Еди Маринов
Любовна лирика (19)

Спящата красавица

Пуст бе огромният мраморен замък,

заспали бяха всички придворни, слуги,

но все още живи, студени като камък,

гледаха с поглед чакащ в отворените си очи.

Аз влязох, разгледах, останах омаян

от нея — красива и нежна жена,

целунах я и ето че почна се краят

за мен и нея, за едва осъзнатата мечта.

Тя се събуди, погледна ме нежно,

благодари ми за изгубената възвърната свобода

и после с поглед омаен, но някак си тъжен,

докосна с хурката мойта ръка.

И тъй аз заспах със съзнание будно

и мислех за своите стари мечти,

за осъзнатия блян — принцесата блудна,

която приспа ме, а сърцето — уби.

Съзнах, че е искала щастие свое,

а не моята малка и проста мечта —

аз да съм просто неин, тя просто моя,

завинаги едно до края на вечността.

Но не, тя имала стражник обичен

и него желаела, дори във съня.

Когато аз паднах, тя към него затича,

не се обърна, върху ми поглед дори и не спря.

Едно нещо в съня ми остава със мене,

онзи й поглед при мойта целувка,

изпълнен с любов, тъй дълго таена

за този миг — просто преструвка…

Сега чакам да дойде мойта принцеса,

чакам да свърши все нявга съня,

чакам мига тъй желан, тъй чудесен,

когато ще ме целуне… И ще отмъстя…