Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (12)

3

Капитанът вече си беше вкъщи, седеше под асмата и правеше компания на баба ми, която майстореше компот от дюли. Всяко лято тя приготвяше по двеста-триста буркана и после ги „транспортираше“ половината в Перник, половината във Видин. Работеше еднакво сръчно и с ръцете, и с устата си. По отношение на велосипеда рече:

— Свърши, сега съвсем няма да му видя очите. За покрива благодаря, утре да ми постегнеш обора, че яслите се събориха. Виж, братовчед ти оправи чешмата, бойлера оставихме за тебе, но де да видим, започнах да ти нямам вяра.

Изгледа ни изпитателно и продължи:

— Нямам право да ви се бъркам, но какво става с вашата работа? Май много я проточихте, пък хората приказват.

— Какво приказват? — попита Андонов.

— Че милицията не я бива. Толкова време и нищо:

— Ние нямаме нищо общо с милицията, бабо — рекох строго аз. — Да не си дрънкала нещо?

— Глупости — сряза ме тя. — Да не съм вчерашна, но се ядосвам, като слушам врели-некипели.

— Ти — сетих се изведнъж аз — къде беше с кравата днес?

— Към лъките, защо?

— Да е минавала някаква кола през нивите към брода?

— Мина. Полски фиат, бежов. Само че не към брода, а откъм брода. Влезе в селото.

Подскочих като ужилен:

— В селото? Какъв й беше номерът?

— Хайде пък и номера… Първо, аз не съм катаджия, второ, не е минала край мене, а на половин километър разстояние, ако искаш да знаеш.

Капитанът, който дотогава се усмихваше, изведнъж стана сериозен:

— За каква кола става дума?

Баба ми стана от пейката и отиде да нахрани кокошките. Разказах на Андонов къде бях ходил и какво бях видял. За разходката до боаза и за това, с кого се бях върнал оттам, не знам защо, премълчах.

— Твърдиш, че отпечатъкът е същият?

— Рече го сънувам, братовчеде.

След две-три минути мълчание той попита:

— Говори ли се в селото, че край мелницата е намерен някакъв отпечатък?

— Не съм чувал.

В ръцете му веднага се появи кутията „Слънце“.

— А нещо друго да си видял?

Очите му отразиха сива светлина, а аз се изчервих.

— В смисъл?

— Къде беше целия следобед? И откога употребяваш „Нивеа“ крем?

Неволно помирисах ръцете си. Катя бе ме помолила да намажа гърба й там, докато лежеше върху камъка сред реката, и аз изпълних съвсем старателно молбата й. Разказах и „този подвиг“, остротата в погледа му се смекчи.

— Това не е самоинициатива, нали? — опитах се да се защитя.

— Напротив, това е похвална самоинициатива, Тихов. Сега къде е момичето?

— Предполагам вкъщи. Разделихме се пред градината им.

— А професорът остана, така ли?

— Да, защо?

— Моля те намери повод и иди на гости на момичето. Стой там, колкото е възможно по-дълго. Хайде. А аз ще се поразходя с велосипеда.

Преди да тръгна, попитах:

— А какво стана с монетите?

Андонов отвори портфейла си и нареди на масата три сребърни денара. Двата бяха републикански.

— Дадох шейсет лева. На твоя отговорност.

— Наистина ли си решил да ставаш нумизмат? — погледнах го изумено.

— Както виждаш, да. Поне засега. И те съветвам, ако ти предлагат, не отказвай. Пари ще намерим.

— Мислиш ли, че ще има и други продавачи?

— Сигурен съм.

И той изчезна с велосипеда надолу по улицата, а аз тръгнах в обратна посока, към ремонтираната къща на Перчанови, сега собственост на професора. Не попитах капитана защо и къде тръгва така късно с колелото, след час щеше да стане тъмно, занимаваше ме мисълта с монетите. Защо той проявява такъв силен интерес към нумизматиката, не можах да разбера. Това е трудно хоби, трябва да имаш много средства, голямо търпение и доста добри познания по въпроса. Напоследък твърде много хора се увличат в колекциониране на монети и твърде много фалшификати се появиха на пазара.

Както казах, къщата на професора се намираше в края на селото, строена навътре в голяма овощна градина, оградена с ограда от камъни, или по-точно, с турски дувар, както наричат тия огради по този край. Този дувар професорът беше измазал с хоросан и после с вар, а върху него бяха наредени плътни червени керемиди, старата порта бе подменена с нова от дебели дъбови дъски, ковани с четвъртити гвоздеи, така че отдалеко домът му приличаше малко нещо на музей или на възрожденска къща, подновена от строителната организация на паметниците на културата. Единственият белег, че собственикът й живее в края на двадесетия век, бе бутонът на електрическия звънец, поставен дискретно под красива розетка от ковано желязо. Натиснах този бутон и зачаках с вълнение появяването на Катя. Носех кошница с купа кисело мляко и два буркана от новопроизведените бабини компоти — поводът за неочакваното ми появяване. Вратата се отвори веднага, сякаш Катя беше стояла зад нея и беше ме чакала. Като ме видя, върху лицето й се изписа разочарование…

— Изпрати ме баба — започнах неуверено, като й подавах кошницата, — тази сутрин не си идвала за мляко и тя се тревожи, че не сте имали какво да закусите, а ви праща и два буркана компот от дюли. Много са ароматични.

Катя бързо смени изражението си, можа да се усмихне доста приветливо, пое кошницата и ме покани да вляза. Въздъхнах облекчено. Първата част от задачата изпълних, но Андонов ми поръча да остана колкото е възможно по-дълго.

— Ще пиеш ли кафе?

— С удоволствие.

— Тогава заповядай — поведе ме тя към къщата.

Идвах за втори път, но преди нищо не бях видял, защото, честно казано, гледах само момичето, сега се мъчех да запомня всяка подробност. Вървяхме по широка пътека, застлана с плочи, ограничени с бордюр, а край бордюра бяха засадени чемшири. Между две ябълкови дървета бе опънат хамак, навярно Катя или пък професорът почиваха в следобедните часове в него; към двуетажната къща имаше пристройка с навес и някакви складове, вероятно наследство от старите стопани.

— Хубава е градината ви — казах.

— Дело е на баща ми — отвърна Катя. — Тук всичко беше изоставено.

От вътрешната страна на портата бе иззидан гараж, погледнах бегло към открехнатите му врати. В полумрака блестеше бронята на автомобил:

— Имате автомобил? — зяпнах от изненада.

— Тази кола не е наша — каза Катя. — Един колега на баща ми използува гаража, когато идва в командировка.

— Командировка? Тук в селото?

— Той е геолог й групата му проучва планината горе при изворите. Дотам пътува с джипка, а фиата оставя тук. От време на време прескача до София.

— Аха — казах разсеяно. — Един бежов фиат, видях го днес да минава през селото.

— Днес? — учуди се Катя. — Сигурно е ходил до града.

— Има ли ключ от портата ви?

— Портата не заключваме, също и гаража. Тук крадци няма.

Влязохме в къщата и докато Катя се занимаваше с кафето, аз несръчно редях шахматните фигури. Това, което видях и чух, просто ме зашемети. Искаше ми се още в момента да скоча и да отида в гаража, за да погледна гумите на фиата.

Катя поднесе чашите с кафе и седна срещу мене.

— Желаеш реванш, така ли?

— Дължиш ми го.

Стараех се да играя внимателно, но преди всичко много бавно. Часът бе едва седем. Имах белите и започнах с традиционния дамски гамбит. Играх правилно до деветия ход, на десетия размених офицерите и изведнъж дамата ми се оказа изолирана и без всякакво поле за действие. Царският ми фланг бе опасно застрашен. Катя назидателно каза:

— Основната задача на дамата е да пази царя си. Ще върнем хода, защото ще матирам височайшата ти особа.

И изведнъж ръката й остана над дъската, а лицето й пребледня.

— Какво има, Катя? — огледах се неволно, но в къщата цареше абсолютна тишина и нямаше никого освен нас двамата.

— Извинявай, Ваньо, но шах ще играем друг път.

Скочи, облече якето си, обу кецовете, изхвръкна навън. Едва успях да я стигна.

— Ще дойдеш ли с мене? — запита трескаво тя.

— Разбира се.

С бърза момчешка крачка тръгна, но не към селото, а нагоре по коларския път, който заобикаляше последните къщи и през нивите се отправяше на юг, за да се спусне към реката. Слънцето беше залязло, започваше да пада мрак, тя вървеше бързо и не говореше, мълчах и аз. Скоро съвсем се стъмни, вървяхме през блок с високи узрели царевици, сухите листа шумоляха, неволно улових ръката й, тя се притисна към мен. Едва тогава попитах:

— Кажи какво се е случило?

— Засега нищо, но може да се случи.

— Какво?

— Не знам, но не трябваше да оставям баща си сам. Той отдавна трябваше да се върне.

Въздъхнах с облекчение, защото си въобразявах кой знае какви неща.

— Когато си край реката, стоиш, докато виждаш плувката. От Гърлото той трябва да върви най-малко час. Не се безпокой, Катя, ей сега ще го срещнем…

— Дано — здраво стисна ръката ми тя.

След пет или десет минути попитах:

— А какво собствено може да му се случи? Не е дете и не е за пръв път на риболов, нали? Тук вълци няма, лоши хора също.

— Сигурен ли си? А историята край мелницата?

— Глупости, Катя. Оня инцидент представлява изключение и е смешно да се страхуваш така. Вече съжалявам за партията, защото този път щях да я спечеля.

Тя не отговори, а продължаваше да върви все така бързо. От време на време се спирахме, вслушвахме се, но освен свиренето на щурците нищо друго не чувахме. Едва когато прекосихме равното поле и започнахме да се спускаме към невидимото корито на реката, Катя спря и стисна лакътя ми:

— Нищо ли не чуваш?

Напрегнах слух и ми се стори, че чувам говор.

— Хора — отвърнах колкото е възможно по-спокойно и пак съжалих, че нямам оръжие. — Баща ти е намерил другар и се връща.

— Какъв другар? — настръхна Катя.

— Ей сега ще разберем какъв е този другар — отведох я встрани от пътя и седнахме зад някакви храсти. Говорът ставаше все по-отчетлив, скоро започнахме да чуваме и стъпките им, ръката на Катя изведнъж се отпусна:

— Баща ми.

Професорът говореше на някого и започнах да долавям отделни фрази:

— … и у нас вече произвеждаме някои изделия от базалт. При висока температура той се топи, после се изтегля влакно, а от влакното може да се прави всичко. Преди всичко тръби, устойчиви на всякакви киселини… които намират приложение в химическата промишленост.

— А дрехи? — чух глас, който ми се стори познат.

— И дрехи, разбира се, само че това ще ни струва безкрайно скъпо. За разтопяването на базалта трябва гориво, а горивото е скъпо, така че е по-изгодно да преработваме петрола, а не вторичния продукт…

— Естествено, професоре. А мислите ли…

Вече съвсем се успокоих. Гласът беше на капитана, а ми се стори, че чух и подрънкването на звънче… Прошепнах на Катя:

— Братовчедът! — и се надигнах да ставам, но тя притисна рамото ми:

— Мълчи!

След минута те минаха покрай нас. Силуетите им се движеха бавно, капитанът тикаше колелото, темата се прехвърли върху варовика… Катя извади цигари, запали, като криеше запалката в шепите си. Мълчахме, тя седеше облегната на рамото ми и аз не знаех кое беше по-добро — че не успях да я задържа в къщата ли, или че се намирахме сами тук, сред топлото есенно поле, вълшебния концерт на щурците и под едрите звезди.