Хроника за откриването на Гвинея (11)

Как тези каравели стигнаха до река Нил и за гвинейците, които бяха хванати

След като отминаха земята Заара, както казах, каравелите забелязаха две палми, на които преди се беше натъкнал Диниш Диаш, по които познаха, че оттам започва земята на негрите, и като я видяха, много се зарадваха; скоро се опитаха да стигнат до сушата, но морето край брега беше толкова бурно, че по никакъв начин не можаха да слязат навън. После някои от онези, които бяха там, казаха, че миризмата ясно показвала, че идва откъм сушата, от прекрасните й плодове, защото била толкова опияняваща, че там, където стигала до тях, докато били в морето, им се струвало, че са в някоя прекрасна овощна градина, създадена нарочно за тяхна наслада. И ако нашите имаха добра воля да се сдобият със земя, нейните обитатели не показваха много голямо желание да ги посрещнат в нея; но за гостоприемството няма да говоря, защото ако се съди по първата негова проява, нашите не знаели как да слязат на брега на реката, без една от страните да даде много големи загуби. Хората от тази зелена земя до един са черни и затова тя се нарича земя на черните, или Гвинея, поради което мъжете и жените й се наричат гвинейци, което ще рече нещо като „черни“. И когато хората от каравелите видели първите палми и високи дървета, както вече разказахме, разбрали ясно, че са близо до река Нил, откъм страната, където идва, за да се влее в морето от запад; тази река се нарича Санага^[1], инфантът им беше казал, че след като забележат тези дървета на малко повече от двадесет левги, да търсят споменатата река, защото така беше разбрал от някои от онези азанеги, които бе пленил. И продължавайки така, като внимателно наблюдаваха по брега на морето дали няма да забележат морето, видяха пред себе си може би на около две левги от сушата, че водата в морето има един особен цвят, почти като на размита глина. Тогава си помислиха, че може да са някои плитчини и затова опитаха дълбочината заради сигурността и безопасността на корабите си, но не намериха разлика от другите места, където нямаше подобно движение, при което се изплашиха главно от необикновения цвят. И когато един от тези, които хвърляха лота, случайно сложил ръка в устата си, а не поради някаква опитност, усетил, че е сладка, и извикал на другите: „Ново чудо се случи, защото тази вода е сладка.“ Поради това веднага хвърлиха кофата в морето и опитаха водата, от която всички пиха, все едно нямаше никакъв недостатък и беше толкова хубава, каквато трябваше да бъде. „Сигурно — казаха си те — сме близо до река Нил, защото тази вода доста прилича на нейната и поради голямата си сила разсича морето и влиза така навътре.“ И тогава дадоха знак на другите каравели и всички започнаха да търсят реката и недалеч оттам намериха устието й. И като стигнаха до устието, хвърлиха котви, обаче отвън. А хората от каравелата на Висенти Диаш спуснаха във водата лодката, с която излязоха към 8 души, сред които беше и онзи оръженосец от Лагуш на име Щевау Афонсу, за когото вече говорихме и който по-късно умря на Канарските острови, той беше екипирал част от тази каравела. И както гребяха така в лодката, един от осмината, който гледаше към устието на реката, забеляза вратата на една колиба и каза на другарите си: „Аз не зная как се правят колибите в тази земя, но ако съдя по външността на онези, които съм виждал досега, това, което виждам, вероятно е колиба, и предполагам, че е на някои рибари, които идват да ловят риба в тази река; и ако сте съгласни, струва ми се, че би трябвало да излезем на суша отвъд онзи нос, така че да не е откъм вратата на колибата.“ После някои излязоха на сушата и погледнаха зад дюните и ако в колибата имаше някакви хора, може би щяха да ги хванат преди да са се усетили. Другите решиха, че той е прав, и се заеха да направят това. И щом докоснаха брега, Щевау Афонсу и петима души с него скочиха на сушата и се заеха с осъществяването на тази препоръка, която първият беше дал. И като се промъкваха крадешком към колибата, видяха, че от нея излиза един млад негър, съвсем гол, с желязно копие в ръка, който веднага беше хванат, а като отидоха в колибата, намериха вътре едно момиченце — сестриче на този момък, което навярно беше на осем години. По-късно инфантът заповяда да научат този момък да чете и пише, а също и на всички необходими неща, за да знае испански, и дори тук има много испанци, които не го знаят така съвършено, както го знаеше той, защото го бяха научили на „Отче наш“, „Аве Мария“ и на догмата, и на предписанията на закона, бяха го запознали и с някои съчинения върху милосърдието, и с още много други неща, и както казваха някои, инфантът бил заповядал да го учат за свещеник с намерение да го изпрати в онази земя, за да проповядва вярата на Исуса Христа. Но вярвам, че по-късно е умрял, без да е станал съвършен човек… След като взеха момъка, момичето и нещата, веднага ги заведоха при лодката. „Ще бъде добре — каза Щевау Афонсу на другите — да повървим наоколо, за да видим дали ще намерим бащата и майката на децата, защото не може да са ги оставили тук и да са отишли надалече, ако се съди по възрастта и външността им.“ Другите отвърнаха, че може да върви накъдето иска, защото нищо не им пречи да го последват. И като повървяха така известно време, Щевау Афонсу дочу удари на брадва или на някакъв друг инструмент, с който някой дялаше дърво, и се спря така за малко, за да се убеди в това, което чуваше, като направи знак и на другите за внимание и предпазливост. И така всички разбраха, че са дошли до онова, което търсеха. „Сега — каза той — стойте назад и ме оставете да вървя напред сам, защото ако отидем всичките вкупом, колкото и тихо да вървим, ще бъдем усетени, така че, преди да се приближим до оня, който е там, ако е сам, сигурно ще избяга, ако пък аз се промъкна тихичко на колене, ще мога да го хвана от засада, без да ме усети, но да не забавите крачките си толкова, че да закъснеете с вашата помощ, ако случайно ми потрябва, в случай че се окажа в такава опасност.“ Като се разбраха така, Щевау Афонсу тръгна натам и поради голямата предпазливост, с която пристъпваше, и усърдието, с което гвинеецът вършеше работата си, изобщо не можа да го усети; усети го едва когато се хвърли със скок върху него. Казвам със скок, защото Щевау Афонсу беше дребен и слаб, а гвинеецът тъкмо обратното, и така здраво го хвана за косата, че когато гвинеецът понечи да се изправи, краката на Щевау Афонсу увиснаха във въздуха. Гвинеецът беше смел и силен и му се струваше, че е подигравка да бъде обезпокояван така от едно толкова дребно същество, уплашен обаче вътрешно в себе си какво ли може да бъде това; но колкото и да се мъчеше, не можеше да се освободи — онзи се беше вкопчил в косата му с такава сила, че усилията и на двамата не изглеждаха нищо друго, освен дързост на освирепяла хрътка, захапала ухото на някой силен бик. И да си кажем истината, помощта на другите, от която се нуждаеше Щевау Афонсу, вече изглеждаше закъсняла; поради което вярвам, че вътре в сърцето си той се разкайваше доста за първоначалния си съвет и ако в такъв момент можеше да се споразумее с другия, сигурно щеше да остави печалбата заради сигурната загуба. И докато двамата още бяха вкопчени един в друг, неочаквано дотичаха другите, които хванаха гвинееца за ръцете и врата, за да го вържат. А Щевау Афонсу помисли, че той вече е в сигурните ръце на другите, и пусна косата му, а гвинеецът, като се видя, че главата му е свободна, отърси другите от ръцете си; хвърли всички настрани и започна да бяга, и после се скри в една горичка, обрасла с гъсти храсталаци, където другите си мислеха, че вече ще го хванат. Докато се мъчеха да го намерят, той вече беше в колибата си, за да се погрижи за децата си и да вземе оръжието си, което беше оставил при тях. Но цялата му мъка в началото не беше нищо в сравнение с голямата скръб, която го обзе, когато видя, че децата ги няма; и понеже му беше останала още една малка надежда, че може би са се скрили някъде, започна да се оглежда внимателно на всички страни, за да види дали няма да ги забележи някъде. А в това време се появи Висенти Диаш, търговецът, който беше главен капитан на каравелата, а и чиято беше лодката, с която другите излязоха на суша. Изглежда, че той, мислейки си, че излиза да се разхожда по брега, както обичаше да прави в Лагуш, не се беше погрижил да си вземе друго оръжие и носеше само една канджа. А гвинеецът, щом го забеляза, и разярен колкото можете да си представите, веднага се спусна към него. И понеже Висенти Диаш видя с каква ярост идва, разбра, че за своята защита трябваше да бъде по-добре въоръжен и че бягането няма да му помогне, а по-скоро ще му попречи при всички случаи, изчака го, без да му показва с нищо, че се страхува. А гвинеецът, тъй като се беше засилил, веднага му нанесе с копието един удар в лицето, при което му отсече почти цялата челюст, в отговор на което гвинеецът получи друга рана, макар и не толкова голяма, както тази, която беше нанесъл той. И понеже оръжията не бяха достатъчни за един толкова голям бой, те бяха захвърлени, за да дойдат на помощ ръцете, и така се боричкаха известно време, като всеки се мъчеше да надвие другия. А през това време Висенти Диаш видя и друг гвинеец, вече не момък, а мъж, който идваше на помощ на онзи; и колкото и да беше силен и храбър, и да се хвърляше в боя така смело, както вече казахме, нямаше да му се размине пленяването, ако другият не се беше появил неочаквано, от страх пред когото трябваше да остави първия. И в това време се появиха неочаквано другарите му; и понеже гвинеецът вече се бе освободил от ръцете му, а гвинейците са свикнали да бягат, двамата хукнаха да се спасяват, без да се страхуват много от преследващите ги неприятели. И накрая нашите се върнаха на своите каравели с онази малка плячка, която бяха взели преди в лодките си.