Еди Маринов
Цикъл „Просъници“ (11)

Просъница ХІ

Пън

звън

брадва

се радва

на своята стръв —

човешка кръв —

облива

покрива

цяло поле

сред него ходи дете

и телата

по земята

обира

събира

ограбва

и се радва

без да разбира

че и то така умира

себе си отдава

слуга на смъртта става

така се пренася

отдава света си

на злото

едното

желание

без знание

за смърт…

 

Смърт

плът

разчленена

червена

ръка

глава

и малко черва

премазани

с кал омазани

стенещи

викащи

искащи

жадуващи

за меч

за още сеч

за милост

за жалост

за своя вечен екстаз — да умрат…

 

А аз

в този час

гледам

бледен

изотгоре

тези хора

и се смея

слюнки лея

и се забавлявам

и приятно ми става

да виждам

как се ражда

ЧОВЕК

във смъртта

във калта

как се изправя

и нов става —

умен

разумен

добър, работлив

деен, красив

съзидател

на живота писател…

но той е един на сто…

защо е така Боже, защо?