Сюзан Кулидж
Какво направи Кейти (5)

Пета глава
В бараката

— Чудя се, какво ли правят дечурлигата? — каза госпожица Петингил и скръсти ръце. — Какво ли, за Бога, правят?

Госпожица Петингил седеше в малката стаичка в задната част на къщата, където веднъж седмично кърпеше и шиеше дрехите на семейство Кар. Тя беше най-милата и симпатична възрастна жена на света. Лицето й беше кръгло и с хилядите си трогателни бръчици приличаше на хубава печена ябълка. Госпожица Петингил беше дребна, жилава и носеше шапчица, изпод която се подаваха изкуствени къдрички с цвят на прашно нюфаундлендско куче. Недовиждаше и затова носеше очила, но пък шиеше без грешка. Всички я харесваха, само леля Изи веднъж каза, че „езикът на госпожица Петингил е остричък.“ Лелята беше ядосана и съвсем не й дойде на ум, че Фил може да изтича в задната стаичка и да накара госпожицата да си покаже езика. Тя разбира се веднага се изплези, а децата я наобиколиха с вперени погледи. Езикът й им се видя съвсем нормален, но Фили, повярвал на думите на леля си, дълго и озадачено го разглежда.

Госпожица Петингил носеше със себе си цял куп съкровища. Децата обичаха да я гледат, докато разопаковаше чантите си, защото там се криеха най-невероятни неща — все едно беше дошъл циркът или вълшебната фея. Госпожица Петингил се страхуваше от крадци и все внимаваше някой да не я ограби нощем. Винаги носеше със себе си най-голямото си богатство — „сервизът“. Той се състоеше от шест стари лъскави чаени лъжички, много тънички и с остри връхчета, и нож за масло, на чиято дръжка пишеше: „В знак на благодарност от Итъриел Джобсън, седемгодишен, чийто живот спасихте при боледуването му от тежка ангина.“ Госпожица Петингил се гордееше много с този нож. Тя носеше лъжиците и ножа в кошничка, която никога не изпускаше от очи, дори хората, за които работеше, да бяха най-честните хора на света.

Освен с кошничката със сервиза, тя никога не се разделяше и с пъстрия си котарак Том. Красавец беше той и знаеше цената си. Командваше госпожицата както си иска и зърнеше ли люлеещ се стол, веднага се настаняваше в него. На господарката му й беше все едно къде ще седне, но тя винаги обясняваше, че Том е много нежно създание и трябва да се чувства удобно. Госпожица Петингил носеше и голяма семейна Библия, червена мека възглавничка за иглите и няколко избелели снимки на родителите си — господин и госпожа Петингил, на Питър Петингил, който бе загинал в морето, на госпожа Марша Портър, по баща Петингил, на нейния съпруг и на децата им. Госпожица Петингил носеше много малки бурканчета и кутийки, както и шишета и стъкленички с билкови чайове и домашно приготвени лекарства. Госпожицата не можеше да заспи, ако те не бяха подредени до главата й, защото се страхуваше, че може изведнъж да й стане лошо, и ако няма под ръка малко джинджифилов или джодженов балсам току-виж умряла…

Децата на доктор Кар винаги вдигаха страшна олелия и трябваше да се случи нещо наистина необикновено, та госпожица Петингил да зареже работата си, както направи сега, и да хукне към прозореца. Децата бяха във вихъра си — Дори крещеше с цяло гърло, всички препускаха, някои врещяха радостно. Сеси беше седмата в групата, която изхвърча изпод навеса за дърва, и се понесе през двора. Кейти беше начело, сграбчила голяма тъмна бутилка без тапа, а другите стискаха в ръка курабийки.

— Катрин Кар! Катри-и-ин! — извика госпожица Петингил и почука силно по стъклото на прозореца. — Не виждаш ли, че вали? Защо позволяваш на по-малките си братчета и сестричета да се мокрят в такъв ден?

Но никой не я чу, децата отново се шмугнаха в бараката и госпожица Петингил само зърна крайчеца на фустите и крачолите на панталоните им, които изчезнаха нагоре по дървената стълба. Тя намести очилата на носа си, зацъка възмутено и пак се захвана с работата си — вълнената карирана пелерина на Кейти беше скъсана на две места отпред. Роклите й също бяха скъсани все на същото място.

Ако госпожица Петингил виждаше по-добре, сигурно щеше да забележи, че дървената стълба в бараката всъщност не беше стълба, а висок стълб със забити чепове, по които се катереха децата. Малките деца трудно стигаха на високо, но Сеси ги повдигаше отдолу, а Кейти им подаваше ръка отгоре. Най-сетне всички деца се озоваха под покрива — тяхното любимо убежище.

Как изглеждаше това убежище? Представете си ниско тъмно помещение, като светлината идва единствено от основата на високия стълб. Миришеше на царевични кочани, макар царевицата да беше прибрана. По прашните ъгли се виеха паяжини, а тук-гаме дъските влажнееха, тъй като покривът течеше от дъжда.

Така и не разбирам защо децата предпочитаха това място всяка дъждовна събота, когато не можеха да играят навън. Леля Изи също така не можеше да си го обясни. Защото когато беше дете — факт, който племенниците й поставяха под сериозно съмнение, пък и това всъщност бе отдавна минало и позабравено време — тя никога не бе изпитвала странното желание да се скрие в някое потайно място или тъмно ъгълче. Лелята би забранила на децата да прекарват времето си в бараката, но доктор Кар им разрешаваше и на нея оставаше само да ги плаши с разни страшни истории за деца, които падали от стълби и стълбове, и си натрошавали и краката, и ръцете. С изключение на малкия Фил, децата обаче изобщо не я чуваха и продължаваха да се катерят нагоре-надолу по чеповете на дървения стълб.

— Какво има в бутилката? — попита Дори, щом се настани удобно на дървения под.

— Ама че си лаком — строго каза Кейти. — Ще разбереш, когато му дойде времето. Във всеки случай, вкусно е! А сега — обърна се тя към другите деца, дайте курабийките, за да ви ги пазя за пиршеството, инак ще ги изядете и няма да има никакво пиршество.

Всички дадоха курабийките си, Дори — последен и с нежелание. Всъщност той вече ги беше опитал. Кейти, нали бе най-голяма и винаги ръководеше другите, нареди курабийките около бутилката и рече:

— Готово, фюестата (тя произнасяше грешно думата фиеста) може да започва! Ще чуем „Трагедията на Алхамбра“ от госпожица Хол.

— А, не! — възрази Кловър. — Ще започнем със „Синия вълшебник или Едуита от Хебридските острови“!

— Ама аз не ви ли казах какво ужасно нещо се случи с „Едуита“! — учуди се Кейти.

— Какво? — възкликнаха децата, защото ужасно обичаха „Едуита“. Това беше една от многото серийни истории с автор Кейти. В нея се разказваше за един рицар, неговата дама, синия вълшебник и пуделчето Боп. Историята се разказваше вече месеци наред и дори бяха забравили началото й, пък и никой не вярваше, че тя ще има край, но вестта за злочестата й съдба дойде като удар.

— Онзи ден съдията Кърби дойде на гости — започна Кейти. — Както си четях в малката стая, видях го да сяда на големия стол. За малко не изкрещях: „Не сядай там!“

— Защо? — викнаха децата в хор.

— Защото бях напъхала „Едуита“ между облегалката и седалката. Страхотно скривалище! Но нали знаете колко дебела е „Едуита“ и какъв едър е съдията! Той седна и веднага подскочи, смутен от шумоленето на хартия. Ахна: „Божичко, какво шумоли така?“ и започна да рови и да търси. Само след миг измъкна „Едуита“, сложи очилата си и се зачете. Тогава в стаята влезе леля Изи.

— И какво стана? — нетърпеливо попитаха децата.

— Ами леля Изи също си сложи очилата и ококори очи — нали знаете как се кокори? Двамата със съдията почетоха от онази глава в началото, в която Боп открадва сините хапчета и Вълшебника иска да го хвърли в морето. Нямате представа колко смешно беше да слушам леля Изи да чете „Едуита“ на глас! — Кейти дори се изкиска при спомена от тази сцена. — Когато стигна до „Боп, ангелче мое, Боп“, не можах да се сдържа да не прихна и се пъхнах под масата, за да си запуша устата с края на покривката. Леля Изи извика Деби, връчи й листовете и каза: „Това е за хвърляне. Пъхни го в огнището.“ После ми каза, че след някоя и друга година ще постъпя в лудница! Както и да е, не беше хубаво да изгаря писанията ми! — завърши Кейти с горчива усмивка. — Но в цялата история има и нещо хубаво, защото леля Изи не намери „феята на финтифлюшките“, тъй като листовете бяха доста навътре под облегалката. А сега — извиси глас майсторката на церемониите, — започваме! Госпожице Хол, моля!

Смутена от официалното обръщение, „госпожица Хол“ стана със зачервени бузи и започна да чете:

— Било много, много отдавна. Луната огрявала Алхамбра и рицарят яздел своя кон, но се тревожел, че тя няма да дойде.

— Кой, луната ли? — попита Кловър.

— Не луната! А дамата, в която бил влюбен. Защо ме прекъсваш? Ето сега ще чуеш и за нея… Дамата била със сребрист тюрбан, украсен с кръст от скъпоценни камъни. Лъчите се отразявали в него и той блестял като звезда.

„Зулейка, ти дойде!“ „Да, господарю мой.“ Чуло се дрънчене на сабя и изневиделица се появил облеченият в ризница баща на Зулейка. Рицарят също извадил сабята си. След миг и двамата лежали мъртви, огрени от лунната светлина. Зулейка писнала, хвърлила се върху телата им и издъхнала. Така завършва „Трагедията на Алхамбра“.

— Страхотно! — възкликна Кейти и въздъхна. — Ама много тъжно. Сеси, как хубаво пишеш! Но защо все убиваш хората? Можеше рицарят да убие бащата и тогава… е, тогава Зулейка надали щеше да се омъжи за него, нали? Или пък бащата можеше да… Както и да е, въпросът ми е защо всички трябва да умрат? Не е ли по-добре да се прегърнат и да се одобрят?

— Ама Кейти — възрази Сеси, — тогава историята няма да е трагедия!

— Добре, добре — побърза да я успокои Кейти, защото Сеси щеше всеки миг да се разплаче, а лицето й запламтя от обида. — Вероятно така е по-интересно. Но понеже твоите герои все умират, реших, че за разнообразие може и да не… Значи Зулейка била с тюрбан? Много хубава дума. Какво означава?

— Не знам точно. Нещо за глава. Кейти погледна листчето и каза:

— Следва „Яп“, стихотворение от Кловър Кар.

Децата се закискаха, но Кловър стана и спокойно зачете:

„Познавахте ли Яп?

Най-милото кутре!

Ту силно лае с яд,

ту сгушен в теб се спре.

 

С мънистени очи,

с опашница от пух,

кой помни: тя стърчи

по-лека и от дух.

 

Блести като след дъжд

гърбът му, то яде

уж мляко, но веднъж

Яп хапна сладолед.

 

Как стигна (не разля)

чинийката без звук

така се разболя

и всичко свършва тук.

 

Два месеца откак

умря горкият Яп,

но в тази мъка как

да си представим трап.“

Стихотворението беше възнаградено с бурни ръкопляскания. Децата викаха, смееха се, ръкопляскаха, но Кловър беше съвсем сериозна. Тя седна и както винаги се усмихна само с крайчеца на устните си, където се мъдреха две трапчинки. Всеки ден, докато учеше уроците си, Кловър ги правеше още по-дълбоки, тъй като подостреният й молив беше подпрян ту в едната, ту в другата дупчица.

Кейти изчака стихването на ръкоплясканията и обяви:

— Мис Елси и Джоана Кар ще ни прочетат „Библейски стихове“. Елси, вдигни глава и говори ясно. Джоана, твой ред е, престани да се кикотиш!

Джоана обаче избухна в смях и затисна уста с ръце. Елси започна да рецитира със сериозното изражение на съдия.

„Прогони ангел с огнен меч

Адам и Ева надалеч;

но както бродеха безкрай,

те зърнаха добрия рай.

 

Припомниха си радостта

там между птици и цветя.

Заплака Ева. И Адам

Заплака, че ги няма там.“

Дори също прихна, но разумната Кловър успя да го накара да млъкне.

— Как може да се смееш, като става дума за Библията. Хайде, Джоана, твой ред е.

Джоана обаче не сваляше ръце от устата си и заоблените й раменца се тресяха от смях. С големи усилия тя бързо-бързо издекламира:

„Ваалското магаре Ангела видя

и изведнъж от страх се вцепени,

но пък Ваал сам ангел не видя,

което е стъписващо по тези ширини.“

После пак се засмя, а Елси продължи:

„Ех, Илия с дързък ум

храни се от гарван млад —

той от острия му клюн

взима си месо и хляб.“

— Хайде, Джоана — подкани я Кейти, но момиченцето едва успя да изрече през смях:

— „Мечките дойдоха и… ядоха, ядоха…“

„Библейските стихове“ бяха част от голям замисъл, на който Кловър и Елси се бяха посветили повече от година. Целта им беше да сътворят библейски стихчета за най-малките. Дори смятаха да ги издадат в червена подвързия със снимките на авторките на предната корица. Книгата щеше да се казва „Библейска поезия за малките“. Баща им се развесели от тази идея и им предложи за заглавие „Библейска поезия от спалнята“, защото стиховете се творяха в тази стая. Елси и Кловър възнегодуваха и не приеха предложението му.

След „Библейските стихове“ беше ред на Дори. Бяха му дали възможност сам да подбере своя номер, но неговият вкус беше малко особен, да не кажа досаден. Дори си беше избрал онзи „весел“ химн, който започва така: „Уау, от гробниците се разнесе тъжен звук…“ Дори декламираше с печално тържествен глас и наблягаше на строфи като:

„Принцесо, забрави този замък,

защото под земята е твоето легло.“

По-големите деца слушаха прехласнати, потръпваха от невидимите мравки, които лазеха по гърбовете им и се притискаха едно към друго. Гласът на Дори отекваше в тъмните ъгли. На Фили му дойде много и накрая на химна се разплака.

— Не искам повече да стоя ту-у-у-к — хленчеше той.

— Ама и ти си един! — обърна се Кейти към Дори, ядосана малко и на себе си, защото осъзнаваше, че на нея химнът всъщност й харесва. — Видя ли сега какво направи с твоите ужасни химни!

Кейти дори разтърси Дори за раменете и той се надули, а Фил продължаваше да плаче. Джоана също заплака, ей така, от съчувствие, и „фюестата“ вече съвсем не приличаше на фиеста.

— Отивам да кажа на леля Изи, че не те обичам — заяви Дори и понечи да слезе по стълба.

— Само да си посмял — сграбчи го Кейти. — Ще стоиш тук, защото пиршеството още не е започнало! Фил, млъкни! Джоана, хайде, стига с тия физиономии, ами ела и раздай курабийките.

При споменаването на думата „пиршество“ настроението тутакси се повиши, Фил извика радостно, а Дори реши да не си ходи. Усмихнатата Джоана раздаде курабийките и бутилката бе поставена тържествено по средата. Курабийките бяха много вкусни, с подвити крайчета и с кимион. За всеки имаше по две. Когато ги изядоха, Кейти бръкна в джоба си и сред бурни ръкопляскания извади изненадата на пиршеството — седем дълги кафяви пръчици канела.

— Какво ще кажете, а! — рече Кейти. — Деби беше днес в настроение и ми позволи да взема най-дългите пръчици в кутията. Хайде, Сеси, на теб като на гостенка ти се полага да пийнеш първа от бутилката.

„Вкусното“ се оказа оцет, разреден с вода. Течността бе топла, но им хареса — може би защото всички пиеха от една бутилка, при това скрити под навеса! Освен това никой не уточни, че това е оцет с вода. Всяко дете отпиваше и наричаше питието с различно име, сякаш то бе коктейл. Кловър примлясна и каза: „Малиновка“, Дори промълви: „Джинджифилов сок“, а Сеси, нали беше сантиментална, пийна три пъти и рече: „Амброзия“, като поясни, че това било някакъв нектар за богове. Когато изпиха бутилката и изхрускаха канелата, децата бяха готови да чуят и изпълнението на Фили, който декламираше едно и също стихотворение всяка събота: „Малки капчици вода…“

След това Кейти обяви литературната част за закрита и всички започнаха да играят на дилижанс. Въпреки тясното пространство и ниските греди на тавана, в които често удряха глави, децата така се увлякоха, че звънецът, с който ги викаха за чай, бе посрещнат с негодуващия възглас: „О, не!!!“ След курабийките и оцета те не бяха гладни и Дори учуди леля Изи, когато огледа масата и каза възмутено:

— Само кифлички с месо, пандишпан и палачинки! Не ми се яде.

— Защо, да не си болен? — попита доктор Кар.

— О, не, само пирувахме под навеса — обясни Кейти.

— Хубаво ли прекарахте? — попита бащата, а леля Изи въздъхна ядосано.

Децата отвърнаха в един глас:

— Пре-крас-но!