Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (8)

4

Не го попитах къде ще бъде през тези два дни. Щом не намери за нужно да ми каже, значи не трябва. Реших да изпълнявам нареждането му, т.е. да гледам и да слушам. Третото условие наруших и ето как стана това. През цялото време, докато го карах за града, и после, като се връщах, аз непрекъснато мислех за автомобилния отпечатък и не издържах, реших да хвърля още веднъж поглед към скалите на Петльови гребени. Оставих москвича долу край шосето и тръгнах по коларския път, по който бяхме минали с Катя. Слънцето вече се спускаше към хоризонта. Вървях бавно и внимателно разглеждах сенчестия коловоз. В храсталаците подскачаха птици, подсвирна кос, който ме накара да трепна, толкова майсторски имитираше човешкото свирене. Обадих се, той подсвирна повторно и така си поиграхме няколко минути, докато тревожният крясък на сойка не накара коса да млъкне. Бях запомнил мястото, където прикрих следата, несъзнателно броях завоите, два наляво, един вдясно и после по равното, където бе влажно, трябваше да видя стиската трева. Но трева нямаше, нямаше и никаква следа. Сгрешил съм, помислих аз, продължих нагоре, минах още два завоя и внезапно излязох на поляната под самите скали. Изпотих се от вълнение. Възможно ли е да съм подминал белязаното място, след като така внимателно бях гледал? Върнах се веднага обратно и бавно, като вървях само по левия коловоз, започнах да изследвам пътя метър по метър. Един завой, втори, ето го това равно място, сигурен съм, че тука някъде беше тази следа, — тук бях скубал тревата, бях събувал и обувката си, но трева нямаше, нямаше и следа. Слязох чак до самото шосе, после бързо, почти тичешком се изкачих и вече не остана никакво съмнение, че някой беше махнал стиската трева и беше заличил следата. Клекнах и внимателно изследвах влажната земя. Ясно, мястото беше трамбовано с нещо твърдо, после посипано с пръст и дребни камъчета. Всичко това ме впечатли толкова дълбоко, че седнах и седях така десетина минути.

КОЙ е свършил всичко това? И КОГА? И ЗАЩО?

Отново изкрещя сойка, подухна вятър, гората леко зашумя.

Слънцето залязваше, скалите се обагриха в червено. Станах и тръгнах нагоре. Спомних си поръката на Андонов да не предприемам нищо, но не можах да се сдържа, вече бях нарушил обещанието и реших да хвърля поглед още веднъж на поляната, където излизаше този път и където беше ходил този тайнствен автомобил. Мястото беше равно, обрасло с гъста, но суха трева, дълго около петнайсетина метра и широко седем-осем. В подножието на скалите имаше дребен храсталак, а самите те започваха почти отвесно — гладки, сиви, обрасли тук-таме с лишеи, високи и недостъпни. Ако автомобилът е същият, беше казал Андонов, то той е докарал там само трупове и ако поразтърсим тези Петльови гребени, може би ще ги открием. Може би трябваше да търся в посоката, срещуположна на тази, от която дойдохме с момичето, и тя е източната, но щом напуснах поляната, попаднах в гъст и непроходим храсталак, обвит в бръшлян, къпинак и тръни. Скоро щеше да падне здрач, разбрах, че няма никакъв смисъл да се опитвам да проникна в тази джунгла, и реших да се върна обратно. Не ми харесваше това място. Сойката пак изкрещя, след малко се чу и чухал^[1] и аз неволно ускорих крачка. И все ми се струваше, че някой върви след мене, след завоите спирах и дебнех, но нямаше никого и аз трябваше да си призная, че изпитвах страх, и засрамено се укорих: Момичето е идвало само при тия скали, спало е в пещерата, а ти се боиш и от сянката си!

Когато зърнах москвича да си стои на мястото, изпитах облекчение… Добре, добре, мой човек — заканвах се аз, — ще се срещнем, драги, ще разбера кой си и какво си, нас отпечатъкът собствено не ни интересува, вече знаем, че го е имало, и щом ти си решил да го заличиш, още по-зле за тебе, това означава, че се боиш, а се бои оня, който има нечиста съвест… Ще видим, ще видим… Въображението ми работеше трескаво, вече виждах този човек, грозната му, груба физиономия на криминален престъпник, дрезгавия му глас, широките рамене и малко криви крака, въоръжен е с широк касапски нож и кой знае защо, с къса, рязана пушка, която крие под дрехата си. И тъй нататък. Четенето на криминалета си казваше думата, бях хлътнал здравата и вече знаех, че няма да си замина от селото, докато не приключи тази история. Трябваше да помоля капитана за оръжие, не е лошо да чувствуваш под мишницата си твърдостта на един пистолет, не е известно кога и при какви обстоятелства може да се срещнеш с престъпника.

Тази идея ме въодушеви. Когато вадех ключовете, за да отворя колата, вече си подсвирквах, но свирнята ми секна изведнъж. На дръжката на вратата имаше закрепена хартийка и аз смутено я откачих и с безкрайно удивление прочетох следното: „Не си пъхай гагата там, където не ти е работа.“

Прочетох още няколко пъти тия десет думички, написани с малко разкривени печатни букви, с химикалка, в един ред, без препинателни знаци, на лист от ученическа тетрадка. Хвърляше се на очи думата гагата. Тази дума употребяват твърде често в село, моята баба например псуваше кокошките точно с този израз — къде си пъхате гагата, гладници такива!

Огледах се глупаво, сякаш очаквах, че този, който е писал бележката, е някъде наблизо и ме наблюдава. Нямаше никого. Бях сам, откъм дефилето се дочуваше виенето на тежкотоварна кола. Прибрах бележката, запалих и потеглих към село. Нямах желание да карам бързо, чувствувах се прекалено нервен и се мъчех да сложа в ред мислите си. Първо — мислех аз, — някой ни е наблюдавал, когато бяхме с Катя край Петльови гребени. Второ — той е разбрал, че съм открил следата, и е побързал да я заличи. Трето — той е бил тук, когато се върнах от града и паркирах колата край шосето. Докато съм тичал нагоре-надолу по коларския път, написал бележката и спокойно я окачил на дръжката на вратата. А напълно е възможно и да ме е гледал, когато я четях, скрит зад храстите наблизо. Ясно, играта загрубява! И какво? Изплашен ли съм? Имате много здраве, сержант Тихов не се поддава на провокации. И все пак мъничко се поизплаши, признай. Напротив, сега вече знам, че ТЕ или ТОЙ съществуват и са някъде около нас. Макар и невидим, враг има, приготви се за бой, Тихов!…

Останалите поръчения на капитана изпълних точно. И двете вечери висях в кръчмата, насилих се и пих мастика с бай Георги, но нищо особено не видях и чух. Разговорите бяха традиционни — за политиката, за реколтата, дребни селски клюки и познатата история с изчезването на надзирателя. Интересът бе поугаснал, сега не се коментираше събитието, а бездействието, според тях, на милицията. Как е възможно, чудеха се те, да минат толкова дни, и нищо да не се открие. Игла да беше се загубила, щеше да се намери, а това са хора, и то не един, а двама. Първата вечер кръчмарят ме попита:

— Отиде ли си твоят братовчед, че не го виждам?

— Ще гостува на един приятел в града за ден-два. Трябва ли ти?

— Исках да го питам нещичко, но щом ще се връща, ще почакам.

И за гъби ходихме с Катя край овчарниците. Какво искаше да гледам Андонов, тъй и не разбрах. Овчарят си пасеше стадото, жена му шеташе край къщичката. Облеклото й беше обикновено, селско, не тукашно, но нали говореха, че са каракачани, откъде да знам как се обличат каракачаните. Единственото, което ми направи впечатление, бе, че я чухме да пее. Преди още да приближим овчарниците, чухме женски глас да пее една от известните родопски песни. Пееше толкова хубаво, че в първия момент аз помислих, че чуваме радио, но когато приближихме и кучетата лавнаха, гласът внезапно секна и я видяхме да стои край цветята си и да гледа тревожно към нас. Гледа, докато отминем, и Катя отново изрази възхищението си:

— Много красива жена!

С овчаря вече се познавахме от следствието и огледа край мелницата. Мълчалив, затворен човек, на поздрава ни отговори с едно „добър ден“, а когато го попитах има ли нещо ново за момчето му, само вдигна рамене и се отдалечи след овцете си.

Удържах думата си и пред Катя. През втория ден от отсъствието на капитана ние бяхме край реката с момичето и това беше един прекрасен ден. Рибата кълвеше като побъркана. До обед вече имахме в актива си общо пет шарана и един сом от четири и половина килограма. Не знам чия беше заслугата и чие беше правото да се хвали с този сом. Вярно, той се улови на нейната въдица, но го измъкнах аз, и то след като си играх половин час, и тъкмо затова Катя не искаше в никакъв случай да го вземе. Наложи се спора да решава баба.

— Може и да си помогнал, за да го измъкнете — рече тя, — но нали въдицата е нейна? Има ли кавалер, който да не помогне на една дама в такъв момент? Твоя е рибата, момичето ми, и Ваньо като истински кавалер ще дойде да го отнесете вкъщи.

Така че заслугата да гостувам нея вечер на Катя и професора е донякъде на баба ми.