Еди Маринов
Цикъл „Просъници“ (7)

Просъница VІІ

Стрес

прогрес

повторение

мъчение

развитие

без покритие

живот

без кивот

смях

вече без грях

път

без смут

страдание

без знание

спасение

без успокоение…

най-накрая

стигнах до края

и повече няма

да съм в адската яма

голяма…

Успех

без релеф,

без граници,

без обеци,

без остатък

без всякакъв придатък

еуфория

вече е история

край…

Ново начало

заспало

отдавна умряло

започва отново

готово

за доброто

и злото

за красивото

и сивото

за минало и предстоящо —

стоящо

чака

там долу в мрака

да бъде събудено…

За до го стигна

без да мигна

минавам

себе си отдавам

през свят

нов, непознат,

по странен път

през таен кът

на душата

горката

и умирам…

И чак после себе си отново там откривам…