Еди Маринов
Цикъл „Просъници“ (18)

Просъница ХVIII

Бла бла бла

ето ме и мен, тук, сега —

убит

пребит

смазан

размазан

пълен с ярост

дори и със злост

измъчен

научен

колко

много

едно

зло

една

омразна

съдба

прокоба

води

до гроба

на всичко…

 

Замряха

умряха

всички чувства

пророчества

добро

красиво

човешко

от една грешка

и то не човешка

а на Бога…

 

Мисъл

без умисъл

зараза

без омраза

измама,

но засмяна

рана

без болка

но жестока

зло

без око

разлъка

без мъка

разруха

но глуха

гниене

без никакво триене

ентропия

без атрофия —

заблуда —

свят —

реалност…

 

Омразни

заразни

лоши

пошли

криви

уродливи

извратени

уморени

спящи

горящи

но винаги зрящи

умиращи

но не спиращи

да убиват…

 

И аз

без глас

като тях

заспах

умрях

но не спрях

да се мъча…