Сюзан Кулидж
Какво направи Кейти (10)

Десета глава
Свети Никола и свети Валентин

— Какво правят децата? Не съм ги виждала от закуска? — попита Кейти и остави книгата „Норвегия и норвежците“, която четеше за четвърти път.

Леля Изи шиеше. Тя погледна Кейти и отвърна.

— Не знам. Сигурно са у Сеси или някъде другаде. Предполагам, че скоро ще се върнат.

Гласът й звучеше някак особено, но племенницата й не забеляза.

— Измислих нещо и исках да им го кажа — продължи Кейти. — Няма да е лошо, вместо в детската стая, да закачат чорапчетата си тук, при мен. За да мога да гледам, когато отварят подаръците си. Ще бъде толкова забавно! Разрешаваш ли, лельо Изи?

— Защо да не разрешавам?

Кейти погледна леля си и се учуди, защото тя като че ли едва сдържаше смеха си.

Откакто си замина Хелън, бяха изминали повече от два месеца. Зимата бе вече дошла. Валеше сняг. Кейти гледаше танца на снежинките през прозореца, но от това не й ставаше по-студено. Напротив. Стаята й ставаше по-топла и по-уютна. В камината гореше огън. Всичко беше подредено, въздухът ухаеше на резеда от цветята във вазата, а Кейти изглеждаше съвсем различно от онова нещастно момиче в предишната глава.

Макар и за един ден, посещението на Хелън й помогна много. Не че Кейти стана изведнъж съвършена! Това не става дори и в книгите. Важното е всичко да започне както трябва и после нещата се нареждат. Кейти вече леко пристъпваше, макар и неуверено. Често залиташе и сядаше съкрушена, но постепенно се подобряваше — за разлика от онези тъжни дни, в които бе решила, че никога няма да се изправи на крака. Тогава Кейти беше раздразнителна и сърдита на всички, гонеше децата от стаята и непрестанно лееше горчиви сълзи. Но сега момиченцето се бе стегнало и не се предаваше. При това учеше уроците си най-старателно.

Хелън не забравяше Кейти. Почти всяка седмица и изпращаше малко подаръче. Понякога изпращаше кратко писъмце, понякога интересна книга, списание или някакво украшение за стаята. Червеният халат, с който Кейти стоеше облечена, бе подарък от Хелън, а също — картините с есенни листа в лъскави рамки и поставката за книги. Кейти лежеше, оглеждаше стаята си с удоволствие и имаше чувството, че Хелън беше наоколо с цялата си доброта.

— Как искам да сложа подарък във всяко чорапче — замислено промълви Кейти. — Но имам само ръкавици за татко и малки юзди за Фил. — Тя извади изпод възглавницата юздите за игра, които бе изплела от шарена вълна и украсила с весели пискюлчета. После изведнъж се сети: — Ще дам розовия си колан на Кловър. Само веднъж съм го слагала и мисля, че няма никакви петна. Лельо Изи, би ли ми го донесла? Той е в горното чекмедже.

Лелята й подаде колана. Беше като нов и двете решиха, че е чудесен подарък за Кловър.

— Коланите сигурно няма да ми трябват още дълго време — тъжно рече Кейти, — а Кловър много ще се зарадва!

След малко продължи с весел глас.

— Трябва да измисля нещо и за Елси. Лельо Изи, знаеш ли, че Елси е най-милото момиченце на света!

— Радвам се, че и ти мислиш така — каза лелята, която имаше слабост към Елси.

— Тя си няма бюро, а Джоана толкова иска шейна… Но това са големи подаръци. А аз имам само два долара и двайсет и пет цента.

Лелята излезе от стаята, без да продума. След малко се върна. Държеше нещо в ръка.

— Кейти, аз се чудих какво да ти подаря за Коледа, защото Хелън ти изпраща толкова много неща, че май вече всичко си имаш. Затова реших да ти подаря ето това, а изборът оставям на теб. Щом си решила да правиш подаръци на децата, вземи подаръка си отсега. — И лелята остави на леглото нова-новеничка петдоларова банкнота!

— Колко си добра! — възкликна Кейти, пламнала от радост. Напоследък леля Изи беше толкова великодушна! Сигурно защото Кейти вече гледаше на всичко от добрата му страна и самата тя бе променена.

Кейти вече имаше седем долара и двайсет и пет цента — истинско богатство. Тя описа какво бюро би искала за Елси.

— Няма нужда да е много голямо, но да има покривка от синьо кадифе и мастилница със сребърно капаче. Моля те, купи й също малко пликове, листове за писма и красива дървена писалка — най-красивата, която продават. О, май ще трябва и катинарче с ключе. Не забравяй за тях, лельо Изи.

— Няма. Нещо друго?

— Бих искала шейната да е зелена и да има някакво хубаво име. Например ако имат „Хвърчащата стрела“, а? Джоана веднъж видя една такава шейна и ужасно я хареса. Ако останат пари, моля те, избери две хубави книги за Дори и Сеси, и сребърен напръстник за Мери. Старият й напръстник е като решето. Не забравяй да вземеш бонбони. А и нещо за Деби и за Бриджет, нещо мъничко. Е, това е всичко!

Как мислите, щяха ли да стигнат седем долара и двайсет и пет цента за всичко това? Леля Изи трябваше да е магьосница, за да накупи толкова много подаръци за тези пари. Но тя успя. И на другия ден подаръците пристигнаха опаковани. Кейти сияеше от радост, докато ги разопаковаше.

Леля Изи бе изпълнила точно поръчките й.

— За съжаление нямаше „Хвърчаща стрела“ и взех „Снежна мълния“.

— Няма значение. И тази е много хубава.

— О, скрий ги, скрий ги — уплашено каза Кейти, защото пред вратата се чуха стъпки. — Някой идва!

Но това беше баща й, който мина покрай натоварената с пакети леля Изи.

Кейти се зарадва, че остана насаме с баща си, защото искаше да си поговорят. Ставаше дума за подаръка на леля Изи.

— Татко, ще можеш ли да намериш онази книга, която четеше Хелън, и която леля Изи толкова хареса? Не си спомням заглавието… Ставаше дума за някаква сянка. Само дето похарчих всичките си пари…

— Ще измислим нещо — успокои я доктор Кар. — „Сянката на кръста“ — нали така се казваше? Ще я купя следобед.

— О, тате, благодаря ти! И моля те, гледай да е с кафява корица, на Хелън беше с кафява корица. И внимавай леля Изи да не я види!

— Ако трябва, ще глътна книгата заедно с кафявата подвързия — засмя се баща й. Той беше доволен, защото Кейти отново проявяваше интерес към живота.

Тези вълнуващи тайни сякаш обсебиха мислите на Кейти и тя почти не се сещаше за децата, които трети ден само минаваха, без да се заседяват в стаята й. След вечеря обаче всичките нахлуха при нея, весели и засмени, сякаш идваха от празненство.

— Нямаш представа какво сме правили — заяви Фили.

— Млъкни, Фил! — сгълча го Кловър и раздаде чорапите, които стискаше в ръка.

Дори окачи чорапчето в единия ъгъл на полицата над камината, а Джоана — в другия ъгъл. Кловър и Фил окачиха чорапчетата си едно до друго на дръжките на шкафа.

— Ще сложа моя чорап близо до Кейти, та първото нещо, което да види сутринта, да е това! — заяви Елси и окачи чорапа на рамката на леглото.

Всички насядаха около камината и написаха желанията си на листчета, които, хвърлени в огъня, трябваше или да литнат през комина, или да изгорят. Литнеха ли през комина, това беше знак, че дядо Коледа ще им донесе желания подарък.

Джоана написа: шейна, кукленски сервиз и продължението на „Швейцарското семейство Робинзон“.

Дори написа: „Сливоф кейк, нова Билбия, Хари и Лъки, Калидископ, и всичко, което поиска Дядо Коледа.“

Листчетата им просто изчезнаха в пламъците. Никой не разбра как стана това. Според Джоана листчетата литнаха в комина, според Дори — не.

Фил внимателно пусна своето листче, но то изгоря.

— Няма да получиш онова, което искаш — каза Дори. — Какво написа, Фил?

— Нищо. Само Фили Кар.

Децата се развикаха.

— Аз написах „бюро“! — тъжно рече Елси. — Ама листчето ми изгоря.

Кейти се засмя.

На листчето на Кловър пишеше: „Бори се и Побеждавай, кожени ръкавички, маншон, хубави боички!“. Нейното листче полетя устремно към комина.

— Колко странно! Това е единственото листче, което литна!

Кловър беше хитруша и малко преди да пусне желанията си, отиде и отвори вратата на стаята. И листчето й се понесе към комина заради образувалото се течение.

Леля Изи дойде след малко и нареди веднага да си лягат.

— Нали знам колко рано ще станете утре и ще запрепускате из къщата! Хайде, бързо в леглата!

Децата си отидоха и Кейти се замисли, че никой не предложи да окачи чорапче и за нея. Стана й малко мъчно, но си каза, че сигурно бяха забравили.

След малко дойдоха баща й и леля Изи, за да сложат подаръците в чорапите. Беше много забавно. Те наредиха чорапчетата върху леглото и Кейти подреди подаръците.

В дупките за пръстите напъха бонбонки, а отгоре — увитите в бяла хартия пакетчета, надписани и вързани с панделки.

— Какво е това? — попита доктор Кар и посочи едно дълго малко пакетче в чорапа на Кловър.

— Пила за нокти — отговори леля Изи. — Кловър има нужда от нова пила.

Доктор Кар и Кейти избухнаха в смях.

— Дядо Коледа има да се чуди какво е това! — рече той.

— Ако не използва пила, това говори лошо за него — сериозно каза леля Изи.

Бюрото и шейната бяха много големи и затова стояха увити и подпрени до стената. В десет часа всичко беше готово и Кейти остана сама. Тя дълго гледа странните сенки на чорапчетата, които се олюляваха пред камината. После заспа.

 

 

Имаше чувството, че е спала само минута, когато някой я събуди. Беше вече утро. Фили, още по нощница, се бе покатерил на леглото. Той се наведе и я целуна. Другите полуоблечени деца скачаха радостно с чорапчета в ръка.

— Честита Коледа! Честита Коледа! — викаха те. — О, Кейти, какви прекрасни подаръци!

— О! — ахна Елси, защото в този миг видя бюрото. — Значи дядо Коледа изпълни желанието ми! Но тук пише „От Кейти“! О, Кейти, толкова съм щастлива! — Елси прегърна Кейти и се разплака от радост.

Но какво беше това нещо до леглото? Кейти потърка очи — то не беше там, когато заспа! До леглото се мъдреше елхичка в червена саксия. Саксията бе облепена със златни лентички, звездички и кръстчета и имаше весел и празничен вид. По клонките висяха портокали, орехчета, лъскави червени ябълки, пуканки, нанизи от дребни плодове и пакетчета със сини и червени панделки. Кейти извика възхитена.

— Коледно дърво за теб! Защото си болничка — викнаха децата в един глас и се хвърлиха да я прегръщат.

— Сами го направихме — похвали се Дори, скачайки на един крак. — Аз залепих звездите!

— А аз направих пуканките! — заяви Фили.

— Харесва ли ти? — попита Елси и се сгуши до Кейти. — Пакетчето със зелената панделка е моят подарък. Исках да ти взема нещо още по-хубаво. Хайде, отваряй си подаръците!

В пакетчетата имаше какво ли не. Никой не беше помагал на децата в приготвянето им. Подаръкът от Елси беше мека сива бърсалка за писец във формата на котенце. А подаръкът от Джоана — червено метално кукленско сервизче за чай.

— Каква прелест! — зарадва се Кейти от сърце.

Вярвам подаръкът от Дори няма да ви разочарова. Той представляваше огромен паяк, в червено и жълто, който се тресеше, когато дръпнеш края на вързаната за него връвчица.

— Разубеждаваха ме да го купя, но аз настоях — каза Дори. — Нали е забавен?

— Много! — засмя се Кейти, а Дори дърпаше ли дърпаше връвчицата, за да ги плаши.

— Играй си с него, когато ни няма и си сама — доволно заяви Дори.

— Ти май не видя на какво сме сложили елхичката — обади се Кловър.

Кейти се наведе — саксията бе поставена на голям красив стол с висока тапицирана облегалка и поставка за краката.

— Това е от татко. Може да се накланя назад и да става като легло. Татко каза, че скоро ще можеш да седиш на него до прозореца и да ни гледаш как играем.

— Наистина ли каза така? — попита Кейти, а в гласа й се прокраднаха нотки на съмнение. Все още изпитваше силни болки, когато се движеше.

— Виж какво има на дръжката на стола! — каза Елси.

Каква беше радостта на Кейти, когато видя сребърна камбанка, на която беше гравирано името й.

— От Хелън е! За да звъниш и да ни викаш — поясни Елси.

А на другата дръжка на стола висеше книгата „Широкият бял свят“ с пожелания от Сеси. И голям пакет сушени череши от госпожа Хол, която правеше най-вкусните сушени череши на света!

Кейти се просълзи и каза:

— Колко сте мили всички до един!

Децата решиха, че това бе най-хубавата Коледа досега. Кейти не можа да се присъедини към това мнение, но също беше много радостна и щастлива.

 

 

След няколко седмици започна да сяда на стола. Бързо свикна — той беше толкова удобен. Леля Изи я обличаше сутрин, после придърпваше стола до леглото, помагаше й да се премести на него. Столът беше на колелца и малко друсаше, докато леля Изи я возеше до прозореца, но Кейти стискаше зъби, защото я очакваше прекрасната гледка навън — облаците, хората, които минаваха, децата, въргалящи се в снега. Беше й много приятно да седи там и да ги гледа. Радостта й може би биха разбрали единствено онези, които не са ставали шест месеца от леглото, заобиколени само от четири стени. С всеки изминал ден Кейти ставаше все по-бодра и по-весела. Един път, докато си приказваше със Сеси, Кейти възкликна:

— Как ми се иска след тази хубава Коледа да има и друг такъв празник! Няма ли някой светия, който скоро да празнуваме? Че за друг човек, освен за Хелън не се сещам, ама тя не можа да ни посети.

— Има! Свети Валентин!

— Вярно! Колко си ми умничка! — плесна Кейти с ръце. — Сеси, хайде да измислим нещо хубаво за празника на Свети Валентин!

Двете момичета си зашепнаха тайнствено. Какво си говореха ли? Ще разберете по-късно.

 

 

Свети Валентин беше следващия петък. Децата се върнаха от училище в четвъртък следобед, леля Изи ги посрещна и ги накара да се качат горе, да се измият и срешат, защото Сеси бе специално поканена на чай.

— Но Сеси е тук почти всеки ден — учуди се Дори. — Защо трябва да си мия лицето?

— Да, но днес чаят е специален, ще го пием в стаята на Кейти. За всеки има и покана.

Поканите представляваха малки, красиво написани бележчици:

„Най-учтиво ви каним на чай в двореца на кралица Кейти. Тази вечер в шест.“

Това променяше нещата. Децата се втурнаха към банята и след няколко минути, сресани и умити, застанаха пред вратата на двореца. Почукаха тържествено. Всичко трябваше да бъде изискано!

Вече ги чакаха. Кейти седеше на стола близо до прозореца, до нея — Сеси, а масата — с бяла покривка — беше отрупана с бисквити, сладко от ягоди, понички и големи чаши с мляко. Насред кръглата маса се мъдреше голяма торта с глазура. На глазурата бе изписано с розови букви: „Свети Валентин“.

— Празник ли имаме? — попита Дори.

— Ами утре е празникът на Свети Валентин! — обясни Кейти. — Затова Деби ни е приготвила всичко това.

Когато и последната буква от името на Светеца бе изядена, а масата разчистена и децата насядаха около камината, на вратата се почука.

— Кой може да е? — учуди се Кейти. — Кловър, виж моля те.

Кловър отвори вратата. На прага стоеше Бриджет и едва сдържаше смеха си. В ръката си държеше писмо.

— Госпожице Кловър, имаш писмо.

— За мен! — слисано рече Кловър и стана, за да вземе писмото.

— Много странно… — промълви тя. В плика имаше нещо твърдо. Кловър разчупи печата и отвътре изпадна мъничко кадифено иглениче във формата на детелина, с телена, обвита със зелена коприна, дръжчица. На игленичето имаше бележка:

„Едни обичат розов храст

а пък лалета пъстри — други,

а трети — искат теменуги,

но най-обичам Кловър аз.

 

Без блясък в профил и анфас,

сред другите цветя живее,

не е на красотата фея,

но най-обичам Кловър аз.

 

И ако тя във труден час,

без пеперуди, е самичка,

оставам предана пчеличка

и най-обичам Кловър аз.“

Това беше първата картичка, която Кловър получаваше за Свети Валентин.

— От кого ли е? — не можеше да се начуди тя.

В този миг на вратата отново се почука и всички скочиха. Пак беше Бриджет и пак носеше писмо.

— Госпожице Елси, за теб е.

Децата се скупчиха и Елси нетърпеливо отвори плика. Вътре имаше малък печат от слонова кост с името Елси, написано на староанглийски, и следното стихотворение:

„Едно момиче мен

с любов ще утеши,

по-сладко и от мед,

ах, само да реши,

започва името й с Е и свършва с И.

 

Коса — цвят кестеняв,

а погледът искри,

зъби — кристална сплав,

трапчинките са три,

започва името й с Е и свършва с И.

 

Тя тича бързо и

лети като стрела,

отнейде изхвърчи,

жужи като пчела,

започва името й с Е и свършва с И.

 

Вий питате защо

обичам я? Гори

любов у мен като

лавина от искри

към нея — тя започва с Е и свършва с И.“

— Прилича на вълшебна приказка — каза Елси, която беше ококорила очи като паници, докато Сеси четеше стихотворението на глас.

И отново чук-чук! Този път Бриджет донесе куп писма. Имаше писмо за всяко дете. А за Кейти — дори две!

— Колко странно — рече тя. Във второто писмо обаче позна почерка на Хелън, сложи го в джоба си и се приготви да слуша стихчетата в другите писма.

Писмото на Дори започваше с рисунка на сладкиш. Трябва да ви кажа, че напоследък Дори доста го боляха зъбите.

„Джак Хорнър снощи

хапваше мощно

коледен пай зачервен,

но не знам какво лапна —

той гримаса внезапна

направи и ревна ранен.

 

Доброто му майче

чу го да плаче,

дотича при него: «Пак

какво си ял, боже!»

Но въпросът тревожен

по-силно разплака Джак.

 

Ревеше той «Майко,

зъбите ми яко

танцуват, ще паднат, ай!

О, болка голяма!

Зъби вече нямам —

но искам си моя пай!»

 

Рева и се вайка

пред своята майка,

ушите й чак проглуши.

Зъбите му млади

един доктор извади

и бързо проблема реши.“

Децата се смяха от сърце на остроумното стихотворение.

В плика за Джоана имаше хартиена Червена шапчица и стихотворението:

„Изпращам лика си на твоя адрес —

да видиш, че жива съм аз,

затуй не плачи ти за мене от днес,

пази твоя сребърен глас.

 

Изобщо вълкът не ме е изял —

в търбуха му виках и рих,

додето вълкът ме изплю побеснял

и после се скри вдън гори.

 

В къщурката малка със баба сме две,

щастливи говорим, предем

и правим ту сиренце, ту масълце,

а Вълчо изчезна съвсем.

 

Затуй не плачи, аз жива съм, знай!

Убиха вълка. Слушай, виж,

ела ако искаш привечер на чай

сама да се убедиш!“

Джоана много се зарадва на стихотворението, защото Червената шапчица й беше любимата героиня.

В плика на Фили имаше гумичка, а на голям лист с черно мастило пишеше:

„Много лош към тебе бях,

под леглото ти се крих,

гумичките ти крадях

и ги дъвчех сам и тих.

 

Но ти викна: «Кой там чух?»

И така се стреснах, че

всички гумички изплюх,

освен мъничко парче.

 

Лош бях, съжалявам,

с мъст нищо няма да решим.

Връщам сдъвкания къс

със молба да се сдобрим.

Робер“

— А сега чуйте моето стихотворение — каза Сеси, която едва изчака Фили да свърши.

„На Сеси

Ако аз съм птица,

ако ти си птица,

какво ще направим?

Ти ще бъдеш малката, аз ще съм голямата

и ще кацнем леко на дървото двамата,

и ще се целунем с човките си здрави —

това ще направим!

 

Ако аз съм риба,

ако ти си риба,

какво ще направим?

Ще махаме бързо със опашки радостни,

ще нахраним стридите и ще вършим пакости,

във игра със китове с теб ще се забравим —

това ще направим!

 

Ако съм пчелица,

ако си пчелица,

какво ще направим?

Хубав дом ще вдигнем във гората дъхава,

сладък мед ще носим сред уханни мъхове,

ти ще ме нахраниш, аз ще те нахраня —

това ще направим!

Валентин“

— О, това е най-хубавото стихотворение! — заяви Кловър.

— Не, моето е най-хубаво — възрази Елси. — А и Сеси няма печат! — добави тя и стисна още по-здраво печатчето в ръката си.

— Кейти, ти си най-голямата и трябваше първа да прочетеш стихотворението си — каза Кловър.

— Моето не е нищо особено:

„С розата червена

син синчец цъфти.

Захарта е сладка,

сладка си и ти.“

— Не е хубаво! Как може така! — възмути се Елси, а очите й заблестяха. — Ти трябваше да получиш най-хубавото стихотворение!

Кейти едва не прихна, защото беше писала стихотворенията за децата толкова дълго, че не й остана време да напише нещо хубаво и за себе си. Щеше да е подозрително, ако изобщо нямаше стихотворение за нея и затова тя бе надраскала това двустишие в последния момент.

— Вярно, не го бива много, но няма значение — рече тя, като нарочно си придаде умислен вид.

— Ама как може така! — повтори възмутената Елси и прегърна силно, дори твърде силно Кейти с надеждата, че ще я утеши.

— Чудесна вечер — подхвърли Джоана.

— Да! — добави Дори. — Преди Кейти да се разболее, никога не сме прекарвали толкова весело.

Кейти се съгласи със смесено чувство на радост и болка. „Напоследък децата ме обичат повече — каза си тя. — Защо не бях толкова добра, когато бях здрава!“

Кейти отвори писмото на Хелън чак когато децата си легнаха. Някой изглежда беше казал на Хелън за празненството, защото в плика имаше стихотворение. На другия ден Кейти сподели с Кловър, че то не беше в типичния стил „Свети Валентин“, защото е твърде сериозно и добави:

— Освен това е много по-хубаво от всяко стихотворение за Свети Валентин.

Ето и стихотворението:

„В училище

В училище присъствах аз,

при Радостта щастлива бях,

ала не се стараех — все играех

много, не четях;

но пратиха ме да чета

в Училището на Скръбта.

 

В начален клас съм още там,

уж с лесните уроци в крак

вървя добре, в по-горен клас

са доста трудни,

ала пак сълзите ми росят листа,

докато уча при Скръбта.

 

Учителките ми са две.

Едната се усмихва и

говори мило, с нежен такт,

тя носи име Обич, бди

над нас, не си прилича тя

с учителката ни — Скръбта.

 

Или така си мисля; те

понякога се срещат, с плам

целунат се и в този миг

те си приличат и не знам

какво променя днес света

в миг — Обичта или Скръбта.

 

Говорят ми, ако добре

се уча и не бъда зла,

аз ще премина в горен клас —

там Обичта сама била

учителка. Затуй чета —

за да избягам от Скръбта.

 

Скръбта не винаги е ад

и тайно й благодаря,

крепи ме да не се предам,

но Обичта е по-добра,

тя учи ме чрез нежността

да не унивам пред Скръбта.

 

Ще съм усърдна, без покой

ще уча аз по строен план,

ако решат да проверят

готова ли съм, вече знам —

ще съм в Класа на Обичта,

сбогувала се със Скръбта.“