Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (10)

1

Андонов се завърна в селото следващия ден по обед. Намирах се на покрива на къщата, бабка беше ме помолила да сменя няколко счупени керемиди, когато чух звънче на велосипед и от вълнение едва не паднах, долу. За мое разочарование не беше Катя, а самият капитан, яхнал чисто нов, блестящ с никела си велосипед. Докато го вкарваше в двора, аз набързо се смъкнах по стълбата и като установих, че това е един истински „Чопър“, зяпнах от удивление. Капитанът с най-сериозно изражение го „паркира“ под асмата, измъкна от чантичката му лигнин и старателно, без бързане избърса праха от рамките и каплите. После изми ръцете си на чешмата, плисна шепа вода по изпотеното си лице и чак тогава ми подаде ръка.

— Честито! — поздравих новото му превозно средство.

Той уморено се отпусна на пейката:

— На дъщерята е.

— И за какво ти е?

— Просто така, да го карам…

— Обядвал ли си?

— Гладен съм като вълк — и отправи поглед към кухнята.

— Бабка е с кравата на полето и аз ей сега ще направя салата и ще изпържа яйца на очи.

— Можеш ли?

— И още как — похвалих се, защото единственото ядене, което мога да приготвя, е яйца на очи, но според бабка то е достатъчно, за да мога да се оженя, защото, казваше тя, съвременните госпожици и това не могат. Когато ги поднесох на масата, Андонов ме поздрави:

— Отлично!

После сериозно заповяда:

— Разказвай.

И докато се хранеше, аз подробно и последователно разказах как съм прекарал тези два дни. Той не ме прекъсваше и не показваше с нищо, че новините му правят някакво впечатление. Разказът ми завърши с мълчаливото преследване по улицата късно през нощта. Млъкнах и зачаках като ученик, на когото ще пишат бележка. Очукването на цигарата по капака на кутията продължи прекалено дълго. Най-сетне в очите му се появи усмивка:

— Добре. Много добре.

После добави:

— Не съм срещу самоинициативата, но има случаи, когато тя не е желателна. Какъвто е нашият.

Очаквах това и наведох виновно глава.

— Струваше ми се, че е излишно да се губят два дни, другарю капитан…

— Братовчеде — поправи ме той.

— Да… братовчеде… Вече минава толкова време, труповете не са намерени, ние се въртим насам-натам, уликите се губят, а и без това са толкова малко… Мисля, че още сега трябва да отидем там, при скалите, и да претърсим цялата околност. Според мен те са там.

— Те? Кои те?

— Убитите.

— Запомни — търсим изчезналите и нищо друго! Никой не е видял, нито пък чул някой да убива някого!

— Значи — казах аз — според вас престъпление няма.

— А има ли? — търпеливо ме загледа Андонов. — Докажи го!

— Като открия труповете, ще го докажа.

— И после?

— Ще открия и престъпниците.

— Тоест — все тъй спокойно продължи той — главната ти задача е да откриеш престъпниците, ако има такива. А това ще бъде десет пъти по-трудно, след като е толкова трудно да намерим двама души, изчезнали преди десет дни. Трябва да се работи внимателно, защото всяка наша грешка ще доведе до неподозирани усложнения. Защото — и той се усмихна благо, а сините му очи се присвиха, — ако надзирателят и момчето са мъртви, ние не можем да ги възкресим, фактът си е факт и единствената ни задача е да открием кой е извършил убийството. Ако са живи, трябва да узнаем защо са изчезнали, на кого е потрябвало това… Разбираш ли, Тихов, просто не трябва да се бърза, това е. Друго нищо…

Започнах да разбирам. Аз говорех за трупове, а той нито един път не употреби тая дума.

— Предполагате, че те са живи?

— Засега предполагам всичко. И едното, и другото, и третото…

— Третото…?

Кое е това трето предположение, той не каза, а поиска още веднъж да разкажа как е минала разходката ни с Катя край овчарниците.

— Според мен нямаше нищо интересно. Овчарят не поиска да говори с нас, до жената въобще не можахме да приближим.

— Но сте я чули да пее, нали?

— Да — спомних си аз. — И щом ни видя, млъкна. Защо?

— Аз също се питам „защо“ е пяла, Тихов… Ти би ли пял, ако са убили детето ти?

— Вие смятате, че детето е живо? — почти извиках аз.

Андонов отново се залови с незапалената цигара. Въобще, той почти не пушеше, три или четири цигари изпушваше на ден, но в ръцете си непрекъснато въртеше цигара, кибрит или самата кутия. Забелязал съм, че това вършат мнозина от тъй наречените спокойни хора. Те седят, слушат внимателно, не те прекъсват, взимат дуката последни, но през това време рисуват разни фигурки, подхвърлят стотинка или кламерче…

— Овчарите — започна той — са някъде от южната част на страната. Казвам някъде, защото имат много местожителства. Наричат ги каракачани, но те не са каракачани. Момчето е осиновено точно преди четири години. То е и тяхно, и не съвсем, защото родителите му са живи и здрави. Така че ако тази жена, втората му майка, не е обичала този син, то тя би могла и да пее… Родопчанките обичат песните и пеят добре, а тя е родопчанка. Освен това понякога, макар и да ти е тъжно, пак можеш да пееш и точно затова не мога да твърдя със сигурност, че момчето е живо, или още по-точно, че тя знае, че то е живо. Питах те за облеклото… Не ти направи впечатление, нали? Защото си е обикновено, тя не е в траур… Но да се носи траур, докато не си съвсем сигурен какво е станало с детето ти, макар и осиновено, също не е редно, нали?

Капитанът запали най-после цигарата. След минута добави:

— Ето колко неясно е всичко, братовчеде… Искаш да ме помолиш нещо, така ли?

През време на разговора ни непрекъснато се колебаех да го моля, или да не го моля да ми дадат оръжие. Сега събрах кураж и му казах, че ако имам пистолет, ще се чувствувам много по-сигурен… Погледът му се изостри, за пръв път видях да се появяват между веждите му отвесни бръчки.

— Ти смяташ, Тихов, че оръжието означава сигурност?

— Да — отвърнах с половин глас, смутен от изражението на лицето му.

Той вдигна якето си.

— Можеш да претърсиш и чантата ми. Оръжие аз не нося и никога не съм се оплаквал от липса на чувство за сигурност. Оръжието, Тихов, е необходимо на престъпника и на слабия. Забрави тази молба.

После съчувствено ме потупа по рамото.

— Хайде, горе главата! В нашата професия изстрелите са от друго естество. Сега да поспим и да се залавяме за работа.

— Какво по-точно ще вършим? — попитах предпазливо.

— Днес ще се срещнем с местния нумизмат, бай Минчо кръчмаря. Да видим стоката и ако ни хареса, да я купим.

— Това сериозно ли е?

— Напълно — стана от пейката капитанът и се прибра в стаята си. След пет минути вече чувах лекото му похъркване през разтворения прозорец.