Хроника за откриването на Гвинея (6)

Как Нуну Трищау стигна там, където беше Антау Гонсалвиш, и как го направи рицар

Тъй като философът казва, че в началото всяко нещо има две страни, ще отдадем голяма възхвала на този почтен млад мъж за неговото дело, извършено с такава смелост, защото, разбира се, той беше първият, който взе трофей при това завоевание, и заслужава да бъде изтъкнат пред всички други, които по-късно участвуваха в него, защото римляните са имали обичай, както пишат св. Августин в своята книга, която е написал de civitate Dei, и Тит Ливий в своите „Декади“, че на всички онези, които са бивали ранени първи в битките или влизали в крепостите, или са скачали в корабите, впоследствие им давали допълнителни възнаграждения, които получавали в деня на триумфа като свидетелство за своята добродетел, както надълго и нашироко ги описва Валерий в обобщението, което е направил за римската история. И тъй впрочем Антау Гонсалвиш ще получи своето рицарство, както възнамеряваме да го опишем в тази глава, а след това ще му дадем отличията в ордена Христос, в който постъпи отпосле, като го направиха секретар на този благороден и велик принц. И в памет на неговата слава да се смята за удовлетворен, че е отбелязан в този том, чието съдържание ще остане завинаги, докато сред хората има писмо и четмо и ще бъде свидетелство за неговата доброта.

Сега нека видим как Нуну Трищау, един млад рицар, твърде храбър и мъжествен, възпитан още от малко момче в двора на инфанта, стигна до онова място, където се намираше Антау Гонсалвиш; и който водеше една въоръжена каравела със специалната заръка на своя господар да мине, колкото може по-далече отвъд пристанището Галея, да се помъчи по възможно най-бързия начин да хване хора; същият, плавайки по курса на своето пътешествие, стигна там, където беше Антау Гонсалвиш. И вече вероятно разбирате каква беше радостта им, защото са от едно кралство и са възпитани в един дом, озовали се толкова далеч от своята земя, и развързвайки езиците си, както трябва да се предположи, времето и на двамата мина в приказки — единият да пита за новини от своя господар, а така също от приятели и познати, а другият да се интересува за своята плячка; тогава Нуну Трищау каза на един арабин, когото водеше със себе си и който беше роб на инфанта, неговия господар, да поговори с някои от пленниците, за да види дали ще разбере техния език и ако се разберат, това би било от голяма полза, за да се разбере положението и условията, при които живеят хората от тази земя. И добре стана, че говориха и тримата, но езиците им бяха много различни един от друг, поради което не можаха да се разберат. И понеже Нуну Трищау почувствува, че не може да разбере нищо повече за нравите и обичаите на тази земя от онова, което му беше разказал Антау Гонсалвиш, пожела да си тръгне; но завистта, която Сократ възхвалява в добродетелните младежи, така помрачи сърцето му, че пожела, преди да си тръгне, ако може да извърши пред очите на онези нещо полезно. „Как и с какво право — обърна се той към хората от своята дружина — можем да си тръгнем така за Португалия, без първо да покажем нещо от нашия труд? Наистина ви казвам, че колкото до това, което се случи с мен, струва ми се, че ще бъда обвинен несправедливо, още повече че имам рицарско звание, ако не взема оттук друга, по-богата плячка, защото сеньор инфантът може да наложи обезщетение за такъв голям разход.“ Тогава заповяда да извикат Антау Гонсалвиш, а така също благородниците, които водеше със себе си, за да изложи пред тях намерението си. „Вие, каза той, приятелю Антау Гонсалвиш, знаете волята на инфанта, нашия господар, заради която са направени много, и то големи разходи, от петнадесет години насам из тези места, а още не можем да бъдем сигурни в хората от тази земя, в която не съществува нито закон, нито нечие господство. И понеже тъй или иначе вече водите на тези двама души, той ще може да узнае нещо, нека не се пречи, защото ще бъде много по-добре, ако отведем и още много други, тъй като освен мъдростта, която сеньор инфантът ще прояви към тях, той ще има и полза от техните услуги или подчинение. Струва ми се обаче, че ще бъде добре да направим така, че през следващата нощ вие да изберете десет души от вашите, а аз ще избера още десет от моите, от най-добрите, които всеки от нас има, и да отидем да търсим онези, които вече сте срещали. И тъй като казвате, че по ваша преценка няма повече от двадесет души бойци, а останалите са жени и деца, за кратко време ще можем да ги изловим всичките, но ако не ги открием, ще намерим други, които също така да пленим, а може би и нещо много повече.“ „Аз не вярвам — каза Антау Гонсалвиш — че нашето отиване няма да бъде напразно, ако търсим онези, които срещнахме, защото мястото е един гол хълм, където няма нито къща, нито колиба, в които те могат да живеят, още повече, че не ги видяхме да се връщат отнякъде като хора, които бяха дошли там от друго място. И най-лошото, което ми се струва в тази работа е, че те вероятно са известили всички други и може би там, където мислим да ги хванем, ще се превърнем в тяхна плячка. Обмислете всичко добре, та тук, където сме дошли да победим, да не понесем загуби“. Но колкото и добър и съобразен с обстоятелствата да беше съветът на Антау Гонсалвиш и колкото да искаше да го приеме Нуну Трищау, там се намериха двама оръженосци, чийто разум не можа да надделее над желанието да правят благодеяния — единият от тях се казваше Гонсалу ди Синтра, за чиято доброта ще можете да научите по-нататък в тази история, а другият — Диегу Аниш да Валадариш — храбър оръженосец по телосложение, проверен в много и големи опасности. И тези двамата станаха причина да пропадне съветът на Антау Гонсалвиш, така че щом се свечери, тръгнаха съгласно заповедта, която Нуну Трищау първоначално беше дал. И случи се така, че през нощта те отидоха там, където хората лежаха пръснати в два стана, може би онзи, който Антау Гонсалвиш беше намерил, или някакъв подобен; оградата на двата стана беше ниска и нашите се разделиха на три групи, за да могат по-лесно да ги улучат, защото още не знаеха със сигурност мястото, където спят хората, а само доколкото ги усещаха; пък и както знаете, такива неща се усещат много добре нощем, отколкото денем. И щом се приближиха до тях, ги нападнаха много енергично, като викаха висока „Португалия и Сантяго“. И ужасът от тези думи така обърка нашите врагове, че всички се разбягаха като побъркани, без какъвто и да е опит да се защищават. Мъжете обаче оказаха известна съпротива, като се бранеха с копията си, защото те не могат да си служат с друго оръжие, й особено един от тях, който се срещна лице с лице с Нуну Трищау и се защищава, докато не бе убит. А освен този когото Нуну Трищау уби лично, останалите убиха още трима и плениха десет, между които мъже, жени и момчета. И без съмнение още много други щяха да бъдат убити или пленени, ако всички бяха улучили заедно при първото сблъскване. И сред така пленените имаше един най-едър между тях, който се казваше Адаху и за когото казваха, че бил рицар, а и той с поведението си показваше ясно, че превъзхожда другите по благородство. Сред десетте души, за които вече казахме, че бяха заедно с Нуну Трищау, имаше един, комуто викаха Гомиш Злия, момък от добър род, възпитан в двора на инфанта, който в тази битка показа, че силата му е пораснала твърде много, поради което по-късно беше отрупан с почести. След като свърши така описаното събитие, всички участници в битката се събраха и започнаха да настояват Антау Гонсалвиш да стане рицар, а той, оценявайки по-ниско своя труд, каза, че няма смисъл за такава дребна работа да получава толкова голяма чест, още повече че неговата възраст нито изисквала това, нито той по собствено желание някога би го поискал, освен ако извърши по-големи подвизи. И накрая поради неотстъпното настояване на другите, а понеже Нуну Трищау чувствуваше, че е правилно, трябваше да направи Антау Гонсалвиш рицар, макар че беше против неговото желание; и оттогава започнаха да наричат онова място „Пристанището на рицаря“, понеже това беше първият рицар по тези места. След като се прибраха на корабите си, капитаните заповядаха на арабина, който Нуну Трищау водеше със себе си, да поговори с маврите, но нито веднъж не можаха да го разберат, защото техният език не е мавритански, а азанегия^[1] от Заара, защото така се нарича тази земя; но рицарят, тъй като беше единственият благородник сред другите пленници, изглежда беше видял повече и по-хубави неща и беше ходил по други земи, където беше научил мавритански език и затова се разбираше с арабина, на когото отговаряше за каквото и да го попиташе. И за да изпитат туземците и за да научат за тях нещо по-сигурно, пуснаха арабина и една от пленените мавърки да отидат и кажат на другите, че ако искат да дойдат при тях, за да говорят за откуп на някой от тези, които бяха хванали, или за споразумение за търговия, могат да го сторят. И след два дни там се стекоха към сто и петдесет маври пеша и тридесет и пет на коне и камили, като доведоха и мавъра със себе си. И макар че външно изглеждаха варвари и диваци, не им липсваше известна хитрост, с която се опитаха да заблудят враговете си: защото отначало се появиха само трима при брега на реката, а другите бяха останали в засада с намерение, когато нашите слязат на суша, без да подозират измамата, тези, които бяха скрити, да могат да ги хванат, нещо, което лесно можеха да направят поради своята многочисленост, ако нашите бяха по-малко бдителни. Но като усетиха, че са открити, а и това стана, защото видяха, че хората от лодките направиха завой, понеже робът не се появи, маврите разкриха лицемерието си, с което искаха да ни заблудят, и всички излязоха при рекичката и започнаха да ни замерят с камъни и да проявяват своите нрави; тогава показаха онзи арабин, който бе изпратен при тях, завързан като човек, когото им се искаше да смятат за свой пленник, а той каза на нашите да се пазят от тези хора, защото те не били дошли там за друго, освен да ги заблудят, ако могат. И тогава нашите се върнаха на корабите, където си разделиха пленниците според късмета, а другите маври се върнаха в своите станове, вземайки обаче арабина със себе си. И тъй като вече беше натоварил своя кораб, както му беше заповядал инфантът, Антау Гонсалвиш се върна в Португалия, а Нуну Трищау продължи напред, за да изпълни задачата, която му беше поставена, както казах преди. Обаче след заминаването на Антау Гонсалвиш, като видя, че неговата каравела трябваше да бъде поправена, той нареди да я изтеглят на брега, където заповяда да я почистят и да поправят онова, което е необходимо, изчаквайки благоприятен момент, за да тръгне за пристанището в Лисабон — от тази негова смелост мнозина останаха възхитени. И следвайки своя път, те минаха пристанището Галея и стигнаха до един нос, който нарекоха „Белия нос“ и слязоха на суша, за да видят дали ще могат да вземат някаква плячка. И макар че не намериха следи от хора, а също и от хамаци, бяха посъветвани да се върнат поради това, че този път не можеха да направят нищо повече, отколкото при първото си въодушевление.