видях. При цялото уважение, което храня към фантазиите ви, все пак не ми се вярва някоя от тях да бъде толкова убедителна.

Джералд заби лакти в коленете си и опря брадичка върху сплетените си ръце.

— По-добре елате на себе си! — рече кадифеният човек. — А докато се съвземете, ще ми позволите да разгледам въпроса от моя гледна точка. Мисля, че не ме разбирате добре. Съвсем наскоро пристигнах от Лондон да се погрижа за едно голямо имение.

— Пък на мене все ми се струваше, че сте някой от горските — обади се Джералд.

Мейбъл облегна глава на рамото на непознатия.

— Така си и знаех, че е някой преоблечен герой! — пророни тя.

— Съвсем не! — усмихна се пришълецът. — По-скоро управител на имението. Реших първата вечер да изляза да подишам малко чист въздух и като приближавах към бялата сграда, чух шум, несъмнено от разгорещена схватка, и пронизителни викове за помощ. Отдадох се на моментния си порив и затичах натам, без да се замислям, и ето какво излезе — помогнах да затворят зад каменната врата Господ знае кого и защо. Е, какво, нямам ли право да попитам кого всъщност съм затворил? Пък и на кого в крайна сметка съм помогнал?

— Имате право — призна Джералд.

— Тогава? — попита непознатият.

— Ами… — подхвана Джералд, — всъщност… не! — рече той след кратко мълчание. — Всъщност нищо не мога да ви кажа.

— В такъв случай ще трябва да се обърна към другата страна! — заяви кадифеният непознат. — Остава ми само да отида да разбия вратата, за да разбера каква е цялата тази работа.

— Кажи му! — обади се Мейбъл за пръв път, след като бяха затворили Гадните-Смрадни в подземието. — Все едно дали ще повярва. Не можем да ги пуснем да излязат.

— Добре — съгласи се Джералд. — Ще му разкажа всичко. Само че, господин управителю, искам да ми дадете честната си дума на английски джентълмен — защото аз, разбира се, виждам, че сте такъв, все едно дали сте управител, или не — искам да обещаете, че няма да разкажете на никого това, което сега ще чуете, и няма да ни изпратите в приют за душевно болни, колкото и налудничава да ви се стори нашата история.

— Да — отговори новодошлият, — това мога да ви обещая. Но ако сте си играли на война или нещо от този род и накрая сте набутали другарчетата си в онази дупка, не мислите ли, че ще е по-добре да ги освободим? Те сигурно вече са ужасно изплашени. В края на краищата те са само деца.

— Почакайте да чуете всичко! — отговори Джералд. — Никакви деца не са! Само за тях ли да ви разкажа, или да почна от самото начало?

— От началото, разбира се! — рече непознатият.

Мейбъл повдигна глава от кадифеното рамо и тихичко промълви:

— В такъв случай по-добре да започна аз. Намерих един пръстен и казах, че ще ме направи невидима. Казах го на шега, просто си играех, но наистина станах невидима и останах такава двадесет и един часа. Няма значение откъде съм го взела. А сега, Джералд, продължавай ти.

Джералд тутакси продължи и неговият разказ отне твърде много време, но как иначе, като не ти се случва всеки ден да разказваш такова нещо.

— Най-накрая — завърши момчето, — ги затворихме вътре и когато минат седем, или четиринайсет, или двайсет и един часа, или колкото там трябва, стига да се дели на седем, те пак ще се превърнат в купчина стари дрехи. Оживяха в девет и половина. Според мен след седем часа ще станат каквито си бяха. Това прави някъде към четири и половина. Сега ще ни пуснете ли да си вървим?

— Дори ще ви изпратя до дома ви! — рече непознатият, като в гласа му се прокрадваха нотки на една чак дразнеща благост. — Да тръгваме.

— Не ни вярвате, нали? — попита Джералд. — Разбира се, че не. Пък и кой ще повярва на такова нещо? Но само да поискам, мога да ви накарам да ми повярвате.

Тримата се изправиха. Непознатият мъж се взираше в очите на Джералд. Най-сетне момчето попита:

— Какво, не изглеждам луд, нали?

— Не, дума да не става. Но си твърде впечатлително дете. Сигурен ли си, че нямаш треска или нещо подобно.

— Ами Кати, Джими, Мадмоазел, Илайза, пък и оня човек, дето каза: „Гай Фоукс, пази Боже“, пък и вие самият — нали ги видяхте и чухте как викат! Да не би и вие да имате треска?

— Не, поне доколкото ми е известно. Елате, ще ви заведа у дома.

— Мейбъл живее в Тауърс! — рече Джералд, когато непознатият сви по широката алея, която водеше към голямата порта на имението.

— Нямам нищо общо с лорд Йълдинг! — побърза да допълни Мейбъл. — Аз съм само племенница на икономката на замъка.

Момичето не пускаше ръката на непознатия. При входа за прислугата тя вдигна лице за целувка, каза лека нощ и влезе вътре.

— Горкото дете! — рече управителят, докато вървяха по алеята към портата. После придружи Джералд чак до вратата на училището.

— Е, добре — усмихна се Джералд на сбогуване. — Вече знам какво смятате да направите. Сигурен съм, че ще опитате да разбиете онази врата.

— Не ти липсва проницателност! — усмихна се на свой ред непознатият.

— Все пак, недейте! Или, ако сте твърдо решен да го направите, поне изчакайте до изгрев слънце. Няма да е лошо и ние да сме там. Можем да дойдем някъде към десет.

— Добре тогава. В десет ще ви чакам на същото място — отговори мъжът. — Ей, богу, по-странни деца от вас не бях срещал досега.

— Че сме странни, странни сме — призна Джералд. — Но и вие щяхте да бъдете такъв, ако… Лека нощ!

* * *

Когато четирите хлапета се събраха на добре поддържаната морава край храма на Флора, те заприказваха както ставаше всяка сутрин, за снощните приключения и за храбростта, проявена от Мейбъл. Часът вече беше не десет, а някъде към дванайсет и половина, тъй като Илайза, подкрепяна от Мадмоазел, бе настояла безапелационно да „разчистят“ цялата „бъркотия“, останала от предната вечер.

— Ти си като героиня на Виктория Крос^[2], миличка — каза топло Кати. — Трябва да ти издигнат статуя!

— Да, и да вземе да оживее, ако я сложат някъде тук! — процеди кисело Джералд.

— Аз пък нямаше да се уплаша! — рече Джими.

— Посред бял ден — увери го Джералд, — всичко изглежда съвсем различно.

— Надявам се, че нашият непознат ще ни чака! — усмихна се добродушно Мейбъл. — Кати, само да знаеш колко беше мил! Управител на имение с душа на джентълмен.

— Само дето го няма — рече Джими и се огледа наоколо. — Все ми се струва, че сте сънували и него, както статуите, дето оживявали и бродели насам-натам.

Децата се изкачиха на обляното в слънце мраморно стълбище. Просто не можеха да повярват, че това е същото място, където снощи страхът бе сграбчил с ледените си ръце сърцата на Мейбъл и Джералд.

— Да отворим вратата — предложи Катлийн, — и да почнем да пренасяме дрехите у дома!

— Нека по-напред се ослушаме! — настоя Джералд. — Може пък още да не са се превърнали в палта.

Децата опряха уши до каменната врата, зад която предната вечер Разните-Безобразни бяха крещели и заплашвали. Сега не се чуваше нищо. Всичко бе тихо и спокойно като тихата и спокойна утрин. Но когато отместиха погледи, те видяха човека, с когото трябваше да се срещнат. Той се намираше от другата страна на пиедестала на Флора. Ала не стоеше изправен като статуята. Беше проснат по гръб, разперил широко ръце, притихнал и неподвижен.

— Вижте! — изпищя Кати, като посочи към него.

Лицето на непознатия бе добило странен зеленикав оттенък, а на челото му имаше голяма рана, посиняла по крайчетата. Върху белия мрамор бе изтекла малко кръв.

В същото време и Мейбъл посочи към нещо, без обаче да пищи като Кати. Ръката на момичето сочеше един голям рододендронов храст с блестящи на слънцето листа, от които надзърташе едно боядисано хартиено лице, като бялото и червеното по него се открояваха особено ярко на слънчевата светлина.