Сюзан Кулидж
Какво направи Кейти (12)

Дванадесета глава
След две години

Беше приятна юнска утрин. Топлият вятър шумолеше в клоните на дърветата, в полуразтворените им листенца, които приличаха на пръски от зелен фонтан, тръгнал към небето. От прозореца на хола долитаха звуци от пиано, а на стъпалата под напъпилите рози седеше малко момиченце и шиеше.

Това беше Кловър — все още малката Кловър, макар да бяха изминали две години и тя да бе вече навършила четиринайсет. Малка, защото беше нисичка. Очите й бяха все така сини и добри, а лицето все така румено. Само кестенявата коса, която преди носеше на две опашки, вече бе завита на кръгъл кок на тила, а чертите й бяха придобили изражение на голямо момиче. Мери беше установила, че Кловър прилича на малка госпожица, а „госпожица Кловър“ го осъзнаваше и й беше приятно. Доставяше й удоволствие да вдига косата си и да си шие рокли, които падат над ръба на обувките. Не носеше големи яки, само малки тесни якички, а маншетите си закопчаваше с красиви копчета за ръкавели. Тези копчета й бяха подарък от братовчедката Хелън и й бяха любими. Баща й казваше, че сигурно спи с тях, но той, разбира се, се шегуваше, защото тя ги носеше само през деня.

Когато шиеше, Кловър от време на време поглеждаше копчетата, оставяше иглата, за да ги нагласи или да ги погали с пръст.

Фили влезе през страничната врата в двора. Той беше пораснал, къдриците му бяха остригани, вече не носеше роклички, а панталони и сако. Сега носеше нещо в ръка.

— Какво е това? — попита Кловър.

— Ще се кача да попитам Кейти дали е узрял — отговори Фил и разтвори шепата си, пълна с розов касис.

— Не виждаш ли, че не е узрял — каза Кловър и лапна едно зрънце. — Познава се по вкуса. Още е съвсем зелен!

— И какво от това? Ако Кейти каже, че е узрял, ще го изям — заяви Фил и закрачи към къщата.

— Какво иска Фили? — показа се Елси на вратата на хола.

— Чуди се дали касисът е узрял.

— Непрекъснато пита нещо. Страх го е да вземе дори очистително.

— То си е за страх. Джоана се ужасила, когато татко ги извикал, за да им даде по една лъжица.

— А знаеш ли, че Дори го държал в уста, изтичал зад къщата и го изплюл? Татко за малко да му даде друга лъжица, но се смилил, защото на Дори винаги му се гади. Отвратително, нали?

— Отвратително, но как иначе щяха да запомнят да не ядат зелено мечо грозде. Свърши ли със свиренето на пианото? Май един час не е минал…

— О, да… Свирих двайсет и пет минути, но Кейти ми каза на всеки половин час да си почивам и да се разхождам. Ще отида два пъти до портата и ще се върна. Така й обещах.

И Елси започна разходката си, весело пляскайки ръце отпред и зад гърба си.

— Какво прави Бриджет в стаята на татко? — попита тя на връщане. — Видях я да изтърсва нещо през прозореца. Момичетата там ли са? Мислех, че чистят трапезарията.

— Чистят и горе, и в трапезарията. Кейти каза, че докато татко го няма, ще бъде добре да вдигнат килимите и основно да изчистят. Днес ще обядваме само хляб, масло, шунка и мляко в стаята на Кейти. Деби също помага, та да свършат, преди татко да си е дошъл. — Кловър показа ръкоделието си и добави: — Кейти прави ново калъфче за игленика, а аз поръбвам надиплената ивица по края.

— Колко хубаво поръбваш! — възхити се Елси. — И на мен ми се иска да направя нещо за татко. Ще попитам Кейти дали не може да оставя свиренето за друг път, та да довърша малката плетена подложка за сапунерката му.

— А, ето че звъни — каза Кловър. От горния етаж се носеше тихото звънтене на камбанка. — Ако искаш, аз ще я попитам.

— Не. Аз ще отида. Ще видя какво иска.

Ала Кловър вече беше в коридора. Двете момичета се затичаха по стълбите. Винаги спореха коя да се притече първа на повикванията на Кейти. Защото и на двете им беше приятно да са при нея.

Кейти ги посрещна. За съжаление, тя все още не можеше да ходи, но всички се надяваха, че рано или късно това ще стане. Момичето се придвижваше на стол с големи колела. Той беше голямо удобство. Благодарение на него тя стигаше до гардероба, до шкафа, и без да вика никого, си взимаше нещата, които й трябваха. Кейти се придвижваше така съвсем отскоро. За доктор Кар това бе обнадеждаващ знак, но той не го споделяше с дъщеря си. Тя бе свикнала с живота на инвалид, не беше отчаяна и докторът не искаше да изказва никакви предположения, защото те щяха да я развълнуват и изпълнят с надежда, която можеше да се окаже напразна.

Кейти се усмихна на момичетата и каза:

— О, Клови, точно теб исках да видя! Притеснявам се да не би Бриджет да размести нещата върху масата в стаята на татко. Той не обича да му ги пипат. Кажи й, моля те, да не ги докосва. Като постелят отново килима, избърши масата, но внимавай всичко да остане на мястото си.

— Добре — отвърна Кловър, която беше родена за домакиня и обичаше да е дясната ръка на Кейти. — Да ти донеса ли и игленика?

— Да, моля те. Искам да взема мярка за калъфката.

— Кейти, много ми се иска да довърша моята плетена подложка за татко — рече Елси. — Може ли да прекъсна да се упражнявам на пианото и да дойда при теб да я доплета?

— А ще имаш ли достатъчно време да научиш новото упражнение, преди да дойде госпожица Филипс?

— Дори предостатъчно време. Тя ще дойде чак в петък.

— Е, тогава не виждам причина да не доплетеш подложката. Ще те помоля преди това да ми донесеш чекмеджето от масата на татко. Искам да го подредя.

Елси веднага хукна. След малко се върна, остави чекмеджето в скута на Кейти, която започна да бърше и подрежда съдържанието му. След малко дойде и Кловър.

— Ето игленика. Как хубаво ще си прекараме трите, нали? Много обичам, когато никой не ни смущава.

Но в този миг на вратата се почука. Кейти каза:

— Влез!

На прага застана високо, широкоплещесто момче със сериозно и изразително лице. Момчето държеше внимателно малък часовник. Това беше Дори. Откакто го видяхме за последен път, той беше пораснал и поумнял. А освен това проявяваше подчертана слабост към техниката.

— Кейти, часовникът ти е готов. Поправих го и вече звъни. Само не удряй чукчето, когато задвижваш махалото.

— Наистина ли го поправи? — зарадва се Кейти. — Дори, ти си гений. Много ти благодаря!

— Сега е единайсет без четири минути, скоро ще удари единайсет. Ще остана да го чуя, за да съм сигурен, че всичко е наред. Освен ако не си заета. Не искам да ти преча — добави той.

— Никога не съм заета, когато си тук — погали го Кейти по ръката. — Би ли занесъл чекмеджето в стаята на татко. По-силен си от Елси.

Дори грабна чекмеджето и тъкмо се връщаше, когато часовникът започна да отброява часовете.

— Чу ли? — възкликна момчето. — Чуваш ли!

Но за съжаление часовникът не спря на единайсет, а продължи — дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет. Шестнайсет пъти!

— Божичко — ахна Кловър, — какво става! Така ако бие, вече ще сме другиден!

Дори зяпаше часовника, а ударите му продължаваха да отекват. Елси се заливаше от смях и броеше ударите.

— Трийсет, трийсет и един… О, Дори! Трийсет и два, трийсет и три, трийсет и четири!

— Дори, ти си омагьосал часовника! — възкликна Кейти.

Всички започнаха да броят. Дори грабна часовника, раздруса го, удари го и го обърна. Но силните отекващи удари не спираха, сякаш часовникът имаше намерение да бие до безкрай. Най-сетне на сто и тридесетия удар замлъкна. Дори целият пламтеше сред кикотещите се момичета.

— Много странно — каза той. — Сигурен съм, че аз не съм го развалил. Кейти, дай ми го пак да опитам да го поправя. Ще ми го дадеш ли? Няма да го разваля, обещавам ти.

Кейти се колебаеше. Кловър я дръпна за ръкава и прошепна:

— Недей!

Но Кейти съжали отчаяния Дори и каза:

— Вземи го. Знам, че ще внимаваш. Но все пак посъветвай се с часовникаря. Може би двамата ще откриете причината, нали?

— Може би. Добре, ще занеса часовника да го видим заедно.

Дори тръгна с часовника под мишница, а Кловър закачливо подметна:

— И да не забравиш — обядът е в сто трийсет и два часа!

— Няма да забравя — отвърна Дори. Преди две години той надали щеше да реагира така спокойно, ако някой му се присмееше.

— Защо му го даде, защо? — обърна се Кловър към Кейти, щом Дори излезе. — Ще ти го развали, ще видиш. А ти толкова обичаш този часовник.

— Ако не му го бях дала, щеше да му бъде много мъчно — спокойно отвърна Кейти. — Не мисля, че ще го развали. Часовникарят обича Дори и ще му покаже как да го поправи.

— Жестът ти е чудесен, но ако часовникът беше мой, нямаше да му го дам.

В този миг вратата се разтвори и в стаята влетя Джоана — беше си същата, само дето беше пораснала за тези две години.

— Кейти — задъхано рече тя, — моля ти се, кажи на Фили да не къпе пилетата във ведрото с дъждовна вода! Решил е да ги изкъпе, а едно от тях — малко и жълтичко, ми се струва, че вече не мърда…

— О, кажи му да престане! От къде на къде е решил да ги къпе?

— Според него били мръсни, тъй като перцата им били оцапани с жълтък. Казах му, че това не е жълтък, но не чува!

Джоана кършеше отчаяно ръце.

— Кловър — обърна се Кейти към сестра си, — слез долу, моля те, и кажи на Фили да дойде при мен. Ама не му се карай.

— Аз не съм се карала, казах му най-внимателно да не ги къпе, но напразно — занарежда Джоана, явно разстроена от злочестата пилешка съдба.

— Ама Фили е такъв пакостник! — възмути се Елси. — Татко понякога го нарича люто чушле.

— Лютите чушлета понякога са много вкусни — засмя се Кейти.

След малко Кловър доведе Фили, който се дърпаше, но Кейти знаеше как да го вразуми. Тя го взе в скута си, а той обичаше да се сгушва там, и така тихичко му заговори за нещастните зъзнещи пиленца, че много скоро момченцето се предаде и каза:

— Ама аз не исках да им направя нищо лошо, честно. Но бяха такива мръсни и реших, че ще бъде хубаво да ги поизкъпя.

— Фили, жълтото не е жълтък, такива са им перцата, като на канарчетата.

— Наистина ли?

— Да. Знаеш ли колко им е зле сега — премръзнали и безпомощни! Представи си, че все едно си паднал в студено езеро и си излязъл на брега, а нямаш сухи дрехи. Защо не отидеш да ги стоплиш, а?

— Как?

— Ами подръж всяко в ръце, но внимателно. А после ги пусни да потичат на слънчице.

— Добре — съгласи се Фили. — Но първо ме целуни. Не исках да им направя нищо лошо, казвам ти. — Фили много обичаше Кейти. Госпожица Петингил все се чудеше на умението й да го „строява“. Всъщност Кейти не го „строяваше“, а винаги се стараеше да се отнася мило с него и да разбира чувствата му.

Още преди да заглъхнат стъпките на Фил по стълбите, на вратата застана Мери и каза угрижено:

— Госпожице Кейти, много ви моля, кажете на Александър да подреди бараката за дърва. Нямате представа какво е вътре!

— Нямам наистина — усмихна се Кейти и въздъхна при спомена за падането от люлката. — Добре, Мери, ще му кажа и той ще я подреди.

Мери слезе доволна в кухнята. Но след няколко минути отново се качи.

— Госпожице Кейти, донесоха кутията със сапун, която бяхме поръчали. Човекът чака да му платя.

Кейти намери портмонето си, после взе тефтера със сметките и молива, а Елси трябваше да се премести от масата.

— О, така ми се иска никой вече да не ни безпокои — възнегодува тя. — Интересно кой ли ще дойде сега…

Но Елси не се чуди дълго, защото само след миг на вратата отново се почука.

— Влез! — уморено каза Кейти.

Вратата се отвори.

— Може ли?

Чу се изшумоляване на фуста, изтракване на токчета и в стаята влезе Имоджен Кларк. В първия миг Кейти не я позна. Не се бяха виждали почти две години.

— Входната врата беше отворена — записука Имоджен с тънкия си гласец — и никой не чу, че звъня. Затова реших да се кача горе. Нали не ви прекъсвам?

— Не — учтиво рече Кейти. — Елси, мила, дай стол на Имоджен. Седни, заповядай. Съжалявам, че никой не е чул звънеца, но днес е ден за чистене и всички са заети.

Имоджен седна и започна да бърбори както обикновено, докато Елси, застанала зад стола на Кейти, разгледа роклята й. Платът беше евтин, но моделът беше хубав — с множество разкошни дипли и гънки. Имоджен носеше кехлибарена огърлица и дълги черни обеци, които подрънкваха при всяко движение на главата. Елси отново се зачуди на двете къдрички-охлювчета пред ушите на момичето — с какво ли ги залепяше на бузите си, че изобщо не помръдваха…

След малко се разбра и за какво беше дошла тя.

За да се сбогува. Семейство Кларк се местеше да живее в Джаксънвил.

— Какво стана с главатаря на разбойниците? — попита Кловър, която не беше забравила вълнуващата приказка.

— О, много често получавам писма от него. И то какви прекрасни писма! Съжалявам, че не нося поне едно, та да ви го прочета. Щеше да ви бъде толкова интересно! Дали пък случайно не съм взела някое с мен? — Имоджен пъхна ръка в джоба си и, както се очакваше, измъкна едно писмо. Кловър беше сигурна, че тя само се преструва за писмото.

Разбойникът пишеше със замах и с черно мастило, а листът и пликът бяха най-обикновени. Може би бандата му беше нападнала някой търговец на книжарски материали.

— Така… — рече Имоджен и хвърли поглед на страницата. — „Прелестна Имоджен…“, това няма да ви е интересно… А, ето нещо!…

„На Коледа обядвах в Рок Хаус. Но бях толкова самотен без теб. Ядох печена пуйка, печена гъска, печено телешко, пай с месо, сливов сладкиш, лешници и стафиди. Много хубав обяд, нали? Но когато приятелите ги няма, всичко загубва своя вкус.“

Кейти и Кловър се спогледаха. Бандит, а такъв стил!

— „Джоана Билингс купи нов кон…“, така, така, така… Е, май няма нищо друго интересно за вас. О, да, ще ви прочета стихчето в края на писмото:

„Ела, гълъбице с лазурни криле,

склони на гръдта ми глава.“

— Много мило, нали?

— Той изглежда доста се е променил. За да пише така… — каза Кловър.

— Променил ли! — отметна глава Имоджен и обеците й се залюляха, подрънквайки. — Той винаги си е бил такъв!

Какво можеха да отговорят на това — нищо. Кейти усети, че всеки миг ще се разсмее и бързо-бързо заговори за нещо друго, защото се притесни, че ще прихне и ще обиди Имоджен. През цялото време я оглеждаше и си мислеше: „Наистина ли някога съм я харесвала? Как съм могла! Колко прозорлив е татко!“

Момичето стоя половин час. И си тръгна.

— Изобщо не те попита как си! — възмути се Елси. — Забеляза ли? Нито веднъж.

— Сигурно е забравила. Пък и нали говорехме за нея — отвърна Кейти.

Момичетата най-сетне се заловиха отново за работа. Половин час мина в пълно спокойствие. Някой позвъни на вратата и след малко се появи Бриджет.

— Госпожице Кейти — разтревожено каза тя. — Госпожа Уорет дойде. Изглежда има намерение да остане тук цял ден, защото носи голямата си чанта. Какво да й кажа?

— О, Боже! — възкликна Кейти, която не знаеше как да постъпи. — Какво да й кажем, не знам!

Госпожа Уорет беше приятелка на леля Изи и живееше на шест мили от Бърнет. Тя имаше навик да идва у тях на обяд винаги когато ходеше на пазар или по друга работа в града. Това не се случваше много често. А на Кейти й се налагаше за пръв път да я посреща на гости.

— Ще й кажа, че сте заета и че не можете да я приемете — предложи Бриджет. — Освен това за днес нямаме обяд.

Преди две години момичето сигурно с радост щеше да приеме тази идея, но порасналата Кейти беше доста по-разсъдлива.

— Не, не е хубаво така. Ще измислим нещо друго. Кловър, слез долу, моля те, и кажи на госпожа Уорет, че трапезарията е обърната надолу с главата, че всички ще обядваме тук, и че след като си почине, я очакваме в моята стая. Клови, дай й ветрило. Сигурно й е много горещо. Бриджет, обядът си остава същият, само отвори компот от праскови за десерт и направи чай за госпожа Уорет. Тя сигурно е любителка на чая.

След като остана само с Елси, Кейти каза:

— Как да отпратя горкичката жена, идва толкова отдалеч. Елси, премести малко люлеещия се стол, така… И дръпни до стената малките столчета. Госпожа Уорет се беше блъснала в едно такова, помниш ли?

На госпожа Уорет й трябваха двайсетина минути, за да си почине. После стълбите изведнъж заскърцаха. Елси се закиска. Госпожа Уорет винаги я разсмиваше. Кейти едва успя да я смъмри с поглед и вратата се отвори.

Госпожа Уорет беше най-дебелата жена на света. Никой не знаеше колко точно тежи, но със сигурност беше над сто килограма. Лицето й цялото пламтеше. На нея й беше топло и в най-студените дни, а в горещините като че ли всеки миг щеше да се разтопи. Стаята се разтресе от тежките й стъпки. С развързани панделки на шапката, госпожа Уорет не спираше да си вее с ветрилото.

— Е, мило дете — въздъхна тя и се стовари върху люлеещия се стол, — как си?

— Добре, благодаря. — Госпожа Уорет се стори на Кейти още по-дебела от преди. Как ли щеше да я забавлява?

— А татко ти как е?

Кейти отговори учтиво и се заинтересува за здравето на госпожа Уорет.

— Като цяло, добре — отговори тя и Елси току прихна зад стола на Кейти. — Имах работа в банката и реших да намина покрай госпожица Петингил да я помоля да отпусне малко черната ми копринена рокля. Мина доста време, откакто си я уших и изглежда съм понапълняла, защото не мога да я закопчавам. Но не намерих госпожица Петингил, напразно се разкарвах. Знаеш ли у кого шие тези дни?

— Не — отговори Кейти, която усещаше как столът й се клати от смеха на Елси и едва се сдържаше и тя да не прихне. — Миналата седмица беше тук, за да ушие училищната рокля на Джоана. Оттогава не сме я виждали. Елси, защо не отидеш да донесеш чаша вода… с лед за госпожа Уорет? Сигурно се е уморила от толкова ходене.

Засрамената Елси се втурна през стаята и влезе за миг в килера в коридора, за да овладее смеха си. Върна се в стаята с напълно сериозно лице.

Донесоха обяда. Госпожа Уорет похапна добре и беше в чудесно настроение. Тя седя чак до четири часа! О, колко дълъг се видя следобедът на горкичките деца. Чудеха се какво да кажат на огромната си гостенка. Най-сетне госпожа Уорет се надигна от стола и се накани да си ходи.

— Е, хубавичко си починах и се чувствам много по-добре — рече тя и завърза панделките на шапката си. — Защо не ми дойдете тия дни на гости, а? Много ще се зарадвам, заповядайте. Кейти, надали някой умее по-добре от теб да посрещне една стара дебела жена, а и да я накара да се почувства като у дома си. Да можеше леля ти да те види! Щеше да е толкова щастлива.

На Кейти й стана много приятно от тези думи.

— Не й се смейте — каза тя на децата, когато след вечеря в чистата и приятно ухаеща трапезария дойдоха и седнаха около нея. — Тя е добра стара жена и не е виновна, че е дебела. Леля Изи много я обичаше. И ако сме внимателни към приятелката й, все едно, че правим нещо за леля Изи, нали? В началото никак не й се зарадвах, но сега вече не мисля така.

— Хубаво е, когато чувствата ти са добри — промълви Елси, а Сеси прошепна на Кловър:

— Колко е мила нашата Кейти!

— Наистина — съгласи се Кловър. — Иска ми се да съм поне наполовина толкова добра, колкото нея. Понякога си мисля каква ли ще бъде, когато оздравее. Защото сега е толкова добра, седнала в големия стол, че не мога да си я представя другаде. Но не е хубаво да мисля така. Защото не вярвам, че ще се промени и че ще стане по-лоша като някои други момичета.

— Разбира се, че няма да се промени! — въодушевено рече Сеси.