Сюзан Кулидж
Какво направи Кейти (3)

Трета глава
Един лош ден

Училището на госпожа Найт, където ходеха Кейти, Кловър и Сеси, беше в другия край на града. Сградата беше ниска, едноетажна и отзад имаше двор, в който момичетата играеха в междучасията. Лошото беше, че в съседната сграда се намираше училището на госпожа Милс, също така голямо училище, с много ученички и със заден двор. Само една дървена ограда делеше двата двора.

Госпожа Найт беше едра и мила жена, движеше се бавно, а лицето й напомняше на спокойното и добродушно лице на крава. Госпожица Милър обаче имаше черни очи и черни завити къдрици, и беше винаги рязка и забързана. Между двете училища цареше непрестанна вражда, от която не оставаха настрани и учителите, и обучението. Кой знае защо, но момичетата и училището на госпожа Найт се смятаха за благовъзпитани и гледаха на момичетата от училището на госпожица Милър доста пренебрежително, а те пък от своя страна здравата ги дразнеха. Всяко междучасие се кривяха на съседките си през пролуките на оградата, а понякога се катереха и отгоре, което не беше никак лесно, тъй като оградата беше доста висока. Както бяха уж възпитани, момичетата от училището на госпожа Найт отвръщаха на физиономиите от другата страна на оградата. Те разполагаха и с едно предимство — бараката за дърва близо до оградата, на чийто покрив се покатерваха, сядаха и подхвърляха подигравателни забележки към враговете си. Взаимно се наричаха „найтки“ и „милърки“, а враждата се разгаряше все повече, така че понякога беше дори рисковано, ако враговете се срещнеха на улицата. Подобни срещи бяха истинско изпитание за поведението и маниерите на младите госпожици.

Една сутрин, няколко дни след излета до Рая, Кейт беше закъсняла за училище. Търсеше и не намираше учебника си по алгебра. Както сама се изрази „отишъл някъде и се не видял“. Дъската й за писане също липсваше, както и панделката на лятната й шапка. Кейти обикаляше, търсеше и затръшваше врата подир врата, докато търпението на леля Изи се изчерпа.

— Ако алгебра наричаш онази мръсна книга само с една корица и надраскани страници, тя е под кухненската маса. Фили си играеше с нея преди закуска и я подмяташе като парцал — тя и без това на друго не прилича. Не мога да си обясня как докарваш учебниците си до такова състояние. Преди по-малко от месец баща ти купи нова алгебра. Погледни я на какво прилича, на нищо! Не разбираш ли колко скъпо струва един учебник! Виж, дъската ти не знам къде е — продължи лелята и добави: — А панделката е в моя джоб!

— О, благодаря ти! — зарадва се Кейти и бързо я закрепи с карфица за шапката.

— Кейти Кар — повиши тон леля Изи, — какво правиш? Защо забождаш панделката с карфица? Каква ли ще бъде следващата ти приумица! Стой мирно и не мърдай да я зашия както подобава.

Но за Кейти не беше лесно да стои мирно и да не мърда. Леля Изи не спираше да мърмори и да я гълчи, а от време на време, улисана в шиенето, я боцваше с иглата по брадичката. Кейти се стараеше да търпи и само пристъпваше от крак на крак, като пръхтеше недоволно като неспокойно жребче. В мига, в който леля Изи свърши, тя се втурна в кухнята, грабна алгебрата и профуча през вратата, където Кловър я чакаше търпеливо, отдавна готова за училище и твърде притеснена, че ще закъснее.

— Трябва да тичаме — задъхано рече Кейти. — Леля Изи ме забави. Ужасна е!

Момичетата се втурнаха през глава, но времето беше по-бързо от тях — градският часовник удари девет по средата на пътя им. Кейти много се ядоса, защото, макар и често да закъсняваше, тя винаги се стараеше да бъде точна.

— Ще кажа на леля Изи, че закъсняхме заради нея. Как може такова нещо! — Тя спря да тича и намръщена продължи към училище.

Както е известно на всички, ако един ден започне така, то почти сигурно е и да завърши лошо. През цялата сутрин на Кейти не й вървеше. Тя сгреши два пъти по граматика и отстъпи мястото си по успех в класа. Докато преписваше съчинението си, ръката й трепереше така, че краснописът й, който и без това не беше от най-добрите, се превърна в навървени драскулки и госпожа Найт каза, че трябва отново да го препише. Кейти съвсем се ядоса и без да мисли, прошепна на Кловър: „Ама че гадост!“ Затова преди края на часа тя трябваше да стане заедно с всички, които бяха бърборили, и на които се полагаше черна точка срещу името в дневника. Очите й се насълзиха от гняв и за да не се изложи пред съученичките си, още с биенето на звънеца Кейти се затича на двора, покатери се на бараката за дърва и застана с гръб към училището, като преглъщаше напиращите сълзи и полагаше усилия с нищо да не се издаде пред излизащите навън момичета.

Часовникът на госпожица Милър беше с около четири минути по-назад от часовника на госпожа Найт и съседния двор беше още пуст. Денят беше топъл, с лек ветрец, но изведнъж задуха по-силно и шапката на Кейти, която не беше завързана, полетя. Тя посегна да я хване, ала твърде късно. Лилавата шапка се приплъзна над покрива на бараката и изчезна. Само след миг тя се мъдреше насред вражеския двор.

Какъв ужас! Не просто да загуби шапката си — всъщност Кейти не се вълнуваше кой знае колко за дрехите и шапките си — но да я загуби по този начин! Само след минута милърките щяха да излязат на двора. Кейти вече ги виждаше как танцуват танца на войната около злочестата й шапка, как я закачат на стълба, ритат я като топка и я размахват над оградата. Щяха да малтретират шапчицата й както индианците се отнасят към военнопленниците си! По-добре да умре, но не и да преживее такова унижение! Решена на всичко, за да не бъде накърнена честта й, Кейти стисна зъби, светкавично се плъзна надолу по покрива и с един скок се озова през оградата в двора на милърките.

Точно тогава би звънецът за междучасие. Едно от момичетата, което седеше до прозореца и вече няколко секунди едва се сдържаше да не съобщи за Кейти, изкрещя:

— Кейти Кар е в нашия двор!

Всички милърки се струпаха на прозорците. Не мога да ви опиша техния гняв и възмущение от дързостта на Кейти. С бойни викове те се втурнаха на двора, но Кейти беше много бърза и с шапката в ръка успя да се метне на оградата, преди да я стигнат.

Има моменти, когато никак не е лошо да си висок. Кейти надали щеше да избяга навреме, ако краката и ръцете й не бяха толкова дълги. Само за секунда тя се озова на върха на оградата и със силен ритник се изплъзна на най-бързата милърка, която успя да я сграбчи за петата и за малко не събу обувката й. Но това не й се отдаде, защото леля Изи беше зашила разхлабените копчета. С тържествуващ вик, в който имаше и нотки на ужас, Кейти скочи и се озова сред съученичките си. Те я зяпаха учудено и не можеха да повярват, че се беше върнала жива от вражеския лагер.

Всички бяха обзети от неописуема радост и гордост, прегръщаха и целуваха Кейти и я караха да им разказва отново и отново за гонитбата на шапката. После се наредиха на покрива на навеса, подигравайки милърките. Враговете решиха да нападнат и да се покатерят на оградата, но Кловър, вдигната от едно високо момиче, и въоръжена с малко чукче, се целеше право в кокалчетата на пръстите им. Удряше ги с такова усърдие, че милърките тутакси се пускаха и гневно ругаейки, се отдалечаваха от оградата. Това беше един голям ден за училището, ден, който дълго щеше да се помни. Кейти беше толкова развълнувана от небивалото приключение, от хвалбите и насърченията на по-големите момичета, че изобщо не си даваше сметка какво говори и как се държи.

Ученичките, които живееха далеч от училището, си носеха в кошнички храна и не се връщаха вкъщи за обяд. Кейти и Кловър бяха от тях. И така, в същия този ден, след като обядваха, момичетата решиха да играят в класната стая. Кой знае откъде на Кейти, на която явно не й вървеше този ден, й хрумна да измисли някаква нова игра на реки.

Играеше се така: всяко момиче си избираше името на река, начертаваше си въображаемо корито между чиновете и обикаляше, издавайки тихи звуци, наподобяващи шум на вода. Сеси беше реката Плат, Мариан Брукс, едно от високите момичета, се превърна в Мисисипи, Алис Блеър си избра реката Охайо, Кловър стана реката Пенобскот и така нататък. Кейти ги караше от време на време „да се вливат“, нали реките често се вливат една в друга. Кейти реши да бъде Бащата Океан, ревеше страховито и препускаше около катедрата на госпожа Найт. Когато реките се събираха в другия край на стаята, тя надаваше вик:

— Реки, към мен!

И реките се втурваха с подскоци, остри завои и крясъци към Бащата Океан, а той викаше по-силно от всички взети заедно и тичаше напред-назад, за да имитира вълни.

Град Бърнет едва ли беше чувал някога такива звуци. Сякаш мучеше цяло стадо бизони, съпроводено от квиченето на свинарник, от писукането на пуйчарник и от зловещия кикот на гладни хиени. Отекваха и ударите по чиновете, и тропота по дървените дъски на пода. Хората, които минаваха покрай училището, се спираха и вдигаха учудени погледи, малките деца заплакваха, а една баба помоли да извикат полицай. Злорадстващите милърки с удоволствие уведомяваха гражданството, че ученичките на госпожа Найт „обикновено вдигат такъв шум всяко междучасие“.

Когато на връщане от обяд госпожа Найт приближи училището, първо се изненада от насъбралата се тълпа. А когато чу невероятните звуци, тя се уплаши, защото реши, че се е случило някакво нещастие. Тя се забърза и отвори вратата на класната стая. И какво да види — пълен хаос! Обърнати чинове, столове, разляно мастило, обезумели момичета, които тичаха нагоре-надолу, а Бащата Океан, със зачервено като домат лице, размахваше лудо ръце от катедрата.

— Какво става тук? — викна госпожа Найт с пресъхнало от ужас гърло.

Реките се заковаха на място. Бащата Океан замръзна и слезе от катедрата. В този миг всички осъзнаха какво бяха направили. По-страхливите се скриха зад чиновете, по-смелите се правеха на ни чули — ни видели, но най-лошото бе, че момичетата, които си ходеха вкъщи за обяд, започнаха да се връщат и да се вцепеняват една по една на прага.

Госпожа Найт удари звънеца. Накара виновниците да оправят чиновете и столовете и донесе парцали, за да избършат мастилото по пода. Всички работеха и мълчаха. Изражението на госпожа Найт беше толкова гневно, че реките се чувстваха ужасно засрамени, а на Бащата Океан му идеше да потъне вдън земя.

Когато стаята беше подредена и почистена, госпожа Найт застана зад катедрата и започна да говори. Каза, че за пръв път в живота й се случва такова нещо. И е разочарована, защото винаги е разчитала на това, че дори когато я няма, ученичките й ще се държат възпитано и прилично. Била много огорчена, тъй като не била допускала, че могат да вдигат такъв неприличен шум и да привличат вниманието на възмутените минувачи. Така давали лош пример на съседите — под съседи госпожа Найт имаше предвид вражеското училище — защото госпожица Милър изпратила преди малко една от ученичките си да поднесе почитанията й и да попита какво се е случило и дали не биха могли да помогнат с нещо! Това вече беше вбесяващо! В заключение госпожа Найт добави, че всички виновници трябва да се срамуват и да съжаляват за случилото се. Още не била решила какво да бъде наказанието им. Но настоя момичетата да си помислят добре и ако някое от тях се чувствало по-виновно от другите, очаквала веднага да стане и да си признае.

Сърцето на Кейти затупа силно-силно, но тя стана и смело каза:

— Аз измислих играта и аз бях Бащата Океан.

Госпожа Найт съвсем се слиса и каза строго:

— Добре, седни, Кейти.

Кейти седна засрамена, но усети, че й олекна. Истината винаги носи облекчение и в този миг момиченцето изпита това чувство, познато на всеки, който си признава всичко сторено.

Следобедът беше дълъг и труден. Госпожа Найт не се усмихна нито веднъж. Часовете сякаш нямаха край. След всичко преживяно Кейти се чувстваше нещастна. Докато „реките се вливаха“, тя се беше натъртила в ръбовете на чиновете и столовете. Ударените места започнаха да я болят. Слепоочията й туптяха, а очите й пареха. Да не говорим за камъка, който мъчително тежеше в душата й.

След последния час госпожа Найт каза:

— Моля госпожиците, които са участвали в играта, да останат.

Другите момичета излязоха и затвориха вратата. Тези, които останаха вътре, никога нямаше да забравят този ужасен миг, в който вратата безнадеждно се захлопна пред тях.

Не знам как да ви опиша всичко онова, което госпожа Найт им каза, но повечето момичета се разплакаха. Наказанието им беше лишаване от междучасия през следващите три седмици. Но не това беше най-лошото. Както сподели Сеси с майка си, най-лошото беше невижданото досега „огорчение и възмущение“ на госпожа Найт.

Подсмърчащите момичета си тръгваха едно по едно. Когато всички излязоха, госпожа Найт извика Кейти на катедрата и поговори само с нея. Не че й се скара толкова строго, но момиченцето се чувстваше ужасно и тутакси се разплака, като изля цяло ведро неудържими сълзи, от които би прелял и Бащата Океан.

Добросърдечната госпожа Найт се нажали и веднага я пусна да си ходи, дори я целуна, за да покаже, че й прощава, но Кейти се разстрои още повече и избухна в ридания. Плака, докато се прибере. Преданата Кловър подтичваше отстрани и отчаяно я молеше да спре да плаче, докато се опитваше да оправи раздърпаната й и скъсана на няколко места рокля. Но за Кейти нямаше утеха.

Добре че леля Изи не беше вкъщи и че в този вид я видя само гувернантката Мери, която се грижеше за децата и беше винаги готова да им помогне.

Мери прегърна и утеши Кейти, сякаш беше Джоана или малкият Фил. Взе я на коленете си, после изми пламналата й глава, среса косите й, намаза синините с мехлем и й даде чиста рокля, така че, когато дойде време за чай, ако изключим зачервените очи, Кейти отново приличаше на себе си и леля Изи не се усъмни в нищо.

Същата вечер се случи така, че доктор Кар си беше вкъщи. Децата много се радваха всеки път, когато не му се налагаше да излиза. Вечерта най-радостна от всички беше Кейти и когато малките си легнаха, тя му разказа цялата история от игла до конец.

— Татко — започна тя, седнала на коляното му, където, макар и вече голямо момиче, много обичаше да седи, — защо някои дни са хубави, а други отвратителни? Днес например всичко тръгна наопаки и завърши наопаки. А има дни, в които ми върви като по вода. Ако леля Изи не ме беше забавила сутринта, нямаше да получа лоша оценка, нямаше да се ядосам и може би нямаше да направя още куп поразии.

— Защо те забави леля Изи?

— За да зашие панделката на шапката ми.

— А защо панделката не беше на мястото си?

— Ами… за това вина имам аз, защото панделката се скъса във вторник и аз не я заших.

— Значи трябва да виним леля Изи за този лош ден, така ли? А да си чувала историята за пирончето и загубената подкова?

— Не, не съм. Разкажи ми я! — Кейти страшно обичаше да й разказват разни истории, сякаш не беше на дванайсет, а на три години.

„Заради пирончето, паднала подковата,

заради подковата, погубили кончето,

а заради кончето, загинал ездачът,

заради ездачът, изгубили битката,

а заради битката, провалили кралството,

тъй пропадна всичко, заради пирончето.“

— О, тате! — възкликна Кейти и прегърна баща си. — Разбрах какво искаш да ми кажеш! Кой би си помислил, че дреболия като една незашита панделка може да предизвика толкова неприятности! Вярвам, че повече няма да правя такива бели, защото винаги ще си спомням, че „Заради пирончето паднала подковата.“