Сюзан Кулидж
Какво направи Кейти (6)

Шеста глава
Близки приятелки

Един следобед Кейти се втурна вкъщи и задъхано попита леля си:

— Лельо Изи, може ли Имоджен Кларк да дойде на гости в събота?

— Коя, за Бога, е Имоджен Кларк? За пръв път чувам това име.

— Това е най-прекрасното момиче на света! Отскоро ми е съученичка, но вече сме големи приятелки. Да знаеш само колко е красива. Ръцете й са бели като сняг и съвсем малки. Кръстчето й е най-тънкото кръстче в цялото училище. Освен това е много мила и предана приятелка! Струва ми се, че много ще се зарадва, ако я поканя. Нека да я поканя!

— Откъде знаеш, че е толкова мила и предана, след като се познавате отскоро? — строго попита лелята.

— Тя ми казва всичко. Всяко междучасие сме заедно. Вече я познавам много добре. Баща й е бил много богат, но сега са бедни и миналата зима се е наложило да й кърпят ботите два пъти! Тя е истинска прелест! Не можеш да си представиш колко много я обичам — замечтано рече Кейти.

— Не, не мога. Не разбирам тези твои внезапни сприятелявания и предпочитам да не каниш Имоджен или как се казваше там, докато не разуча що за момиче е.

Кейти плесна отчаяно с ръце.

— Лельо Изи! Имоджен знае, че дойдох да те питам и в момента е на вратата и чака за отговор. Моля те, нека я поканя! Как ще й кажа, че не си съгласна!

— Ами то, след като вече си я поканила, какъв ли е смисълът да ме питаш — смили се леля Изи, защото забеляза дълбокото разочарование, изписано на лицето на племенницата си. — Но друг път да не се повтаря. Не може да каниш гостенки, а след това да искаш разрешение. Баща ти никак няма да се зарадва. Знаеш колко държи на подбора на приятелките ти. Да ти напомня ли за госпожа Спенсър?

Горката Кейти! Слабостта й да се привързва към хора, които почти не познаваше, й носеше доста неприятности. Още откакто бе проговорила, всички знаеха за нейните „близки приятелки“.

Баща й веднъж опита да им направи списък, но те нямаха край и той се отказа. Първа на списъка беше малката ирландка Мариан О’Тайли. Мариан живееше на улицата, по която Кейти отиваше на училище. Това не беше училището на госпожа Найт, а началното училище, където сега ходеха Дори и Джоана. Мариан клечеше и правеше пясъчни сладкиши пред дома си и Кейти, която тогава беше на пет години, често спираше и й помагаше. Покрай сладките двете се сближиха и Кейти реши да осинови Мариан и да я заведе на някое скришно място.

Тя разказа на Кловър за намеренията си. Двете започнаха да заделят всяка вечер хляб и сладки. Скоро натрупаха доста провизии, които криеха на тавана. Две седмици събираха и ябълките от десерта си и дори приготвиха легълце в един голям празен сандък. Постлаха го и наредиха възглавниците на куклите. Когато всичко беше готово, Кейти разказа за плана си на своята обична Мариан и лесно я убеди да избяга с нея и да се настани в новия си дом.

— Мама и татко не бива да знаят за Мариан. Ще им я покажем чак когато порасне — каза Кейти на Кловър. — Така ще се изненадат, когато я видят! Освен това ще я прекръстим. Мариан не е хубаво име. Ще се казва Съсквехана. Чу ли, Мариан? Вече ще се казваш Съсквехана Кар.

— Добре — съгласи се добричката Мариан.

Първият ден мина чудесно. Съсквехана живееше в сандъка, ядеше ябълки, пресни сладки, и беше щастлива. Двете момиченца се редуваха и се качваха, за да си поиграят с „бебето“, макар Мариан да беше по-голяма от Кловър. Но дойде вечерта, гувернантката сложи Кейти и Кловър да спят и страх обзе Мариан О’Тайли. Тя надникна от сандъка и в тъмните ъгли на тавана видя разни черни сенки, които не бе забелязала през деня. Всъщност това бяха метли, сандъци и грейки за легла, но в мрака те изглеждаха като истински плашила. Мариан потърпя, потърпя, но когато един плъх задраска по стената до нея, тя не издържа и нададе силен вик. Доктор Кар се качваше по стълбите и чу вика й.

— Какво беше това?

— Като че ли някой извика от тавана — каза госпожа Кар (тогава тя беше още жива). — Да не би някое от децата да се е качило на тавана в просъница?

Когато се увери, че децата спят, доктор Кар взе една свещ и бързо се отправи към тавана, откъдето се разнасяха още по-сърцераздирателни викове. Щом влезе в помещението, виковете спряха. Той се огледа. В първия миг не видя нищо. После забеляза малката главица, която надничаше от сандъка.

— О, Кейти, Кейти, не искам да стоя повече тук. Има плъхове!

— Но коя си ти?! — ахна слисаният доктор.

— Аз съм момиченцето на госпожица Кейти и бебето на госпожица Кловър. Но не искам повече да бъда бебе! Искам вкъщи при мама. — Мариан отново се разрида.

Когато проучи и разбра цялата история за „осиновяването“ на момиченцето, доктор Кар се смя така, както никога през живота си не се беше смял. Той взе горката Съсквехана на ръце и я занесе в детската стая. Настани я на едно от креватчетата и тя заспа в компанията на другите деца, забравила за страховете си.

Какво беше учудването на сестричките, когато сутринта видяха „бебето“ да спи до тях. Но радостта им беше помрачена, защото след закуска доктор Кар заведе Мариан у дома й, където ужасно се безпокояха за нея, и обясни на дъщерите си, че трябва да се откажат от „осиновяването“. Това много ги нажали, но пък Мариан идваше често да си играят и постепенно тъгата им премина. След няколко месеца семейството на Мариан се премести в друг град и така завърши първото голямо приятелство на Кейти.

Следващото й приятелство беше още по-странно. Близо до училището в малка къщурка живееше една много сприхава стара жена. Тя беше известна с лошия си нрав и съседите разказваха какви ли не страхотии за нея, така че децата се страхуваха да минават покрай дома й. Стигнеха ли къщурката, прекосяваха от другата страна на улицата. Дори имаше пътечка, която завиваше в обратна посока точно пред дома на бабата. Кой знае защо, но Кейти харесваше тази къщичка. Често спираше пред вратата и стоеше там, като внимаваше лошата жена да не излезе и да не я подгони с метлата. Един ден помоли Александър за една голяма зелка, която занесе и остави пред вратата на къщурката. Зелката явно се хареса на старицата, защото от този ден нататък Кейти винаги спираше да си побъбрят. Понякога дори сядаше на прага и гледаше възрастната жена как работи. А това беше доста рисковано — все едно да стоиш в ъгъла на клетката на лъва, без да знаеш кога на Негово величество ще му скимне да скокне и да те налапа.

След това Кейти се привърза към две близначки, дъщерите на немеца бижутер. Те бяха по-големи от нея и винаги се обличаха еднакво. Хората трудно ги различаваха. Близначките знаеха малко английски, а Кейти — нито дума немски, така че приятелството им се изразяваше предимно в усмивки и в подаряване на букетчета. Кейти береше цветя, връзваше ги на китки и ги даваше на момичетата, когато минаваха покрай дома й. Тя се стесняваше и след като им подадеше букетите, хукваше и се скриваше вкъщи. Нямаше съмнение, че близначките се радваха на това внимание, защото един ден Кловър ги видя да отварят вратата на градината и да връзват малко пакетче за клончето на един храст. Тя веднага извика Кейти и двете се втурнаха да видят какво има в пакета. Вътре имаше красива синя копринена шапка с изкуствени цветчета. На периферията беше забодена бележка, на която беше написано: „На милото момиченце, което е толкова добро и ни дава цветя.“

Преценете сами дали Кейти и Кловър се зарадваха!

Тогава Кейти беше на шест години. А приятелствата й след това нямаха брой. Тя се сприятели с един боклукчия, с един капитан, с готвачката на госпожа Сойър, която й даваше готварски уроци и я научи да прави пухкав крем-карамел и пандишпан. Между приятелите й беше и една шапкарка, много хубава и елегантна, която за ужас на леля Изи Кейти наричаше „братовчедката Естел“! Кейти често заставаше под килията на крадеца в градския затвор и казваше: „Толкова ми е жал за теб!“ или пък го питаше със състрадателен глас: „Имаш ли си момиченца като мен?“ Крадецът спускаше едно въженце от прозореца и Кейти му връзваше рози и череши. На Кейти й беше много мъчно, когато откараха крадеца в друг затвор. Следващата приятелка беше Корнилия Перам, чийто баща беше търговец на плодове. Това, че Кейти обичаше сливи и бяло грозде, изигра известна роля в тяхната дружба. Двете с Корнилия отиваха в магазина на баща й, където им предлагаха да си вземат колкото искат от кутиите със стафиди и фурми. После се возеха нагоре-надолу в асансьора. Но от всички странни приятелства най-странното приятелство на Кейти беше с госпожа Спенсър, която леля Изи вече спомена.

Госпожа Спенсър бе ужасно загадъчна и никой никога не я беше виждал. Мъжът й беше хубав, но с доста зловещ вид. Живееха под наем в малка къща в Бърнет. Той непрекъснато отсъстваше и никой не знаеше с какво се занимава. Хората говореха, че жена му е инвалид и се чудеха как ли се оправя, горката, докато той не е вкъщи.

Кейти, разбира се, беше твърде малка, за да разбере всичко, което възрастните си шепнеха, нито пък проумяваше недоброто им отношение към господин Спенсър. Винаги затворената врата на къщата на това семейство и самотната жена в нея я привличаха неудържимо. Тя спираше и гледаше към прозорците, чудейки се какво ли става вътре. Един ден Кейти набра цветя, взе любимата си кукла Виктория и смело влезе в двора на Спенсър.

Почука на вратата, но никой не й отвори. Почука пак и опита да отвори вратата. Беше заключено. Тя прегърна Виктория и заобиколи къщата. Страничната врата беше открехната. Кейти почука, влезе и започна да чука по вратите на стаите.

Като че ли в къщата нямаше никой. Кейти надникна в кухнята. Тя беше пуста. В мивката имаше куп немити чинии. Печката не беше запалена. Холът не изглеждаше по-добре. Ботушите на господин Спенсър бяха насред стаята. На масата имаше мръсни чаши. На полицата над камината се мъдреше чиния с оглозгани кокали. Мебелите тънеха в прах. Кейти имаше чувството, че в къщата не е стъпвал жив човек поне от година.

Тя опита да отвори вратите на още няколко стаи, но те бяха заключени. Качи се на горния етаж. Стиснала цветята, спря на площадката и тъкмо се чудеше какво да прави, когато откъм спалнята се чу слаб гласец:

— Кой е?

Това беше госпожа Спенсър. Тя лежеше на разхвърляното легло, а стаята беше също така мръсна и неподредена като кухнята и хола. Шалът и нощната шапчица на госпожата бяха мръсни, но лицето й беше мило, а косата й падаше на красиви букли по възглавницата. Без съмнение, жената беше много болна и Кейти бе обзета от такава голяма жал, каквато досега не беше изпитвала.

— Коя си ти? — попита госпожа Спенсър.

— Аз съм дъщеря на доктор Кар — отвърна Кейти и се приближи до леглото. — Донесох ви цветя.

Кейти остави букета на мръсния чаршаф. Госпожа Спенсър явно се зарадва на цветята, защото ги взе и дълго ги мириса.

— А как влезе?

— Вратата беше отворена — промълви Кейти, смутена от дързостта си. — И понеже чух, че сте болна, реших да вляза да ви видя.

— Ти си много мило момиченце — каза госпожа Спенсър и я целуна.

Кейти започна да ходи всеки ден. Понякога госпожа Спенсър ставаше и бавно се движеше из стаята, но повечето време прекарваше в леглото и Кейти седеше до нея. Къщата беше все така запусната, но Кейти решеше косата на госпожа Спенсър и миеше лицето й с навлажнения край на хавлиената кърпа.

Посещенията й радваха нещастната жена, която беше много болна и самотна. Понякога, когато се чувстваше добре, госпожа Спенсър разказваше на Кейти спомени от детството си, когато живеела с майка си и баща си. Никога не споменаваше господин Спенсър, а Кейти го видя само веднъж. Толкова се уплаши, че няколко дни не припари до къщата. Престраши се да отиде чак когато Сеси й каза, че го е видяла да заминава с голямата си чанта. Щом влезе в спалнята, госпожа Спенсър се разплака.

— Мислех, че повече няма да дойдеш…

Кейти се трогна от тези думи — тя явно липсваше на госпожата и оттогава не пропукаше ден, без да се отбие. Береше й най-красивите цветя, а ако някой й дадеше грозде или голяма праскова, винаги я носеше на старицата.

Леля Изи се тревожеше за посещенията на Кейти. Но доктор Кар не възразяваше. Казваше, че в този случай възрастните надали биха могли да помогнат, и че би било добре, ако Кейти радва госпожа Спенсър с посещенията си. Кейти също се радваше и тези посещения бяха толкова полезни за нея, колкото и за госпожа Спенсър, защото голямата жал, която изпитваше към болната жена, я правеше много по-мила и по-търпелива.

Както обикновено, един ден след училище Кейти се отби при приятелката си, но когато натисна дръжката на страничната врата, тя бе заключена. Задната врата също бе заключена. Кепенците бяха затворени. „Много странно“, помисли си Кейти.

От съседната къща се подаде една жена и каза:

— Няма никой. Заминаха.

— Къде заминаха?

— Никой не знае. Господинът се върна посред нощ, а призори натовари на кола багажа с болната госпожа и заминаха. Господин Пъджет има ключ за къщата.

И така, госпожа Спенсър беше заминала и Кейти никога повече не я видя. След няколко дни се разбра, че господин Спенсър е много лош човек и че фалшифицира пари — с други думи фалшификатор. Полицията го търсеше и ето защо беше заминал толкова внезапно с болната си жена. Леля Изи плака, когато разбра всичко това. Било голям срам, че Кейти ходела в дома на един фалшификатор. Доктор Кар обаче каза през смях, че това престъпление не е заразно, а горката госпожа Спенсър се нуждаела от малко внимание. Леля Изи обаче го преживяваше много тежко и често споменаваше семейство Спенсър, макар хората отдавна да бяха забравили за случая, а Фил и Джоана кой знае откога не бяха играли на любимата си игра „Господин Спенсър отива в затвора“.

Кейти не обичаше леля Изи да споменава с лошо болната й приятелка. И този път се просълзи, така че, когато я видя, Имоджен Кларк плесна с ръце и каза:

— О, ясно, твоята аристократична леля не разрешава!

Истинското име на Имоджен беше Елизабет. Тя беше много хубава. Ъгълчетата на устните й бяха завити нагоре, кестенявата й коса блестеше, а две завити кичурчета красяха страните на лицето й, сякаш залепени с лепило, защото никога не помръдваха — дори когато Имоджен се заливаше от смях или рязко поклащаше глава. Тя бе умно момиче, но четеше толкова много книги, че фантазията й беше доста развинтена. А това много се харесваше на Кейти, която обожаваше измислените истории — тя дори гледаше на Имоджен като на героиня от някой роман.

— О, не, разрешава — отговори Кейти и едва се сдържа да не се засмее, представяйки си „аристократичната леля“! — Каза, че ще се рад… — Момиченцето не довърши изречението си, защото й стана съвестно и само смотолеви: — Да, де… Значи идваш, нали, мила? Толкова се радвам!

— Аз също! — Имоджен завъртя артистично очи.

До края на седмицата децата говореха само за предстоящото идване на Имоджен и как хубаво щяха да си прекарат. Преди закуска в събота Кейти и Кловър направиха красива беседка от клони под едно от дърветата. Подредиха играчките, Деби изпече сладки с канела, вързаха на котето розова панделка, а куклите, включително и столчето Пайкъри, бяха издокарани с най-хубавите тоалети.

Имоджен дойде в десет и половина. Беше със светлосиня рокля с деколте и къси ръкави, а в косата й се мъдреха коралови мъниста. Ръкавиците и обувките й бяха доста мръсни, а роклята — стара и кърпена. Но общият ефект от външния й вид беше поразителен. Децата, облечени като за игра в памучни дрешки и бели престилчици, я зяпнаха смаяни.

Имоджен се държеше някак твърде изискано, което не й бе присъщо. Нали знаете, много хора се държат неестествено, когато отидат на гости. Сякаш от някаква кутийка се бе появила една друга Имоджен — вероятно пазена там за събота или за разни официални случаи. Тя вървеше бавно, говореше тихичко, оглеждаше се и изобщо се държеше като голямо и изтънчено момиче. Когато леля Изи я заговори, Имоджен се смути и обърка. Кловър едва не прихна, а Кейти, която никога не виждаше нищо лошо у приятелите си, побърза да измъкне Имоджен, за да си играят.

— Ела да видиш беседката — каза тя и прегърна приятелката си през кръста.

— Беседка! — възкликна Имоджен. — Каква прелест!

Но когато Кейти я заведе при къщурката от клони, приятелката й рече разочаровано:

— Това ли е? Та тя няма покрив на беседка, нито пък фонтанче!

— Е, няма, защото ние сами сме я направили — обади се Кловър.

— О! — разочаровано промълви Имоджен.

Кейти и Кловър бяха като попарени и веднага предложиха:

— Да отидем в нашата барака!

Имоджен прекоси внимателно двора с белите си копринени обувчици, но когато видя стълба с чеповете, нададе негодуващ вик.

— О, не! Никога няма да се кача горе! Никога!

— Опитай, много е лесно — помоли я Кейти и няколко пъти се качи и слезе, за да й покаже, че няма нищо трудно.

Имоджен обаче беше непреклонна.

— Не настоявай повече, нямам нерви за такова нещо. Пък и с тази рокля…

— А защо си облякла такава рокля? — попита Фили, който говореше това, което мисли, а пък и обичаше да пита.

Джоана прошепна на Дори:

— Ама че е глупава тази Имоджен. Хайде да отидем другаде да си играем.

Един по един всички се измъкнаха и гостенката остана в компанията на Кейти и Кловър. Предложиха й да играят на кукли, но Имоджен не обичаше куклите. Решиха да седнат на сянка и да декламират стихчета — това беше любимото им занимание. Ала гостенката заяви, че обичала поезията, но не знаела нищо наизуст. Когато отидоха в овощната градина, Имоджен похапна доста сливи, откъсна си и от ранните ябълки, и като че ли най-сетне остана доволна.

След овощната градина отново ги налегна скука и Имоджен попита:

— Вие не обичате ли да седите в салона?

— Какъв салон? — учуди се Кловър.

— Има предвид хола — каза Кейти. — Не, там седим само когато леля Изи е поканила гости на чай. Там е тъмно и задушно. Навън е много по-приятно. Не мислиш ли така?

— Може би — колебливо отвърна Имоджен. — Ще ми бъде приятно да поседим малко в салона. Ако знаете как ме боли глава от това ужасно слънце!

Кейти не знаеше как да постъпи…

Децата много рядко влизаха в хола, който беше като свещено място. За да ги пази от прах, леля Изи мяташе на мебелите бели покривки, и никога не отваряше кепенците, защото мразеше мухите. Как сега да влязат там с мръсните си крака! Но пък каквато беше учтива, Кейти не можеше да откаже на гостенката си да влезе в хола, нали! Ами ако споменеше в училище, че на Кейти Кар не й разрешават да влиза в най-хубавата стая дори и с гостите си!

Кейти влезе в хола със свито сърце, но не смееше да дръпне пердетата и в стаята беше доста тъмно. Имоджен седна на дивана, а Кловър се въртеше притеснено на столчето пред пианото, Кейти се ослушваше да не би леля Изи да дойде и се чудеше какво толкова може да ти харесва този хол — тя предпочиташе хиляди пъти повече да е навън под клонестата беседка, където щеше да се чувства спокойно.

На Имоджен обаче най-сетне й беше приятно и тя заговори за себе си. Разказа им такива невероятни истории, каквито надали някое друго момиче бе преживявало! Кейти и Кловър бяха толкова заинтригувани, че неусетно се примъкнаха до Имоджен и със зяпнала уста седнаха на килима до нозете й. Кейти забрави за леля Изи. Вратата на хола се открехна, но тя не забеляза. Не забелязаха и връщането на доктор Кар за обяд. Той спря в коридора, за да хвърли едно око на вестника си и тогава чу високото гласче, което долиташе от хола.

— Беше страхотно! Аз бях цялата в бяло, с пусната коса и само с една роза, ето тук, горе. Той се наведе към мен и каза с дълбок глас: „Госпожице, аз съм главатарят на бандата. Вашата прелест ме омая. Вие сте свободна!“

Доктор Кар отвори вратата по-широко, но не можа да различи тъмните фигури в хола. След малко чу развълнувания глас на Кейти:

— Продължавай, продължавай! Какво стана после?

Докторът намери леля Изи в трапезарията и попита:

— Кой е пуснал децата в хола?

— В хола ли?! — ахна лелята. — Какво правят там? Деца, какво правите в хола? Веднага излизайте навън! Мислех, че сте в градината.

— Имоджен я заболя глава — смутено обясни Кейти. Двете с Кловър имаха доста уплашен вид, а дори и изгората на главатаря се притесни.

— О, съжалявам. Не вярвам да си настинала в такова време. Искаш ли някакво лекарство?

— Не, благодаря — тихо отвърна Имоджен. Но по-късно прошепна на Кейти: — Лелята ти не е много любезна. Прилича на Джакима, старата готвачка, за която ти разказах, и която живее в пещерата на бандитите.

— Как може да говориш така за леля Изи! — ядоса се Кейти.

— Не го взимай присърце — усмихна се Имоджен. — Какво да се прави, никой не избира роднините си, нали?

Оказа се, че посещението на Имоджен не бе от най-приятните. Докато обядваха, доктор Кар беше любезен с нея, но я наблюдаваше внимателно. Кейти видя едва забележимото подигравателно пламъче в очите му и това никак не й хареса. Очите на доктор Кар бяха много бдителни. Те не пропускаха нищо и понякога като че ли говореха повече от самия него. Кейти се умърлуши. По-късно си призна, че надали щяла да изтърпи следобеда, ако не се била оттегляла на няколко пъти в стаята си, за да почете малко от „Розамунд“.

— Не се ли радваш, че си тръгна? — прошепна Кловър, застанала привечер до сестра си на вратата. Имоджен се отдалечаваше по улицата.

— Кловър, какво говориш! — възмути се Кейти, но я прегърна и според мен това беше знак, че всъщност се радва.

На другия ден баща й каза:

— Кейти, знаеш ли, че ходиш също като приятелката си госпожица Кларк?

— Не разбирам… — смути се Кейти.

— Ами виж! — каза баща й, стана, изпъчи гърди и запристъпва ситно-ситно.

Кейти се засмя — баща й чудесно имитираше Имоджен. Той седна и се наклони към дъщеря си.

— Мила Кейти, ти си обичливо дете и това ме радва. Но обичта не трябва да бъде безразборна. Това момиче никак не ми хареса. Ти защо я харесваш толкова много?

— И аз вчера не я харесах — неохотно призна Кейти. — В училище е много по-симпатична — понякога…

— Радвам се, че преценяваш правилно, защото няма да ми е приятно, ако се възхищаваш от такива повърхностни маниери. Що за глупост беше тази история за главатаря на бандитите?

— Ама това е истин… — Кейти изведнъж млъкна, защото срещна озадачения поглед на баща си. — Е, може и да не е истина — засмя се тя, — но пък е интересна измислица. Имоджен е толкова добричка, всички я харесват, татко!

— Нямам нищо против измислиците, стига да не те карат да вярваш в тях. Защото тогава фалшът си личи и смятам, че не е нито интересно, нито приятно. Ако бях на твое място, не бих се заклел във вечно приятелство с госпожица Кларк. Както казваш, тя може и да е добричка, но след две-три години надали ще ти се струва толкова симпатична, колкото ти се струва сега. Хайде, пиленцето ми, дай ми целувка и бягай, че Александър докара кабриолета и ме чака.