Сюзан Кулидж
Какво направи Кейти (4)

Четвърта глава
Кикери

За съжаление Кейти забрави историята за пирончето и следващия понеделник се забърка в поредната лудория.

Понеделник беше доста напрегнат ден у семейство Кар. Това беше денят на голямото пране и леля Изи се дразнеше за щяло и нещяло. Прислужниците също бяха доста изнервени. Според мен и децата носеха вина за това, тъй като след спокойната неделя, те бяха заредени с енергия и готови за всякакви лудории.

За Кловър и Елси неделята започваше в събота вечер, когато си миеха косите и ги навиваха на хартийки, за да са къдрави на другия ден. Косата на Елси беше на вълни и леля Изи не настояваше много да я навива. Кловър обаче имаше гъста и права коса, която се навиваше доста трудно. Затова Кловър мразеше съботната вечер. Дълго време се опитваше да заспи и се мяташе ту на една, ту на друга страна, но накъдето и да се обърнеше, хартийките и фибите й убиваха. Накрая заспиваше по корем, заровила нос във възглавницата, и в тази неудобна поза сънуваше кошмар след кошмар. С други думи Кловър ненавиждаше буклите и много често, когато съчиняваше разни истории за малките, започваше разказа си така: „Косата на красивата принцеса била права като на клечки, но тя никога не я навивала. Ни-ко-га!“

Неделният ден започваше с цитат от Библията и закуска, която винаги включваше боб, така че цитатът и бобът бяха за Фил едно неразделно цяло. След закуска децата учеха за неделното училище, после се качваха на големия файтон и поемаха към църквата, която беше на около миля. Църквата бе голяма и стара, с колони, ниши и дълги, високи, тапицирани в червено пейки. Хорът седеше в дъното зад зелена завеса, която се вдигаше и спускаше. Когато започнеше проповедта, завесата се вдигаше, но през останалото време стоеше спусната. Кейти завиждаше на хористите, които сигурно се забавляваха зад спуснатата завеса — може би ядяха портокали или си четяха. Как й се искаше да е между тях!

Пейките бяха толкова високи, че от всички деца само Кейти докосваше пода, и то с върха на големия си пръст. Краката на децата изтръпваха от висене и когато усетеха, че ги боцкат иглички, те се смъкваха от пейката и заставаха прави. Така се губеха зад гърбовете на седящите пред тях и тихо си шушукаха. Леля Изи се мръщеше и се заканваше с глава, но напразно — особено когато ръцете й бяха заети с Фил и Дори, които обикновено спяха, положили глави в скута й, а тя внимаваше да не се търколят и паднат между пейките. Когато свещеникът най-сетне кажеше: „И накрая, братя мои…“, леля Изи събуждаше Фил и Дори. Понякога това не беше много лесно, но тя успяваше да ги накара да станат за последния химн и те, отпочинали и бодри, вторачваха очи в книгата с химни и се опитваха да припяват с възрастните.

След църква отиваха на любимото си неделно училище. А след това се прибираха за неделния обяд, който винаги беше един и същ — студено телешко, печени картофи и мляко с ориз. Следобед не беше задължително да ходят на църква, но пък Кейти не ги оставяше на мира и им четеше „Неделният посетител“ — религиозен вестник, на който беше редактор. Някои страници бяха писани на ръка, други напечатани на голям лист хартия, а заглавието „Неделен посетител“ беше разкрасено с орнаменти. Така наречената уводна статия обикновено беше досадна и поднасяше разсъждения за „Прилежността“, „Послушанието“ или „Точността“. Докато слушаха уводната статия, децата едва се сдържаха на едно място, тъй като се дразнеха от поученията на Кейти, която проповядваше добродетели, чужди на самата нея. Следваха анекдоти за кучета, слонове и змии, преписани от учебника по естествена история. Те не бяха никак интересни, защото децата вече ги знаеха наизуст. След смешките идваше ред на религиозните химни или на поредица стихотворения. Последното, което Кейти четеше, бе ужасната история за „Малката Мария и нейните сестри“, която децата мразеха, защото бе изпъстрена с нравоучения и явни лични намеци за някои техни лоши черти. Вече няколко седмици Кейти не беше работила по вестника и затова сега четеше на насядалите в редица деца старите броеве подред! „Малката Мария“ беше доста мъчителна в големи дози и Кловър и Елси, като по чудо в съюз, решиха повече да не търпят. Използваха удобен момент и занесоха вестниците в кухнята, хвърлиха ги в огнището и се загледаха в пламъците с доволни, но и смутени лица, които всъщност бяха и доста смешни. Когато Кейти се разфуча в търсене на загубеното си съкровище, те не посмяха да си признаят, макар физиономиите им да ги издаваха. Кейти основателно ги заподозря и съвсем се разгневи.

Всяка неделна вечер децата повтаряха религиозни химни пред леля Изи или пред баща си. Прекарваха приятно, защото се редуваха и често дори спореха кой да каже любимите им „Западът притвори портите си златни“ или „Върви към светлика на утрото.“ Изобщо неделята беше един много хубав ден. Ала дойдеше ли понеделник, мирът и спокойствието изчезваха сякаш с магическа пръчка. Като отпушени бутилки с шампанско, децата кипяха и преливаха от желание за дивотии и щуротии.

Този понеделник валеше, така че не можеха да играят навън и да изразходват енергията си. Малките седяха в детската стая целия следобед и съвсем се бяха разбеснели. Фили беше болен и взимаше лекарство, което се казваше „Елексир“. То бе любимото лекарство на леля Изи и тя никога не оставаше без него. Елексирът се пазеше в голяма черна бутилка с етикет, от която всички деца потръпваха.

Най-сетне Фил спря да плюе и негодува и игрите бяха възобновени. Както обикновено когато някой боледуваше, куклите също се превърнаха в пациенти заедно с Пайкъри — жълтото столче на Джоана, която се отнасяше и към него като към кукла. Джоана му връзваше жълта престилчица и даже спеше с него. Е, не го взимаше в леглото, защото щеше да й е доста неудобно, но го връзваше за крака му, близо до главата си. Ето че столчето Пайкъри се оказа много болно. Трябваше и на него да дадат лекарство.

— Дай му вода — предложи Дори.

— А, не, трябва да пийне от онова черно нещо от бутилката, само то ще му помогне.

Джоана се замисли и тръгна към стаята на леля Изи. Знаеше къде е черната бутилка — в долапа, на третата полица. Издърпа едно от чекмеджетата под долапа, стъпи на него и взе бутилката. Децата ахнаха, когато Джоана се върна с лекарството в ръка и изля върху седалката от черната течност.

— Ето, момчето ми, вземи си лекарството — потупа тя дръжката на столчето, която всъщност беше ръката на Пайкъри, — и скоро ще се почувстваш добре.

В този миг влезе леля Изи и видя лепкавата течност да се стича от столчето по килима. Какво да се прави, Пайкъри отказваше да глътне гадното лекарство.

— Какво е това? — викна леля Изи.

— Бебето ми е болно — промълви Джоана с бутилката в ръка.

Леля Изи я чукна с напръстника по главата и извика, че е много непослушна. Джоана се намръщи и заплака. Леля Изи почисти килима и занесе Елексира в стаята си, мърморейки, че „това надминава всичко, но какво ли има за чудене, след като е понеделник.“

Какви други игри през този следобед са се играли в детската стая, не знам, но привечер от нея се разнесоха такива викове, че от всички кътчета на къщата хората се втурнаха, за да видят какво става. Вратата беше заключена и леля Изи извика през ключалката веднага да отключат, но отвътре само се чуваха викове. Най-сетне Елси обясни през сълзи, че Дори е заключил вратата, ключът не превърта и не могат да отключат. Ами ако си останат там завинаги и умрат от глад?!

— Ама че глупости говориш! — възкликна леля Изи. — Боже мой, какво ли още ще измислите! Елси, спри да плачеш, чуваш ли? Ще излезете оттам след няколко минути.

Прислужникът Александър се качи на дървената стълба и показа глава на прозореца на детската стая. Малките дечурлига забравиха за страха си и се втурнаха да отворят прозореца. Александър влезе в стаята и отключи вратата. Всички бяха много развълнувани от това приключение, а Дори дори остана доволен, че ги беше заключил.

Леля Изи обаче беше бясна. Нарече ги големи беладжии, на които изобщо не можела да има доверие и толкова съжалявала, че обещала да отиде тази вечер на някаква сказка.

— Откъде мога да съм сигурна, че няма да решите да подпалите къщата или да убиете някого?

— О, няма, няма, няма! — обещаха децата, ужасени от подобни страхотии. Но само след десет минути отново възвърнаха предишната си форма.

През това време Кейти седеше в библиотеката и четеше „Избавеният Ерусалим“ от Тасо. Авторът беше италианец и книгата — преведена на английски. Книгата не представляваше особен интерес за малките момичета, но на Кейти й харесваше. В нея се разказваше за рицари и дами, за великани и битки, и Кейти цялата тръпнеше, докато отгръщаше страниците, сякаш участваше във всяка описана сцена. Кейти обичаше да чете. А баща й я насърчаваше да чете още повече. Пускаше я в библиотеката и тя четеше пътеписи, проповеди, стари списания. За нея нито една книга не беше толкова глупава, че да не може да я дочете. Кейти така потъваше в четивата, че изобщо не забелязваше какво става наоколо. Приятелките й знаеха тази нейна слабост и винаги когато им ходеше на гости, скриваха всичко за четене. Инак Кейти заравяше нос в първата й попаднала книга и не реагираше на опитите им да я заговорят дори когато я дърпаха за роклята. Вдигаше глава чак когато ставаше време да се прибира.

Този понеделник Кейти чете „Ерусалим“, докато стана толкова тъмно, че вече не виждаше буквите. На стълбите срещна леля Изи с шапка и шал.

— Къде беше? — попита лелята. — Викам те от половин час!

— Изобщо не съм чула.

— Къде беше? — настояваше лелята.

— В библиотеката. Четох.

Леля Изи я изгледа, но нали я познаваше, не каза нищо повече.

— Излизам с госпожа Хол. Ще пием чай, а после ще отидем на сказката. Провери дали Кловър е научила урока си, а ако Сеси дойде, напомни й да се прибере навреме. В девет всички да сте в леглото.

— Добре — рече Кейти, тайно ликуваща, защото нямаше нищо по-хубаво от това леля й да я няма вкъщи. Госпожица Кар беше толкова съвестна, че много рядко изоставяше децата, пък било то и само за една вечер. Но излезеше ли, всички изпитваха неописуемо чувство на свобода, което беше колкото приятно, толкова и опасно.

Във всеки случай тази вечер Кейти не възнамеряваше да прави никакви бели. Както повечето буйни деца тя рядко планираше щуротиите си — те просто й хрумваха изневиделица. Вечерята мина спокойно и всичко щеше да е наред, ако след като научиха уроците си, със Сеси не бяха заговорили за играта „Кикери“.

Преди година тази игра им беше любима. Бяха я измислили сами, а заглавието беше от една стара и вълшебна приказка. Играта приличаше на сляпа баба, но с тази разлика, че не връзваха на никого очите, а всички играеха на тъмно. Едно от децата заставаше в коридора, който беше слабо осветен от кухнята, а другите се криеха в детската стая. Скриеха ли се, извикваха „Кикери“ и това означаваше, че детето в коридора можеше да започва да ги търси. Идвайки от светло на тъмно, то не виждаше нищо, а те го виждаха едва-едва. Беше толкова вълнуващо да стоиш в ъгъла, а тъмната фигура да те приближава, опипвайки наоколо. Онзи, който успееше да се промуши и да стигне до коридора, викаше „Сво-бо-ден!“, а другите крещяха радостно „Кикери, Кикери, Кикери, Ки!“ Заловените заемаха мястото на детето, което ги търсеше. Въпреки че играта бе любима на децата, те бяха целите в синини и драскотини от блъскане в ръбовете на мебелите, а и доста неща от детската стая се оказваха счупени след гонитбата в тъмното. Затова леля Изи издаде заповед, с която забрани да се играе повече на „Кикери“. Това беше преди около година. Но ето че сега отново им хрумна да поиграят.

— Всъщност не сме обещавали, че никога повече няма да играем — заяви Сеси.

— Не сме. Пък и татко никога не ни е забранявал — добави Кейти, за която „татко“ беше най-важен и винаги трябваше да се слуша, докато на леля Изи можеше понякога да противоречат.

Всички се качиха на горния етаж. Дори и Джоана още не се бяха съблекли за сън и бяха включени в играта, Фили обаче дълбоко спеше.

Падна голям смях. Кловър се качи на камината. Кейти започна да търси децата доста разгорещено и попадна на крака й, но не можеше да разбере откъде се взе този крак във въздуха. Удари се в нещо и се разплака, роклята на Кейти се закачи на една дръжка и се разпра, но това бяха дреболии, които не попречиха на децата да се забавляват от сърце. Колкото повече играеха, толкова по-весело ставаше. Увлечени в гонитба, те не забелязаха колко е часът. Изведнъж сред виковете и смеха се чу затръшването на вратата на файтона. Леля Изи се връщаше от сказката!

Да бяхте видели само объркването, което настъпи! Сеси се плъзна надолу по перилата като змиорка и полетя на крилете на страха към къщи. Добре, че госпожа Хол, която току-що се бе сбогувала с леля Изи, не бе подозрителна, иначе силното затръшване на входната врата на дома й сигурно би я озадачило. Щом се прибра, тя се качи в стаята на Сеси, чиито дрехи бяха прилежно сгънати на стола, а самата Сеси дълбоко спеше с по-розови от обикновено бузки.

Междувременно леля Изи вече се качваше по стълбите, а в детската стая цареше паника! Кейти се втурна към своята стая и със светкавична бързина се съблече и си легна. Но за другите деца това не беше толкова лесно. Падна голямо бутане и блъскане в тъмнината и най-сетне Дори и Джоана се пъхнаха под завивките полусъблечени, Елси изчезна, а Кловър, която разбра, че няма да успее да си легне незабелязано, направи най-голямата глупост — коленичи до един стол, зарови лице в него и започна да се моли.

Леля Изи се приближи със свещта в ръка и се инчова на прага на вратата. Седна и зачака Кловър да стане, но тя не спираше отчаяно да мълви молитвата.

— Хайде, стига — строго я прекъсна леля Изи. — Достатъчно! Стани, Кловър.

Кловър се надигна с виновно изражение, което беше напълно основателно, тъй като да се преструваш, че се молиш, беше много по-нечестно, отколкото да не слушаш леля Изи и да не си легнал след десет часа, но в този миг на Кловър не й беше до такива мисли.

Леля Изи започна да я съблича и да задава въпрос след въпрос, така че само след минута разбра всичко. Накара се на Кловър, прати я да измие разплаканото си лице и влезе при заспалите Джоана и Дори, които хъркаха твърде съмнително. Леля Изи огледа подозрително леглата им, вдигна завивките и както очакваше, видя, че децата са с обувки и с дрехи.

Леля Изи така разтърси малките немирници, че сигурно събуди и мишките в мазето. Няма как, Джоана и Дори трябваше да се събудят, лелята ги натупа и им се накара, а после застана като дракон над тях, докато си легнат. Зави ги и изведнъж се сети за Елси.

— Къде е Елси? — викна тя.

— Спи — обади се Кловър.

— Как така? — изненада се леля Изи и отметна завивките на леглото. Елси спеше дълбоко, с рокля и обувки. Лелята я разтърси за раменете, дори я ощипа, но Елси не отваряше очи. Тогава леля Изи събу обувките й, свали роклята, облече й нощницата, а Елси остана непробудна и така се спаси от караницата, която заслужаваше.

Кейти не се престори на заспала. Тя лежеше с гузна съвест от това, че бе накарала децата да играят на забранената игра „Кикери“, да не говорим за неспазеното обещание да бъде „Пример за подражание“. Момиченцето беше толкова нещастно, че строгите думи на лелята й подействаха едва ли не като облекчение. Кейти плака чак докато заспа, но по-скоро заради собствените си угризения, отколкото заради караницата.

На другия ден Кейти плака още повече, защото баща й я извика да си поговорят сериозно, като й напомни за думите на майка й, когато беше много болна: „Кейти трябва да се грижи като майка за по-малките.“ После я попита дали вече не е дошло време да се замисли над тези думи. Горката Кейти! Сърцето й щеше да се пръсне от мъка и макар да не даде обещание, от този ден нататък тя обмисляше много по-внимателно всяка своя постъпка. Доктор Кар извика и другите деца и им забрани да играят на „Кикери“. Баща им много рядко забраняваше дори и най-буйните игри и затова те се почувстваха много виновни и никога повече не играха на тази игра.