Сюзан Кулидж
Какво направи Кейти (11)

Единадесета глава
Нов урок

Децата дълго си спомняха тази весела вечер. Дори заяви, че иска всяка седмица да празнуват Свети Валентин. А Кейти попита:

— Не мислиш ли, че на Свети Валентин ще му омръзне да пише стихчета?

Тя също се беше забавлявала и споменът от празника й помогна да изкара по-леко дългата студена зима.

Пролетта дойде късно, но пък лятото беше много горещо. За Кейти лятото бе и мъчително, защото тя не можеше да се мести от прозорец на прозорец, за да търси прохлада. Дългите жарки дни я изтощаваха. Кейти седеше с оклюмала глава като цветята в лехите. Тя дори беше по-зле от тях, защото всяка вечер Александър ги поливаше. Онова, от което най-много се нуждаеше Кейти, бе прохладен и свеж въздух.

При тези обстоятелства на нея й беше доста трудно да поддържа добро настроение, пък и всички я разбираха, когато забравеше за решението си да бъде добра и започваше да нервничи или безпричинно да избухва. Но това не се случваше толкова често. Имаше лоши дни, в които Кейти се чувстваше самотна и изоставена. Но дългите месеци тренировка я бяха научили на самоконтрол и в повечето случаи тя успяваше да си наложи търпение. Ден подир ден Кейти ставаше все по-бледа и по-слабичка и към края на лятото баща й съвсем се разтревожи, защото забеляза, че тя няма сили дори да чете, да учи или да шие. Часове наред момиченцето седеше пред прозореца със скръстени ръце, зареяло поглед навън.

Баща й реши да я научи да кара файтон, но друсането, качването и слизането от седалката й причиняваха такива силни болки, че Кейти се отказа. Не оставаше нищо друго, освен да чака захладняване. И така, лятото се изниза за радост на всички, които обичаха болното момиченце.

Дойде септември, а с него и хладните утрини и нощи, и приятният вятър, ухаещ на бор и планина. Всички си отдъхнаха от горещините и най-вече — Кейти. Тя започна да плете и да чете. Струпа учебниците до себе си и следвайки съвета на братовчедката Хелън, започна да учи. Но след седмиците, прекарани в бездействие, трябваше да положи доста усилия. Един ден Кейти помоли баща си да взима уроци по френски.

— Забравям и онова, което знаех. Кловър започва да учи френски тази година и като нищо ще ме изпревари. Татко, дали господин Бергър би искал да ми дава уроци? Той понякога ходи по къщите.

— Предполагам, че ще се съгласи — зарадва се доктор Кар, защото Кейти най-сетне отново проявяваше интерес към живота.

Уговориха се с господин Бергър да идва два пъти седмично. Той сядаше до големия й стол, поправяше домашните й упражнения, преподаваше граматика и учеше Кейти на правилно произношение. Господин Бергър бе симпатичен възрастен французин, който знаеше как да направи уроците интересни.

— Мадмоазел, вие се стараете много повече, отколкото се стараехте преди — каза един ден той. — Ако продължавате така, ще бъдете най-добрата ми ученичка. А ако болката в гърба ви кара да сте толкова прилежна, не би било лошо и някои други от моите ученички да се разболеят.

Кейти се засмя. Въпреки приятните уроци с господин Бергър и усилията, които тя полагаше непрекъснато да прави нещо и да е във ведро настроение, втората зима на боледуването й бе доста тежка. При много хора е така — в началото като че ли суетнята около болестта ги разсейва, но с течение на времето скучните еднакви дни се влачат един подир друг, без да настъпва промяна, и така куражът им постепенно се изчерпва, а духът унива. Кейти си мечтаеше за пролетта, но дотогава като че ли имаше цяла вечност. Така й се искаше да се случи нещо… И ето че то се случи. При това съвсем неочаквано.

— Кейти — каза Кловър в един ноемврийски ден, — да знаеш къде е камфорът? Леля Изи има ужасно главоболие.

— Не знам. Чакай, чакай, май Деби го взе преди няколко дни. Сигурно е в стаята й.

— Много странно! — промърмори Кейти, когато Кловър излезе. — Леля Изи никога не я боли глава.

— Как е леля Изи? — попита тя баща си, който дойде при нея следобед.

— Как да ти кажа… Има температура и силно я боли глава. Ще лежи и няма да става тази вечер. Мери ще дойде да те приготви за сън. Нали нямаш нищо против, Кейти?

— Не — отвърна тя с половин уста. Защото имаше против. Беше свикнала с леля Изи и никой не можеше да я замести. По-късно дори се оплака от Мери на Кловър:

— Не е ли странно! Налага се да й обяснявам как да направи всяко едно нещо!

Още по-странното бе, че леля Изи не дойде нито на следващия, нито на по-следващия, нито на по-по-следващия ден. Винаги оценяваме доброто, когато вече го няма. За пръв път Кейти си даде сметка колко много е разчитала на леля си. Леля Изи й липсваше ужасно.

— Кога ще оздравее леля Изи? — попита тя баща си. — Толкова ми е необходима!

— Не само на теб — тъжно отговори доктор Кар, който имаше доста разстроен вид.

— Много ли е болна? — попита Кейти, загрижена от изражението на лицето му.

— За съжаление да. Ще взема болногледачка да се грижи за нея.

Леля Изи се беше разболяла от коремен тиф. В къщата трябваше да се пази тишина и Джоана, Дори и Фил отидоха временно у госпожа Хол. Елси и Кловър също трябваше да отидат, но те го удариха на молба и обещаха тържествено, че ще се държат така, че и мушичка няма да бръмне около тях, и баща им склони да останат. Те наистина стъпваха на пръсти и бяха по-тихи и от мишлета, шепнеха си и често навестяваха Кейти, която беше много самотна без тяхната компания. Вниманието на всички бе насочено към леля Изи.

 

 

Дните минаваха тъжни и безнадеждни. Трите момичета не разбираха много от болести, но умисленото лице на баща им и стихналата къща ги потискаха. Липсваше им компанията на другите деца.

— О, Боже! — въздъхна Елси. — Дано леля Изи оздравее по-бързо.

А Кловър добави:

— Веднъж да се оправи и ще бъдем много добри към нея, нали? Никога вече няма да си събувам галошите до закачалката за шапки, защото това я ядосва. И всяка вечер ще събирам топките за крокет и ще ги подреждам в кутията.

— Аз също — рече Елси. — Само да оздравее.

И на двете не им идваше на ум, че леля Изи може и да не оздравее. Децата винаги си мислят, че големите са силни и здрави, и че никога нищо лошо не може да им се случи.

Кейти беше по-разтревожена от Елси и Кловър. Въпреки това тя не допускаше, че животът на леля Изи е в опасност. И когато една сутрин се събуди и видя Мери да плаче, захлупила лице в престилката си, Кейти изживя истински шок. Леля Изи беше починала през нощта.

Всички добри и благородни намерения, всички обещания да изпълняват нейните желания и да я слушат бяха закъснели! Трите момичета се прегърнаха, ридаейки, и за пръв път осъзнаха какъв добър приятел беше леля Изи. Забравиха за възпитателните методи вследствие на прекалената й загриженост, а само си спомняха за добрините, с които ги бе обсипвала години наред. Как съжаляваха за това, че я бяха ядосвали и че все мърмореха недоволно зад гърба й. Но вече беше твърде късно.

„Какво ще правим без леля Изи?“, мислеше си Кейти, обляна в сълзи. И след погребението, и след като малките си дойдоха от госпожа Хол и всичко като че ли тръгна отново постарому, този въпрос не й даваше мира.

Няколко дни подред Кейти почти не видя баща си. Кловър й каза, че изглеждал много уморен и почти не говорел.

— Татко обядва ли? — попита я Кейти един следобед.

— Хапна малко. Не бил гладен. Синът на госпожа Джаксън дойде, преди да сме свършили, и татко отиде на посещение при болен.

— Боже мой — въздъхна Кейти. — Дано само не се разболее! Навън вали доста силно. Кловър, моля ти се, сложи му пантофите до камината, та да са топли, когато се върне. Помоли Деби да направи препечени филийки със сирене, татко толкова ги обича.

След вечеря доктор Кар се качи в стаята на Кейти. Седна до нея — за пръв път след смъртта на леля Изи.

Кейти се вгледа загрижено в лицето му. То се беше състарило за тези няколко дни и изглеждаше толкова тъжно, че сърцето й се сви. Чудеше се какво да направи за него. Разрови с ръжена дървата в камината и пламъците се разгоряха, после хвана ръката на баща си и я погали. Не беше кой знае какво, но той сякаш се поотпусна.

— Какво прави днес? — попита доктор Кар.

— Нищо особено. Сутринта учих по френски. След училище Елси и Джоана си донесоха ръкоделията и заедно поработихме върху тях. Това е всичко.

— Не знам как ще се оправяме с домакинството. Трябва да вземем някой да се грижи за него, но никак не е лесно да се намери подходящ човек. Госпожа Хол познава една жена, която може би ще се съгласи, но в момента тя е във Висконсин. Ще й пише и след седмица-две ще разберем дали жената ще се съгласи. Ще можеш ли да се справяш без помощ още някой и друг ден?

— О, тате, не може ли никой да не идва? — разпалено рече Кейти.

— Инак няма да можем да се справяме. Кловър е още малка да се грижи за всичко. Пък и нали е по цял ден на училище.

— Вярно, не се сетих за това — увеси нос момиченцето.

Цяла вечер, а и на другата сутрин Кейти мислеше само по този проблем.

— Тате, много разсъждавах над това, което ми каза снощи — каза тя, когато баща й дойде да я види. — Никак не ми се иска да идва чужд човек. Ще опитам аз да се справя.

— Как? — изненада се доктор Кар. — Не виждам как. Ако беше здрава и имаше сили, може би щеше да се справиш, но така или иначе си още малка за такава работа.

— След две седмици ще стана на четиринайсет — заяви Кейти и се изправи колкото може повече в стола. — Ако бях здрава, щях да ходя на училище, а така си стоя тук. Чуй какво съм намислила. Деби и Бриджет са отдавна с нас и знаят всичко, което леля Изи вършеше, нали? Те са толкова добри, че като им се дават напътствия, сигурно ще успеят да се справят. Ще идват да ме питат за каквото трябва, все едно, че съм слязла долу при тях Кловър и Мери ще помагат, като гледат дали всичко е наред. Само няма да се ядосваш, ако в началото нещата не са по игла и конец. Защото ще ми трябва малко време да свикна. Нека опитам! Така ще има за какво да мисля! Всякак ще бъде по-добре, отколкото да дойде някой съвършено чужд човек, който не познава нито децата, нито къщата. Така ще се чувствам по-щастлива. Моля те, татко, кажи „да“, кажи „да!“

— Работата е много, Кейти, твърде много за теб…

Момиченцето продължи да го моли и накрая докторът каза:

— Добре, мила, опитай, макар да се съмнявам какво ще излезе от този опит. Ще кажа на госпожа Хол да не пише на онази жена, пък ще видим.

— Горкото дете, какво ли не прави само да не мисли за състоянието си — промълви бащата, когато излезе от стаята. — Но вероятно няма да издържи и месец.

Бащата обаче грешеше. След месец Кейти беше още по-ентусиазирана. И той каза:

— Добре, ще караме така до пролетта.

Всъщност работата не беше чак толкова тежка. Кейти имаше достатъчно време да обмисля всичко. Децата бяха цял ден на училище и рядко някой я посещаваше, така че й оставаше време спокойно да разпредели задачите. А това е много важно за всяка домакиня.

Леля Изи беше наложила точен ред, прислугата го спазваше и всичко вървеше нормално. Както бе предвидила Кейти, Деби и Бриджет се нуждаеха само от малко „напътствия“.

Деби измиваше съдовете след закуска, препасваше чиста престилка и се качваше при Кейти за указания. Отначало на Кейти й беше много приятно. Но след като десетки пъти изготвиха менюто за обяд, започна да й става досадно. Тя нямаше опит в готварството, затова й беше доста трудно да измисля разнообразни ястия.

— Да видим… Или телешко печено, или агнешко… или варено пиле… — изброяваше Кейти на пръсти. — Телешко печено, агнешко, варено пиле… Деби, мила, защо не опечеш пилето? Няма ли други животни? Като че ли се свършиха изведнъж.

Кейти молеше да й донесат готварските книги, преглеждаше ги внимателно и накрая имаше чувството, че е преяла от толкова много четене. Деби се ужасяваше от тези книги. Тя стоеше на прага със зачервено лице и се мръщеше, докато Кейти четеше някакви невероятни рецепти.

— Деби, това ми се вижда вкусно. Защо не опиташ, а? Значи — 3–4 килограма стриди, половин литър телешки бульон, хлебни трохи, сок от два лимона, чаша бяло вино, четири скилидки чесън, малко риган и мащерка, дафинов лист, ситно нарязан лук-шалот^[1]…

— Това пък какво е?

— Не знаеш ли, Деби? Как така, има го в много рецепти!

— За пръв път чувам. Госпожица Кар никога не ми е казвала да готвя лук ша-ло… ли беше…

— Гледай ти, гледай ти! — учудваше се Кейти и разгръщаше по-нататък. — Тогава ще намерим нещо друго!

Горката Деби! Добре че обичаше Кейти от душа и сърце, инак търпението й всякак щеше да се изчерпи. Тя понасяше кротко напътствията, само от време на време спореше с Бриджет, ала когато бяха насаме. Доктор Кар вече ядеше какви ли не чудатости. Той нямаше нищо против, а на децата им беше дори приятно. Обядът се превърна в забавление, защото никой не можеше да отгатне какво точно ядат. Що се отнася до странните ястия, Дори беше нещо като техен изследовател и познавач. Той опитваше пръв и кажеше ли, че обядът е вкусен, тогава всички се престрашаваха.

Мина време и Кейти взе мъдрото решение да не мъчи Деби с нови рецепти. За всеобща радост семейство Кар се върна към печеното и варено месо. Но, уви, това не продължи дълго. Кейти се сдоби с книгата „Стомахът“ и я обзе мания за здравословна храна. Преследваше Кловър и другите деца да не ядат захар, масло, сосове, кремове, сладки и пайове и изобщо всичко, които те обичаха. Най-полезното ястие се оказа вареният ориз. Ядоха го, ядоха го, докато Джоана и Дори се разбунтуваха и доктор Кар се намеси, а Кейти разтвори книгата и се приготви да се защити.

— Мила Кейти, струва ми се, че малко прекаляваш. Нямам нищо против децата да ядат полезни за стомаха храни, но пет пъти седмично варен ориз…

Кейти въздъхна и се предаде. Когато се запролети, тя бе обзета от други притеснения. Непрекъснато пращаше Кловър в кухнята да проверява дали Деби не е забравила хляба във фурната и дали туршията не се е развалила. Настояваше децата да носят галоши и да не си свалят палтата, и изобщо се държеше така, сякаш грижите на целия свят са легнали на раменете й.

Но всичко това е типично за начинаещите домакини. Кейти се стараеше и постепенно се усъвършенстваше. Всеки месец ставаше все по-добра и по-добра в ръководенето на домакинството. Нещата тръгнаха съвсем добре. Грижите престанаха да я тревожат толкова много. Доктор Кар беше доволен, защото забелязваше положителната промяна в поведението й. Вече не се споменаваше да идва чужд човек и Кейти, настанена в големия стол, здраво дърпаше конците на цялата къща.