Еди Маринов
Любовна лирика (14)

Скъсване

Седиш си сам на приглушена светлина,

питаш се дали и тя като тебе сега е сама,

вдигаш телефона, размисляш, затваряш,

въпреки всичко не искаш сега с нея да разговаряш.

Болката в сърцето ти цял те изгаря,

фасът като любовта ти в пепелника догаря,

чудиш се ти какво ли грешно направихте,

та сега и двамата сами и самотни останахте.

Знаеш, че донякъде ти беше виновен

тя да си тръгне с трясък на вратата гръмовен,

но ината и глупостта не ти позволяват

ти да си първия, който се извинява.

Съзнаваш, че тя е колкото тебе упорита,

че дори и виновна няма да си признае открито,

че тебе винаги за всичко обвинява,

затова за пореден път слушалката оставяш.

Няколко дни чакаш да дойде, да звънне телефонът,

после сядаш и пиеш сам, безцелно, надул касетофона,

превъзмогваш, отказваш загубата да признаеш, упорит,

но нож те ръга в сърцето зад мъглата алкохолна скрит.

Дали завинаги любовта си отиде — това и двамата не знаете,

може би все пак някой ден един пред друг ще се разкаете…