Сюзан Кулидж
Какво направи Кейти (7)

Седма глава
Братовчедката Хелън

В един юлски ден няколко момичета се връщаха заедно от училище. Когато наближиха къщата на доктор Кар, Мария Фиск възкликна, защото забеляза красив букет цветя на алеята пред дома.

— О, кой ли го е изпуснал! Ще го взема. — Тя се наведе, но букетът помръдна. Мария понечи да го сграбчи, но цветята се плъзнаха и след миг изчезнаха под портата. От другата страна на живия плет се дочу кикот.

— Видяхте ли? — изпищя Мария. — Букетът се движи!

— Глупости! — обади се Кейти. — Това са децата! — Тя отвори портата и се провикна: — Дори! Джоана! Излизайте от скривалището!

Никой не отговори. Букетът лежеше наблизо, Кейти го вдигна и показа на съученичките си дългия черен конец, вързан за дръжките на цветята.

— Любимият номер на Джоана. С Дори връзват букети и ги оставят на алеята, за да подлъгват хората — обясни Кейти. — Мария, вземи ги, ако искаш. Не че вкусът на Джоана в подбора на цветя е добър…

— Колко е хубаво, че вече сме във ваканция — каза едно от по-големите момичета. — Вие какво ще правите? Ние ще ходим на море.

— Татко обеща, че със Сузи ще ни заведе на Ниагарския водопад! — похвали се Мария.

— Аз ще ходя на гости у леля — рече Алис Блеър. — Тя живее в разкошна къща на село, има и езерце. Том, братовчед ми, ще ме научи да греба. Кейти, ти какво ще правиш?

— Не знам. Ще играя и ще си прекарам чудесно — каза Кейти, хвърли чантата си и я хвана във въздуха. Но момичетата я погледнаха с такова съжаление, сякаш не виждаха нищо интересно в подобно прекарване. Кейти усети погледите им и си каза, че сигурно нейната ваканция няма да бъде толкова приятна като на останалите.

— Иска ми се татко да ни заведе някъде — сподели тя с Кловър, когато останаха сами и тръгнаха по чакълестата пътека към къщи. — Всички ги водят някъде…

— Нали знаеш колко е зает. Пък и съм сигурна, че другите не прекарват толкова хубаво, както си прекарваме ние. Елън Робинс ми каза, че дава един милион, за да има такива братчета и сестричета, с които да си играе. А Мария и Сузи, нищо че ги водят тук-там, умират от скука в къщите си. Госпожа Фиск само повтаря: „Не прави така!“ Пък и нямат двор като нашия. Не искам да съм на тяхно място.

— Аз също — каза Кейти, насърчена от думите на умната Кловър. — Колко се радвам, че от утре не сме на училище! Обичам да сме във ваканция!

Кейти хвърли още веднъж чантата си във въздуха, но този път не успя да я хване и тя се стовари с трясък на земята.

— Май счупи дъската за писане! — каза Кловър.

— И какво от това? Няма да ми трябва цели осем седмици — успокои я Кейти, докато тичаха нагоре по стълбите.

Те отвориха шумно вратата и се втурнаха на горния етаж, крещейки:

— Ура! Ура! Ваканция-я-я! Лельо Изи, вече сме във ваканция!

Момичетата спряха насред площадката, защото в коридора цареше пълен хаос. Същото се отнасяше и за стаята за гости. Навсякъде бяха разхвърляни столове и маси, а коридорът бе препречен с легло.

— Но какво става? — учуди се Кейти. — Нищо не разбирам. А, ето я и леля Изи. Лельо Изи, кой ще идва? Защо местите мебелите от Синята стая?

— Ох, Боже, вие ли сте? — Лелята се беше зачервила и пъхтеше. — Нямам време да ви обяснявам и затова хич не питайте. Кейти, не мести леглото, ще ожулиш стената. Видя ли, нали ти казах! — повиши тон тя, защото Кейти искаше да мине и бутна леглото право в стената. — Одраска тапета! Много си непослушна! Хайде, слезте долу и двете и се качете тук чак след вечеря. Дотогава имам много работа.

— Ще слезем, само ни кажи кой ще идва.

— Братовчедка ви Хелън идва на гости — заяви леля Изи и влезе в Синята стая.

Ето това се казваше новина! Кейти и Кловър се спуснаха по стълбите и след малко решиха, че ще бъде най-добре да обсъдят всичко в бараката. Значи братовчедката Хелън идваше на гости! Вълнуваха се, сякаш кралица Виктория със златната си корона на глава щеше да дойде на чай. Или пък някой герой от книга, например Робинзон Крузо, бе пристигнал с намерение да им гостува. Децата си представяха братовчедката Хелън като Пепеляшка, Синята брада или Червената шапчица — с други думи, като нереален и привлекателен образ от вълшебна приказка. Единственото реално нещо, което знаеха за нея бе, че е много, много добра.

Никой не беше виждал Хелън. Според Фили тя нямала крака, защото никога не излизала от къщи, а само си лежала на дивана. Причината да не излиза беше друга — Хелън беше болна. Баща им ходеше да я вижда два пъти годишно и им разказваше за нея — колко била мила и търпелива и каква прекрасна стая имала. Кейти и Кловър обичаха да играят на „Братовчедката Хелън“ и се бояха да се срещнат с истинската Хелън.

— Дали няма да иска да й четем непрекъснато химни? — притесняваше се Кловър.

— Не вярвам, защото сигурно ще иска да спи следобед. Пък и сигурно чете много от Библията. Вероятно ще трябва да пазим тишина. Колко ли ще стои?

— Как си я представяш?

— Ами… като Луси, героинята на госпожа Шеруд. Със сини очи, къдрици и дълъг прав нос. Ще държи ръцете си сключени и ще е облечена в халат. Търпеливо и без да се усмихва, ще лежи по цял ден на дивана. Ние ще трябва да се събуваме в коридора и да се качваме по чорапи, за да не я безпокоим.

— Ама че смях ще падне! — изкиска се Кловър. Беше доволна, че няма да четат химни през цялото време.

До следобеда на другия ден, когато очакваха братовчедката Хелън, сякаш измина цяла вечност. Леля Изи даде указания на децата как да се държат. След като изслуша наредбите, Дори заяви, че би искал Хелън да си остане у тях. Кловър и Елси тайно си мечтаеха същото и се зарадваха, когато разбраха, че тя отиваше на минерални бани и щеше да спре пътьом само за четири дни.

Удари пет часът. Всички седяха на стълбите и чакаха файтона. Най-после той се зададе. На капрата седеше баща им. Той махна на децата да станат. Помогна на една красива млада жена да слезе — леля Изи уведоми децата, че това бе сестрата, която се грижеше за Хелън — а после внимателно взе Хелън на ръце и влезе в къщата.

— О, ето ги и дечицата! — каза братовчедката Хелън. Гласът й беше много приятен и весел. — Чичо, остави ме някъде, нямам търпение да се запозная с тях.

Бащата настани братовчедката Хелън на дивана. Сестрата донесе възглавница и доктор Кар подкани децата.

— Хайде, запознайте се с братовчедка си Хелън.

— Това е Кейти, нали? — изчурулика Хелън. — Колко е хубава и голяма! А това Кловър! — Кловър дори получи целувка. — Това пък трябва да е малката Елси! Имам чувството, че винаги сме се познавали.

Хелън прегърна децата много сърдечно, сякаш не само защото й бяха роднини, а защото ги бе обичала и се бе стремяла към тях през целия си живот. Имаше нещо в лицето й, което веднага допадна на децата. Дори Фили, свит в ъгъла с ръце зад гърба, се престраши и се сгуши в братовчедка си, за да целуне и него.

Кейти обаче беше разочарована. Братовчедка й изобщо не приличаше на Луси. Носът й беше от чип по-чип, косата — кестенява и права, кожата — матова, а очите — бляскави и оживени. По нищо не й личеше, че е болна, освен по слабичкото лице. Тя не сключваше ръце и нямаше търпелив вид, напротив — непрекъснато говореше и се смееше. Не беше облечена в халат, а в удобна рокля за път от хубав сив плат с розова панделка на деколтето. Носеше гривни и кръгла шапчица със сиви перца по периферията. Хелън съвсем не отговаряше на представата на Кейти за „измъчен инвалид“. Но колкото повече я гледаше, Кейти все повече я харесваше и дори бе доволна, че братовчедка й не прилича на онзи образ, който с Кловър й бяха изградили.

— Тя изглежда съвсем нормално, нали? — пошепна Сеси, която беше дошла да види Хелън.

— Ами да — колебливо отвърна Кейти. — Но освен това е и много, много хубава.

След това бащата занесе братовчедката Хелън в стаята на горния етаж. Децата искаха да отидат при нея, но той каза, че тя е уморена и че трябва да си почине. Всички излязоха да играят, докато стана време за вечеря.

— Нека аз да занеса подноса — посегна Кейти към масата. Леля Изи беше приготвила прекрасна вечеря за Хелън! Студено пилешко, малини със сметана и чай в красива розова порцеланова чашка. И всичко това — върху снежнобяла покривчица на подноса!

— И дума да не става — каза лелята. — Докато се качиш, сигурно ще го обърнеш.

Кейти гледаше така умолително, че доктор Кар се намеси:

— Изи, нека занесе подноса. Децата трябва да се учат да помагат.

Щастливата Кейти грабна подноса и внимателно прекоси коридора. На масата имаше ваза с цветя. Хрумна й страхотна идея. Тя взе една червена роза и я сложи на бялата покривчица до купичката с тъмночервени малини. Стана много красиво и Кейти се усмихна доволно.

— За какво спря в коридора? — обади се леля Изи от трапезарията. — Моля те, внимавай. Защо не дадеш на Бриджет да го занесе?

— О, не, не! — извика в отговор Кейти. — Аз почти стигнах. — Тя хукна по стълбите. Но — пусти късмет! Тъкмо доближи вратата на Синята стая, и се спъна във влачещата се както винаги връзка на обувката си. Подпря се на вратата, но тя изведнъж се отвори и обърканата Кейти заедно с подноса, сметаната, малините и розата се стовари върху килима.

— Нали ти казах! — извика отдолу леля Изи.

Кейти никога нямаше да забрави милото отношение на Хелън. Тя беше в леглото и се стресна от трясъка на отворената врата и от изтърсилата се на пода Кейти. Но веднага намери най-любезните думи и успокои притеснената си братовчедка, изкара всичко на шега, та дори леля Изи не се скара на Кейти. След като счупените чинии бяха събрани и килимът изчистен, леля Изи приготви отново същата вечеря за Хелън.

— Нека Кейти ми я донесе — помоли болното момиче с усмивка. — Този път ще внимава. Кейти, донеси ми пак роза — идеята за цветето е твоя, нали?

Кейти положи големи усилия и стигна успешно до леглото на братовчедка си. Остави подноса на близката масичка. Докато Хелън вечеряше, тя я гледаше с умиление и любов. Според мен Кейти беше дълбоко трогната от отношението на братовчедка си, която се държа толкова мило и й помогна да не се чувства виновна и засрамена.

Хелън нямаше голям апетит, макар да заяви, че вечерята е много вкусна. Кейти забеляза, че братовчедка й е много уморена.

— Би ли ми бухнала възглавницата? — помоли Хелън. — А тази я премести в ъгъла. Много ми се спи. Благодаря ти, Кейти, толкова си грижлива, като милосърдна сестра. Дай целувка за лека нощ! А утре ще си приказваме до насита!

Кейти слезе долу щастлива и каза на Кловър:

— Братовчедката ни Хелън е самата прелест! Да знаеш само каква разкошна нощница има — копринена, с панделки, като в приказките.

— Не е ли странно да те интересува с какво си облечен, когато си болен! — зачуди се Сеси.

— Не виждам нищо странно у Хелън! — заяви Кейти.

— Казах на мама, че Хелън носи гривни, и тя смята, че братовчедка ви е една светска госпожица — отвърна Сеси и нацупи устни.

Кейти и Кловър бяха озадачени от това твърдение и докато се събличаха, за да си легнат, го обсъдиха.

— Утре ще попитам Хелън така ли е — реши Кейти.

Децата станаха рано. Толкова бяха радостни, че са във ваканция! Ако не бяха свободни, сигурно щяха да отидат на училище, без да видят братовчедка си, защото тя ставаше късно. По едно време търпението им се изчерпи и те се качиха горе и залепиха ухо на вратата й, за да разберат дали се е събудила. Леля Изи обаче заповяда веднага да слязат долу. Кейти се възпротиви, но накрая отиде в градината и набра най-хубавите цветя за братовчедка си.

Когато леля Изи разреши посещението, Хелън вече беше облечена в тънка синя рокля с бели панделки и елегантни обувки с цвят на бронз и с розетки на върховете им. Тя лежеше на дивана, който беше обърнат с гръб към светлината. Момичето се подпираше на красива възглавница с пискюли — Кейти я виждаше за пръв път. Около братовчедка й имаше и други нови предмети, които преобразяваха стаята. Къщата беше приятно подредена, но кой знае защо децата не намираха стаите на леля Изи за „хубави“. По принцип децата бързо установяват промените и ето защо сега веднага забелязаха, че Синята стая изглежда доста по-различно.

Братовчедката Хелън беше бледа и имаше уморен вид, но както обикновено се усмихваше приветливо. Зарадва се на цветята, които Кейти свенливо й поднесе.

— О, колко им се радвам! Трябва веднага да ги сложа във вазата. Кейти, мила, донеси малката вазичка от шкафа и я сложи на стола до мен. Но първо налей малко вода.

— Много е красива — каза Кейти и огледа изящната бяла ваза на позлатено столче. — Твоя ли е, братовчедке?

— Да, това е любимата ми ваза. Вкъщи стои до мен на малка масичка. Взех я, защото се надявам, че като е до мен и на минералните бани, ще се чувствам все едно съм си у дома. Какво има, Кейти? Вижда ти се странно, че съм взела и вазата с мен?

— Не… Мисля си, че това са… светски маниери… Да имаш много красиви неща, когато си болен.

Хелън се засмя от сърце.

— Какво те кара да мислиш така?

— Сеси каза нещо такова, когато й описах красивата ти нощница.

Братовчедката Хелън отново се засмя.

— Кейти, според мен красивите неща не са „по-светски“ от грозните неща, освен ако не ни правят суетни и надути егоисти. Болестта е доста досадно нещо и болните не са приятна гледка както за себе си, така и за хората около тях. Не може да си много придирчив, ако си инвалид. Когато непрекъснато те боли гърбът, главата и какво ли не още — добави Хелън с усмивка, — няма никаква опасност да капризничиш за гънките на нощницата си или за това, че панделката ти е измачкана.

Хелън подреди цветята, като нежно докосваше всяко едно поотделно.

— Какъв е този странен звук? — учуди се тя.

От коридора се дочуваше някакво пръхтене, сякаш се разхождаше запъхтян морж. Кейти отвори вратата. Зачервените Джоана и Дори стреснато се дръпнаха от ключалката, през която се мъчеха да видят дали братовчедка им Хелън е станала и дали е готова за гости.

— Нека влязат — обади се Хелън от дивана.

Не след дълго дойдоха Кловър и Елси. Прекараха страхотна сутрин. Братовчедката Хелън разказваше много увлекателно и знаеше някои игри, които можеха да се играят около дивана. Леля Изи дойде да ги види към единайсет и без да усети, бе въвлечена в играта! А това беше нещо невиждано! Лелята седеше на пода с три дълги фитила за палене на газени лампи в косата и по най-смешния възможен начин играеше на „Аз съм изискана дама, винаги много изискана“. Децата я зяпаха и дори не внимаваха в играта, като непрекъснато забравяха колко „рогца“ имат. Кловър започна да се чуди дали братовчедка им не е някаква магьосница, а доктор Кар си зададе почти същия въпрос, когато се върна на обяд и ги видя да играят.

— Хелън, какво направи с тези деца? — попита той при вида на веселата компания. Косата на леля Изи беше разчорлена, а Фили се търкаляше от смях по килима. Хелън отговори, че просто си играят и само след миг доктор Кар също се озова сред кръга на килима.

— Хайде, стига толкова — каза по едно време бащата, когато всички вече бяха прималели от кикот и по главите им стърчаха толкова много хартиени „бодли“, че приличаха на таралежи. — Братовчедка ви Хелън сигурно е вече уморена. Тичайте навън и не се връщайте до четири часа. Хайде, пиленца, къш, къш, къш!

Децата изхвърчаха като ято птици. С изключение на Кейти.

— О, татко, обещавам да пазя пълна тишина. Нека остана при Хелън, моля те!

— Нека остане — помоли Хелън и доктор Кар се съгласи.

Кейти седеше на килима, хванала за ръка Хелън, и слушаше разговора й с баща си. Двамата споменаваха места и хора, които Кейти чуваше за пръв път.

— Как е Алекс? — попита доктор Кар.

— Добре е — отвърна Хелън с радостен тон. — Пролетта беше доста отпаднал и се тревожехме за него, но Ема го убеди да отиде две седмици на почивка и когато се върна, беше много по-добре.

— Често ли се виждате?

— Да. Малката Хелън идва почти всеки ден на уроци.

— Все така ли е хубава?

— О, да. Дори по-хубава. Толкова е сладка! Идването й е като празник за мен. Алекс казва, че приличала на мен. Но това е такъв голям комплимент, чак не е за вярване, нали?

Доктор Кар се наведе, целуна Хелън и промълви.

— Милата ми Хелън…

Кейти бе озадачена от странния тон, с който го каза, и след вечеря попита:

— Татко, кой е този Алекс, за когото говорихте?

— Защо питаш, Кейти?

— Ами не знам… Но Хелън ми се стори някак особена, докато говорехте за него. А ти я целуна… Помислих си, че може да е нещо интересно.

— Ами, Кейти — каза доктор Кар и сложи Кейти на коляното си, — това е наистина интересна история, а ти си достатъчно голяма, за да я разбереш, и, надявам се разумна, за да не я споделяш с никого. Преди време Хелън беше здрава, обичаше Алекс и щеше да се омъжи за него…

— О! И защо не се омъжи?

— Защото я сполетя това нещастие и всички мислеха, че ще умре. Тя обаче се подобри, но за съжаление надали някога ще проходи. Алекс беше съкрушен. Искаше да се ожени за нея, да я гледа и никога да не се разделят, но тя не се съгласи. Хелън развали годежа и му каза, че се надява да обикне някое друго момиче и да се ожени. След доста години това наистина стана. Алекс живее със семейството си в съседство с Хелън и те са най-добрите й приятели. Момиченцето им е кръстено на нея. Всичко споделят с Хелън и се грижат за нея.

— Ами на Хелън не й ли е мъчно, като ги гледа да ходят и да се забавляват, а тя не може да им прави компания?

— Не, Хелън е истински ангел и обича хората дори повече от себе си. Толкова се радвам, че ни дойде на гости. Тя е пример за подражание, Кейти. Много бих искал всички вие да имате нейния дух.

— Какъв ужас — да си болен! — въздъхна Кейти, когато остана сама. — Ако трябва да лежа, без да ставам, дори само една седмица, сигурно ще умра!

Милата Кейти! И тя като почти всички млади хора смяташе, че нещастен ли си, най-лесното нещо на света е да умреш!

След разговора с баща си Кейти непрекъснато мислеше за Хелън. Невероятно, да си в една къща с истинска героиня от такава тъжна любовна история!

Целия следобед някое от децата все се втурваше в къщата, за да провери дали не е станало четири часа. Точно в четири шестте деца хукнаха по стълбите към стаята на Хелън.

— Този път ще си разказваме приказки — предложи тя.

Най-хубаво разказваше братовчедката Хелън. Децата съвсем се прехласнаха по приказката за крадеца и дори ги полазиха тръпки. С изключение на Фили, който изпадна във войнствено настроение.

— Хич не ме е страх от крадци! Само да дойдат и ще ги накълцам с меча, който тате ми подари — нареждаше Фили и сновеше из стаята. — Веднъж, когато бяхме нападнати от крадци, аз ги нарязах всичките… трима… петима… единайсет…

 

 

Вечерта, когато всички си легнаха, а Кейти и Кловър седяха в Синята стая, от детската стая се дочу тъжен плач. Кловър изтича да види кой плаче, Фил ридаеше с цял глас.

— Под леглото има крадци, много крадци!

— Фили, какво говориш! — каза Кловър и за негово успокоение тя даже се наведе, за да провери.

— Има! — Фил стискаше здраво Кловър и плачеше. — Чух ги да дъвчат гумичките ми!

— О, горкичкият! — съжали го Хелън, когато Кловър се върна и им разказа за въображаемите крадци. — Значи не бива да се разказват приказки за крадци. Не мислех, че тази приказка е страшна, защото краят й е много хубав.

Леля Изи вдигна ръце и спря забраните за посещения в Синята стая. Все едно да пъдиш мухи от захарен сироп! Децата измисляха хиляди начини и току се шмугваха нагоре по стълбите. Колкото пъти влезеше, лелята ги намираше насядали в плътен кръг около Хелън. Братовчедка им молеше леля Изи да ги остави и тя накрая се примири.

— Ще бъдем заедно само още няколко дни — казваше Хелън. — Нека седят при мен. Приятно ми е.

Елси се беше залепила като гербова марка за новата си приятелка. Хелън беше проницателна и тъй като забеляза, че понякога Елси е доста умислена, внимаваше винаги да е много мила и нежна с нея. Кейти ревнуваше от специалното отношение на братовчедка си към Елси. Не искаше друг, освен нея да е любимец на Хелън.

Последната вечер всички се качиха в Синята стая. Братовчедка им отвори кутията, която току-що бе пристигнала с бърза поща.

— Това е кутия с подаръци за довиждане — каза тя. — Седнете на килима в редичка и всеки ще казва коя ръка избира! Хайде, първият, коя ръка — дясната или лявата?

Като истинска фея братовчедката Хелън вадеше иззад огромната възглавница прекрасните подаръци. В един миг тя държеше същата ваза като онази, която Кейти харесваше толкова много. Кейти извика в прехлас, когато Хелън й я подаде.

— О, колко се радвам! Колко се радвам! Ще я пазя до последния си дъх!

— Тогава това ще е първото нещо, което си имала повече от седмица, без да е счупено — промърмори леля Изи.

Кловър, която беше загубила портмонето си, засия, защото Хелън й подари онова, за което си мечтаеше — разкошно червено портмоне. Следващият подарък беше медальонче върху кадифена панделка за Елси.

— В медальончето има кичур от косата ми — каза братовчедката Хелън и завърза панделката на врата на Елси. — Но защо плачеш? Недей!

— Толкова си красива и добра! — хлипаше Елси. — Защо си заминава-а-а-аш?

Дори получи домино, а Джоана — топчета. За Фил беше книгата „Историята на котарака Робър“.

— Да ти напомня за нощта, когато крадците дъвчеха гумичките ти — закачливо се усмихна Хелън, и всички — Фил най-много — се разсмяха.

Никой не остана без подарък. За доктор Кар имаше голям бележник, а за леля Изи — комплект тоалетни сапуни. Подаръкът на Сеси беше „Книгата на златните дела“ с разкази за момчета и момичета, които вършеха благородни постъпки. Сеси толкова се развълнува, че едва можа да каже:

— О, благодаря ти, братовчедке Хелън! — Хелън не й беше братовчедка, но децата от семейство Кар бяха щедри както с играчките си, така и с роднините си.

 

 

Дойде и денят на тъжното сбогуване. Децата махаха с кърпички, докато файтонът се изгуби от погледите им. След това Кейти се скри за малко, за да си поплаче насаме.

— Татко каза, че иска да приличаме на Хелън — мълвеше тя, бършейки очи. — Ще се опитам, макар да се съмнявам, че и хиляда години да се старая, никога няма да стана толкова добра. Ще уча, ще си подреждам нещата и ще се грижа за по-малките. О, Боже, защо леля Изи не беше като Хелън, тогава всичко щеше да е толкова лесно! Както и да е, от утре започвам да се старая!